ЛЪЖАТА, КОЯТО СТАВА ИСТИНА

Сирак Скитник

web | Култура и критика. Ч. I

Понякога нещата изглеждат толкова неустойчиви, относителни, че всички норми - нравствени, художествени, обществени - приличат на несръчно направени патерици, на които човек още по-несръчно се крепи, за да не изгуби съвсем равновесие. Какво положително знаем ний за света, за ближния си, за любимия си, за хилядите, които срещаме всеки ден с пъстри пакети и съвсем своя истина в душата? Идва ден, те ни изненадват с нещо, и ние съвсем не можем да ги познаем.

В същност това са стари работи. Стари - и, страшно, безнадеждно нови за онзи, който изведнъж престава да вижда в тях само успокоителна книжна система.

Всичко това може да е “стара” истина, но съвсем не изяснява, а още повече заплита нещата.

А може би вярното е едно: блазе на тези, които вярват в здравината на тия патерици:

Това едно е много. Всичко. Да повярваш: в света, в изкуството, в човека, в себе си.

Та това е пътят към небето, към човешката душа, към изкуството.

За пътя към изкуството...

Хиляди преди нас са преживели треската и мъката да изнасят тайната и същността на творчеството и милиони след нас ще счупят главите си в същата стена - ако навреме не прозрат, че ценностите и истината в изкуството се определят само от силата на творческата убедителност и готовност на масите да повярват в тази творческа истина. И в тая стълба на относителности - неизменна остава само вярата. Вярата, за която няма чудеса, защото на всяко чудо гледа без смут, без предупреждението, че разрушава един ред. През всички времена, през всички култури тя е, която утвърдява човешката творба - прави я трайна, толкова по-трайна, колкото е сякаш по-далеч от обикновената истина.

Тъй дохождаме до парадокса, че лъжата, която е станала истина чрез изкуството, е по-властна и трайна от неоспорваните аритметични таблици.

- Господине, защо рисувате тази къща? Съборена къщичка, малко ли ги има такива в село... Нарисувайте на това място един царски палат с шадравани и лебеди... Лебеди няма по нашите места. Но туй трябва на това място.

Ето какво му се иска на този с бозавите потури. Той познава много добре и потурите с многото кръпки, и повалените плетища, и падащите под тежестта на годините си къщурки. Но той е в недоумение, че тая истина може да намири място в картината, в книгата. В картината, в книгата той иска да види един друг свят, от по-висш разред. Той не подозира дори, че това е мироглед в него - защото какво биха били неговите песни, ако в тях птичките не говорят, гората не продумва, момите не са ясно слънце, и самодиви и бродници не шетат по селища и колиби. Та песента - а песента е цяло изкуство - има своя истина, своя божествена лъжа, която тъкмо чрез изкуството става вече неразрушима от времето истина.

И тоя подсъзнателно утвърден мироглед у необразования за ролята и границите на изкуството претърпява неочаквано едно “културно” развитие в интелигентния зрител, слушател, четец, без да се променя по същество. Дори нашите многознаещи и хитри съвременници вярват в лъжата, която чрез изкуството става истина, повече отколкото в суровата хроника на фактите.

Те се тълпят пред кината, за да повярват в една лъжа, която ще ги откъсне от истината на всекидневието. В измамните светлини на рампата чакат да възкръсне вярата в чудото (което не доказва истината), за да осмислят живота си и да го направят по-лек.

Лъжата, която става истина. Тъй озаглавих този откъслек и може би до тук, по твърде странни пътища, се силя да подскажа на читателя, че първичното тесто, от което става изкуство, е всъщност една лъжа, от която творецът пресъздава една трайна истина.

Но това е само една теза. Втората теза е, че множеството също иска от изкуството да противопостави на жизнената правда една художествена лъжа.

- Господине, нарисувай един царски палат, с шадравани... защо тая съборена къща.

...Страшно би било, ако Пепеляшка не се върне в златни дрехи, които греят като слънце...

...Хиляди бедни хубави момичета пропадат и цял живот мечтаят за скъпи дрехи, за охолен живот... та нека с някои от тях поне се случи чудо: да се събудят отрупани със скъпи накити и важен лакей пред вратата на моторната кола.

А Байрон, Гьоте, Хайне, Ламартин биха изглеждали разхленчени хлапаци, ако не бихме повярвали в голямата любов. Тя не е истина за всеки ден, нито за всегиго.

Голямото изкуство, абсолютното изкуство е винаги една лъжа за обикновения живот, за обикновените разбирания, за аршина на смятането.

Не само една симфония на Бетховен, една само картина на Врубел, също и една “натуралистична” картина и един такъв разказ - от истински майстори - с лъжа; те тепърва трябва да станат властна истина за онези, които имат очи да виждат и уши да слушат.

Сигурно сте срещали хора, за които изкуството - без уговорки, без осъзнат мироглед, тъй, просто инстинкт - е “лъжа”? За тях животът, светът е едно, изкуството - друго. Толкова елементарно е това за тях, че биха ви погледнали с удивени очи, ако поискате да ги разколебаете.

Защото въпросът не е за убеждаване, а за вътрешно убеждение - независимо от знание, култура и възпитание дори. Ний не подозираме, че голяма част от човечеството има към изкуството детско отношение: та това е приказка! Приказка. Какво значи туй? Истина особен разред, или лъжа особен разред? И едното, и другото. Зависи от коя страна на синура сме.

Когато художникът, изправен пред природата, трескаво я превръща в картина, дори не мисли, че в момент, когато картината му бъде готова, тя става за него единствена истина, а природата някакъв първичен документ, без особена важност. По-нататък: ако картината действително носи следи от творческа енергия, - тя и за зрителя започва да става единствена истина. По тоя начин се идва до знаменитата свръхлъжа, че художници са замъглили Лондон, а французките импресионисти са изличили синината на водата в реките и езерата. А в същност и това е истина.

“Писателят Z е тънък наблюдател, добре познава живота и затова неговите книги са тъй убедителни”... и тъй нататък. Книгите на писателя Z не са убедителни, защото познава живота и паметта му е претрупана със случки, епизоди, събития, - а защото Господ му е дал от своята дарба да създава свой живот, свои хора и събития. Инак, всички, на които са добре познати жизнените мизерии и сладости, щяха да бъдат писатели.

Всички големи творения на изкуствата са един завършен свят. Тяхната големина и трайност се определят от тяхното единство и закономерност, наложени от една творческа воля.

И най-”натуралистичният роман, ако действително е художествена творба, малко общо има с натурата. Художествената измислица има своя логика, нейната постройка е закономерност, нейната правдоподобност е по-близо до абсолютното. А на живота въобще липсва закономерност - той не рядко наивно “фалшиви”. Няма нищо чудно. Лесно обяснимо е, когато веднъж разберем, че той собствено се ръководи и гради неорганизирано в повечето случаи от нисши воли, от хрумвания, а не от единна творческа воля, организирана, осъзната, както е в художественото произведение.

Художествената закономерност е по-близка до космическата и земна закономерност.

Съвсем не искам да уморя читателя с това подмятане на истината и лъжата, като топки. Искам само да го смутя, да помисли: наистина ли, колкото да уважаваме и загрижено да се съобразяваме с обикновената, натурната истина, по някакви неизвестни закони повече вярваме в художествената лъжа, която е станала истина чрез творческата воля!

© Сирак Скитник
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.03.2002

Култура и критика. Ч. I: Културни зигзаги. Съст., предг. и ред. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2002.

Други публикации:
Златорог, 1940, кн. 1.