АКО ВИДИШ ПАДАЩА ЗВЕЗДА

Теодора Тодорова

web

Знаеше, че само след три минути Чарли щеше да влезе в стаята.

Бяха заедно повече от две години и познаваха отлично своите навици и привички. Той не обичаше да стои без Чарли. Когато приятелят му го нямаше, прекарваше цялото си време в очакване и в броене на минутите.

Понякога се питаше колко ли още като него го правят... това де, да броиш минутите! Освен часовниците, които бяха направени за това, естествено...

Ето - три, две, едно:

- Здравей, Чарли.

- Хей, приятел. Как сме днес?

- Чаках те. Какво ще кажеш да изиграем един Пинбол заедно?!

- Става, но само за половин час. Даскалката по химия ми даде огромно домашно и трябва да го направя за утре, иначе съм здравата загазил.

- Ако искаш, аз ще ти реша задачите?!

- Страшен си. Ама и това ли го можеш?!

- Разбира се. Нали знаеш, че за тебе ще направя всичко... ти само го поискай от мене.

- Тогава, драги, да започваме дуела.

Обожаваше да играе с Чарли. Нямаше значение дали е шах, дали е Звездни войни или каквото и да е. Понякога играеше игри, които въобще не го интересуваха, но веднъж в някакъв файл в интернет беше прочел, че част от съвместния живот значи да правиш това, което партньорът ти поиска... и значи, беше нещо нормално, нали?!... да правиш това, което другият иска...

Обожаваше и да го наблюдава.

Обикновенно, когато се зачетеше в нещо или трябваше да решава сложна задача по математика приятелят му имаше навика да заравя пръсти в русите си коси и един малко по-дълъг кичур падаше по средата на челото му. Много пъти му се беше приисквало да протегне ръка и да го отметне, да усети меката коса, нейния копринен допир.

Освен това Чарли винаги гризеше краищата на химикалите и моливите си. Веднъж, без да усети, толкова се беше оплескал с мастило, та двамата часове наред после не можаха да се спрат и се смяха до припадък.

Ах, смехът на Чарли! Беше като взрив от сапунени мехури във въздуха.

Запознаха се един есенен ден. Точно на рождения ден на Чарли. В мига, в който бяха срещнали погледите си, някак подсъзнателно и двамата бяха усетили странно и силно привличане, което с времето се бе превърнало в здраво приятелство.

Веднъж беше прочел един разказ в пресата (май всичкото си време, когато другаря му не беше с него, го прекарваше в четене на какво ли не), в който авторът използваше израза - "Любов от пръв поглед", за да обясни силните чувства между героите си. Много пъти му се беше искало да го каже на Чарли, че и тяхното явно беше също любов от пръв поглед, но винаги, когато набереше сили да го сподели, някакъв страх го погваше и той изоставяше идеята. В крайна сметка беше сигурен, че един ден точният момент, за да направи това признание, щеше да дойде и Чарли щеше да го разбере...

Бе началото на ноември и кестенът в градината се бе почти разсъблякъл. Преди няколко вечери, докато се унасяха в сън, Чарли го беше попитал:

- Ти страхувал ли си се някога от нещо?!

- Сигурно, не си спомням. Защо питаш?!

- Знаеш ли, случвало ми се е, когато гледам голите клони на кестена нощем, да ми се струва, че те са ръце, които се опитват да ме сграбчат... Знам, че е глупаво, но... но да ти кажа ме е страх... само понякога, де...

Беше останал дълго след разговора, вперил очи в спящия Чарли и в кестена.

Уличната лампа хвърляше вътре снопове светлина и на техния фон, люлени от вятъра, клоните приличаха наистина на ръце, които се опитваха да се шмугнат под завивките. Особено един здрав и възлест клон, за който Чарли му бе разказвал, че някога бе имал люлка, хвърляше своята сянка върху лицето на приятеля му и той в един момент бе видял как сянката бе погалила бузите и челото на Чарли. Една нежна милувка, която все едно, че бе го опарила...

Преди повече от една година, точно в нощта на 12 август, Чарли го беше завел на покрива. Беше му казал, че ще му покаже най-невероятния спектакъл на природата.

- Тази нощ е специална - беше прошепнал, - знаеш ли, наричат я нощта на Сан Лоренцо, нощта, в която падат звезди и ако видиш падаща звезда, трябва да си пожелаеш нещо, то винаги се сбъдва.

Бяха се взирали дълго и напразно. Първо задуха силен вятър, а после небето се покри с облаци и накрая заваля силен дъжд.

Той остана много разочарован, не толкова защото не бе видял падащите звезди, колкото защото бе усетил, че Чарли се бе натъжил, макар да не искаше да го покаже и да си го признае. За да развесели приятеля си, беше открил в интернет един сайт с нецензурирани снимки на разсъблечени дами и тайно от родителите на Чарли бяха гледали, бяха се хилили и правили пиперливи забележки.

Накрая, преди да заспят, Чарли беше казал, че в крайна сметка не само в нощта на Сан Лоренцо има падащи звезди. Важното е да ги видиш и да си пожелаеш нещо...

Чарли се опитваше да се съсредоточи, но явно не му се отдаваше тази дейност особено. Той го гледаше от ъгъла и се питаше дали отново да не му реши задачите или да поизчака да види дали прителят му сам щеше да се реши и да му каже какъв е проблемът. Интуитивно усещаше, че нещо не е наред. Чарли повече от час чертаеше кръгчета, квадратчета, спирали, въздишаше и гледаше през прозореца.

За първи път изпита страх. Страх от факта, че никога до момента не беше изпадал в ситуация, в която да не знаеше как да помогна на приятеля си. Неговият живот беше изграден от константни ситуации, от точни данни и факти и новостта на положението почти го изваждаше от равновесие.

- Да ти реша задачата?!

- Ъ?! - погледът на Чарли беше празен като чисто нов лист хартия.

- Задачата, Чарли?! Да ти я реша ли?!

- Остави това - и приятелят му отново се зарея сред клоните на кестена и сивия ден отвъд прозореца.

Постоя за момент с поглед вперен в Чарли и реши да опита отново. Плахо прошепна:

- Какво става?! Чарли?!

- Слушай, влез в интернет и ми намери нещо по темата "любов".

- За домашното по литература ли е?!

- Стига си питал. Ще го направиш ли или ще продължиш да мрънкаш?!- изкрещя му Чарли с лице, изкривено от яд и нервност.

За момент остана като попарен. Никога Чарли не си беше позволявал да му държи такъв тон, дори когато той редовно го биеше на "Звездни войници в атака". Сведе поглед и включи програмата на интернет експлорър.

- Чарли... Излязоха над 200 файла с информация. Какво точно те интересува?!

- Намери ми някаква поезия, нещо страхотно!

- Става ли Киплинг?!

- О, не! Много е известен... Ъъъ... Виж, намери нещо, което да мога да излъ... да каже, че е написано от мене. Нещо от неизвестен автор, нещо, което да впечатлява, да... - по лицето на Чарли като летни, леки вълни пълзеше червенина.

- Да ти го съчиня ли аз?!

- Можеш ли?! Наистина ли, аверче?! - най-сетне се усмихваше.

- Да, Чарли... За тебе... всичко...

- Уха!

Чарли подскочи във въздуха, после започна да се смее на глас и накрая, въртейки се в кръг, запя любимата си песен "If You want to be a star". После измъкна от дрешника дънкеното си яке и му викна:

- Аз излизам за малко. Ти, драги, твори и като се върна ще... - и останалото се изниза заедно с Чарли към долните етажи на къщата.

За момент остана объркан, раздвоен и все още гледащ към полуотворената врата. После странно спокойствие усети, че го залива. Започна да твори и да излива своите чувства към Чарли, които толкова дълго бе таил и които най-после щеше да изкаже...

Беше почти на мръкване, когато Чарли си дойде. Влетя, както винаги като летен ураган в стаята, и хвърли на масата бял плик.

- Аверче, готов ли си?!

- Да, Чарли - беше изпълнен с очакване.

- Къде е?!

- Отстрани на принтера. Отпечатах ти го, дори...

Чарли нетърпеливо грабна листа. Зачете се, а той го гледаше с нетърпение и със свито сърце. После приятелят му вдигна очи, пълни с възхищение.

- Велик си. Ти си най-великият на света.

- Чарли, разбираш ли какво исках да...

- О, разбирам! Ти дори не можеш да си представиш, колко разбирам! Сега вече Матилда ще е моя!

- Матилда?! - едва се изниза гласът му. - Коя е Матилда?!

- Новата ни съученичка. Аверче, не мога да ти опиша колко съм влюбен в нея. Как ли не се опитвах да я спечеля, да я накарам да ме погледне. Сега обаче с това стихотворение ще я сразя. Благодаря ти, благодаря ти - и Чарли му залепи една целувка - бягам да й го пусна в пощенската купия.

Приятелят му сгъна листа, грабна хвърления плик на масата и му прати още една въздушна целувка. После отново изчезна зад вратата и той чу лудото му бягане по стълбите.

Поиска да заплаче. Усети как болката се разлива по тялото му. Матилда! Името като жестока ирония на съдбата мина през съзнанието му. А той, горкия глупак, се надяваше, че поезията щеше да покаже на Чарли неговите чувства, да го накара да го заобича... нещастният глупак, той!

Вгледа се през прозореца. Нощта неусетно бе навлякла вечната си премяна над града. Кестенът все едно, че танцуваше под звуците на вятъра. Тихо в сумрака на стаята започна да шепти своята поезия, написана за Чарли:

На любовта пътеките не знаем,
не знаем и защо и как обичаме.....

Нежно редеше словата и оставяше чувствата да го погълнат.

По небето първите звезди бяха вече напъпили и той се сети за поверието, че ако видиш подаща звезда, трябва да си пожелаеш нещо и то щеше да се сбъдне. Вдигна поглед нагоре и остана така вгледан и изпълнен с надежда. Ако видеше падаща звезда, щеше да си пожелае Чарли да го заобича... или не, щеше да си пожелае да се превърне в човек...

Екранът полека примигна и после угасна. Компютърът остана безмълвен на бюрото до прозореца, с екран обърнат към ноемврийските звезди... и включен на stand by...

30. 10. 2001

© Теодора Тодорова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.07.2002, № 7 (32)