Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

П... ПЕ... ПЕТ... ПЕТОЛИНИЕ

Силвия Томова

web

Очите на мама са сини. И прозрачни. Като две ледени топчета, скрити под клепачите. Когато зениците се усмихнат, ъгълчетата на устните на мама трептят, сякаш някой ги гъделичка. Мама има топли и сухи длани.

С една дълбока резка, опъната от палеца до безименния пръст. Ако бях мъничка като грахово зърно, можех да се спусна в дланта й, да се търкулна по цялата линия на живота, по хълма около палеца. Ръцете на мама са като географски карти. Шепите й са топли като южни морета, китките й пясъчни, пръстите бързи като вълни от прибоя. Мама свири на пиано и ръцете й описват клавиатурата, докато се слеят с нея. Докато не се превърнат в един изправен като струна клавиш, покрит с матовата кожа на мама, с нейните малки и руси косъмчета, настръхнали под килима от звуци. Когато мама свири, иска да седя близо до нея. На стола. И тихо. Очите ми не трябва да отскачат от пианото. Трябва да държа ръцете си в скута и да слушам.

- Музиката ще те направи по-умна - казваше, когато бях още дете, - по-умна и по-спокойна.

И тя, музиката, наистина правеше нещо с мен. Научих, че звуците на пианото се крият под капака, че всеки звук, който се разнася оттам, рисува част от мозъка на мама, от мислите й. От нещо, което тя наричаше копнеж и устните й описваха идеален кръг, под който светват мигновено снежнобелите й зъби. Докато гледам гърба на мама, краката й, поставени върху педалите, сякаш чувам кръвта на пианото. Тя циркулира във вените на мама, тупти, заедно със сърцето й, резонира с нейните гласни струни, поляга като изморен слънчев лъч някъде под гърдите й. Мама се накланя в ритъм над черно-бялата клавиатура и ако притворя очи, ще я видя като изпъната, жива тетива. Звуците се сипят около мен като дъждовни капки, пълнят цялата стая, мокрят пода, стените, стигат до тавана, оттласкват се в него и потичат върху мен, докато гърбът ми се изпоти и усетя по гръбначния си стълб да се изсипва водопад от солена вода.

След мъничко зъбите ми ще започнат да тракат от студа. Перкусия, казва мама. Костите ми са чинели, по студения гръб на които се спуска страстта на мама, желанието на ръцете й, на китките, на корема й, бедрата. Когато чуе първия непозволен звук, мама се извръща към мен като пума, очите й замръзват върху лицето ми и аз инстинктивно свивам юмруци. Това са последните акорди, преди ръцете на мама да полетят към лицето ми. И шамарите да зачервят бузите ми.

- Не си поумняла, малката - крещи мама, - никога няма да поумнееш, никога, никога, никога...

И гласът й глъхне заедно с болката под кожата ми, заедно с лепкавата пот, която избива от порите ми, заедно с урината, защото всеки момент ще се напишкам от страх.

Концертът е свършил. Мама се навежда над мен, над косата ми, грижливо сресана и прихваната с шнола високо над тила, и се взира в мен. Синьото на ирисите й е направено сякаш от стъкло.

- Разбра ли какво изсвирих - ме пита мама.

Аз кимам.

- А разбра ли, че трябва да стоиш мирно и да не скърцаш със зъби?

Аз енергично кимам с глава и гледам върховете на обувките си, грижливо лъснати като за концерт.

Мама казва, че за да разбера музиката, трябва да укротя звуците, които произвежда тялото ми. Както го е направила тя. Нейното тяло, високо като кула, крие музиката някъде в гръбначния стълб или под езика. Там, преди хиляди години, много преди да се родя аз, се е криела и вселената. Постепенно вселената е пораснала, взривила се е на безкрайно много планети, а на една от тях са пораснали къщите, те пък са създали хората, а хората, с които мама се е срещала, са създали мен. Само мама е направена от Господ, защото Господ е музика.

До утрешния концерт остават остатъкът от деня и една дълга нощ. Докато е тъмно, аз трябва да се науча как да притихвам. Да укротя движението на червата си, едва доловимото скърцане на костите ми една в друга, дори дишането си. Да се смиря и да се превърна в идеална концертна зала, в която мама ще изнесе последния си концерт. Най-красивият от всички досега. Когато единствената й публика не кашля, не киха, едва диша, не смее от възторг да раздвижи дори клепачите си. И тогава, когато го постигна, мама ще се наведе отново над мен, очите й ще се смеят, устните й ще изразяват благодарност и аз ще съм научила урока си. Ще съм по-умна. И отново нейното малко момиченце.

Само една нощ и остатъкът от деня, докато вселената не се свие в една точка, която да ни погълне. Мен, мама и пианото, което ще свири за притихналото сърце на вселената.

 

 

© Силвия Томова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.03.2007, № 3 (88)