СРЕЩУ СЛЪНЦЕТО

Радослав Колев

web

Когато бях малък, мама ми каза да не се взирам в слънцето. Така че един ден го направих.

Докторите казаха, че едва ли някога ще мога да виждам отново. Цяла вечност бях обграден от тъмнина. Чувах зловещ смях, който ме ужасяваше, чувах злобен шепот на разни неща, които се криеха по ъглите на тъмнината и твърдяха, че никога не ще мога да победя огненото око, никога няма да го накарам да мигне.

Живях така в пълен мрак, докато един ден слънчевите лъчи бавно и несигурно започнаха да проникват през бинтовете, да карат очите ми да чувстват отново, да ги дразнят, будейки отново болката.

Когато развих бинтовете, светът беше едно мазно петно, в което бледи, едва крепящи се цветове танцуваха и се сливаха едни в други, после почнаха да се отделят, да добиват очертания...

За миг зърнах слънцето през прозореца и тръгнах към него. Но когато излязох на двора, то ми изигра шега, скривайки се зад един облак.

В близост до малката семейна ферма, в чийто двор наперено се разхождаха дърдорещи кокошки, гонени от време на време от двете лениви стари кучета, се намираше горичката, а преди нея имаше малък хълм и могила на хълма; по него се заизкачвах, за да предизвикам слънцето. Когато стигнах догоре, зачаках облакът да премине. После чух писъка.

Майка ми, запотена и мазна, рошава, с дълги сплъстени коси, миришеща на гозба с лук и моркови, се бе затичала към мен и с огромното си туловище се хвърли върху ми, затискайки ме под десетките си кила месо, задушавайки ме и пълнейки очите ми с огромните си меки гърди.

Докторите казаха, че имам нещо в главата. Не го нарекоха с име, но аз мисля, че беше Слънчо. Слънчо се бе настанил в главата ми и одаряваше всяко едно мое решение в огнена жарка увереност.

От този ден нататък ме принудиха да нося превръзка винаги - свалях я само нощем. Мама - това огромно добродушно чудовище, ме водеше всеки ден в селската барачка, която всички наричаха училище, малката ми ръчичка потъваше в огромната й мека лапа, докато тя ме влачеше след себе си, другата ме сърбеше да разкъсам превръзката. Моите девет братчета и сестричета подтичваха около мен като рояк пчели - по-големите по-напред, по-малките изоставаха назад, някой от тях ритаха малки камъчета от калдъръма, които се удряха в подметките ми.

На съучениците ми и на моите две учителки - едната по математика, а другата по всичко останало, им бе казано, че имам нещо в главата. Само че, понеже не знаеха какво е, това ги притесняваше. Избягваха да разговарят с мен, наричаха ме тайно Слънчо и се ограничаваха само до задълженията си да следят да не махам превръзката.

Така още време живях в мрак, без това да ме притеснява особено. Съучениците, учителките, мама и деветте ми братчета и сестричета се бяха превърнали в гласове - делях ги на големи и малки гласове, палави и укоряващи гласове, гласове ядосани или настойнически мили, снизходителни или изискващи гласове, гласове за подигравка и гласове за напътствие.

После дойде онзи глас, който не бях чувал никога досега. Другите гласове го наричаха новата ученичка или просто Мари. Същият този глас щеше да ме накара да спра да мисля за Слънчо.

Едно междучасие той дойде при мен, както си седях отделен от другите на един голям пън в двора край барачката, която всички наричаха училище, гризейки от голямата сочна ябълка, която онова огромно чудовище с нежен глас ми беше пъхнало в пазвата, преди да ме остави тук.

- Ти кой си? - попита звънък глас.

- Аз съм Слънчо - казах - но истинското ми име може и да е Чарли.

- Аз пък съм Мари - съобщи тя.

- А къде са ти очите, Чарли? - попита след малко.

- Там отзад - посочих превръзката.

- Защо?

- Не знам. - казах аз. - Те не искат да виждат очите ми.

- Аз искам - каза тя.

- Не може - казах аз.

Не исках да ги вижда. Предпочитах нещата да си останат само гласове. Затова се нацупих и й обърнах гръб.

През следващите дни мисълта за този звънък момичешки глас не ме остави. Гласът, който ме следваше през междучасията, питаше ме какво обичам и какво не, кой е любимият ми плод, коя е любимата ми музикална класация по радиото. Понякога, последван от допир на малки топли пръстчета, притискащи се в моите или завързващи вечно развързаните ми обувки.

Скоро открих, че искам да превърна този глас в картина. Само за малко, казвах си, и само него. Никой друг. Това не пречи другите да си останат такива, каквито са.

Едно междучасие тя ме хвана за ръка и избягахме. Качихме се високо, високо на един хълм, близо до Слънчо. После тя махна превръзката и каза, че имам красиви зелени очи. Очите ми веднага се насочиха към Слънчо.

- Недей! - извика тя и притегли главата ми обратно.

Тогава я видях за пръв път - прекрасно видение със сини очи и златни, разпилени от вятъра, къдрици, което ми се усмихваше - тази картина се запечата в съзнанието ми като най-красивото нещо, което бях виждал някога.

После тя притисна устните си до моите.

Всъщност това не беше истинска целувка, защото тогава не сме знаели какво е истинска, а просто повтаряхме това, което бяхме виждали по черно-белите филми. Но беше прекрасно да я усетя част от мен, и в този момент аз знаех, че повече никога няма да сложа превръзката.

Няколко години по-късно след като вече бях разбрал, че я обичам повече от всичко на света, я загубих, както по-късна щях да открия, че най-често става с истинската красота. Споменът за загубата на нещо толкова красиво и до днес буди в мен тъпа болка, сякаш липсва част от мен, която довчера е била там, а сега я няма - виждам голото чуканче и волята прави воля да раздвижи невидимия крайник, но това просто не става.

Когато замина с родителите си за големия град, а аз дълго гледах грамадния, избелял, натоварен до пръсване кадилак да се носи тежко по прашния път, вдигайки гъсти облаци прах, които го поглъщаха, смалявайки се, топейки се в жежката лятна мараня, сърцето ме болеше. Не по поетичния начин, който описваха в книгите и стихотворенията, а наистина - болеше ме истински и много.

Болката беше толкова силна, че накара очите ми да сълзят, тялото ми да се тресе неудържимо, ръцете ми да се свият в юмруци, да загребат шепа камъчета от напоения с прах калдъръм и да замерят омразния Слънчо.

- Ти си виновен - изкрещях му. - Аз я обичам! Обичам я!

В яростта си отново го направих. Този път щях да успея. Слънчо изгаряше в обвивката си там горе, а аз се взирах в него с цялата младежка ярост, която можех да събера в насълзените си очи.

Аз я обичам!

Очите ми започнаха да се нажежават. Чувствах, как ретината ми изгаря. Заплашваха да пробият обвивките си и да шурнат в млечни фонтани.

После бавно, много бавно Слънчо премигна. Слънчевият диск бе затъмнен от друг, който бавно се търкули, захлюпвайки го, за миг светът се превърна в черна нощ, която хората щяха по-късно да нарекат пълнолуние, после всичко се върна по старому. А аз си тръгнах, знаейки, че съм победил, че това е моята лична победа над болката и тъгата, над всемирния Слънчо, който бях поел в очните си орбити, над който за момент се бях издигнал в собствения си слънчев триумф.

© Радослав Колев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.02.2002, № 2 (27)