ВКУС НА ЛЯТО

Радослав Колев

web

Нека още дълго бъде лято, деца на радостта, нека слънцето мори телата ни, нека лекият ветрец разнася праха по пътищата.

Нека ние, уморените чада на живота, тлеем бавно, а вие, криле на щастието, забравете шепота на скърцащото дърво и се къпете в езерото на слънчевата музика. Запейте, деца, а ние ще ви слушаме и ще тлеем, така смъртта ни ще е по-лека.

Старостта ми изгнива на семейната веранда, кокалите ми весело потракват при всяко движение на любимия люлеещ се стол...

Огненото кълбо там горе само е изпепелило обвивката си, течният огън се е разлял по цялата всеобхватна небесна шир, злато пълни очите на отправилия взор нагоре, злато капе по уморените ни тела, капе, докато усетим тежестта на лятното бреме. Искаме да протегнем ръка към ближния, но ръцете лепнат о майката земя; искаме да крещим или поне да отворим очи да видим златния листопад, но мед покрива очите и устите ни, сладникав мед прониква в главите ни и топи най-прекрасните и най-тъжните спомени в море от безразличие. Минало, настояще и бъдеще се сливат в едно уморено цяло, застиващо в непробуден сън.

Стар съм, Господи; младостта ми отдавна вече стегна тежките куфари и си замина; вече дори не ми пише. Жена ми, Кейт, Господи, е там горе при теб сега, би ли й предал, моля те, че скоро ще сме отново заедно. Дано ме чуваш, Господи, и дано и Кейт ме чуе...

Горещината ме убива бавно и мъчително...

Кожата ми изсъхва и полепва по прашните кокали, кръвта се изпарява през порите, мозъкът ми се пържи в сос от объркани спомени, щипка воля за привкус...

Сякаш си топя.

Житното поле, стелещо се пред мен, е като голяма бухнала пита, чакаща да я отхапя; враните накацали тук-там са захарни бадеми...

Палави малчугани се гонят из житните класове, смехът им на тласъци се издига и заглъхва, превръщайки се в шепот; напомня ми за онова горещо само наше лято преди четиридесет и девет години, за онзи лудешки, само наш смях.

Старият раздрънкан Форд се кандилкаше по изровения селски пат и вдигаше жадни облаци прах, които се уталожваха чак подир час и оставаха да лежат неподвижно в полудрямката, вцепенила света. Някъде в далечината се спотайваше езерото - студеносин скъпоценен камък сред огнения пясък. Аз и Кейт се клатушкахме в тенекията, скрепена с нажежени до червено болтове, скърцаща монотонно като тиха песен и помня, тогава ми хрумна, че приличаме на Мики и Мини в една сцена от рисувано филмче, поели на далечно пътуване в Микимобила, отдали се на своя личен, искрено детски триумф - лятното щастие и любов.

И ние наистина запяхме. Песента ни се понесе като възторжена птица, осъзнала своя божествен дар - да лети - и обагри умореното поле в тиха радост. А ние пътувахме, не, по-скоро плувахме напред, пробивайки си път през нажежените вълни лятна омара; горещият вятър галеше лицата ни, а любовта - сърцата ни.

Тогава видяхме стареца.

Първо в далечината го помислихме за мираж, после образът му се изясни. Прегърбена фигура на кораброкрушенец, носещ се през океана гореща лудост право към нас; разкопчаната му бяла риза разкриваше съсухрено, загоряло от слънцето тяло; косите белееха като сняг, но сух сняг, лишен от влага. Подпираше се на бастун и имаше раница.

Помислих си, че ако дядо Коледа е богът на зимата, то този старец положително бе богът на лятото; изглеждаше сякаш сътворен от лято.

Помаха ни да спрем. Когато го застигнахме, очите му, изпървом уморени и безжизнени, заблестяха със син огън сред гнездата от бръчици.

- Закъде, господине? - попитах.

- Натам - простичко обясни старецът, посочвайки пътя напред и се настани на задната седалка. Старият Форд изскърца приветствено и ми се стори, че старческото тяло също изскърца в отговор.

- Стар съм вече - поясни човекът - ще се умира.

Никой от нас не каза нищо в отговор; и двамата знаехме, че за такава болка утеха няма. Без да знаем, бяхме взели със себе си и втори пътник - там на задната седалка на раздрънкания семеен Форд изневиделица, но удобно се бе настанила тъгата.

- Не е ли красиво? - каза след време непознатият по-скоро на себе си, отколкото на нас. - Красиво, но и болезнено. Въздухът пари, като го дишам, дробовете ми горят, а главата ми се цепи.

- Наистина е жежко тази година - отговори Кейти, избърсвайки горещата пот от челото си. - Но лятото не е вечно; някой ден ще трябва да си отиде.

Сякаш, за да ни докаже противното, лятото ни притисна още по-жестоко в огнената си хватка; полето, плуващо около нас, като че бе обхванато от пламъци, планините отвъд се топяха, а езерото в далечината изглеждаше нереално като мираж.

- Светът е бил изкован в такова време - обади се старецът - и в такова време ще свърши. Всичко, което тръгне от огнената пещ, рано или късно се връща пак там.

Разгледах непознатия в огледалото. В сините му очи като че съзрях някаква стаена вътрешна болка, а и малко завист. Бях виждал това пламъче и преди. Младостта и щастието ни бяха причината. Вътрешно се усмихнах.

- Искам да си хапна малко лято - каза изведнъж старецът. - Погледнете тези дървета - захарни петлета. А житното поле е като медна пита - какво угощение! Ами хрупкавите слънчогледи... А езерото - та това е божествено вино - бих го изпил до капка. Не бихте ли хапнали и вие? За десерт сладки пухкави облачета като захарен памук.

С Кейт се спогледахме объркани, а после избухнахме в смях.

- Господине, вие май-наистина сте гладен - помня, че казах, после отново се смяхме.

Предложихме на непознатия част от обяда си, но той не прие. Остана мълчалив и замислен, а малко по-нататък поиска да слезе.

Не забелязах някакъв отличителен знак сред безкрайното поле, по който да бе познал мястото; всичко от известно време насам бе еднакво и монотонно. Просто свих рамене, свалих го и отново подкарах. Фигурата на стареца бавно се стопи в далечината; с него си отиде и тъгата.

Когато стигнахме езерото, бързо забравихме за непознатия. Съблякохме се и се потопихме в студеното блаженство.

После правихме любов на горежия пясък, а слънцето сипеше топли лъчи върху голите ни, още мокри тела.

Колко красива бе моята Кейт! Колко съвършена! Чувствена русалка, която с всеки допир на крехкото си тяло ме взривяваше в заря от блаженство... Как исках тези мигове да продължат вечно; да бъдем завинаги заедно, допълвани от любовта си, в едно наразделно цяло.

Обядвахме и доволни поехме обратния път към града. Колата се носеше покрай медения пожар; бе станало дори по-горещо, но ние не обръщахме внимание на това. Просто бяхме щастливи.

По някое време Кейт възкликна изненадано. В далечината видяхме момченце на около девет. Беше облечено в синьо костюмче на бели линии, с белички обувки и бяла папионка. Чистичкото му пухкаво личице розовееше. Същинско ангелче.

Изведнъж Кейт изпищя ужасена и ме принуди рязко да набия спирачките, изхвърляйки нейното и моето тяло болезнено напред. Объркан и замаян я погледнах. Лицето й беше по-бледо от на призрак, очите й бяха широко отворени в неподправен ужас, устните й невярващо хриптяха:

- Ви-виж го какво прави!

Бавно, почти като насън извърнах поглед напред. Това, което видях, е останало в паметта ми и до днес, почти петдесет години по-късно; и досега, в кошмарите си виждам кристално онази сцена.

Момченцето вървеше по пътя и ядеше. Разтваряше гигантска нечовешка паст и поглъщаше... Детските ръчички загребваха просто ей така, като на шега, житното поле и слънчогледите, горичките и планините, слели се в обща материя; мачкаха всичко в едно и пълнеха ненаситната зейнала пропаст в ангелското личице.

Очите му бяха сини. Горяха в син пламък.

Пълнеше и преглъщаше. Гребеше още и още... и вървеше към нас.

Не знам как, преодолявайки ужаса и паниката, съм успял да направя завоя и да отпраша далеч от малкия лакомник...

Пренощувахме в един мотел в Кендъл Парк, а на следващия ден, когато се осмелихме да поемем пътя за дома, момченцето бе изчезнало, а планините и полето си бяха на мястото. Но картината някак се бе променила. Есента бе обвила земята в пелена от студенина и тъга; лятото си бе отишло и скоро нямаше да се върне.

Сън ли бе това, Господи; стар съм вече, мозъкът ми изневерява. Люлеещият се стол бавно поклаща немощното ми тяло, лятото бавно ме убива...

Желая ли смъртта, питам се.

Мисля, че не.

Бих искал отново да съм млад. Както тогава - същото това пагубно лято... Гледам горещата житна пита, разстлала се пред мен, дълбокото синьо небе, планините в далечината, сякаш изваяни от мед, и си мисля...

Мисля си, че...

По-дяволите, бих искал да си хапна малко лято.

© Радослав Колев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.02.2002, № 2 (27)