Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОЖА

Радослав Колев

web

Първо виждаше само очите. Може би те го привлякоха. Може би светлините, отразени в тях, така както слънчевото зайче на стената увлича детето в гонитба, така както блясъкът на фара в нощната мъгла изпълва с радост сърцето на уморения моряк.

Очи, които обещаваха надежда.

Картината бе бледа и мимолетна като полъх на вятър в главата му. Градина, пълна с ябълкови дървета, промъква се между храсталаци, а отвъд, насред градината, го чака девойката.

Всичко е приказно и призрачно. Бледа приказка пред очите му, вкус на ябълка в устата му и стремеж, копнеж нейде вътре в него към съдба, носеща името на девойката.

После картината започна да избледнява и той се почуди за произхода й. Това не беше част от неговия мозък. Структурата му бе запазена марка на проектантите на бетонната цивилизация - бетонен град с бетонни улици, без сънища и визии. А сега картината изчезваше, както се бе появила, въпреки че той отчаяно стискаше зъби, сякаш за да я задържи в главата си още малко.

После отлетя.

Като неземен полъх.

Като послание, пратено през времето и пространството - последния дъх на отдавна мъртво божество - завещание за идните векове... Безплътен призрак - желание, невидим импулс и тръпка - ще го уловиш, настроиш ли мозъка си на правилната честота.

Когато всичко изчезна, той знаеше, че трябва да притежава девойката.

Очите му се бяха насълзили; той примигна няколко пъти, за да прогони влагата. Паузи мокра мъгла се заредуваха с паузи пълен мрак; през това време той се приготви да възприеме девойката в цялост.

Завесите се разтвориха и ликът й бавно попи в съзнанието му. После чу писъка. Крещеше някой вътре в него, някой, който в последните няколко секунди бе успял да си оплете елече от надежда.

Тя бе поне двайсетина години по-възрастна. Би могла да му бъде майка.

Безмълвният писък бе отправен към Господ. Същият бог, в който той не вярваше.

"Защо, Господи; как така, Господи? Как би могла да съществува красотата в клетка?"

Защото тя бе красива. Очите й бяха красиви. Красота и тъга струяха от всяко нейно движение. Проза бе въздухът, който дишаше, а издишаше поезия, подплътена със звън на сребърни камбанки.

А тялото бе гротескна подигравка.

Никога не се бе вглеждал така отвътре, винаги бе търсил бездушната красота на куклата, механичните й ласки; сякаш някой бе натиснал главата му във вода и той се бе научил да я диша, сега трябваше да се научи и да плува.

В следващата част от приказката той вече беше на нейната маса (дори не бе забелязал как се озова там) и си разговаряха за незначителни неща. Всяка нейна дума бе песен, а смехът й - манна небесна. Копнеж гореше в сърцето му - той я бе пожелал.

Малко по-късно той бе завел в дома си своята поругана от възрастта Пепеляшка - всичко тук бе част от тазвечершната приказка. Стаята бе полуздрачна, обляна от призрачна мека светлина, разпръсквана от огъня в камината. Сякаш самите мебели излъчваха топлина и уют, сенките им, съживени от буйния огън, си играеха по стените, вливаха се една в друга, увлечени от любовна страст.

Той нежно освободи роклята; тя се плъзна по тялото й нежно, като коприна. Когато я видя в пълната й красота, той я пожела така, както не бе пожелавал никоя друга.

Това тяло притежаваше мъдростта на вселената. Възрастта вземаше, но и даваше - безкрая на небесната шир, нежността на морските вълни, майчината любов.

Сега той бе малкото детенце, което се бе озовало само в тъмнината; тя бе майката, която щеше да удави всичките му страхове в безграничната си любов.

Той боязливо протяга ръка и докосва едрата й гърда. Плъзва се по набръчканата като пергамент кожа като по нещо свято, ненакърнено. Докосва зърното.

Тя го поема в прегръдките си. Устните им се сливат в едно. Ръката й се плъзва по голото му запотено тяло като лебед сред морето от влага; нежно обхваща едното полукълбо на дупето му, после продължава към еректиралия член. Той стреснато отскача назад. Знае, че само едно нейно докосване там ще го накара да се изпразни - да крещи и да се гърчи и да пръска струи семенна течност като излязъл от контрол маркуч за поливане.

Тя се усмихва. Започва да отстъпва към леглото, а невидимата нишка, с която са обвързани, повлича и него. Тя се отпуска в кревата като тъжна въздишка, разтваря крака и започва да се масажира там.

Той спира вцепенен. Гледа я безумно, без да знае какво да прави, цялата кръв е напуснала черепната му кутия и се е концентрирала в напращелия му член.

- Ела! - прошепва тя.

Ела!

Като по магия се озовава в прегръдките й, в топлината й, в която сякаш ще се разтопи, обсипва я с целувки. Тя му подава гърдата си, и той я поема в уста като гладно кърмаче; усеща зърното й на върха на езика си. Смуче.

Тихи стенания - стихове в нощта.

Сега!

Той триумфално прониква в нея, тя изтръпва, краката й притискат ханша му, пръстите на ръцете й се преплитат с неговите.

Тиха лудост, примесена с радост - двете тела сега са едно.

Момчето се чука. Момчето чука вселената. Момчето пие от нея и се превръща в мъж.

Накрая вселената се взривява в светлина и топлина; двамата заспиват, слети в едно, шептящи:

- Обичам те!

- Обичам те!

Той не сънува приказка. Той сънува желания, влачещи окови. Болезнено отваря очи.

Късно през нощта е. Тя е права до леглото, съблича нещо от себе си. После излиза от стаята.

Той лежи известно време, после решава да тръгне след нея.

Когато вижда проснатото на земята нещо, замалко да изкрещи. Това е кожата й.

А може би просто сънува.

Тихо, на стъпки, излиза от стаята, като насън преминава още една. Студен вятър го лъхва и насочва погледа му към разтворените стъклени врати.

Тя е там отвън сега. Чисто гола в зимната нощ. Лунната светлина огрява тялото й.

Той затаява дъх. Това вече не е възрастна жена, това е приказна, ефирна девойка, сякаш изплувала от мечтите му. Никога не е виждал нещо по-красиво.

"Защо не ми каза, скъпа?" Той се втурва радостен към спалнята.

Тя го усеща и крещи нещо след него, но той не я чува. Грабва старата кожа, за секунди се озовава до камината и я хвърля в огъня.

Нечовешки писък на агония оглася дома му и той се озърта уплашено. Тя тича насам пищейки, стъпките й странно шляпат.

"Шляп, шляп", кънти в недоумяващата му глава, обаче нито това, нито писъците са достатъчни да го подготвят за онова, което ще види.

Когато съществото без кожа нахлува в стаята, шокът е толкова силен, че го удря в сърцето. Той пада на колене, а устните му се свиват в безмълвна молитва.

- ЗАЩО НЕ ИЗЧАКА? - грачи съществото, изплетено от кървави макарони.

- ЗАЩО НЕ ИЗЧАКА? - крещи с лишената си от устни уста. - ОЩЕ МАЛКО И ЩЯХ ДА СЪМ ТВОЯ!

Взорът му се замъглява. Вижда как съществото се хвърля през близкия прозорец, чупейки стъклото с тялото си. Успява да се добере до прозореца и поглежда през прозореца - долу, на улицата тяло липсва.

На четири крака достига леглото, повръщайки по пътя. После най-сетне губи съзнание. Сънува същия кошмар, който ще го преследва години след това.

Сънува, че се разхожда по заснежената улица, когато от една пряспа изскача съществото без кожа. В един ужасен миг се озовава лице в лице с него.

- ШЕ МЕ ОБИЧАШ ЛИ? - крещи. - ЩЕ МЕ ОБИЧАШ ЛИ БЕЗ КОЖА?

Събужда се с вик. Иска му се всичко да е било само сън, но не е. Дупката в прозореца продължава да зее.

После идват сълзите.

 

 

© Радослав Колев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.12.2001, № 12 (25)