СТАРОБЪЛГАРСКОТО КНИЖОВНО НАСЛЕДСТВО В СРЪБСКИ ПРЕПИСИ ОТ ХIII И НАЧАЛОТО НА ХIV В.

Радослава Станкова

web

Така предложената тема изисква три аспекта на изследване: два диахронни - (1) Кирило-Методиевите преводи и (2) преводите на Кирило-Методиевите ученици, запазени в сръбски преписи; и един синхронен - преводите от ХІІІ в. в Сърбия и България. Тук не се разисква оригиналната сръбска книжнина, създадена през Средновековието.

Известно е, че оригиналната и преводната старобългарска книжнина от IХ-ХI в. е съхранена в руски и сръбски преписи от следващите векове. Тя се разпространява сред православните славяни най-вече поради сакралната употреба на старобългарския книжовен език¹ в славянското богослужение. Бързото и широко разпространение на старобългарския книжовен репертоар ускорява процеса на възприемане на византийския културен модел² и същевременно създава условия за поява на оригинални славянски произведения.

Най-ранната книжовна традиция по сръбските земи, датирана от ХII-ХIII в., се формира въз основа на първите преводи, направени от славянските първоучители светите св. Кирил и св. Методий и техните ученици. Съществено място в първоначалния общ южнославянски книжовен фонд заемат библейските богослужебни книги (Трифонова 1994)³. Като обем преводната литература преобладава над оригиналната⁴.

Преводите на Кирило-Методиевите ученици, от времето на "Златния век" на старобългарската литература, най-ярко отразяват адаптацията на византийския религиозен и книжовен модел в славянска среда. В старобългарското книжовното наследство от Х-ХI в., освен преводите на библейски и литургични текстове, преобладават тълкувания на раннохристиянските богослови, произведения на църковните отци от IV-V в., преводни византийски хроники и летописни бележки (превеждат се или се компилират съчиненията на Йоан Златоуст, Василий Велики, Кирил Александрийски, Григорий Богослов и др., запазени в Симеоновите сборници - Изборника от 1073 г., Златоуста, Златоструя; хрониките на Йоан Малала и Георги Амартол и др.). През този период в двата големи старобългарски книжовни центъра Охрид и Преслав Кирило-Методиевите ученици продължават дейността на учителите си, като допълват с оригинални произведения сборниците с литургични текстове⁵. В книжовната дейност на двете средища вероятно е имало разпределение и координация⁶.

Богослужебните книги, запазени в сръбските ръкописи от ХIII и началото на ХIV в., най-ярко илюстрират книжовната традиция от Златния век на цар Симеон. Те биха могли да се поделят на няколко подгрупи според съдържанието и състава на книгите:

1. Литургични книги с химнографски (минеи, триоди, октоиси и др.) и евхологични текстове (требници, служебници, молитвеници);

2. Църковни книги с наративни (агиографска книжнина и сборници с монашески четива) и риторични текстове (панегирици или хомилиари, сборници със слова, поучения, беседи и др.);

3. Чети-сборници⁷ (патерици и сборници с беседи на светите отци, свързани с манастирския живот).

1. 1. Химнографските книги (триоди, минеи, октоиси) в сръбски преписи от ХIII и началото на ХIV в. разкриват множество оригинални авторски произведения на старобългарските книжовници Константин Преславски, Климент Охридски и Наум.

Във всички запазени сръбски преписи от ХIII в. и началото на ХIV в. на постния триод⁸ е запазен цикълът от Великопостни акростихови трипеснеци на Константин Преславски⁹ (открити от Г. Попов 1985, с. 64-70) и това е свидетелство, че в сръбската книжовна традиция триодът навлиза чрез старобългарския превод от края на IХ в.

В сръбски преписи на минеи са открити повечето известни оригинални старобългарски химнографски произведения:

Канонът за св. Кирил Философ (за четвърти глас) е запазен в два сръбски преписа от първата половина на ХIV в. - в миней от сбирката на Хлудов № 152 (издаден от Б. Ангелов 1967) и в ръкопис от НБКМ № 895 (запазен в непълен препис след 6-та песен - вж. Б. Мирчева 1994).

Канонът за св. Димитър Солунски, считан за Методиев, е известен в три сръбски преписа от началото на ХIII в. (във фрагмент Санкт-Петербург, РНБ, F. п. I. 78, Зографския миней № 88, I. d. 7 и в минея от САНУ № 361, в Белград - вж. Станкова 2003); в два преписа от началото на ХIV в. - в служебен миней за октомври/ноември от НБКМ № 516 (Б. Мирчева 2003); в миней от 1320/30 г. с проложни жития в Архива на САНУ № 58 (срв. Попатанасов 1988) и в два минея от втората половина на ХIV в. в Хлудовата сбирка (в ГИМ, Москва Хлуд. № 143 - служебен миней за септемри/октомври и празничен миней от 1371/95 г. - Хлуд. № 164 - Вж. Каталог 1999, с 35 и 47).

Откъс от Наумовия канон за св. апостол Андрей (Попов 1994) е запазен в най-ранен сръбски препис в Братковия миней (в Белград, НБС № 647). Известен е от препис в Зографския миней от ХIII в. (№ 88), чрез разчетения от Ст. Кожухаров (1984) акростих¹⁰. В Братковия миней, освен частичен препис на този канон има и пълен препис на публикувания от Ст. Кожухаров (1991) Канон за Въведение Богородично¹¹ с анонимен старобългарски акростих, вероятно плод на съвместно творчество на Кирило-Методиевите ученици.

Канонът за архангел Михаил от Константин Преславски (идентифициран от Ст. Кожухаров (1983) по акростиха в Скопския миней - НБКМ № 522), бе открит в най-ранен сръбски препис в празничния миней от средата на ХIII в., в Белград в ръкопис от Архива на САНУ № 361 (Попов 1995: 3-5). В същия празничен миней (САНУ № 361) Б. Йованович-Стипчевич (1980) открива двата цикъла азбучни стихири за Рождество Христово и за Богоявление (интерполирани като отделна цялост в края на книгата). Азбучните стихири за Рождество¹² са регистрирани с голяма липса в този ръкопис (започват от буквата "р"), но въпреки това се забелязва, че са текстологически различни от азбучните стихири, открити от Кл. Иванова (1971) в Скопския миней и в сръбския празничен миней от първата половина на ХIV в. (в Хлуд. № 166). Кл. Иванова (1994: 28) е открила най-ранния южнославянски препис на тези азбучни стихири за Рождество Христово в сръбски празничен миней (в йерусалимски палимпсест от ХII в., с инициали в последователността на глаголическата азбука). Азбучните стихири за Богоявление в ръкописа от САНУ 361 са пълен цикъл. Началата им (с малки разлики) съвпадат с началните думи (с изключение на две) на Богоявленските азбучни стихири, открити от Г. Попов (1982: 14) в българския миней от края на ХV в. (в София, БАН № 23)¹³. В сръбския празничен миней от САНУ № 361 са включени и оригинални южнославянски творби от ХIII в. - службата за св. Симеон от Сава и най-ранната старобългарска служба за св. Петка Търновска¹⁴, както и част от Цветен триод¹⁵.

Този ръкопис е най-ранният запазен сръбски празничен миней, който представя своеобразна антология от произведения на оригиналната старобългарска продукция на "Охридско-Преславската химнографска школа"¹⁶ - Каноните за св. Димитър Солунски (Станкова 2003), за архангел Михаил (Попов 1995), за Въведение Богородично (Попов 1994), за св. Ахил Лариски (Суботин-Голубович 1987), за Симеон Богоприимец (Станчев, Попов 1988: 145-147), за Успение Богородично (Мошкова, Турилов 1999: 16-22), каноните и стихирите за Рождество Христово и Богоявление - подобно на по-късния сръбски ръкопис от сбирката на Хлудов № 164 (Каталог 1999: 46-47).

След изданието на Каталога на ръкописите от Хлудовата сбирка (Каталог 1999) станаха известни множество сръбски преписи на редица оригинални старобългарски химнографски произведения.

Канонът за Евтимий Велики от Климент Охридски (Станчев, Попов 1988: 120-129) е запазен в сръбски преписи в служебен миней за януари/март от първата половина на ХIV в. (Хлуд. № 152) и в служебен миней за март/август с проложни четива, от края на ХIII - началото на ХIV в. (Хлуд. № 156). В състава на сръбския миней (Хлуд. № 156) са двата новооткрити оригинални старобългарски канона с акростих: Канон за Успение Богородично от Климент Охридски (в службата за Предпразненство за 14-ти август - Мошкова, Турилов 1999: 16-22) и единственият известен засега препис на Втора служба за Методий (Мошкова, Турилов 1998; Попов 2001; Каталог 1999: 41-42).

Сръбският празничен миней от първата половина на ХIV в. (Хлудов № 166), представя уникална колекция от произведения на старобългарската химнография. Съдържа посочените вече: Канон за Въведение Богородично с анонимен акростих, Канон за апостол Андрей от Наум Охридски (Попов 1994), двата цикъла азбучни стихири - за Рождество Христово (Иванова 1971) и за предпразненство и следпразненство на Богоявление (Попов 1982), Канона за Богоявление с фразов акростих (Попов 1982) и Канона за Евтимий Велики, отнесен към паметта на Йоаким Осоговски (Станчев, Попов 1988: 120-129, 170-181). Освен това този миней съдържа преписи на откритите от Г. Попов цикли предпразнични трипеснеци за Рождество Христово (Попов 1982; Станчев, Попов 1988: 116-120, 160-169) и за Успение Богородично (Попов 1995), на Климентовия канон за ризата и пояса на Богородица (Попов 1982; Станчев, Попов 1988: 183-188); още препис на новооткрития от Г. Попов (1998) Канон за Рождество Христово от Константин Преславски, с акростих, образуван от първите букви на стиховете и новооткрития Канон за Успение Богородично от Климент Охридски (Мошкова, Турилов 1999: 16-22), също и Служба за св. Кирил Философ в непознат досега непълен препис¹⁷ и др.

Търсенето на нови преписи на тези оригинални старобългарски произведения в състава на химнографската книга миней със сигурност ще бъде обект на нови изследования (вж. Попов 2002).

Напоследък множество авторски творби на Климент Охридски бяха идентифицирани и в състава на октоиха (Добрев 1993; Йовчева 1996, 1999а, 1999б и 2002; Федоскина 2000; Крашенинникова 2000)¹⁸. В два сръбски преписа е открит цикълът от 24 стихири за апостолите Петър и Павел от Климент Охридски в песнопенията за четвъртък (в съчетание със стихирите за Николай Мирликийски - в октоих от ХIII в., в София, НБКМ № 989 и в октоих от началото на ХIV в., в Москва, ГИМ, Увар. 521 - Йовчева 1999б)¹⁹. Единият от тях (Москва, ГИМ, Увар. 521) съдържа новооткрития Покаен канон от Климент Охридски в службата за понеделник между каноните за 6-ти глас (Федоскина 2000). В ръкописен сръбски октоих от ХIV в. (в София, НБКМ № 172) М. Йовчева (2002: 101) открива цикъл от оригинални старобългарски троични канони, изпълнявани на агрипния.

1. 2. Ранните сръбски преписи на требници също отразяват старобългарската традиция при превода на църковните книги.

Груичевият требник, най-старият запазен сръбски требник от третата четвърт на ХIII в. (две части от него са запазени в Белград, в МСПЦ, Груjић 3. I. 65 и в НБС № 103 и една част в Скопие (ФФ, фгм. 1), според П. Симич (1976: 60-61) показва архаичен състав и сходство с чиновете от Синайския евхологий²⁰.

В. Загребин (1981) публикува цикъл заупокойни азбучни стихири за шести глас от сръбски препис на требник от края на ХIII в. (днес в Санкт-Петербург, РНБ, О. п. I. 14). Стихирите са 24 на брой, което предполага превод от гръцки оригинал с азбучен акростих²¹. Това дава основание на автора да сравни началата на стихирите от акростиха с азбучните стихири за предпразненство на Рождество Христово, открити от Кл. Иванова (1971) в състава на празничния миней, които също са за шести глас и две от тях показват пълно съвпадение. Затова може да се предположи, че при включването на азбучните стихири в сръбския требник е използван съществувалият вече старобългарски азбучен акростих.

2. 1. Всички южнославянски агиографски сборници от ХIII в. събират паметите за местни сръбски и български светци с паметите за четиримата западнобългарските анахорети от ХI-ХII в. (св. Иван Рилски и неговите последователи св. Гаврил Лесновски, св. Прохор Пшински и св. Йоаким Осоговски - вж. Трифонова 1998: 296-298).

Във три ранни сръбски преписа на нестишен пролог (Румянцевския, Хлудовия и Норовия²²) е отбелязана памет за св. Иван Рилски. В Румянцевския пролог (в Москва, РГБ, ф. 256, Рум. м. 319) от края ХIII в., освен тропар за Иван Рилски (за 19-ти октомври) има и тропар за Йоаким Осоговски (за 16-ти август). В Норовия пролог (Москва, ГИМ, Увар. 703) от края на ХIII - началото на ХIV в. освен памет за св. Симеон Сръбски, заедно със св. Иван Рилски (за 19-ти октомври) има памет за Прохор Пшински. (Иванова 1977в). В Хлудовия пролог (№189) от първата половина на ХIV в. са събрани паметите за цар Петър, Кирил Философ и Иван Рилски, св. Петка и Йоан Поливотски. В него са регистрирани и две оригинални старобългарски ораторски произведения - Второто слово на Йоан Екзарх за Рождество Христово и Похвалното слово за Йоан Кръстител от Климент Охридски (Каталог 1999: 68-69).

Румянцевският и Хлудовият сръбски пролози показват голяма близост до състава на среднобългарските Лесновски и Ковачевичев пролози²³, което дава основание на Р. Павлова (1996: 112-113) да ги определи като несъмнени преписи от български протограф и да обобщи, че и четирите ръкописа са следвали една и съща българска традиция за отбелязване на славянските светци²⁴.

2. 2. От богослужебните книги с ораторска проза най-ранните сръбски сборници са Михановичевият хомилиар (в Загреб, ХАЗУ III с 9, Михановић 25)²⁵ и Милешевският панигирик²⁶. Според изследователите (вж. тук бел. 25 и 26) тези два сборника се отнасят към общ преславски архетип с устойчиво ядро от най-старите старобългарски преводи от IХ- Х в. на византийски хомилетични творби и от оригинални слова на Климент Охридски.

Преводният цикъл поучения за неделите на Великия пост с произведения от Йоан Златоуст и други византийски автори, поместен в Михановичевия хомилиар, е известен и от група други ръкописи с вероятен общ архетип - недостигнал до нас Симеонов Златоструй²⁷. Кл. Иванова (1989) отбелязва в Милешевския панегирик пет ораторски произведения на Климент Охридски (Похвално слово за Сретение Господне, Похвално слово за Възкресение на Лазар, Похвално слово за Цветница (единственото сигурно Климентово произведение) и Слово за Йоан Кръстител и Слово за Пасха) и цикъл от 9 Климентови слова (в рамките на пълен триоден панегирик) в сръбски триод от 1328 г. (в Белград, НБС № 645 - Иванова 1987: 22-33). Тя обобщава, че най-ранните славянски чети-минеи и триодни панегирици, преведени и допълнени с нов материал в Преслав, са в обръщение в южнославянския книжовен репертоар и особено в сръбската книжнина до края на ХIV в.²⁸

2. 3. Хилендарските монашески учителни сборници, в сръбски преписи от ХIII-ХIV в., с произведения на византийската учителна проза също показват връзка с най-ранните старобългарски хомилетични сборници, преведени по времето на цар Симеон. Те пазят и оригинални старобългарски произведения от предходната епоха²⁹:

Според заключенията на Кл. Иванова (1976) Хилендарският ръкопис № 386 от последната четвърт на ХIII в. отразява "третата" южнославянска редакция (вероятно светогорска) на превода на известния Симеонов Златоструй, а Хилендарският ръкопис № 390 от третата четвърт на ХIV в. се свързва с най-ранните хомилетични преславски сборници от типа на Михановичевия хомилиар и съдържа празнични беседи и слова от цикъла за Поста, под заглавие Златоуст (Иванова 1986б: 159).

Хилендарският ръкопис № 382 от края на ХIII и началото на ХIV в., с надслов Златоструй, според Кл. Иванова (1979) е препис на Първия Симеонов сборник от 1073 г. (преработен с оглед на монашеската аудитория)³⁰, а според най-новите изследвания на А. Милтенова (2000) пази старобългарския превод от Х в. на неизвестен досега флорилегий (вж. още Милтенова, Гетов 2002: 317).

Към този тип манастирски учителни сборници се отнасят още няколко хилендарски ръкописа, с по-късни преводи на византийска дидактична риторика, вероятно от ХIII в.: Паренесиса на Ефрем Сирин в един сръбски препис от началото на ХIV в. (Хил. № 384); поученията на Теодор Студит в четири сръбски преписа от ХIII-ХIV в. (Хил. № 387; в Москва, РГБ, Григ. 20, М.1700; в Белград, НБС № 4 и Дечани № 87)³¹ и Пандектите на сирийския монах Никон Черногорец в най-ранен сръбски препис от края на ХIII в. (Хил. № 175 - изд. от Павлова, Богданова 2000)³² и в още два сръбски ръкописа от разглеждания период (в Москва, РГБ, Гильф. 68 и в ръкопис от сбирката на сръбския манастир "Св. Троица" в Плевля, № 87).

Към сборниците, представящи преводния репертоар от времето на Първата българска държава, трябва да се добавят и ръкописите с оригинални текстове на старобългарската ораторска проза:

През 1263 г. в Хилендар, по заръка на Доментиян, книжовникът Теодор е преписал Шестоднева, компилиран от старобългарския книжовник Йоан Екзарх (Москва, ГИМ, Син. 345) (вж. още Трифонова 1993).

Учителното евангелие на Константин Преславски (което представлява поредица поучителни слова към неделните евангелски четива) е запазено в три различни по тип сръбски ръкописа: в евангелие от 1286 г. (в Москва, РГБ, Гилф. 32)³³, в патристично-хомилетичен сборник от втората четвърт на ХIII в. (във Виенската национална библиотека, Cod. slav. 12)³⁴ и в Хилендарски ръкопис № 385 от 1334 г. със заглавие Неделен Златоуст³⁵.

Азбучната молитва на Константин Преславски, произведение на църковната непесенна и нелитургична поезия, е било поместено в пергаментен фрагмент от празничен миней от ХIV в., със сръбски правопис и следи от български протограф. Но ръкописът е изгорял по време на бомбардировките над Белградската народна библиотека през 1941 г. (Куев 1974а: 141).

3. Сръбските чети-сборници³⁶ също се основават на ранните старобългарски преводи.

Печкият патерик³⁷, най-ранният сръбски препис, показва връзка с най-стария Методиев превод на Скитския патерик и по правопис се отнася към преводната монашеска учителна книжнина в Хилендар от ХIII в.³⁸

За тясната връзка и взаимодействие между българската и сръбската книжнина свидетелства Драголовият сборник от третата четвърт на ХIII в. (в Белград, НБС № 651)³⁹. По произход той се свързва със старобългарската преводна литература от Х в. до втората половина на ХI в., но съхранява и по-късни оригинални български преработки и нови историко-апокалиптични съчинения от ХII-ХIII в., известни от Хилендарския сборник № 382. За това свидетелстват изследванията на Анисава Милтенова (2000)⁴⁰.

Десет съчинения в Драголовия сборник (пет от състава на Златоструя и пет от Златоуста) се откриват в Мелецкия сборник от ХVI в.⁴¹, за който се смята, че отразява прототипа на Изборниците (срв. Федер 1982). Драголовият сборник отразява неустойчивия състав и отворената структурата на ранните южнославянски флорилегии, структурирани от основно ядро с ексцерпти от Симеоновите антологични сборници (Златоуст, Златоструй и Изборник), около което са се наслоявали нови преводни, компилативни и оригинални текстове⁴² - апокрифи, афоризми с аскетическо съдържание и други монашески четива.

В заключение би следвало да се обобщи, че в периода до ХIII в. сърбите не са имали нужда от нови преводи. Те безпрепятствено са използвали в църковната и монашеската си практика преведените вече през от IХ-ХI в. старобългарски църковни книги с необходимите богослужебни и четивни текстове. Сръбските ръкописи с химнографски, евхологични, агиографски, риторични и наративни текстове от ХIII и началото на ХIV в. са запазили оригиналните старобългарски произведения, които чрез църковния ритуал са се закрепили в общия южнославянски православен контекст. Сърбия е наследила почти целия репертоар от общия южнославянски книжовен фонд и това дава възможност да изучаваме оригиналната старобългарската литература въз основа на сръбските преписи.

БЕЛЕЖКИ

1. Старобългарският език, адекватен на книжовната комуникация на славянското население през периода Х-ХII в., се възприема като наднационален, каквато е и самата християнска догматика. Старобългарската книжнина става носител на сакралността, а старобългарският език (езикът на Симеонова България от Х в.) се възприема като полифункционален универсален език за формиращата се православна славянска общност. Чрез църквата и богослужението старобългарският език става ядрото на литературната комуникация между славяните, поема функциите на общ славянски език и в продължение на векове служи като специфичен свещен език. [обратно]

2. Византийското влияние върху православните славяни е от изключително значение във всички области на културата. За новопокръстените славянски държави Византия е върховен израз на християнската цивилизация. Нейните културни ценности се възприемат като общо достояние, от което славяните могат да черпят с широка ръка, без да накърнят етническата си идентичност или да се лишат от националните си характеристики. Християнството, въведено сред православните славянски народи, вместо да стане оръдие на византийската политика, приема собствен облик и се превръща в разпространител на оригинална славянска книжнина, която силно съдейства за културното развитие и за изграждането на славянските националности (Дуйчев 1998: 46). [обратно]

3. В устойчивия корпус от канонични текстове най-функционални са новозаветните книги, предназначени за църковна употреба - евангелия и апостоли. Всички южнославянски библейски църковни книги се отнасят към един и същ превод. Все още стои нерешен въпросът дали това е Кирило-Методиевият и имало ли е по-късен Преславски (или Охридски) превод, но на този проблем тук няма да имам възможност да се спра. [обратно]

4. Кл. Иванова (1986а) обобщава наблюденията си върху ролята на българската преводна литература за православната славянска книжнина. Те се отнасят за преводния репертоар на българския Златен век и влиянието му в Русия и Сърбия до ХIV в. [обратно]

5. Откриването на оригинални старобългарски произведения, редом с текстовете на раннохристиянските творци, е възможно поради закрепването им в рамките на устойчивия корпус от богослужебни текстове. Особено показателен пример в това отношение са славянските преписи на химнографски сборници. Обикнатият през Средновековието акростихов похват позволи на изследователите да открият оригинални произведения на Кирило-Методиевите ученици (Константин Преславски, Климент Охридски и презвитер Наум) в рамките на триода, минея и октоиха (Попов 1978а, 1978б, 1982, 1994, 1995; Кожухаров 1983a, 1984, 1991; Йовчева 1996, 1999; Мошкова, Турилов 1998, 1999; Федоскина 2000; Крашенинникова 2000; Верещагин...). [обратно]

6. Преводът на триодния и минейния цикъл е направен едновременно, в една и съща езикова и книжовна среда, и е дело на изявените старобългарски химнографи, ученици на Кирил и Методий - Климент Охридски, Константин Преславски и презвитер Наум. Съществува мнение, че основната част от служебния миней е била преведена в Охридската школа, тъй като между Охрид и Преслав е съществувало своеобразно разпределение при преводаческата дейност. В Преслав са били превеждани апологетични и поучителни (т.е. риторични) текстове, а в Охрид - литургични (т.е. химнографски) текстове (Мулич 1970: 240-241). Но това мнение не е достатъчно аргументирано, тъй като в текстовете от минея са открити произведения както на Климент Охридски и Наум, така и на Константин Преславски. Дори и да е имало разпределение при преводаческия труд между двете старобългарски книжовни средища, то не се е основавало на жанрово разделение на текстовете. Книжовниците в двете средища са координирали книжовната си дейност и активно са обменяли преведените вече книги, като взаимно са се допълвали. Това се отнася както за превода на химнографските текстове, така и на риторичните текстове (празничните, похвалните и поучителни слова), необходими при богослужението. Тезата за съвместно творчество на Климент Охридски и Константин Преславски, а вероятно и на Наум, и на други старобългарски книжовници от края на IХ в. и началото на Х в., е подкрепена от открития акростих, с употребено множествено число за означаване на авторство, в старобългарския превод на Канона за Богоявление от Скопския миней от ХIII в. и в пълен препис в сръбски миней от 1371/95 г. (в Москва, ГИМ, Хлудов № 164). Този факт дава основание на Г. Попов (1982: 15-17) да говори за съзнателно колективно творчество на Кирило-Методиевите ученици по времето на пребиваването им в Плиска, т.е. преди Климент да замине за Кутмичевица. [обратно]

7. Към този тип сборници с официално канонично съдържание биха могли да се причислят и Изборниците, Златоструите и други чети-сборници, които са много популярни в православните славянски литератури. Това са така наречените флорилегии (Федер 1990 и А. Милтенова 1996), т.е. сборници, с ексцерпти (извлечения) от слова, беседи и поучения на светите отци, както и други най-разнообразни текстове, компилирани и подредени по усмотрение на съставителите им. Сборниците от типа на Драгановия (от третата четвърт на ХIII в.) и Берлинския (от ХIII-ХIV в.) представляват особена група от ръкописи, които биха могли да се разглеждат като преходен стадий към сборниците със смесено съдържание от следващите векове, както и да се съпоставят типологически със съвременните им литургични чети-сборници. [обратно]

8. Някои учени приписват авторството на славянския превод на триода изцяло на Климент Охридски (Кодов 1966) или приемат, че той е превел Цветния триод и редактирал първоначалния моравски превод на Постния триод (Мошин 1972). Но присъствието на оригинална стихотворна творба на Константин Преславски в постната част на триода прави неоспоримо участието му в превода и съставянето му. Най-вероятно е предположението на Г. Попов (1982: 21-26 и 1985: 56-60), че цялостният старобългарски превод на триода е дело на Кирило-Методиевите ученици в България (и по-точно в Плиска), като Константин и Климент са си разпределили предварително работата при съвместното си пребиваване в българската столица. [обратно]

9. Това са: постни триоди от ХIII в. в София НБКМ № 573 и във фрагмент от 2 перг. л. в НБКМ № 205; триод от ХIII в. в Пловдивската народна библиотека № 66; постен и цветен триод от първата половина на ХIII в. в Санкт-Петербург (РНБ, F. п. I. 92); постни триоди от края на ХIII и началото на ХIV в. - в Загреб (ХАЗУ IV d 4, Верковић); в Санкт-Петербург (РНБ, Гилф. 74); във Виена (Cod. slav. 173).; постен триод от 1320/30 г. в Белград (НБС № 644) и триод от 1328 г. в НБС № 645; постен триод от началото на ХIV в. в Загреб (ХАЗУ III b 18, Михановић 3). [обратно]

10. При съпоставка на запазените части от Канона в двата сръбски минея се забелязва почти пълно съвпадение. [обратно]

11. Ст. Кожухаров е открил този Канон още през 1979 г. в Скопския миней (в София, НБКМ № 522), за което е съобщил на Първата комплексна конференция на българистите в Шумен (през 1979 г.) в доклад "Новооткрити произведения от Наум Охридски и Константин Преславски и въпросът за Преславско-Охридска химнографска школа". За съжаление този доклад не е публикуван (вж. Кожухаров 1991: 29, бел. 7). През 1986 г. Ст. Кожухаров е докладвал за още два нови преписа на този канон - в Драгановия миней и в български миней от първата половина на ХIV в. (в Санкт-Петербург, РНБ, F. п. I. 72), но и този доклад не е бил публикуван. Междувременно Г. Попатанасов (1987) съобщава за нови шест преписа на това произведение, между които и преписите в Братковия миней и в празничния сръбски миней в САНУ № 361. Наскоро и Г. Попов (1994: 14-15, бел. 12) отбелязва освен тези два сръбски преписа и още нови преписи на Канона за Въведение Богородично. В сръбски препис от края на ХIV и началото на ХV в. в сръбски служебен миней за септември/декември с пролози (Хлуд. № 144), се открива още един препис на Канона за Въведение Богородично (Вж. Каталог 1999: 35-36). [обратно]

12. Б. Йованович-Стипчевич (1980) потвърждава мнението, че авторът на Рождественските стихири е Роман Сладкопевец, но на гръцки език тези стихири не са с азбучен акростих и показват слаби сходства със славянските азбучни стихири. [обратно]

13. Този миней (София, БАН № 23) е описан от Хр. Кодов (1969: 44-48) с бележка, че представя западнобългарски правопис. В него е поместено Проложното житие на търновския патриарх Йоаким. Б. Йованович-Стипчевич (1980) е на мнение, че сходството между софийския миней (БАН № 23) и сръбския миней (САНУ № 361) е показателно за взаимоотношенията между току-що обновения Търновски книжовен център и сръбските книжовни средища (в манастирите Жича, Студеница или Хилендар) или най-малкото, че за съставянето на двата литургични сборника са използвани сходни източници. [обратно]

14. Вж. изданието на текста на най-ранния сръбския препис на тази служба в съпоставка със службата от Драгановия миней (Трифонова 2002). По-късни сръбски преписи на служба за св. Петка за 14-ти октомври са отбелязани в ръкописи от края на ХIV в. в ръкописи от сбирката на Хлудов с №№ 144, 146, 164 (вж. Каталог 1999: 35-36 и 46-47). [обратно]

15. Според Б. Йованович-Стипчевич (1981: 233) оригиналните славянски текстове са вмъкнати в ръкописа по-късно. Със сигурност може да се предположи, че триодният текст е съществувал в извода, защото същата комбинация на миней с триод, заедно с азбучните стихири за Рождество се потвърждава и в гръцката ръкописна традиция (Йованович-Стипчевич 1980: 101, бел. 11). Подобна комбинация на съчетание от минейни и триодни служби е отбелязана и в по-късен сръбски празничен миней от 1371/95 г. (в Москва, ГИМ, Хлуд. 164), където е запазен и препис на Службата за св. Петка и преписи на редица оригинални старобългарски произведения. Службите в този миней съответстват на "дойерусалимската" богослужебна практика и показват редица архаични елементи в състава (срв. Каталог 1999: 47). [обратно]

16. За аргументите в полза на тезата за съществуване на "Охридско-Преславска химнографска школа" - вж. още тук бележки 6, 8 и 11. [обратно]

17. Вж. Каталог 1999: 49-50. Подобна антология от произведения на старобългарската химнография предлага и по-късния сръбски миней от 1371/95 г. от Хлудовата сбирка № 164 - службата за св. Петка, канона за св. Димитър Солунски, акростиховите канони за Въведение и Успение Богородично, Рождество Христово и Богоявление, оригиналните старобългарски канони за св. Кирил Философ, св. Ахил Лариски и Симеон Богоприимец и двата цикъла азбучни стихири за предпразненство на Рождество Христово и Богоявление (Каталог 1999: 46-48). [обратно]

18. Най-новите проучвания върху историята и развитието на октоиха открояват вероятен оригинален (непреводен) дял - три цикъла канони (за Йоан Предтеча, за апостолите Петър и Павел и за пророците, мъчениците и светителите) и съответните им стихири за всичките осем гласа, атрибутирани към творчеството на Климент Охридски (Йовчева 1999а: 31-32). [обратно]

19. Цикълът от 8 канона за Йоан Кръстител в темата за вторник е запазен в сръбски октоих от края на ХIV в., в София, НБКМ № 173 (Йовчева 1999б: 12). [обратно]

20. Ст. Кожухаров (1969) е открил във фрагмент от требник със сръбски правопис от последната четвърт на ХIII в. (3 перг. л. в Архива на Секцията по история на български език при ИБЕ на БАН) Синайски изповеден устав. Една от трите поместени в този ръкопис молитви има съответствие в Синайския требник. А изповедалният чин показва по-късна редакция на следизповедалното поучение в сравнение със Синайския требник. Кожухаров посочва, че вероятно тази редакция е дело на Климент Охридски. [обратно]

21. Подобно на превода на азбучния акростих в Богородичния акатист, образуван от началните букви на 24 икоса, запазен в сръбски ръкопис от ХIII в., в Санкт-Петербург, РНБ, F. п. I. 68 (и в още два български триодни преписа). [обратно]

22. В Берлинския сръбски пролог за септември/май (Wuk. 38 от Берлинската държавна библиотека) от 40-те години на ХIV в. има памети за свети Сава (1-ви януари) и за света Петка (14-ти октомври) (вж. Ковачевич 1995). В Берлинската държавна библиотека има още един сръбски пролог (Wuk. 37) с по-ранна датировка, вероятно от края на ХIII в., но в него не са регистрирани южнославянски памети. Загребският пролог (ХАЗУ III с 6) от края ХIII в. е най-ранният сръбски ръкопис с житийни текстове за цялата година, в който са регистрирани първите оригинални сръбски проложни жития за св. Симеон Мироточиви (Стефан Неманя) (13-ти февруари), за първия сръбски архиепископ Сава (14-ти януари), за архиепископ Арсений (28-ми октомври) и помен за св. крал Стефан Урош (1-ви май). Според Вл. Мошин (1959: 32) този ръкопис произхожда от манастира Студеница и по състав съответства на Лесновския пролог от 1330 г. [обратно]

23. В Станиславовия (Лесновския) пролог от 1330 г. (в Белград, САНУ № 53) и в Ковачевичевия пролог (в Белград, НБС, Рс 705) от ХIV в. към цитираните по-горе памети е добавена паметта за Гаврил Лесновски (за 15-ти януари). В тези два пролога няма памети за сръбски светци. [обратно]

24. Аргумент за проникване на българската традиция в сръбската книжнина е събирането на памети за български и сръбски светци в южнославянските пролози от ХIII и началото на ХIV в. (вж. Трифонова 1998). [обратно]

25. Михановичевият хомилиар (в Загреб, ХАЗУ III с 9, Михановић 25) съдържа агиографски текстове, присъщи за така наречените чети-минеи (или панегирици). По преписа в Михановичевия хомилиар е публикувано Климентовото Похвално слово за Успение Богородично в: Климент Охридски. Събрани съчинения. Т. I. С. 1970, с. 752-767 (срв. Иванова 1978). Основната редакция на това слово е известна от 60 преписа, от които 51 са с името на Климент (вж. Станчев, Попов 1988: 76). Д. Иванова-Мирчева (1968) доказва, че Михановичевия хомилиар е препис от ръкопис, създаден в Преславската книжовна школа, като посочва, че в него са регистрирани най-ранните преводи на Златоустови слова, каквито са поместени и в Германовия сборник (срв. Иванова-Мирчева 1971: 114-115). Кл. Иванова (1989: 54) го определя като сборник от групата на "дометафрастовите" чети-минеи, каквито са Германовият сборник (от 1359 г., в Румънската патриаршия, славянски ръкописен фонд № 1 - вж. Иванова-Мирчева 1965, 1966) в житийната му част, Станиславовият сборник (в София, НБКМ № 1039) и двата Липлянски чети-минея от Загреб (ХАЗУ III с 22 и III с 24), които се отнасят към преславски архетипове (срв. Иванова 1981a: 14-15). Според мнението на Кл. Иванова (1981: 16): "От ХIII в. насам агиографско-хомилетичните сборници с устойчив състав се преписват в големите сръбски центрове и достигналите до нас ръкописи имат голямо значение за въстановяване на старинните архетипове". [обратно]

26. Милешевският панигирик е сръбски ръкопис с текстове на ораторската проза, датиран от края на ХIII и началото на ХIV в. (от манастира Цетине). В Инвентара на Богданович № 1038 е отбелязан като Златоуст. В него са събрани преводни слова от Йоан Златоуст, Василий Велики, Йоан Дамаскин и други византийски автори (за подвижния и неподвижния годишен цикъл), както и агиографски произведения (предимно ранновизантийски мартириуми). Той съдържа и преписи на Климентови слова, включени в състава и на Михановичевия хомилиар (Иванова 1989: 55, 64). Много от текстовете в Михановичевия хомилиар и Милешевския панигирик си съответстват и не се различават като редакция, което води до извода, че и двата сръбски сборника с проповеднически богослужебни текстове най-вероятно възхождат към общ архетип - хомилетичен сборник, съдържащ старобългарски преводни и оригинални произведения (Иванова 1989: 58-67). [обратно]

27. Михановичевият хомилиар съдържа пет слова от Супрасълския сборник, шест слова от Хилендарския сборник № 386, две слова от Ягичевия Златоструй (български ръкопис от ХІІІ-ХІV в., в Санкт Петербург, РНБ, Q. п. І. 56 - вж. Ягич 1898), девет слова от хомилетичния сборник в сбирката на Хлудов № 55 (сръбски ръкопис от края на ХІV в. - вж. Каталог 1999: 85) и др. слова (вж. Иванова 1977а). Според Кл. Иванова (1986а) посочените по-горе учителни слова са преведени в България по времето, когато Климент Охридски превежда цветния триод, но оригиналните Климентови поучения са останали неизвестни в южнославянската проповедническа литература, тъй като са били изместени от поученията на Теодор Студит, вероятно преведени през ХIII в. (Иванова 1977б). [обратно]

28. За по-късните преписи на Климентовите слова в ръкописи от Дечанската сбирка - вж. Иванова 1989: 55-56. [обратно]

29. Хилендарските сборници от ХIII и началото на ХIV в. с беседи, проповеди и поучения на византийските църковни отци илюстрират живата традиция за репродуциране на монашеската по тип учителна книжнина, преведена вече по времето на Първата българска държава (срв. Иванова 1986б: 158-159). Големият брой сръбски ръкописи от ХIII в. с произведения на византийската теологична проза е показателен за мащабите на разпространение на преводните сборници с поучителни слова сред славянското монашество на Атон (Иванова 1981: 16). [обратно]

30. Към текста на този сборник, според идентификацията на Кл. Иванова, се отнасят и още два фрагмента (6 л., в Санкт-Петербург, БАН, Сырку 13. 7. 19 и 2 л. от сбирката на Григорович, днес в Москва, РГБ, М. 1702). Сборникът се състои от три части - първата се отнася към Изборник с неизвестен прототип, втората донякъде се покрива със съдържанието на Първия Симеонов сборник, а третата част е съставена от извлечения от Златоструя на цар Симеон (Иванова 1979). Близо една четвърт от поместените в този ръкопис съчинения имат паралели с текстовете в Драголовия сборник (за който ще стане дума по-долу) и показват, че в манастирската книжнина на Света гора се е пазил, преработвал и преписвал ранен флорилегий, подобен на Симеоновите сборници. Литературното наследство на Първата българска държава в голяма степен се е консервирало в предходните векове на Атон, а през ХIII в. се радва на нови преписи (Милтенова 1996: 78). [обратно]

31. Засега няма достатъчно данни преводът на Поученията на Теодор Студит да се свързва с книжовната дейност в България през IХ-Х в., а както вече бе посочено тези слова още през ХIII в. са изместили от богослужебна употреба Климентовите поучителни слова. Хилендарският ръкопис от втората четвърт на ХIII в. с Поученията на Теодор Студит вероятно отразява най-ранния славянски превод на този текст. В него са регистрирани някои особености на по-ранна българска писмена традиция (Йованович-Стипчевич 1979: 85). [обратно]

32. При сравнението на този ръкопис с двата руски преписа на Пандектите, единият от ХII-ХIII в. (в ръкопис от Ярославския музей № 15583) и вторият от ХIV в. (ръкопис в Москва, ГИМ, Чуд. 16), Р. Павлова (1988) и С. Богданова (1993) стигат до заключението, че протографът на посочения сръбски препис не е руски (срв. Максимович 1998 и Станков 2002). Преводът на Пандектите на Никон се свързва с българска езикова среда, въпреки че липсва български ръкопис с първия превод на този текст, предполага се, че протографът на трите посочени преписа е бил юсов, т.е. български. [обратно]

33. Данни за този сръбски препис на Учителното евангелие на Константин Преславски дава К. Куев (1979б: 74). Кл. Иванова (1979: 76) съобщава, че познава и още един препис от Учителното евангелие на Константин Преславски, писан между 1343/4 г., с рашки правопис и обобщава, че явно през втората половина на ХIII и първите десетилетия на ХIV в. сръбските книжовници и особено светогорските монаси проявяват специален интерес към литературното наследство на Първата българска държава (вж. още Иванова 1986б). В подкрепа на това мнение са и изследванията на А. Милтенова (1996) и систематизацията в настоящия труд. [обратно]

34. Виенският сборник е описан от Г. Биркфелнер (1975: 126), но е датиран неправилно от ХIV-ХV в. Нова датировка на този сръбски ръкопис: края на ХIII - началото на ХIV в. (л. 1-142) и от втората четвърт на ХIII в. (л. 143-265), прави Я. Пролович (1986: 171). В по-ранната част на ръкописа (на л. 166), непосредствено след Беседата на тримата светители, е поместено Учителното евангелие на Константин Преславски, озаглавено като Златоустово слово. А. В. Михайлов (1895: 84) го идентифицира като съкратена сръбска преработка на евангелска беседа на епископ Константин по евангелието на Йоан. По-нататък в текста на ръкописа следват евангелските слова от Йоан Златоуст. [обратно]

35. Данни за този сръбски препис с пълния текст на Учителното евангелие на Константин Преславски дава Кл. Иванова (1986б: 158) и посочва, че един лист от преписа се пази в Санкт-Петербург (РНБ, F. п. I. 89). (срв. Богданович 1978: 151-152). [обратно]

36. Този тип сборници с неустойчив състав представляват извлечения (ексцерпти) от византийско-славянската тълкувателна и поучителна (катехитична и екзегетична) книжнина и могат да се свържат по тематика с антологичните сборници, преведени по времето на българския цар Симеон (срв. Димитров 1990). Традицията им се съхранява в продукцията на Търновската книжовна школа, когато същите състави се явяват в нови среднобългарски преводи (Милтенова 1996). Сборниците с морално-дидактичен характер и с подчертано есхатологична тематика се съставят в южнославянска книжовна среда най-интензивно в периода ХIII и началото на ХIV в. Небогослужебните чети-сборници възникват въз основа на множество компилации и извлечения от разнообразни текстове и се разпространяват в широк хронологически обхват в рамките на православните славянски литератури. Може да се твърди, че в структурата и в състава си те разкриват пряката приемственост между ранните флорилегии и по-късните сборници със смесено съдържание. [обратно]

37. От типа на патеричните четивни монашески сборници са запазени само два сръбски ръкописа от ХIII в. - един фрагмент (2 перг. л.) от втората половина на ХIII в. (в Москва, РГБ, М. 11099) и сборник от последната четвърт на ХIII в. (в Печката патриаршия № 86) - наречен Печки патерик. Според Б. Йованович (1974) Печкият патерик разкрива най-стария старобългарски превод на Скитския патерик. Той е единственият патерик от този тип, запазен на южнославянска територия от толкова ранен период, и потвърждава съществуването на патеричен сборник с по-пълен състав, който по езикови белези разкрива особеностите на най-ранните преводи. Печкият патерик по графика е близък до хилендарския ръкопис № 387 от втората четвърт на ХIII в. с беседите на Теодор Студит и до Загребския пролог от последната четвърт на ХIII в. с житията за първите сръбски светци. Този сборник също е свързан с преводната монашеска поучителна книжнина от ХIII в., широко разпространявана в светогорския сръбски манастир Хилендар, а впоследствие и във вътрешността на сръбската държава. [обратно]

38. Патеричните сборници са слабо разпространени сред южните славяни в периода преди ХIV в. Те по съдържание са четивни, а не богослужебни сборници, но някои текстове от тях са влизали и в каноничния дял на богослужението (четени по време на всенощното бдение между вечернята и утрината, по време на Великия пост, или на утринната по време на трапеза и т.н.). Употребявали са се предимно като наръчник за морално усъвършенстване с поучителни разкази (срв. Неделкович 1974: 10). Тяхното функциониране се осъществява на границата между тясно богослужебните наративни жанрове и светската повествователна книжнина. [обратно]

39. Драголовият сборник е писан от сръбския книжовник поп Драгол, откъдето сборника е получил названието си Драголов. Той е запазил езиково-правописните особености на ранните рашки ръкописи и представя антология от творби на православно-славянските литератури. Съставен е от поучителни слова, повествователни и есхатологични съчинения, молитви, гадателни книги и други текстове. Освен това сборникът съдържа и полемични антиеретични текстове, като цитираната по-горе сръбска преработка на Беседа против богомилите на презвитер Козма. Преобладаваща част в него са апокрифите: въпросо-ответната Беседа на тримата светители, апокрифни молитви, приписвани на св. Сисиний, Повест за кръстното дърво от презвитер Йеремия и др. В този сборник е забележителен цикълът от български историко-апокалиптични съчинения: Видение и Тълкувание Даниилово, Пандехово пророческо сказание, Видение на пророк Исайя, Откровение на Методий Патарски и др. (срв. Тъпкова-Заимова, Милтенова 1996: 28). Последната датировка на сборника е на Т. Йованович (1974: 139-140). Той посочва и предходните мнения и спорове около възникването на този ръкопис (вж. още Тъпкова-Заимова, Милтенова 1996: 28). Някои текстове от Драголовият сборник са издадени от П. Сречкович (1890) и Й. Иванов (1925: 131-191). По-пълното издание на голяма част от оригиналните старобългарски историко-апокалиптични произведения (групирани в два цикъла, с коментар, разночетения и превод) е на А. Милтенова (Тъпкова-Заимова, Милтенова 1996: 139-191, 207-250). [обратно]

40. При съпоставка на състава на Хилендарския сборник № 382 от края на ХIII и началото на ХIV в. с този на Драголовия сборник, А. Милтенова установява, че в него се е съхранил ранният превод на някои от историко-апокалиптичните творби (Видение Даниилово и Откровение на Псевдо-Методий Патарски, словата на Иполит Римски и Ипатий Ефески). Съчиненията Видение Даниилово и Откровение на Псевдо-Методий Патарски в Хилендарския сборник са поместени в техния първоначален превод (вероятно от Х в.), докато в Драголовия сборник са в преработен вид, в резултат от целенасочена българска преправка, почерпана от книжовен източник, съставен през втората половина на ХI в. Други две кратки есхатологични произведения - Тълкуванията на Ипатий Ефески и Иполит Римски - са преведени в старобългарската книжнина от идентичен по състав византийски флорилегий, нямат характер на компилация, а са извадка от вече цялостно преведени текстове още от времето на първия Симеонов сборник. Наред с това текстът на мъдрите изречения, както и още шест кратки извлечения от флорилегия от Драголовия сборник напълно съвпадат с текстовете от Хилендарския сборник № 382 (Милтенова 1996: 76-78; Милтенова 2000). [обратно]

41. Берлинският сборник от края на ХIII в. (български ръкопис, изд. от Х. Миклас и В. Загребин 1988), също показва редица общи статии с Мелецкия сборник (№117) от ХVI в. Този факт (посочен от А. Милтенова в доклад "Симеоновите сборници като типологически предходници на сборниците със смесено съдържание", изнесен на Великопреславския научен събор през септември 1993 г. - непубликуван) отново подкрепя тезата, че през ХIII в. се преобразуват старите състави, като към тях се прибавят нови текстове, но без да се губи органичната връзка с репертоара от времето на Първата българска държава. Съставът на Берлинския сборник се оказва основно свидетелство, че чети-сборниците с допълнени апокрифни съчинения се оформят въз основа на антологиите от тълкувателни и поучителни слова от типа на Симеоновите сборници и представят монашеската книжнина на славянското средновековие. Най-ранният славянски сборник с неустойчив състав, в който са включени множество апокрифи, Синайският сборник от ХIII в. (№ 34 в манастира "Св. Екатерина и още три фрагмента от РНБ, в Москва) съдържа Беседата на Козма презвитер против богомилите, извадки от Лествицата на Йоан Климакс, от Паренесиса на Ефрем Сирин, от слова на Йоан Златоуст и Климент Охридски, редом с апокрифите (Федер 1990: 605). Структурата и съставът на този сборник също показват връзка с по-ранните учителни състави (с архетип от Симеоновите сборници) и по-късните сборници със смесено съдържание, в които преобладават апокрифните съчинения. [обратно]

42. Пандеховото пророческо сказание е оригинален старобългарски текст, който е запазен само в Драголовия сборник. Дж. Сп. Радойчич (1960) го определя като възникнал през 1259 г., в днешните северно-македонски земи. В него се съдържат исторически и легендарни сведения за създаването на Константинопол и за историческата съдба на сърбите, българите, руснаците, унгарците, татарите и куманите. То е художествен текст, но е изключително ценен исторически източник за събитията не само на Балканите, но и в Русия, Унгария и други страни. Апокрифните съчинения Видение Даниилово и Тълкувание Даниилово, също известни в най-ранен препис от Драголовия сборник, според М. Каймакамова (1976) са създадени вероятно в западна България през ХI-ХII в. Те съдържат летописни сведения, свързани с историческата действителност в България през първата половина на ХI в. и насочват своите известия към историята на западнобългарските земи. Тяхното възникване се свързва с книжовната дейност в Средецкото книжовно средище в посочения по-ранен период. А. Милтенова (1991) изследва целия историко-апокалиптичен цикъл от текстове в Драголовия сборник и стига до заключението, че той е изграден от преводни, компилативни и оригинални текстове с български произход, компилирани от най-малко два книжовни източника - един от втората половина на ХI в., възхождащ към Симеоновите сборници, и друг по-късен - от средата на ХIII в. Част от поучителните слова, въпросите и отговорите с имената на Йоан Златоуст, Василий Велики, Максим Изповедник и други патристични автори, които заемат централно място в Драголовия сборник, се включват в някои от редакциите на Златоструя или в сборници от типа на Изборника от 1076 г. (Милтенова 1991, 1996а и 1996б: 24-28). Известна е и сръбска преработка от ХIII в. на Беседата против богомилите от презвитер Козма, поместена в Драголовия сборник (Богданович 1976). Според Ю. Бегунов (1969, 1973: 132-143) за компилацията е използван гръцки източник и старобългарски текст от ХII в., близък до архетипа. Тази преработка вероятно е съставена по поръчка на първия сръбски архиепископ Сава във връзка със свикания през 1221 г. църковен събор в манастира Жича. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Ангелов 1967: Ангелов, Б. Служба на Кирил Философ. // Из старата, българска, руска и сръбска литература. Кн. 2, С., 1967, 3-16.

Бегунов 1969: Бегунов, Ю. Сербская компиляция из "Беседы" Козмы Пресвитера. // Slovo, 18/19, 1969, 91-108.

Бегунов 1973: Бегунов, Ю. Козма Пресвитер в славянских литературах. С., 1973.

Биркфелнер 1975: Birkfellner, G. Glagolistische und Kyrillische Handschriften in Österreich. Wien, 1975.

Богданова 1993: Богданова, С. Към въпроса за първия славянски превод на Пандектите на Никон Черногорец. // Медиевистични ракурси. С., 1993, 71-81.

Богданович 1976: Богдановић, Д. Српска прерада Козмине беседе у Зборнику попа Драгоља. // Balcanica, 7, 1976, 61-90.

Богданович 1978: Богдановић, Д. Нове тежње у српскоj књижевности првих децења ХIV в. // Византиjска уметност почетка ХIV в. Београд, 1978, 91-103.

Димитров 1990: Димитров, П. Изборниците на цар Симеон. // Литературна мисъл, 7, 1990, 3-16.

Добрев 1993: Добрев, Ив. Климентовото химнографско творчество и Октоиха. // 1080 години от смъртта на Наум Охридски. С., 1993, 107-123.

Дуйчев 1998: Дуйчев, Ив. Отношения между южните славяни и Визания през Х-ХII век. // Избрани произведения. Том първи: Византия и славянският свят. С., 1998, 45-86.

Загребин 1981: Загребин, В. М. Заупокойные стихири азьбуковне в сербском требнике ХIII в. // Археографски прилози, 3, 1981, 65-91.

Златарски 1918: Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. I (Първо българско царство), С.: БАН, 1918.

Иванов 1925: Иванов, Й. Богомилски книги и легенди. С., 1925 (фототипно издание 1970), 131-191.

Иванов 1931: Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1931 (фототипно издание 1970).

Иванова 1971: Иванова-Константинова, Кл. Два неизвестни азбучни акростиха с глаголическа подредба на буквите в среднобългарски празничен миней. // Константин-Кирил Философ. Доклади от симпозиума посветен на 1100 годишнината от смъртта му. С., 1971, 341-366.

Иванова 1977а: Иванова, Кл. Цикл Великопостных гомилий в гомилиарии Михановича. // ТОДРЛ, 32, 1977, 219-244.

Иванова 1977б: Иванова, Кл. Цикъл постни поучения за неделите на Четиридесетница. // Климент Охридски. Събрани съчинения. С., 1977, 623-635.

Иванова 1977в: Иванова, Кл. Две неизвестни старобългарски жития. // Литературна история, 1, 1977, 7-65.

Иванова 1978: Иванова, Кл. Няколко наблюдения върху книжовното наследство на Климент Охридски. // Старобългарска литература, 3, 1978, 91-106.

Иванова 1979: Иванова, Кл. Хилендарски препис на първия Симеонов сборник. // Старобългарска литература, 5, 1979, 57-96.

Иванова 1981: Иванова, Кл. Агиографско-хомилетичните сборници с устойчив състав в южнославянските литератури. // Cirillomethodianum, 5, Tessaloniki, 1981, 11-21.

Иванова 1986а: Иванова, Кл. Болгарская переводная литература Х-ХIV вв. в контексте "Slavia Orthodoxa". // Studia slavica medievalia et humanistica, Ricardo Piccio dicata, Roma, 1986, 361-371.

Иванова 1986б: Иванова, Кл. Значението на хилендарските ръкописи за изучаването на средновековната българска книжнина. // Кирило-Методиевски студии, 3, 1986, 154-162.

Иванова 1987: Иванова, Кл. Неизвестна редакция на триодния панегири в състава на триода. // Старобългарска литература, 20, 1987, 20-39.

Иванова 1989: Иванова, Кл. Неизвестни преписи от творби на Климент Охридски в книгохранилищата на Югославия. // Palaeobulgaricа, ХIII/4, 1989, 51-67.

Иванова 1994: Иванова, Кл. За един ръкопис с палимпсест от Библиотеката на Йерусалимската патриаршия. // Palaeobugaricа, ХVIII/2, 1994, 3-31.

Иванова-Мирчева 1965: Иванова-Мирчева, Д. "Германов сборник" - български паметник от Х в. в препис от 1359 г. // Български език, 4-5, 1965, 308-325.

Иванова-Мирчева 1968: Иванова-Мирчева, Д. Хомилиарът на Миханович. // Известия на ИБЕ, 16, 1968, 381-391.

Иванова-Мирчева 1971: Иванова-Мирчева, Д. Старобългарският хомилиар и изследването на Кирило-Методиевия език. // Константин-Кирил Философ. Доклади от симпозиума посветен на 1100 годишнината от смъртта му. С., 1971, 109-120.

Йованович 1974: Jovanoviћ. B. Peèki paterik. Tri jezièke redakcije slovenskoga prevoda Skitskog paterika. // Slovo, 24, 1974, 139-188.

Йованович-Стипчевич 1979: Jовановић-Стипчевић, Б. Спис о убиjеним бугарима Теодора Студита (препис из српског рукописа ХIII века). // Археографски прилози, 1, 1979, 81-102.

Йованович-Стипчевич 1980: Jовановић-Стипчевић, Б. Текстолошка условљност састава и броjа слова старословенске азбуке према стихирама Рођење и Крштење у српском препису. // Археографски прилози, 3, 1980, 93-121.

Йованович-Стипчевич 1981: Jовановић-Стипчевић, Б. Русална среда у српском рукопису ХIII в. // МНС, Текстологиjа средњовековних jужнословенских књижевности, САНУ, Научни скупови, књ. Х, Одељење jезика и књижевности, књ. 2, Београд, 1981, 231-282.

Йованович-Стипчевич 1988/9: Jовановић-Стипчевић, Б. Средњовековно писано наслеђе у заоставштини Љ. Ковачевића. // Археографски прилози, 10/11, 1988-1989, 71-81.

Йованович 1974: Jовановић, Т. Пандехово пророчанско сказаниjе. // Књижевна историjа, 7/25, 1974, 139-149.

Йовчева 1996: Йовчева, М. Цикълът молебни стихири за пророците, мъчениците и светителите в октоиха. // Palaeobulgarica, ХХ/2, 1996, 43-56.

Йовчева 1999а: Йовчева, М. Солунският октоих - среднобългарски ръкопис от края на ХIII - началото на ХIV век. (Автореферат на дисертация за присъждане на научната и образователна степен "доктор"). С., 1999.

Йовчева 1999б: Йовчева, М. Новооткрити химнографски произведения на Климент Охридски в Октоиха. // Palaeobulgaricа, ХХIII/3, 1999, 3-30.

Йовчева 2002: Йовчева, М. Гимнографическое наследие Кирилло-Мефодиевских учеников в русской книжности. // Древняя Русь, 8, 2002, 100-112.

Каймакамова 1976: Каймакамова, М. Две старобългарски летописни съчинения от ХI в. // Исторически преглед, 5, 1976, 86-96.

Каталог 1999: Българското средновековно културно наследство в сбирката на Алексей Хлудов в Държавния исторически музей в Москва. Каталог. С., 1999.

Ковачевич 1995: Ковачевић, Р. Прилог проучавању пролошког житиjа св. Саве. // Проучавање средњовековних jужнословенских рукописа, уредник П. Ивић, Београд, 1995, 167-174.

Кодов 1966: Кодов, Хр. Един фрагмент от старобългарски ръкопис с глаголическа приписка. // Климент Охридски. Сборник статии по случай 1050 години от смъртта му, С., 1966, 121-130.

Кодов 1969: Кодов, Хр. Опис на славянските ръкописи в библиотеката на БАН, С., 1969.

Кожухаров 1969: Кожухаров, Ст. Една редакция на поместения в Синайския молитвеник чинъ надъ исповэда«щимь сє ­ в пергаментен препис от края на ХIII в. // Константин-Кирил Философ. Юбилеен сборник по случай 1100 годишнината от смъртта му, С., 1969, 349-367.

Кожухаров 1983: Кожухаров, Ст. Пэти достоить архистратига (Новооткрито произведение на Константин Преславски. // Литературознание и фолклористика, в чест на 70 годишнината на акад. Петър Динеков, С., 1983, 59-62.

Кожухаров 1984: Кожухаров, Ст. Песенното творчество на старобългарския книжовник Наум Охридски. // Литературна история, 12, 1984, 3-20.

Кожухаров 1991: Кожухаров, Ст. Преславски канон за Въведение Богородично. // Palaeobulgarica, ХV/4, 1991, 28-38.

Крашенинникова 2000: Крашенинникова, О. А. Три канона из октоиха Климента Охридского (неизвестные страницы древнеславянской гимнографии). // Славяновядение, 2, 2000, 29-41.

Куев 1974а: Куев, К. Азбучна молитва в славянските литератури, С., 1974.

Куев 1979б: Куев, К. Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете. С., 1979.

Максимович 1998: Максимович, К. А. К проблеме происхождения древнейшего славянского перевода "Пандектов" Никона Черногорца. // Славянское языкознание. ХII Международный съезд славистов. Краков, 1998. Доклады российской делегации. М., 1998, 368-412.

Миклас, Загребин 1988: Berlinski Sbornik. Vollständige Studienausgabe im Originalformat. Eingeleitet und herausgegeben auf weiteren Quellen von H. Miklas. Mit einem Anhang von V. Zagrebin., Graz, 1988, 138+410 s.

Милтенова 1991: Милтенова, А. Цикълът от историко-апокалиптични творби в Драголовия сборник - произход, източници, композиция. // Старобългарска литература, 25/26, 1991, 135-144.

Милтенова 1996: Милтенова, А. Един непроучен флорилегий в южнославянската ръкописна традиция от ХIII- ХIV в. // Медиевистични изследвания. В памет на Пейо Димитров, Шумен, 1996, 74-86.

Милтенова 2000: Милтенова, А. Ранният флорилегий от Хилендарски сборник № 382 и българо-сръбските книжовни връзки през Средновековието. // Осам векова Хиландара. Историjа, духовни живот, књижевност, уметност и архитектура. (Научни скупови САНУ, књ. XCV, Одељење историjских наука, књ. 27), Београд, 2000, 317-324.

Милтенова, Гетов 2002: Милтенова, А., Гетов, Д. Византийският паметник "Florilegium Mosquense" и неговите славянски преводи. // Международна конференция "Византийското културно наследство и Балканите". Сборник доклади., Пд., 2002, 305-320.

Мирчева 1994: Мирчева, Б. Някои структурни особености на преписите на ранната Служба за Константин-Кирил Философ. // Palaeobulgarica, ХVІІІ, 1994, 1, 22-36.

Мирчева 2003: Мирчева, Б. Канонът за св. Димитър Солунски (нови данни за историята на текста). // Пэти достоитъ. Сборник в памет на Стефан Кожухаров. С., 2003, 68-94.

Михайлов 1895: Михайлов, А. В. К вопросу об Учительном Евангелии Константина, епископа Болгарского. // Древности труды славянской комисии имперского Московского археологического общества, т. I, М., 1895, 85-89.

Мошин 1959: Mošin, V. Slavenska redakcija prologa Konstantina Mokisijskog u svijetlosti vizantijsko-slavenskih odnosa ÕII-ÕIII vijeka. // Zbornik historijskog instituta, 2, 1959, 17-68.

Мошин 1972: Mošin, V. Heretici trojeziиnici u staroslovenskom prijevodu Trioda. // Slovo, 22, 1972, 117-125.

Мошкова, Турилов 1998: Мошкова, Л., Турилов, А. "Моравскые земле велеи гражданин" (неизвестная древняя служба первоучитлю Мефодию). // Славяновядение, 4, 1998, 3-23.

Мошкова, Турилов 1999: Мошкова, Л., Турилов, А. Неизвестный памятник древнейшей славянской гимнографии (канон Климента Охридского на Успение Богородицы). // Славяновядение, 24, 1999, 24-36.

Мулич 1970: Мулич, М. К вопросу о художественном мастерстве в древнейших славянских переводах служебных минеи. // Симпозиум 1100 - годишнина од смртта на Кирил Солунски. Кн. 2. Скопjе, 1970, 239-255.

Мутафчиев 1948: Мутафчиев, П. История на българския народ, С., 1948.

Неделкович 1974: Nedeljkoviћ, O. Problem tipologije slavenskog paterika. // Slovo, 24, 1974, 7-16.

Павлова 1988: Павлова, Р. Пандекты Никона Черногорца в славянской письменности. // Славянска филология, 19, 1988, 99-116.

Павлова 1996: Павлова, Р. Пролог РС 107 от Народната библиотека на Сърбия в Белград. // Palaeobulgarica, ХХ/2, 1996, 110-128.

Павлова 1999: Павлова, Р. Увод. // Станиславов (Лесновски) пролог от 1330 година, Велико Търново, 1999, 5-16.

Павлова, Богданова 2000: Pavlova, R., Bogdanova, S. Die Pandekten des Nikon vom Schvarzen Berge (Nikon Èernogorec) in der ältesten slavischen Überzetzung. Vergleichende Studien zu den slavischen Sprachen und Literaturen. Band 6. Peter Lang Europäische Verlag der Wissenschaften. Frankfurt am Main, 2000.

Попатанасов 1987: Поп-Атанасов, Ѓ. Оригинално литературно дело од IХ-Х век. // Спектар, 9, 1987, 15-52.

Попатанасов 1988: Поп-Атанасов, Ѓ. Непознат препис на Методиевиот канон за Димитар Солунски од почеткот на ХIV век. // Спектар, 6, 1988, 12, 13-29.

Попов 1978а: Попов, Г. Някои текстологични наблюдения върху Битолския триод и други триодни ръкописи. // Старобългарска литература, 4, 1978, 3-20.

Попов 1978б: Попов, Г. Новооткрита оригинална старобългарска част в текста на триода. // Български език, 28/6, 1978, 497-508.

Попов 1982: Попов, Г. Новооткрити химнографски произведения на Климент Охридски и Константин Преславски. // Български език, 32/1, 1982, 3-26.

Попов 1985: Попов, Г. Триодни произведения на Константин Преславски. // Кирило-Методиевски студии. Т. 2. С., 1985.

Попов 1994: Попов, Г. Следи от разпространението на Наумовия канон за св. апостол Андрей. // Старобългарска литература, 28-29, 1994,10-22.

Попов 1995: Попов, Г. Из химнографското наследство на Константин Преславски (Новооткрит трипеснец за предпразненство на Успение Богородично). // Palaeobulgarica, ХIХ/3, 1995, 3-31.

Попов 1997: Попов, Г. Новооткрит канон на Константин Преславски с тайнописно поетическо послание. // Palaeobulgarica, ХХI/4, 1997, 3-17.

Попов 1998: Попов, Г. Канон за Рождество Христово от Константин Преславски. // Palaeobulgarica, ХХII/4, 1998, 3-27.

Попов 2001: Попов, Г. Службата за славянския първоучител Методий в Хлудовия миней 156. // Старобългарска литература, 32, 2001, 3-20.

Попов 2002: Попов, Г. Византийската химнографска традиция и песнотворческите прояви на Кирило-Методиевите ученици. // Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. С., 2002, 370-381.

Пролович 1986: Проловић, J. Српски рукописи ХIII и ХIV века у Бечу и манастир Хиландар. // Хиландарски зборник, 6, 1986, 163-269.

Радойчич 1960: Радойчич, Д. Сп. Пандехово сказание 1259 г. (О Византии, татарах, куманах, русских, венграх, сербах, булгарах). // ТОДРЛ, 16, 1960, 161-166.

Симич 1976: Симић, П. Требник српске редакциjе ХIII в. // Зборник историjе књижевности, 10, 1976, 53-87.

Сречкович 1890: Сречковић, П. Зборник попа Драгоља. Садржина и пророштва. // Споменик СКА, 5, 1890, 10-25.

Станков 2002: Станков, Р. К проблеме древнейших славянских переводов с греческого. // Slavica gandensia, 29, 2002, 177-205.

Станкова 2003: Станкова, Р. Службата за св. Димитър Солунски в сръбски преписи от ХІІІ в. // Пэти достоитъ. Сборник в памет на Стефан Кожухаров. С., 2003, 143-156.

Станчев, Попов 1988: Станчев, Кр., Попов, Г. Климент Охридски. Живот и творчество, С. 1988.

Суботин-Голубович 1987: Суботин-Голубовић, Т. Култ светог Ахилиjа Лариског. // Зборник радова Византолошког института, 26, 1987, 21-33.

Трифонова 1993: Трифонова, Р. Към проблема за идентификацията на Теодор Граматик с Теодосий Хилендарски. // Медиевистични ракурси, С., 1993, 91-103.

Трифонова 1994: Трифонова, Р. Българската традиция при формирането на общия южнославянски книжовен фонд и неговото усвояване по сръбските земи. // Старобългарска литература, 28/29, 1994, 56-61.

Трифонова 1998: Трифонова, Р. Манастирски средища и монашеска книжнина в Сърбия и България през ХIII в. // Медиевистика и културна антропология. Сборник в чест на 40-годишната творческа дейност на проф. Донка Петканова, С., 1998, 291-306.

Трифонова 2002: Трифонова, Р. Сръбски препис на най-ранната служба за св. Петка Търновска. // Търновска книжовна школа, т. 7, Велико Търново 2003, 181-198.

Федер 1982: Федер, У. Мелецкий сборник и история древнеболгарской литературы. // Palaeobulgarica, VI/3, 1982, 154-165.

Федер 1990: Veder, W. Literature as а kaleidoskopе. The strukture of slavic иetii sborniki. // Semantic Analysis of Literary Texts, Elsevier Science Publishers B. V., 1990, 599 - 613.

Федоскина 2000: Федоскина, Е. С. Покаянный канон Климента Охридского в составе древнеславянского Октоиха. // Вестник МГУ, Сер. 9, Филол., 3, 2000, 75-82.

Щавлянин-Джорджевич, Грозданович-Паич, Цернич 1986: Штављанин-Ђорђевић, Љ., Гроздановић-Паjић, М., Црнић, Л. Опис ћирилских рукописа Народне Библиотеке Србиjе, Београд, 1986.

Ягич 1898: Jagiћ, V. Bericht ьber einen mittelbulgarischen Zlatoust des 13-14 Jh. // Sitzungberichte der Akad. der Wiss. in Wien, 139, 1898, IV, 1-72.

© Радослава Трифонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.01.2004, № 1 (50)