ПАРИЖ ОСТАВЯ БЕЛЕГ ОТ ЦИГАРА

Стефан Иванов

web

Съдбата на Париж е същата.

Той е високата квинтесенция на модерния, архетипния град. В него има преизобилие на култура, все едно цивилизацията е получила епилептичен припадък и просто не е могла да спре. Постмодерното туристическо нашествие превърна града в гигантски пепелник. Урна, пълна с пепелта на кремирано и клиширано величие и изкуство, което, за нещастие, е безкрайно обезценено. Туристите бродят като зомбита, посещават своя еднакъв каталог, правят ксерокопия на реалността и се връщат у дома, там, където всъщност са били по време на престоя си във френската столица.

В периода от втори до петнайсети април тази година^* се опитах да вдъхна малко живот на един мой личен Париж, който да преобрази мен и представата ми за града. Бях като на покайно, но и честващо, поклонение. Поради липса на религиозна вяра видях важните само за мен свети места и мощи. Дължината и смисълът на поклонението ми се определи не от греховете или празника, а както от серия съвпадения и случайности, така и от обсебилите ме призраци и несекващо любопитство. Бях си направил списък и карта с всичко, което трябва да видя. Десетки музеи, улици и места. За две седмици се опитах да превърна града от мъртъв пепелник в място, на което не спира да се пуши.

Владимир ме посрещна на "Шарл де Гол" и моментално ме попита къде са цигарите. Бях излетял толкова рано от София, че бях забравил да взема някой и друг стек. Щеше да ми се налага да си купувам цигари за по пет евро кутията.

След половин час вече бяхме на балкона на мансардата на намиращата се близо до Бастилията улица де Кот, където грееше неочаквано слънце. Бяхме застанали като в кадър на Франсоа Озон. Двама подпрели се на парапета пушещи мъже, единият с барета, шал и пуловер, другият по боксерки и с дълги черни чорапи. Казах му го и се разхилихме. Трябваше да отидем на "Ейнджъл", новият филм на Озон, но го изпуснахме.

Гледах покривите, издишах дим, той ми показа в далечината Националната библиотека "Франсоа Митеран". Няколко дни по-късно на съседния покрив щяха да застанат едни весели хора, щяха да пушат трева и един от тях почти щеше да се изтърси.

Вечерта започнахме първото си почти безкрайно мълчаливо бродене край Сена и по тъмните улици. Тогава забелязах, че изпитвам неописуем страх от мостове и вода, но след няколко дни го преодолях. Бях се загледал в една статуя на Богородица, която приличаше на космическа ракета, когато Айфеловата кула лумна в светлината на милиони лампички. Отбелязва всеки кръгъл час, като се прави на огромна бяла близалка. Завихме обратно и отидохме в 138, нещо като съвършената декадентска версия на столичния бар 703. Там почти се скарахме не за какво да е, а именно за Хегел и дали той е прекалено рационален, което беше нелепо.

На следващата сутрин събудих моя домакин, като му четох списъка с дрехи, които Вагнер си поръчва на модната виенска шивачка Берта Голдваг: четири сака (розово, много бледо жълто, нежносиво, тъмнозелено); домашни халати (розов, с колосани вмъкнати парчета, син, зелен и тъмнозелен с набори); ботуши (розови, сини, сиви, зелени, жълти и бели). Вкъщи Вагнер се разхождал със снежнобели панталони, небесносин смокинг с огромни златни копчета, ръкавели и невъобразимо висок цилиндър с тясна периферия, бастунче с дължина колкото тялото му, с огромна златна дръжка, която държал с изключително ярки, сернистожълти, фини ръкавици. Вместо чао му казвам "ние - скапани сноби", но не мисля, че улови цитата на Георги Рупчев. Уговаряме се къде да се видим и го оставям да си пие кафето.

С почуда забелязвам, че улица Шарл Бодлер е успоредна на Кот. Почудата ми не намаля след като поех по булевард Анри IV и до моста Сюли видях статуя на Рембо, която разглеждах поне десетина минути. Всеки ден минавах покрай нея.

Реших да отида пеша до "Музея на уменията и занаятите", което не се оказа толкова трудно, колкото си мислех. Бързо подминавам първия калкулатор на Паскал, астролабите, тъкачниците, роботите, наредени са какви ли не технически чудеса и ежедневности, но почти не ги поглеждам. Сърцето ми бие, паркетът скърца толкова протяжно в притихналите зали. Ще си докарам тахикардия, защото бързам и искам да го видя, все едно ще ми избяга. В църквата "Сен Мартен-де-Шан", където е Махалото на Леон Фуко, съм съвсем сам. Сякаш съм попаднал в оживяла версия на първите страници на Умберто Еко. Мога да остана там и да бъда безразличен към бягащите часове, да наблюдавам как тази метална птича глава, този връх на копие, този обърнат шлем очертава в празното пространство собствените си диагонали. Изпаднал съм в съзерцателен ням екстаз. Малки метални пластини са сложени за демонстрация на отклоненията - събаряни са една по една - които по неоспорим начин доказват, че Земята се върти. Оглеждам се и си взимам една. Трябва ми доказателство и реликва, иначе ще припадна.

Срещам се с Владимир, а пред киното до "Помпиду" ни чака и Ева. Тя ме пита какво бих искал да видя. Казвам й, тя кима и казва, че знае къде са местата.

"Битническият хотел" е на улица Жи-льо-Кьор в Латинския квартал. Бил е с 42 стаи, никога не е имал име и е бил в категорията "тринайсета класа", най-ниската възможна. Топлата вода е била достъпна само в четвъртък, петък и събота. В тези дни е можело и да се изкъпеш в единствената вана на приземния етаж. От 1957 до 1963 в хотела са отсядали Алън Гинсбърг (там написва "Кадиш"), Грегъри Корсо, Брайън Гисин, Уилям Бъроуз (там довършва "Голият обяд"). Собствениците са позволявали наемът да се заплаща с картини и ръкописи. Друга интересна подробност е, че гостите са можели да декорират стаята и изрисуват стените й, както пожелаят. Изтръпвам, когато виждам надписа Hotel Vieux Paris. В пълен потрес съм. Елитен хотел на мястото на стария и скапан битнически хостел. Влизам вътре и питам на рецепцията дали това е правилното място. Това е. И няма нито музей, нито са запазили ръкописите, нито изрисуваните стени, но "имаме копринени тапети", тъпак такъв, мисля си.

Друго американско, и не само тяхно, убежище е "Шекспир и Ко". Тя е наследник на книжарницата, която Силвия Бийч отваря в началото на века на улица Одеон. Освен с нея, тя е известна с това, че финансира първото издание на Одисей. През 1951-а Джордж Уитман (понякога се шегувал, че е внук на Уолт, но всъщност няма роднинска връзка с поета) също създава книжарница. В "Безкраен празник" Хемингуей казва, че не знае някой да се е отнасял по-мило с него от Силвия Бийч. След смъртта й книжарницата на Уитман наследява голяма част от книгите й и правата върху името "Шекспир и Ко". Дълго стоях в книжарницата, работи чак до полунощ, разглеждах книги в кашони, по рафтове, стигащи до тавана. В антикварната част държах първото издание на "Ариел" на Силвия Плат, струваше 3700 евро. Не исках да подържа първите издания на Бъроуз, Буковски, Керуак или на Одисей, за да не ми стане съвсем неприятно, че никога няма да мога да ги разгръщам, когато искам. Чоран е напълно прав, когато казва, че двата плюса на Париж са книжарниците и курвите. Едното не ме вълнува, но нищо.

Купих си издание на Хенри Милър от 1957-а. На жената на касата казвам, че съм отишъл до хотела на битниците. Американката почти изкрещява "Мразим това място! Изплю ли се във фоайето?".

Няколко дни по-късно, когато от Берлин при нас долетя приятелка, за да отпразнуваме заедно рождения й ден, отидохме отново в книжарницата.

В Париж видях само две котки. Едната, черна и невероятно дебела, се беше излегнала във фотьойл до рафта с романите на английски. С рожденичката си казахме, че котката вече е прочела всичко наоколо, а хората вече въобще не са й интересни. Затърсихме новия роман на ДБС Пиер и след като споменахме заглавието, котката се раздвижи и започна да мърда очи по лавиците. Май не го беше чела.

Втората котка, бяла на жълти петна, зърнах само за секунди, преди да се стопи някъде в квартирата на нощта. Бодлер може би наистина е прав. В Париж котките явно наистина са "властни домашни божества,/ зиморничави също и също домоседи."

На земята, близо до книжарницата, намерих детска книжка, която се казваше "Речник на развода", подарих я на Владимир и Ева, без да знам, че до няколко седмици вече няма да са заедно. Така им било писано.

От "Шекспир и Ко" за кратко стигаме до сградата на "Колеж де Франс" на улица дез Екол. Мястото ми изглежда призрачно, по едновременно зловещ и приятен начин. Сякаш виждам ироничната усмивка на Барт да избледнява под жълтата светлина на лампите подобно на тази на Чешърския котарак. Тук, на 25 февруари 1980-а, Ролан Барт е блъснат от камион, разнасящ мръсното пране на Париж. Точно месец по-късно умира. Няколко дни след това разгледах книгата на Ерве Алгаларондо "Последните дни на Ролан Б.", но не си я купих.

Някак зловещо звучат думите на Мишел Фуко в интервю, дадено две години след смъртта на Барт и две преди неговата собствена: "Веднъж бях ударен от кола на улицата. Вървях. Навярно за две секунди почувствах, че умирам и това наистина беше много, много интензивно удоволствие."

Улавям се, че вече няколко минути седя на едно място и мълча, а другите ме питат нещо. Предлагам да изпратим Ева. Оказва се, че тя живее в сградата на отсрещния тротоар. Когато пресичам, си представям, че е онзи фатален февруари, че Барт е до мен, че нищо не го помита, че довършва семинарите за Пруст и фотографията и дописва романа си "Нов живот".

С Владимир се връщаме ужасно и приятно бавно по почти пустите улици. Наблюдавам хора, въртящи огън пред входа на Нотр Дам. Езически огън и тарамбуки пред култовата катедрала. Лесбийки се целуват в мрака на улицата. В Маре прелива от весели гейове.

Владимир пък наблюдава факта, че нямаме цигари. Слава богу, намираме магазин, от който да си купим. Тук затварят рано и няма откъде да се снабдяваш денонощно с никотин. Незнайно защо и сухото мартини е дефицитно. Ако успееш да си купиш, то значи си направил велико географско откритие. Взимаме си Сакура, японски, с оризова хартия, леко тежки, но сладки.

Андрей Тарковски е роден на четвърти април, Чоран на осми, а между тях, на шести, е родена тя, най-важната в досегашния ми живот. Сега пушим за Тарковски, устата е торта, а цигарата свещ.

На следващия ден излизам рано, минавам покрай статуята на Рембо и отивам към Средновековния музей в Клюни. Край него неочаквано се е настанил пазар, който подозрително прилича на Женския, но след два часа мистериозно и напълно безследно е изчезнал. През това време докосвам с поглед и ръка средновековни надгробни плочи с епитафи, гоблени, стъклописи и безименни мраморни апостоли. Единият се казва "С лице на философ", а другият е просто "Меланхоличен". Не намерих нищо свързано със света Моника.

Още няколко часа прекарах в Помпиду, музеят за модерно изкуство. Започнах от последния към първия етаж. Гигантска изложба посветена на Бекет. Посмъртно не мога да разчета ръкописите му. Рисунките му са предимно на същества подобни на клоуни, смешни и трагични. На долните етажи видях за пръв път картина на Баския на живо. Там, заедно с цялото модерно изкуство, беше и изложбата на брата на Балтюс - Пиер Клосовски. "Портрет на Силвия фон Харден" на Ото Дикс прикова погледа ми все едно го виждах за пръв път. Напомняше ми на някого. Смътно, главно заради косата, приличаше на жената, която чакахме да кацне след няколко дни от Берлин.

В залата, където на няколко метра височина е излизащият от стената "Черен куб" на Малевич, има нещо криминално. Как все още никой писател на бестселъри не е измислил убийство, свързано с куба? Какви ли черни пъклени мисли се въртят в свръхестествената му глава и му нашепват да се хвърли надолу, да убие някого.

Изпушвам последната цигара, докато чакам Владимир до фонтаните. Отивам да си купя. Този път са лилави Силк кът, Том Стопард и комиксовият герой Джон Константайн ги пушат.

Той се появява и отиваме да ядем суши. Аз единствен съм с вилица.

Решаваме да гледаме филм, но изборът е по-скоро спор. За две седмици гледах само два филма и двата червени - "Шепот и викове" на Бергман и "Червено" на Кешловски. И в двата червеното извира отвсякъде. В сценария Бергман пише, че си представя червеното като глъбините на душата. Още като дете съзирал душата в образа на призрачен, прашносин дракон, люшкащ се досущ огромно крилато същество - полуптица, полуриба. Но отвътре драконът е изцяло червен. Сънувам нейното лице, парченца филе от сьомга, после устни и накрая само и единствено червено.

Следващият ден е осми април, неделя, Великден и рожден ден на Чоран. Пътуваме с влак до Сент-Жьонвиев-де-Боа, а от гарата с автобус минаваме покрай първия хипермаркет във Франция, за да стигнем до може би най-важното и голямо гробище на руски емигранти в света. Трупове на малки тръпки започват да лазят по гърба ми. В главата ми е хаотична истерия, но парадоксално размесена със спокойствието на прах, която спокойно лежи в слънчев лъч. Нещо наистина важно ще се случи. Времето е слънчево, няма хора по алеите, само катерички. Атмосферата е не мълчалива, а исихастска. Владимир е потънал в своите размисли, аз в моите. Настръхвам, когато го виждам. Гробът на Андрей Арсениевич Тарковски. "На човека, който видя ангела" е може би най-правилната епитафия. Макар преувеличението на Вендерс, че Тарковски, Одзу и Трюфо са бивши ангели, да е прекрасно. Единственото, което мога да направя, е да извадя две цигари, за да оставим дъха и духовете ни да излязат от нас, за да се слеят за малко със скулптираното време, както нарича Тарковски киното, на настоящия кадър. Той пуши по-бързо и го моля за малко да ме остави сам, и без това искаше да отиде до църквата. Виждам го как се отдалечава и започвам съвсем тихо да говоря. "Режисирал си седем пълнометражни филма. Премиерата на осмия наистина щеше да е велик ден. Сигурно публиката поне половин час щеше да мълчи, защото седмият печат на седмото изкуство щеше да е счупен, за да стане то един истински апокалипсис, едно истинско откровение. На осми април 1986-а пишеш в Мартиролог-а, в дневника си пишеш, за различни епизоди на бъдещия си филм Свети Антоний. В клиника си и ти правят химиотерапия. За съжаление, няма да..." Не мога да говоря повече. Приближавам се до плочата и я докосвам. Малко камъче пада, взимам го и го слагам в задния джоб, близо до пластината от Махалото на Фуко. Владимир е в църквата, влизам и излизам секунда по-късно. Разглеждам какво има около гробището. В радиус от стотина метра има детска градина, цирк и басейн. Жизненият кръговрат, видян в градоустройствен план - първо си дете, носиш се по течението в цирка на живота, накрая отиваш там, откъдето излязох. Мисля за това и усещам как нещо се намества и приплъзва като голяма китайска кутия, побираща като матрьошка десетки други кутии. Нещата са някак на фокус. Сякаш получих сатори. По-късно разбрах, че усещането ми може би е породено от това, че от всичките гробове, които видях, се убедих само в едно - хората, които са в тях, са живи.

Върнахме се в Париж за по-малко от час.

Знам, че в Синематеката еизложбата L’image d’apres и предлагам да я видим. Анри Картие-Бресон нарича киното последвалият образ, но тази изложба се опитва да обърне последователността - фотографи излагат свои снимки, породени от дадени филми. Георги Пинкасов е снимал Тарковски, когато той е работил и когато е вече положен в ковчег. Замрях, щом видях снимката. Слязох в книжарницата и си купих пълното издание на Мартиролог-а, моментално отворих на осми април.

Името Пинкасов ме кара да отида до музея "Майол", където има голяма изложба на Жул Паскин, чието истинско име е Юлий Пинкас. Това, което ме изненадва, освен акварелите с голи момчета, които ту са с балетни обувки, ту на високи токчета, е, че никъде не беше споменат фактът, че Паскин, принцът на Монпарнас, е роден във Видин. България също прави подобни грешки. Хемингуей му отделя цяла глава в "Безкраен празник" и не само му я отделя, но и я озаглавява С Паскин в "Дом", което обаче, поради глупост или цензура, е преведено В "Купола" с Пасен.

Следобедът отидох сам до Пер Лашез. Там почти ми прилоша от внезапно нахлулата в града жега. Изпуших по цигара, този път син Кемъл, до Шопен, Джим Морисън, Пруст и Уайлд. Пратих съобщение на Владимир да се видим при гробищата на Монпарнас.

Това, което ме фрапира, е, че гаргите и гарваните бяха навсякъде. Не само грачещи, а мъртви. Бяха разхвърляни по алеите, с мухи вместо очи. Имаше ги и поставени като букет цветя в надгробните вази: с перата на опашката нагоре. Гаргите - като точно обратното на ориза, разпръскван на сватби.

И двамата наскоро бяхме прочели "Игра на дама" на Кортасар и го затърсихме, веднага след Сартр, Бовоар и Бодлер, но само аз го намерих. Беше истинска игра на дама, докато го открия. Погледът ми подскачаше на куц крак по голямата табела-карта и по надгробните плочи. Краката все ме отвеждаха до грешната алея. Попитах хората, които изписват новите плочи. Те ми отговориха, че може би е сред живите. Стана още по-абсурдно, когато изневиделица видях Йонеско и Бекет. Една възрастна французойка ме видя и сякаш усети, че още малко и ще изпадна в паника и ми даде своята джобна карта. Оставих едно камъче за следващата игра.

На гроба на Чоран се случи нещо странно. Най-неочаквано и за мен се оказа, че на плочата на този велик скептик има кръст. Някаква жена също видимо беше афектирана от него и се опита да го махне. Около минута се бори с него, но не успя. Помисли го за някаква шега. Каза на приятелката си, че преди го е нямало. Тази случка съперничи по странност само с нелепата подробност, че в блока, където е живял, няма нито паметна плоча, нито бележка, нито нищо. Самият блок, гледащ срещу театър Одеон, прилича на филмов декор, който а-ха да падне.

Преди да замина, отпразнувахме рождения ден на приятелката, учеща в Берлин. От руски гастроном купихме пелмени, квас и десерти с извара.

Последното място, което исках да видя и което бях отбелязал в списъка като последно, беше сградата, в която е сниман Последно танго в Париж, и мостът, отвеждащ до нея. Мостът е Бир Аким, сниман е и в Синьо на Кешловски. Във филма на Бертолучи улицата се казва Жул Верн, а всъщност е Албони. По някаква случайност всички жени, които видях по моста и около сградата, бяха бременни. Може би има градски ритуал: тези, които не могат да забременеят, да ходят в апартамента и да правят секс и след като всичко се оправи, да минават носталгично по моста. Или просто това е богат квартал, където хората, даже бременните, се разхождат бавно и спокойно в делничен ден. Единствената от десетината жени, която не беше бременна, ми поиска цигара и огънче. Дадох й един бял Давидоф и я снимах как се отдалечава.

И аз си тръгнах така от Париж, той се оказа пепелник, в който наистина може да се пуши. Факт е, че този град вече не е същият. Всичко е картографирано, подредено, опитомено и разграфено, а някои неща даже са заличени. Но повече от век е бил център на свободата, бохемството и изкуството и духът от пепелника може да бъде събуден, за да направи дългото пътешествие и пушене на поклонника истински. Трябват само цигари, съвпадения, любопитство, близки музеи и места. И хора, които никога не си виждал, макар да са винаги до теб, даващи ти нещо важно и готови да те слушат.

На петнайсети април тръгнах рано сутринта за летището, малко преди да стартира градският маратон. Нека се надбягват.

© Стефан Иванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.06.2008, № 6 (103)

Други публикации:
Алтера, XI, 2007, бр. 11.