Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СИНЬО

Силвия Томова

web

Синьо, оранж, сиво, червено като пламък, черно като въглен. И синята й рокля до средата на коляното, гривната от старо сребро над лакътя, бели летни обувки. Сините й очи, които той наричаше ледени.

И погледът, който го смразява. Той е приятел. От детството. Като онези хора, които винаги остават там. И раните по коленете им никога не зарастват. Момче, което обляга колелото си на оградата и хуква да гони пеперуди. И сякаш това никога не се е случвало, а всъщност е спомен. Нещо, което тя понякога сънува, а понякога си мисли, че го е измислила, че никога не е било. И онова момче не е този мъж. Очите му с цвят на лешник, устните му горчиви като бадем. Кожата му солена. Години, преди да се разделят, и години, преди детето им да проговори.

Оранж, сиво, червено като пламък, черно като въглен. Момчето вече говори, тялото му е по-дълго и по-широко. Лицето му не е бебешко, очите му не са любопитни. А тя е сама. Момчето пречи, тя мисли, че би била по-добре, ако него го няма. А после махва рязко с ръка, за да прогони тази мисъл. Това е ерес, мисли си, аз полудявам. Момчето е толкова хубаво. Тогава се появява друго момче. По-високо, по-силно. Тези момчета хората наричат мъже. Топчести покрай кръста, триъгълни в раменете, със студени ръце, уверена походка. Мъж, който може да я защити, и поредният, който изтръпва, отразен в ирисите й. Тя го харесва. Той нея също. Тя го привлича, той я привлича. Двамата се срещат като магнити и се отблъскват, сякаш кожата им е заредена с един и същ заряд, който нажежава въздуха, разширява пространството и накрая се пръска. Той е неуверен, тя го доближава, поставя ръка на устните му, разкопчава копчетата на ризата му, а той се пита дали ще се представи добре, дали ще го обича и слаб. После тя се чуди какво е това, което превръща допира им в болка, той се опитва да си представи бъдещето, но вече без нея.

Сиво, червено като пламък, черно като въглен. Той е друг. Върлинест, с брада, гривна от плат, налуден. Той й говори нещо, което тя не разбира. Но това, което той й казва, я привлича. Тя му вярва. Той се забавлява. Измъчва я. Вика я на среща, а не я прегръща, поръчва й питие, а сам той не пие. Кани я на разходка, но не й подава ръка. Той говори за Бог, но така, сякаш Бог не съществува. Тя опитва да му разкаже за другото момче, за мъжа след него, но спира, защото ще го изгуби. Стреми се към него, а кожата й пари заради допир, който не се е състоял. Гърбът я боли, вдига кръвно, сърцето й бясно бие в ребрата. Тя се чувства куха, самотна, изсъхнала клонка.

Червено като пламък, черно като въглен. Той е друг, не прилича на тях. Той е различен. Крехък като нея, чувствителен като нея. Тя го вижда и нещо в нея се преобръща. Това е камък, откъснал се от висока скала. Тя познава този мъж. Виждала го е преди. Разминавали са се по улицата. Той е нейно копие. От порите му извира светлина, къдри се покрай челото й, опиянява я. Тя не може да му се насити. Той на нея също. Говорят, смеят се, отстрани приличат на близнаци, симетрични, част от огромен пъзел. Той я държи за китката, за да не полети. Тя го прегръща през раменете, за да го достигне. Той се целува дяволски добре, тя иска да роди дете, което мисълта й няма да отхвърля. Чувства детето в корема си, съществото й се разширява за ембрион, който още не е заченат. Тя му споменава за Бог, а той се смее, защото тя е бог. "Мое малко Богче..." или "Ах, ти, палаво коварно дяволче". Вселена сме, казва тя, двамата с теб, допълва той.

Нощем челата им се опират, краката им са топли, те се обичат. Той е изискан, изряден, артистичен и буен. Тя е като карта, в която се движи животът му, съществото му диша пунктирано и няма граници, няма океан, защото океанът - това си ти. Ако някой ме попита какво е любов, ще му отговоря - ти си. Ако някой ме попита какво си, ще му отговоря - всичко. Думите им пълнят пространството, дробовете им, вените, пулсират върху циферблата за цели десет месеца.

Докато не се появи тя. Другата. Която отне от него, от нея, от тях. Другата, за чието съществуване не бе сигурна, но чието присъствие усещаше. Жена, която целува устните му, изпива соковете му, ограбва силата му. И тогава ембрионът в нея започна да се смалява. Незаченатият от тях човек се ядоса, над главите им увисна тежък и сив въздух, измори ги студеният вятър на тежка тишина. Тя му предложи да се махне, той й предложи да размисли. Тя го попита дали я обича още, той й отговори, че има нужда от време. И времето се появи като светкавица, която разсече всичките им общи снимки. Обгори ги.

Черно като въглен. Тя ще се изправи. Ето сега, ще опита да достигне с ръка до тази чаша, пълна със студена вода. Отново ще се напълни с живот. С импулс. Черно като въглен, горещо като котел. Тя се дави - в сънищата, в собствената си кръв, коремът й реже, костите й скърцат. Тя се дави от въздуха, от слънцето, от всичко, което Бог е създал. А планетата опустява. Пръстите й изтръпват, кожата й е студена. Къде е момчето? Тя трябва да се върне при него, да го приеме отново в мозъка си, да го пусне в мислите си. Единственият живот, разширявал тялото й, докато се взриви и се превърне в мъж, по-висок от нея, по-силен от нея. Той ще я пази, ще я спаси.

Черно като точка. Старост, той е някъде наоколо. В този град, върху тази земя, която свършва в края на тази страница и оттам започва нищото. Просто е. Няма друго, Бог е глух, и сляп, и отдавна остарял. Точка. Черна, разбира се.

 

 

© Силвия Томова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.04.2006, № 4 (77)