Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КНИЖОВНАТА ДЕЙНОСТ В ДВОРА НА ДЕСПОТ СТЕФАН ЛАЗАРЕВИЧ

Радослава Трифонова

web

Културно-историческият контекст в Сърбия от края на ХІV и през ХV в. е белязан с тенденция към съхраняване на националната идентичност на сърбите в условия на чужда инвазия. Книжнината през този период отразява новата историческа ситуация на държавна разпокъсаност на Балканите. Известно е, че по това време в сръбската литература се развива косовската тема, създават се нови жанрове, променя се стилистиката и поетиката, обогатява се книжовният език. От една страна, трагичната смърт и мъченичество на княз Лазар при Косово дават силен тласък в религиозно-духовната сфера, но от друга страна - новото съдържание на сръбската литература от ХV в. не нарушава дотогавашните книжовни традиции - новата светска тематика не противоречи на църковната. Тук смятам да се спра на светските елементи в книжовната дейност при сърбите от този период, като пренебрегна "Косовския цикъл"1 (който е добре познат и изследван) и обърна по-специално внимание на иновациите, които проникват под влияние на "книголюбивия владетел".

За деспот Стефан Лазаревич се знае, че е роден около 1377 г. и умрял през 1427 г. Покровителствал е изкуствата и книжнината2, и е автор е множество дарителски грамоти3, които свидетелстват за ктиторската му дейност. Още биографът му Константин Костенечки го нарича "учен".

Възпитан е от две монахини, оставили трайна следа в сръбската средновековна култура: майка му - княгиня Милица (в монашество Евгения), потомка на първата сръбска владетелска династия на Неманичите, и монахиня Ефимия (деспотица Елена, вдовица на серския владетел Углеша), която също е с произход от Неманичите4. Делата им са увековечени в "Слово за пренасяне мощите на св. Петка Търновска" от Григорий Цамблак през 1404/5 г., което отразява историческата действителност след падането на Търново (1393 г.) и Видин (1398 г.), когато двете вдовици-монахини донасят мощите на общобалканската светица, като залог за спасение на сръбските земи от турското нашествие.

Княгиня Милица5, е един от стълбовете на княжеския книжовен кръг в Моравска Сърбия, който оказва силно въздействие върху децата й и най-вече върху деспот Стефан и Йелена (Балшич)6. Като храбра владетелка тя поема властта и опазва целостта на сръбското княжество след смъртта на мъжа си.

Монахиня Ефимия е известна в сръбската книжнина със своите високохудожествени поетични произведения, изпълнени на необичаен материал7. Тя е един от авторите на косовския книжовен цикъл, който възлиза на около десет текста, посветени на мъченическата смърт на княз Лазар8.

Неслучайно подчертах факта, че двете жени, оказали най-силно влияние върху формирането на Стефан Лазаревич, са потомки на Неманичката династия. Подобно на първия кодификатор на култа към Неманичите в сръбската литература - Стефан Първовенчани, който написва житие за баща си (великият сръбски жупан Стефан Неманя, впоследствие св. Симеон) - Стефан Лазаревич точно два века по-късно става един от авторите, изградили и укрепили култа към княз Лазар - мъченикът-светец, положил началото на втората сръбска владетелска династия9.

 

Запазени са доста писмени свидетелства за книжовните дарби на деспота - вж. Пуркович (1978) и Трифунович (1979: 99-141). Летописите свидетелстват, че той е бил и преводач от гръцки език - превел е есхатологично-поетична алегория със заглавие "За бъдещите времена", приписвана на византийския цар Лъв VІ Мъдри (886-912), вероятно в периода 1400-1407 г.10 Автобиографичните елементи в грамотите му развиват идеята за светородната легитимност на неговата власт и завоюваната държавна самостоятелност след победата му в битката при Анкара през 1402 г.11

Своите оригинални произведения деспот Лазаревич пише в периода между 1402 и 1412 г., когато гради и монументалната си задужбина - манастира Ресава. Те са били запазени в сборник, писан за него и частично запазил негов автограф12. Сборникът е съдържал богословски, философски и поучителни текстове, поеми и разкази с реминисценции от античния свят; апокрифи с елински и персийски пророчества за Христос; въпроси и отговори за християнската вяра и др. - богат и разнообразен сборник със смесено съдържание, който свидетелства за разностранните интереси на своя поръчител.

Самият деспот Стефан Лазаревич като книжовник внася в сръбската средновековна книжнина нови теми и идеи, разработени с нов, непознат дотогава стил, изобразяващи реални човешки чувства. Произведенията му са с живо лирическо съдържание, с монологичен изказ (в 1 л., ед. ч.) и с обръщения, а нарацията надскача рамките на конкретния повод за написването им.

Надписът на косовския стълб е написан в диалогична форма, в директен контакт с преминаващия пътник. Като непосредствен разговор с адресата си, той изброява добродетелите на владетеля и възхвалява неговия подвиг (мотивът за физическото поражение и духовната победа е основен в произведенията за косовската битка). Този писмен паметник13 отвежда към античната традиция да се издигат паметници на местата, където се е водила битка, и да се изписват имената на загиналите герои. Освен това в него се забелязват и елементи от съвременни на автора тенденции, характерни за феодалния песенен епос (т.нар. войнска трубадурска лирика, която е била развит жанр в дворовете на католическите владетели). И не на последно място това оригинално произведение на сръбския владетел се вписва в рамките на религиозното християнско разбиране за мъченичеството и неговото възмездие на небесното царство. И така, по концепция този текст започва като античен надпис и продължава като църковно песнопение с елементи на войнски героичен епос.

Слово за любовта14 е поетично послание, принадлежащо към епистоларния жанр, но е разчленено на отделни ритмични цялости. Композирано е в десет строфи с акростих със заглавието на поемата, като първите две думи в първата строфа, разкриват името на автора (Трифунович (1979: 173-174) и Маринкович (1998: 274-277). Като поетика словото излиза извън рамките на епистоларната книжнина от онова време и представлява лирична песен.

Темата за любовта е основна в християнската представа за Бога и е мерило за евангелската ортодоксалност на естетическите критерии в средновековната култура ("Бог е любов" - І Посл. на ап. Йоан 4: 8). Но в сръбската литература тя за пръв път се явява като химн за духовната любов и любовта изобщо, която превъзхожда всяка друга добродетел. При деспот Стефан няма ново тълкуване - идеите му са основани на библейски мотиви от Псалмите и от Посланията на апостолите15. Но авторът вмества в традиционната трактовка личните си усещания, показва нова естетическа сетивност - размислите за любовта са дискретни и недоизказани, като предчувствие.

Стилът на деспота е опростен, и въпреки това, в малко по обем произведение той успява да вмести богата метафорична и алегорична изказност. Синтаксисът на Словото, макар и приспособен към акростиха, е правилен и обединява риторичност с ритмична симетрия - композиран с обръщение, градация и напрежение (Трифунович 1979: 125).

Словото за любовта показва високата книжовна култура не само на своя автор, но и на аудиторията, за която е било предназначено. Ново по стил и израз произведение за сръбската литература, то все пак е изградено според духа на традиционната средновековна книжнина, но с висок поетичен дух и със спецификите на дворцовата книжнина, която се отнася към културния кръг на владетелския двор16.

 

Тук е мястото да обърнем внимание и на кръга от книжовници, които са творили под опеката на деспота.

Още преди Косовската битка, по времето на княз Лазар, след провъзгласяването на Печката патриаршия през 1375 г. и избирането на патриарх Ефрем17, на територията на Сърбия се приютяват голям брой български и византийски монаси-емигранти (писатели, преписвачи и зографи). По времето на деспот Лазаревич Сърбия се превръща в притегателен център за множество славянски подвижници и книжовници. Те пренасят светогорските традиции и още в края на ХІV в. създават монашеско средище в манастира Раваница, задужбината на княз Лазар (Маркович 1920: 126-129, Павлович 1965: 195-202) и по-късно в началото на ХV в. в манастира Ресава, задужбината на деспот Лазаревич. Тези средища са известни под името колония на синаитите18. Книжовниците от този кръг създават агиографски произведения с подчертано аскетично-монашески дух, подобно на кратките египетски, синайски и палестински патерични разкази. Те са високо образовани - пишат на гръцки език и превеждат.

За библиотеката на деспота са били преписани и съставени около десетина книги, някои украсени с миниатюри (напр. евангелие и псалтир). По негова поръчка са били преписвани богослужебни (цветен триод, миней за май, четириевангелие) и библейски (предимно старозаветни) книги. Деспотът е канил в двора си най-добрите преписвачи от Света гора и Търново. Подчертан е бил интересът му към старозаветната тематика (за него са преведени Петокнижието на Моисей, книгите Царства и Съдии). През 1408 г. Стефан Лазаревич е поръчал на Григорий Хилендарски да редактира и преработи Хрониката на византийския хронист Йоан Зонара, в съответствие с библейската книга Летописи. През 1412 г. Гаврил Хилендарски е превел Тълкувание на книгата Йов. А Константин Костенечки е бил подтикнат да преведе Тълкувание на Песен на песните от Теодорит Кирски. Известно е и влиянието, което е оказала Лествицата на Йоан Лествичник върху творчеството на деспота (Трифунович 1979: 77-91).

Константин Костенечки (1380-1439 г.) - вж. Попович (1936), Трифонов (1943), Кашанин (1975: 394-395), Сване (1978) и Тотоманова (1993) - е един от най-значителните книжовници в двора на деспот Лазаревич. Роден е в България и подобно на много други учени бегълци намира убежище в Сърбия (от 1402 до 1410 г.), поради несигурната обстановка в родината си. За разлика от монасите-синаити, той не е бил замонашен (бил е светско лице) и се е приютил не в манастира Раваница, а в Белград - седалището на владетеля. Участвал е в дипломатически мисии в Палестина, бил е учител в двора и е написал житие за деспота. Предполага се, че е надживял с няколко години своя покровител и е попаднал в нова емиграция при кесаря Углеша във Враня (когато през 1427 г. умира деспот Лазаревич и Белград пада под унгарска власт).

Житието за деспот Стефан (Кашанин 1975: 398) е с голямо значение за сръбската книжнина. Писано е между 1433/39 г., по поръчка на тогавашния сръбски патриарх Никон. По жанр най-често бива определяно като "светска биография" (Бирнбаум 1972: 277-281), макар че е създадено с цел да се канонизира деспота и да се установи неговият култ, то вече показва тенденцията в сръбската агиография към отдалечаване от класическите форми на жанра, в посока към хуманистична историчност при описанието (сравнения с античните личности, с цитати не само от Библията, но и от античната историография - Херодот, Тукидит и др.). Авторът е използвал и популярните по това време флорилегии с антични и библейски мъдрости с название Пчела, които вече са били преведени от гръцки на сръбски и български език (Чижевски (1970) и Кузидова (2004: 70-75). Описвайки събитията и личностите като непосредствен свидетел, Константин е внесъл в житието си и мемоарни елементи и генеалогия на Неманичите до княз Лазар (т.нар. Кратък родослов).

По стил житието прилича повече на византийските хроники или на елинистична биография (забелязват се влияния от Житието на Александър Велики от Плутарх). Константин Костенечки обича да използва в текстовете си сложните византийски риторични фигури. Заплетеният му стил илюстрира и склонността му към необичайни литературни конструкции. Често в прозаичните си произведения той използва сравнително големи по обем акростихове. Само в разглежданото житие има три редици акростихове: десетословен акростих (образуван от десетте кирилски букви с числена стойност, които символично напомнят Декалог, т.е. десетте Божии заповеди), акростих с 93 букви (Странољубивом на земљи владару, страни раб приноси славноме деспоту Стефану. Преводник Константин) и акростих на заключителния плач (Страно странствовав странство оплакујем)19.

В житието за деспот Лазаревич Константин Костенечки внася и непозната за средновековните текстове тематика. Особено място в него заемат географските описания - идиличното и поетично описание на сръбските земи, и особено на Белград. С този текст градът навлиза в сръбската книжнина и като обект на описание, и като реална обстановка, в която се развива действието. Градската и дворцовата среда са изпълнени с войнско съдържание (говори се за турнири, типични за късния европейски феодализъм).

 

Както вече посочих в края на ХІV и през ХV в. в сръбската литература се развиват нови жанрове, специфични за епохата - като например епистолии20,историографски жанрове - родослови и летописи21 и жанрът на плачовете (тужбалице)22,популярен и в другите православнославянски литератури.

През този период са преведени четири византийски хроники (на Георги Амартол, Константин Манасий, Йоан Малала и Йоан Зонара). Всеки от тези преводи или преработки има своя отделна и сложна история в славянски контекст, а Хрониката на Амартол има особено значение за възникването и развоя на старите сръбски летописи23.

Преработват се и се адаптират редица текстове със светски характер, които най-общо могат да се нарекат средновековна белетристика.

На първо място това са т.нар. "романи" или кратки повести, които са преведени от латински, италиански или гръцки език още през ХІІІ-ХІV в., но през ХV в. се радват на необикновено повишен интерес (напр. Александридата - сръбски превод-адаптация на романа за Александър Велики (Маринкович (1969), романа за Троя; войнските повести за Тристан и Изолда и др.). Те разкриват и тесните културни връзки на сръбските земи с Италия и Западна Европа, чрез Приморските области (и особено Дубровник).

Друг дял от този тип книжнина са разказите с източни мотиви (саги или алегории - напр. Разказа за Асенета), апокрифите със старозаветна библейска тематика (Житието за Варлаам и Йоасаф, включено във византийско-православната преработка от VІІ в. на индийската легенда за Буда - Панчатантра; разказа за Стефанит и Ихнилат, с индийски произход и известнен в гръцка преработка от ХІ в. и др.), които пренасят в християнския свят традициите на източните философи и стават задължителни четива за монаси и светски лица. Преписват се още басни-алегории с моралистичен дух, като Физиологът например, староеврейски разкази за Акир Премъдри, за Соломон, за Езоп и др.

Тази профанна по тип книжнина, писана на народен език, е свързана с устната традиция и фолклора. Тя е влияела върху формирането едновременно на национално съзнание и на обща култура чрез установяването на връзки с чужди цивилизации. Връзката с древните ориенталски философи са създавали и т.нар. гномологии, флорилегии и сборници с поговорки от античните мислители (Менандър, Аристотел, Протагор, Демостен и др.), които заедно със словата на църковните отци и позовавания от Библията, са събирани в специален сборник с име Мелиса (Пчела), служещ като извор на философски знания. Така античната философия се е опознавала опосредствено, синкретично и еклектично, но обединена под формата на нов за епохата светоглед.

 

В заключение следва да се обобщи, че по времето на деспот Лазаревич, в края на ХІV и началото на ХV в. в сръбската средновековна среда се създава литература в две основни направления:

  1. църковно-консервативна средновековна книжнина - в манастирите, обслужваща монашеските култове и новия култ към княз Лазар;

  2. светска царска книжнина, с елементи от войнския героичен епос - във владетелския двор.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Текстовете от т.нар. "Косовски цикъл" са добре познати и изследвани, като полагащи основите на косовската народна епика, чрез подновяване агиографската схема на мартириума за култа към княз Лазар - вж. Трифунович (1968), Михалич (1984), Реджеп (1990), Богданович (1991: 169-175) и тематичните сборници: О књезу (1975); Свети (1989) и Средњовековни (1993). [обратно]

2. Известно е, че деспотът е поръчвал нови преводи, преписи и редактиране на старите изводи. Сам е поръчител на десетки книги, преведени или преписани специално за него в периода от 1402 до 1427 г. - вж. Трифунович (1979: 77-98). [обратно]

3. Известни са около десет грамоти, издадени от самия деспот, съставени с автобиографична аренга, в духа на сръбската средновековна книжовна традиция - Трифунович (1979: 106-107). [обратно]

4. Тези две монахини са измолили благоволение за младия княз Стефан (бъдещия деспот) от турския султан Баязид, тогава владетел на Серската област (същият Баязид, убил княз Лазар в Косовската битка). [обратно]

5. Княгиня Милица (монахиня Евгения и схимонахиня Ефросиния) е дъщеря на княз Вратко, един от водачите на войската на цар Душан и потомка на Вукан, най-големия син на Неманя. Съпруга на княз Лазар от 1353 г. Около 1392 г. се е замонашила и прекарала последните си години в манастира Любостиня, нейна задужбина. Издала е седем документа с правен характер (между които грамота за манастира Дечани в Метохия от 1397 г.). Дж. Сп. Радойчич (1960: 331) е смятал, че тя е и автор на Похвала за княз Лазар, но тази похвала е открита в сборника от 1403 г., където е било поместено "Слово за любовта" на деспот Лазаревич и впоследствие е била смятана за негово дело. Дж. Трифунович (1968) след като анализира текста й, казва, че тя е дело на неизвестен раванички монах. [обратно]

6. Йелена Балшич, дъщеря на княз Лазар и княгиня Милица, е родена около 1368 г. и умряла в началото на 1443 г. Тя е четвъртата по ред дъщеря измежду пет сестри и трима братя. Женена е първоначално за Джурдже ІІ Страцимирович Балшич, а след смъртта му за босненския войвода Сандал Хранич. След смъртта на първия си мъж тя поема властта в свои ръце, подобно на майка си, княгиня Милица, но за разлика от нея е водила агресивна политика - въвлича Зета във война с Венеция. След смъртта на втория си мъж е искала да се пресели в Дубровник и да си построи задужбина там, но дубровчани й отказват под предлог, че нямат разрешение от папата. Тогава тя си издига задужбина в Зета (о. Горица на Скадарското езеро). Вероятно е възнамерявала да се замонаши, тъй като запазената между нея преписка с личния й духовник Никон Йерусалимец, се намира в сборник с монашески поучения - т.нар. Горички сборник от 1441/42 г., днес в Белград, в Архива на САНУ № 446. [обратно]

7. Монахиня Ефимия (деспотица Елена, великосхимница Евпраксия) е родена около 1349 г. в областта Драма, женена за деспот Углеша Мърнявчевич, който през последните години на властване на цар Урош V е владял Серска област. Скоро след Маричката битка през 1371 г., когато пада деспотството и умира мъжът й, тя напуска Сер и се замонашва в Крушевац в двора на княз Лазар и княгиня Милица. Предполага се, че е с 14 години е по-стара от княгиня Милица. Нейните оригинални произведения са: 1) Стихове, гравирани на малък диптих от сребро, който се пази в Хилендар, направен между 1368 и 1371 г., изпълнени с лирично излияние на майчината любов в кратък текст в памет на дететой; 2) Молитва към Исус Христос, стихотворен текст, извезан със златен конец на завесата на царската врата в Хилендар, около 1398/99 г. и 3) Похвала за княз Лазар, бродирана на кивота на княжеския покров в манастира Раваница през 1402 г. (Радойчич 1962: 175-180). [обратно]

8. Култът към княз Лазар, първоначално е бил съсредоточен в манастира Раваница до 1390/1 г., докато там се пазели мощите му, но после се пренася и в други центрове. Силно развитие придобива в манастира Любостиня, задужбината на княгиня Милица (Павлович 1965: 202). [обратно]

9. Оригиналните произведения на Стефан Лазаревич, които принадлежат към Косовския цикъл, са: Надгробно ридание над княз Лазар (Радойчич 1967: 218-220), предполагаемо негово произведение, частично запазено (само началото - заглавието и няколко стиха) в препис от ХV в. и Надпис на косовския стълб, койтосъс сигурност е негово дело. По жанр представлява епитафия (надгробно слово) и отбелязва местата на колективната гибел на турски и сръбски войски на Косово поле. Бил е поставен на Косово поле още през втората половина на ХV в. Писан е около 1400/04 г., когато деспот Стефан е бил в Косово. Написан с драматична и героична интонация, с тържествен риторичен стил, с ритмични редове и стихове, разказва за сблъсъка и гибелта, за войнския подвиг и мъченическата жертва на княз Лазар. С апострофи авторът като жив свидетел се обръща към преминаващия пътник (Трифунович 1979: 113-114). [обратно]

10. Вече е установено, че алегоричните пророчества на Лъв Мъдри са само преведени по времето на деспот Лазаревич и той вероятно е дал на монаха Доситей да препише този текст. Преводът е по-скоро адаптация на сръбски език. Дали самият деспот е преводач или преводът е направен по негова поръчка все още не е изяснено (срв. Радойчич 1962: 180-191 и 1963: 200-202; Трифунович 1979: 99), но съставителят на Пророчествата, приписвани на Стефан Лазаревич сам посочва, че е използвал по-стари източници, които е събрал и компилирал (вж. Тъпкова-Заимова, Милтенова 2005: 297, 299). [обратно]

11. След тази битка срещу татарския вожд Тамерлан, Стефан Лазаревич получава от византийския император Йоан VІІ Палеолог титлата деспот, макар че тогава той воюва на страната на турците, като васал. [обратно]

12. Сборникът е бил датиран от началото на ХV в., пазел се е в НББ № 29, но изгорял през 1941 г. (издаден е от Новакович 1877 и описан от Стоянович 1903). [обратно]

13. Запазен е бил в ръкопис от края на ХVІ в., днес в Белград, ПБ № 167 (сборник със смесено съдържание - вж. Трифунович 1979: 195-198). [обратно]

14. Тъй като посоченият тук в бел. 13 ръкопис е изгорял, единственият препис на Словото е в открития от Дж. Трифунович (1979: 212-215) Кушедолски ръкопис от втората четвърт на ХV в. в МСПЦ № 159. Ръкописът е сборник със смесено съдържание и е принадлежал на Сремските Бранковичи. [обратно]

15. Апостолските послания като цяло са образец за епистоларния жанр. Дж. Трифунович (1979: 115-119) посочва примери за интерпретация на темата за любовта и у ранновизантийските автори, и в сръбската средновековна книжнина. Вж. още Богданович (1969). [обратно]

16. Р. Маринкович (1998: 286-289) е на мнение, че Словото за любовта от деспот Стефан Лазаревич е било своеобразен увод от прототипа на създавани специално за деспота книги от типа на Изборника. Словото е било въведение (послание, обръщение) към дворцова енциклопедия, която отразявала идеологията на деспота. [обратно]

17. Патриарх Ефрем е българин по произход, замонашил се на 23-годишна възраст и след 1335 г. отишъл в Света гора (първо в Хилендар, а после в Зограф, където възприел исихазма). Поради нашествието на агаряните е избягал през Филипопол в Сърбия около 1347 г. и е приет като авторитетен духовник от патриарх Йоаникий (1346-1354 г.). Живял е в пустинята около Дечанския манастир, а след смъртта на цар Душан (1355 г.), си е основал мълчалница при Ждрело, до Дечанския манастир, където безмълвства и събира ученици монаси. Избран е за сръбски патриарх през 1375 г. и като такъв води упорита борба срещу еретиците. След смъртта на княз Лазар прекарва в безмълвие още девет години (Богданович 1991: 162-164). [обратно]

18. Името им идва от Синайската планина, където се срещат Бог и Моисей. Синай е и едно от местата, където сръбските монаси се срещат с православния Изток. От Синай през Света гора в Сърбия идват голямо число монаси-бегълци. В книжнината и устното предание се е запазил споменът най-малко за 14 синаита, между които особено се открояват Ромил и Григорий. Ромил е роден във Видин в началото на ХІV в., замонашил се е в Търновския манастир и бил подвижник в исихастката колония на известния Григорий Синаит в Парория, откъдето дошъл в Света гора през 1350/60 г. и оттам през Албания в Лазаревия манастир Раваница през 1375 г. (ум. там 1376 г.). Скоро след смъртта му се създава светогорско-сръбски култ към него сред кръга на неговите ученици, а един от тях Григорий Синаит Млади е написал Житие на преподобния Ромил на гръцки език (изд. от Сырку по ръкопис от ХVІ в., Радойчич 1967: 189-214), скоро след смъртта му (1379 г.) някой раванички монах го е превел на сръбски. Към този кръг спадат още Исай Серски, Силуан, Андоние Рафаил Епактит и др. (Богданович 1991: 173-174, 176-178). В Житието за деспот Стефан Лазаревич, Константин Костенечки също споменава монасите пустинници. [обратно]

19. Плачът, с който завършва житието, оплаква Белград като последна сръбска крепост. С наближаването на турската инвазия и окончателното падане на Сърбия, плачовете в сръбската литература все повече се увеличават. [обратно]

20. Малко са запазените произведения от жанра литературно послание (књижевна посланица), предназначено не само за определен адресат, а за по-широка аудитория (срв. Суботин-Голобович 2003 и Томин 2005). Такива например са епистолиите на кир Силуан, запазени в сборник с непостоянен състав и исихастко съдържание от 1418 г. в манастира Савина № 22 (Богданович 1979: 77-87, текст: 183-209 и Богданович 1986: 16-33). Писмата са девет, не е ясно за кого са предназначени (не е споменат адресатът) и са с различен обем. Силуан се обръща към духовно близка личност, предполага се, че това е кир Исай, за когото Силуан говори като за свой духовен отец, или Ромил (също известен като един от кръга монаси-исихасти, които в края на ХІV в. от Парория през Света гора се преселват в сръбските земи). Особено място в рамките на епистоларния жанр заема преписката, която са водили Елена Балшич и нейният духовник Никон Йерусалимец. Това е единственият пример в старата сръбска литература, в който са известни и двамата участници в кореспонденцията, макар че преписката им не е запазена в цялост. Елена Балшич (ум. 1443 г.), дъщеря на княз Лазар и сестра на деспот Стефан Лазаревич, заема специално място в културния живот на своето време. Преписката между нея и Никон, макар и написана изцяло според образците на жанра, е изпълнени със сдържани и умерени чувства, носи данни за високо теологично познание и отразява потребността в писмен вид да се изложат лични размисли по въпросите за смисъла на живота, за страстите и добродетелите. Те с основание се смятат за идеално отражение на византийското схващане за епистолографията, като илюстрация на човешката душа. Никон, който вероятно също принадлежи на исихасткия духовен кръг, отговаря в писмата си като чрез генеалогията на нейния произход изгражда генеалогия на добродетелите. Деспот Лазаревич също твори в епистоларния жанр, но неговото Слово за любовта всъщност по своята поетика излиза извън нормите на стандартната епистоларна книжнина. Липсата на адресат и употребата на формулата "име рек", която подразбира възможност да се добави което и да е име, е предизвикала множество недоумения у изследователите. Така се стига до идеята, че то е просто образец за писмо - истинско литературно послание в рамките на епистоларния жанр (срв. Йованович-Стипчевич 1980: 11-12 и Трифунович 1990: 268). За времето след окончателното падане на деспотството има данни, че епистоларният жанр се е съхранявал в образованите среди. [обратно]

21. През последната четвърт на ХІV в., между 1374 и 1377 г., възниква първият сръбски родослов (вж. Стоянович 1927 и Радойчич 1967: 157-178). Този текст с малък обем под заглавие Кратка история владара српских изнася данни за авторитетния произход на сръбските владетели, така че чрез генеалогията да се открои легитимността и рода на владетелите, които в определения момент са на сръбския престол, да се установи връзката с родоначалниците на династията и в световен мащаб. Първият сръбски родослов е имал за цел да утвърди легитимността за кралските претенции на босненския бан Твърдко Котроманич, "увенчан с короната на св. Сава" в Милешева през 1377 г. Съставен е вероятно в манастира Милешева и претърпял впоследствие няколко редакции, които са го разширявали с нови данни - по времето на деспот Стефан Лазаревич (1402-1427 г.), Джурдже Бранкович (1433-1446 г.), Сремските Бранковичи (1506-1509 г.) и семейство Якшич през ХVІ в. (1563-1584 г.). Петдесетте или шестдесетте години на ХІV в. възниква и сръбският летопис като книжовен жанр, не така самостоятелен като родословите, тъй като се опира на византийската хронистика, но не и по-малко важен за акцентиране върху епизоди от сръбската история. Старите сръбски летописи са изградени наративно, посредством кратки агиографски текстове (миниатюрни портрети на сръбските владетели - Трифунович 1961: 511-522 и 1971), подобно на Житие и начелство кнеза Лазара, писано след 1402 г. и добавено към най-стария сръбски ръкопис. Летописите за разлика от родословите са изградени в еднолична и риторично развита нарация. [обратно]

22. Те са свързани с надгробните ридания, като например надписите на поп Хрелю, датирани от края на ХІV в. - надгробният надпис (тужбалица), изрязан на бяла мраморна плоча и надписът му като ктитор на Рилския манастир (издигнал кула с надпис от червени тухли). Надгробните ридания (плачове) в сръбската литература са обвързани с Косовския цикъл, създаден от неизвестни раванички монаси и от печкия патриарх Данило ІІІ Бански. В похвалата за княз Лазар са включени два плача, известен е и плачът на княгиня Милица в Словото от Андоние Рафаил Епактит. Те са взаимно свързани и повлияни едно от друго и от службата за мъченика. Основният общ мотив в тях е епизодът когато княгиня Милица пада в безсъзнание пред мъртвото тяло на мъжа си, мотив, който се развива в народния епос. [обратно]

23. Вж. Трифунович (1974: 337-341). Хрониката на Амартол е превеждана два пъти в България - първия път под название Временник през Х в., а втория път под название Летовник през втората четвърт на ХІV в. Вероятно още през 1347/8 г. този превод е възприет и в Сърбия, като на Света гора, по поръчка на цар Душан, е направен препис със сръбска редакция. Летовникът завършва със Сказание кратко от Адам до днес, което е преработено и допълнено в Сърбия през 50-те години на ХІV в. Тази сръбска преработка включва събитията до 1358 г. и специално допълнение със заглавие Житије и житељство краљева и царева српских, који по коме и колико царева. Тази добавка е ядрото и прототипът на сръбските летописи до ХVІІ-ХVІІІ в. След 1371 г. така нареченият най-стар Летопис по своята жанрова характеристика и литературни особености по-скоро се отнася до жанра на житията, отколкото на истинските летописи (каквито са летописите от първата половина на ХХ в.), които съвсем кратко назовават събитията в хронологичен ред. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Бирнбаум 1972: Birnbaum, H. Byzantine tradition transformed: the old serbian Vita. // Aspects of Balcans, continuity and change, Contributions tо the International Conference held at UCLA. Oct. 23 -28, 1969, ed. by H. Birnbaum, Haque - Paris: Monton, 1972.

Богданович 1969: Богдановић, Д. О слову љубави деспота Стефана Лазаревића. // Православна мисао. ХІІ, св. 1-2 (1969).

Богданович 1979: Богдановић, Д.Епистолије кир-Силуанове. // Зборник Филозофског факултета, ХІV/1, 1979.

Богданович 1986: Богдановић, Д.Шест писаца ХІV века. Београд, 1986.

Богданович 1991: Богдановић, Д. После Косова. Глава ІV. // Стара српска књижевност. Историја српске књижевности. Т. 1. Београд, 1991.

Йованович-Стипчевич 1980: Јовановић-Стипчевић, Б.Рукописи ресавског круга 1392-1427. Београд-Деспотовац, 1980.

Кашанин 1975: Кашанин, М. Српска књижевност у средњем веку. Београд, 1975.

Кузидова 2004: Кузидова, И.Неизвестна сбирка от сентенции в български ръкопис от ХV в. // Palaeobulgarica/Старобългаристика, ХХVІІІ/2, 2004.

Маринкович 1969: Маринковић, Р.Александрида, историја основног текста. Београд, 1969.

Маринкович 1998: Маринковић, Р.О генези Слова љубве или Деспотов канцонијер. // Светородна господа српска. Истраживање српске књижевности средњег века. Београд, 1998.

Маркович 1920: Марковић, В.Православно монаштво и манастири у средњоj Србиjи. Сремски Карловци, 1920.

Михалич 1984: Михаљић, Р. Лазар Хребељановић. Историја-култ-предање. Београд, 1984.

Новакович 1877: Novaković, St.Srpsko-slovenski zbornik iz vremena despota Stefana Lazarevića. // Starine JAZU, knj. IX, Zagreb, 1877.

О књезу 1975: О књезу Лазару, Зборник радова научног скупа, Београд, 1975.

Павлович 1965: Павловић, Л.Култови лица код Срба и Македонаца. Смедерево, 1965.

Попович 1936: Поповић, П.Старе српске биографије ХV и ХVІІ века. Београд, 1936.

Пуркович 1978: Пурковић, М.Кнез и деспот Стефан Лазаревић. Београд, 1978.

Радойчич 1960: Радојчић, Ђ. Сп.Антологија старе српске књижевности. Београд, 1960.

Радойчич 1962: Радојчић, Ђ. Сп. Развојни лук старе српске књижевности. Матица Српска, Нови Сад, 1962.

Радойчич 1963: Радојчић, Ђ. Сп. Творци и дела старе српске књижевности. Титоград, 1963.

Радойчич 1967: Радојчић, Ђ. Сп. Књижевна збивања и стварања код Срба у средњем веку и у турско доба. Матица Српска, Нови Сад, 1967

Реджеп 1990: Реџеп, Ј. Прича о боју косовском. Развитак Косовске легенде. Београд, 1990.

Сване 1978: Сванне, Г.Константин Костенечкий и его биография сербского деспота Стефана Лазаревича. // Старобългарска литература, 4, 1978, 21-38.

Свети 1989: Свети кнез Лазар. Споменица о шестој годишњици Косовског боја 1389-1989. Београд, 1989.

Средњовековни 1993: Средњовековни српски списи о Косову. Београд, 1993.

Стоянович 1903: Стојановић, Љ.Каталог Народне библиотеке у Београду, ІV. Рукописи и старе штампане књиге. Београд, 1903, № 477.

Стоянович 1927: Стојановић, Љ.Стари српски родослови и летописи. Београд, 1927.

Суботин-Голубович 2003: Суботин-Голубовић, Т.Средњовековна српска епистолографија. // Писмо. Удружење за српску повесницу. Београд, 2003, 9-16.

Томин 2005: Томин, С.Епистоларна књижевност и жене у српској средњовековној култури. // Жанрови српске књижевности. Порекло и поетика облика, бр. 2, Нови Сад, 2005.

Тотоманова 1993: Тотоманова, А.-М.Константин Костенечки. Съчинения. Сказание за буквите. Житие на Стефан Лазаревич. Превод, бележки и послеслов А.-М. Тотоманова. София, 1993.

Трифонов 1943: Трифонов, Ю.Живот и творчество на Константин Костенецки. // Списание на БАН, 66, 1943.

Трифунович 1961: Трифуновић, Ђ.Минијаторски стил старе српске књижевности. // Књижевност, 32/6, 1961.

Трифунович 1968: Трифуновић, Ђ.Српски средњовековни списи о кнезу Лазару и Косовском боју. Крушевац, 1968.

Трифунович 1971: Трифуновић, Ђ.Портрет у српској средњовековној књижевности. Крушевац, 1971

Трифунович 1974: Трифуновић, Ђ.Азбучник српских средњовековних књижевних појмова. Београд, 1974

Трифунович 1979: Трифуновић, Ђ. Деспот Стефан Лазаревић. Књижевни радови. СКЗ, Београд 1979.

Трифунович 1990: Трифуновић, Ђ.Азбучник српских средњовековних књижевних појмова. Београд, 1990

Тъпкова-Заимова, Милтенова 2005: Тъпкова-Заимова, В., Милтенова, А. Византийските пророчества на Лъв Мъдри в българската и сръбската книжнина. // България и Сърбия в контекста на византийската цивилизация. София, 2005.

Чижевски 1970: Čiževskij, D.Serbische und bulgarische Florilegien (Pčele) aus dem 13-14. Jh. München, 1970.

 

 

© Радослава Трифонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.11.2006, № 11 (84)