Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГЛЮКОЗА

Силвия Томова

web

Кожата им потъмнява. От кафява става зелена. После съхне. Задавя се. Появяват се плитки, а после по-дълбоки бръчки. Тогава вече не можеш да ги белиш лесно.

Ножът се плъзга по кората и опира в палеца. Върху него се появява диагонална кървава следа. Всяка седмица картофите стават все повече и повече. Първо седяха на балкона. В найлонови торби. После торбите се превърнаха в купчина, пирамида, опряха вратата, навлязоха в стаята. Нощем вятърът си играе с пликовете. Жужи между картофите. По-старите пускат корени. Бели като мляко. Причудливи. Стипчиви на вкус. Корените убиват картофите, извират от тях като червеи, проправят си път през стаите, шмугват се в коридора. Когато стъпваш върху тях, те издават хрущящи стонове.

Картофите са нейни. На онази жена, превита на две. С черна, захабена пола, черна забрадка, скъсани обувки и тъмен, плетен пуловер. Тамара. Тамара носи картофи всяка седмица. Килограм или два. Дава ги на Мария. За благодарност. Мария от своя страна трябва да наглежда Йоан. Йоан е син на Тамара. А картофите, които тя носи, всяка седмица, всеки понеделник в прозрачните найлонови торби, са от нивата на бащата на Йоан. Господ го повика при себе си, казва Тамара. В онзи ден, когато моето момче, момченцето ми пострада. Йоан полетя към водата и..., а баща му получи удар. Свлякъл се е. И ни остави картофите. На мен и Йоан. Сега ни гледа от небето. Редовете с картофи, дали са ги нападнали бръмбари, има ли кой да се грижи за дръвчетата му. Беше посадил ябълка, и кой да бере плодовете й сега, Мария. Кой?

Тамара се пита. Говори на себе си, говори на Мария, говори на Йоан, говори на небето, и на мъжа си, който е седнал върху облаците и гледа градината си. Нивата си. Тук е хубаво, искат да изрекат устните му, хубаво е тук, хубаво е. Но думите му се превръщат във вятър, той пък носи буболечки, те пък изяждат листата на картофите. Отвисоко той вижда и циганите, които ровят в нивата му, събират картофите..., които аз съм садил, аз с тези си две ръце... А Йоан е неподвижен. Живи са само очите му. Тялото му е тъничко, кожата му сива, ръцете му сухи. От крака му извадиха червеи. Една шепа, Мария, от момчето ми. Бели червеи. Като стръв. Стръв за смъртта, казва Тамара и зениците й се разширяват. Момченцето ми, момченцето ми, казва Тамара и зад ребрата й кръвта блъска сърцето, разлюлява го като камбана между раменете. А Мария седи на стола отсреща и слуша. Чува как корените на картофите пълзят по пода, после по стените, стигат прозорците, сплитат се като пръсти на пеленачета пред светлината и в тази къща нахлува мрак, с мирис на пръст, на прах, на слънце и сух вятър. Йоан е полетял над пропаст. Пространството се е отворило в миг пред него и е прехапало отново зъби в гръбнака му. Ударът е бил мигновен, а после водата е поела съществото му. После нечии ръце са повдигнали това прекършено на две тяло, докато съзнанието на момчето е било отвъд. Там, където зад вратите на Рая и Ада всички вирове са дълбоки, всяка вода гостоприемна, а пясъкът е толкова дълбоко. Очите на момчето се взират в тавана. Вляво има паяжина. Върху нея две черни точки. Мухи. Йоан си представя пипалата на паяка, острите му зъби, които се впиват в още живите мухи. Даже усеща с върха на езика си вкуса им. На живот. Белтък. Убождане. На движение. Когато затвори очи, Йоан вижда паяка да се спуска към леглото му, да протяга пипалце към очите му... Кошмарът не е в състояние да накара това тяло да се движи. Нищо не е в състояние.

Само Господ е в състояние, казва Тамара на Мария, само Господ може да помогне на момчето ми. Момченцето ми, казва Тамара, докато се навежда над корените с картофи и прашните й ръце търсят грудките. И тази година унищожихте картофите, пусти да..., казва Тамара и се кръсти. И иска Бог да й прости за всички грехове. Аз ли съм грешна, Господи, казва нощем Тамара. Нощем, когато остане сама. Сама с Господ, който я гледа отвъд облаците. Мен да бе взел. И не посягай към момчето... Нали повика баща му. После Тамара спира. Плаши се от думите. Тези, които изричат устните й. И тогава една друга Тамара напуска тези устни, тези спомени, това тяло, тази стая. Другата Тамара е просто сянка, но присъствието й е в цялата стая. Молитвите й, с тих, монотонен глас. Молитва за болен, молитва за затворници, молитва за сираци, молитва за... Толкова хора страдат, нали Мария, пита Тамара. А Мария просто я слуша. Не знае какво е страдание. Тамара, преиграваш, мисли си Мария. Не смее да го изрече. И престани да се молиш нощем, когато аз спя. Иска да каже още. Чувам те. Чувам как ломотиш, боботиш, ръмжиш, хленчиш, викаш, вайкаш се. И ми се иска да вляза в твоята стая, да изхвърля всички торби през балкона, да протегна двете си ръце към шията ти и да стискам, да стискам, да стискам. Докато и последната молитва се оттече от тебе и... Мария се стряска. Става от масата. Затваря вратата зад себе си и се кръсти. Тя не иска да души Тамара. Иска да я прегърне, да я успокои. И Йоан иска да прегърне. Съсухреното му, състарено тяло, миришещо на гной и болница, на напоени с пот кърпи и уханието на мед, което се носи от върха на иглата. Глюкоза. Белтък. Глюкоза. Това е вкусът на живота, мисли си Йоан. И после към Тамара: Не плачи. Няма Йоане, няма да плача... Тамара плаче. Пак. Без глас.

Мария усеща прорастването на картофите в ноздрите си, сливиците, трахеята, белите дробове. Душата ми е потънала в прах от твоите картофи, Тамара, казва Мария. Вземи си картофите и се изнасяй оттук. Не искам повече да те виждам. Вземи си обратно историята. Нивите, картофите, посадената ябълка. Иначе... Иначе какво? Мария се пита. Какво? Ще ме изгониш ли, проплаква Тамара, ще ме изгониш? И удължава последната сричка, докато изпадне в истерия. С разширени очи, треперещи пръсти, превита на две. Господ ще ти въздаде, крещи Тамара. Ще ти въздаде! И после допълва тихо - Прости ми, Господи, че съдя, аз рабинята твоя, вечно твоя рабиня.

Мария отблъсква Тамара от себе си. Бута я. И усеща с дланите си, че тялото на Тамара е сухо и леко като хартия. Като кожата на Йоан, като тънките му, крехки кости. Като гласа му, който едва излиза от гърлото, като дишането му, под тежестта на неподвижното тяло. И преди да бутне Тамара към стълбите, Мария си мисли, че те не съществуват. Тези две тела. Тази майка и това момче. Те са илюзия. Ей сега ще се изпарят. Като сън. Като мрак, прободен от първия слънчев лъч. Като... Като? Ти си ангел, Мария, и Господ ще ти въздаде, крещи Тамара. Ти си ангел, Мария... Ръцете на жените се сплитат, телата им се приближават едно към друго, лицата им се сливат. Паякът се спуска над лицето на Йоан и спира поглед в неговия.

Молитва за затворник, молитва за сирак, молитва за изцеление. Молитва за затворник, молитва за сирак, молитва за изцеление. Молитва за...

 

 

© Силвия Томова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.07.2008, № 7 (104)