НЯКОИ СЪПОСТАВИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ ПОЕЗИЯТА НА СТ. ГЕЧЕВ, Г. МИЦКОВ И А. ГЕРОВ С ОГЛЕД НА ТВОРЧЕСКАТА ГЕНЕАЛОГИЯ НА ИВАН-ЦАНЕВАТА ЛИРИЧЕСКА ПРИРОДА

Пламен Пенев

web

Настоящият текст си поставя за задача да представи в кратък вид някои привидно "периферни" творчески съотношения и връзки между автори от различни поетически поколения, които имат съществено значение за развитието на художественото познание от втората половина на XX век. Тяхната взаимна лирическа обусловеност, категоричното им естетическо и философско единство, поставило ги в общ творчески кръг, прави възможно очертаването на някои същностни черти и оттам на действителното ситуиране на поезията на Ив. Цанев. Имаме предвид Ст. Гечев, Г. Мицков и А. Геров, чието поетическо творчество е формирано на принципа на синхронията в литературно-историческо, екзистенциално и естетическо отношение. Друга задача на проучването е чрез осветяване на тези имена и поетически почерци в тяхното ситуативно и естетическо обкръжение да се определят някои от съществените идейно-философски проекции, отнасящи се в частност за лириката на Ст. Гечев.

От края на 50-те и началото на 60-те години, и по-нататък, противопоставянето и сблъсъкът между свободната творческа мисъл и административно-властовото начало в българската обществена и културна действителност се налага да бъдат възприемани като определящ знак за идейно-естетическата характеристика на литературното битие. Антихудожествената матрица, освен с всички свои функции от административно-политически порядък за конструиране на идеологическото статукво и за практикуване на авторитарните норми и рефлексии, е натоварена и със силни смислообразуващи възможности при пораждането на художествените и езиково-изказните инвенции в съвременността на т.нар "соцреализъм". И точно в неговия контекст поетическите присъствия на Гечев, Мицков и Геров са едни от основополагащите. Те изразяват този външно безефектен, но с приносно художествено съдържание процес на опровержение и практически защитено езиково отричане от каноните на нормативната естетика. Очертаното противопоставяне е ситуирано в дълбочина, в "подтекстовите" нива на литературата ни и експлицира творческия им идиолект.

Съществуващото статукво обуславя измислената фасада на доброто лице и помисли, представящи човешката ни и културна деятелност в съдбоносно различен и кошмарно-илюзорен вид спрямо реалния живот - омерзяващо различни и трагично разделени от действителния ход на историческото развитие. Маркирана в същността си от разделението, тази фасада е шизоидно обременена и оразмерена от една емоционално-психологическа и идейна непълноценност, която се отразява болезнено в лирическите текстове, в личната "осъщественост" или "неосъщественост" на авторите.

Ето защо, когато разсъждаваме върху творческото реализиране на Ст. Гечев и Г. Мицков, можем да твърдим, че те са с еднаквата участ на "изгнаници" във властващата тогава културна среда и действителност. Те сякаш са отдадени на единствената своя идея за художествена пълноценност, опонираща на идеологическия фразеологизъм. Желаят да работят за една друга, бъдеща литература, да принадлежат на явления и тенденции, на художествени ценности от съвършено друг порядък, които са преди всичко контурите на едно неясно, категориално недостижимо и в същността си далечно бъдеще. Именно в това се съдържа един от най-приносните моменти в личното им поетическо и цялостно литературно развитие. Докато тогавашните книжни и партийни величия симулират деятелност пред себе си и обществената среда, имитират нови художествени начала, "двойката" значими представители на дългата поредица от "живите погребани" изначално са отдадени на непреходните художествено-естетически стойности. Те осмислят творческото си съществуване единствено чрез приобщеността си към световните художествени образци и естетическите знаци на модерността, активирайки диалога им с нашата литературна (лирическа) традиция. Следователно съществен елемент на непокриване с идеологическата догма - конкретно лице на безумието на "голямата история", е и този пресечен трагичен мотив, който налага жизнена и творческа среда за всички стойностни автори от периода.

За Мицков и Гечев може да се очертае като основополагащо начало тяхното общоевропейско ситуиране по произход, идейно-естетическа и философска оразмереност, което предполага създаването на актуален за родната културна ситуация интерпретиращ вариант на модерността. Трудно и невъзможно е било това да не бъде порицано от административно регулираната литературна критика при соцреализма. Показателни са престъпните "премълчавания", изведени аналогично при Мицков и Гечев. Характерен пример за рецепцията на Ст. Гечев, или по-точно за отсъствието й, е преднамереното маргинализиране и неприемане на неговата "късна" дебютна лирическа книга "Бележник" от 1967 г. Критическата рецепция на статуквото "търси" у посочените автори нещата, които не са налични, поради ясната причина, че и Мицков, и Гечев са нещо категорично "друго", принадлежащо на категориално различни стойностни оразмерители и художествени критерии за съществуване. Последните се изясняват в края на 90-те години като знаков ориентир за развитието на съвременното ни литературно (поетическо) мислене.

Процесуалната логика на "неприемане" обаче не е съдържателен белег единствено на авторитарната епоха. Същностно изповядваните принципи от "отхвърлените" идеи сякаш отсъстват знаково и в съвременната културна и литературна действителност поради кокетирането с идейно-естетическите възгледи и творческите светове на разглежданите автори. Тези принципи си остават там, където е автентичното литературно развитие, за да свидетелстват за непрекъснатата линия на търсения в контекста на модернизма от първата половина на XX век. Тук е и основното трагическо противоречие в творческата съдба на Мицков и Гечев, която е поместена в една чужда на тяхното виждане за изкуство социокултурна и обществено-политическа среда.

Във връзка с това поезията на Ст. Гечев и Г. Мицков е възможно да се съизмерва с Иван-Цаневото поетическо развитие. Неговата идейно-художествена еволюция се припокрива както с тяхната творческа генеалогична свързаност, така и със ситуирането си във високите сфери на лирическо развитие, което винаги стои "над" и "встрани" спрямо повседневните принципи и конюнктурни оразмерености. Нещо повече, самата критическа рецепция, налагаща значещо отсъствие на интерес към активното вписване на Гечев и Мицков в съвременните идейно-естетически процеси, до голяма степен обяснява и стойностните характеристики, съставящи Иван-Цаневата лирическа природа, а и самото нейно специфично възприемане през последващите литературни десетилетия.

Но какво е това "друго", което е по-първоосновно и от т.нар. "историческа необходимост" в посочената ситуация, винаги изправяща се срещу перспективните автори със самостойностни творчески начала? В някои от продуктивните коментарно-критически бележки върху творческото развитие на Ст. Гечев и Г. Мицков уверено може да се различат податки за достоверни разсъждения и междинни отговори в съответната насока. Г. Василев в отделни свои наблюдения върху Стефан-Гечевата творческа същност и съдба посочва няколко определящи доминанти, които са въвеждащи към разглежданата проблематика. Не е случайно наличието на дълбоко идейно и смислово единство, на културно и етично напрежение в словото на критика, отнесено към художествената приносна основа и достиженията на Гечев ("напълно независим голям творец", "около поета Ст. Гечев имаше непобедена творческа свобода, макар в много тесен кръг" и др. под.). Г. Василев убедително посочва знаковото достигане и изразяване от Гечев на "универсалните, всечовешките ценности", така непосилни за "писателското съсловие от 1878 година насам", "свободното общуване с "Космоса", "негова еманципация със света, с дълбочините на цивилизацията". Цитираните фрагменти са своеобразни основополагащи кодове за дълбинното разбиране на литературното дело на Гечев, както и за ситуирането му в общоевропейската традиция. "...Но спрямо Стефан Гечев - подчертава Георги Василев - тази "милост" не бе проявена, защото неговото новаторство, неговото непознато за литературната ни традиция творческо мислене и дело бе възприето от цензорите като заплаха. Поразително е, че те не можеха да намерят никакъв конкретен политически повод срещу него, освен именно страха им, че има напълно независим голям творец (курсивът тук и по-долу - мой, Пл.П.). Да, около поета Стефан Гечев имаше непобедена творческа свобода, макар в много тесен кръг, и върху нея се стовари една системна, жестока репресия: уволнения, показна клеветническа кампания в печата, прекъсване на договори за превод, за да влезе в ход и гладуването... Новаторството на писателя, поета и драматурга Стефан Гечев ни извежда и от онази регионална затвореност, наложена върху нас и от съдбата, дори когато заслужаваме повече внимание от света..." ^{(1: 9).}

Едно от негативните основания за устойчивата индиферентност при възприемане поезията на Ст. Гечев е свързано и с това, че ако поетът носи силно развитите и дълбинно разслоени модернистични идейно-философски и емоционално-психологически интуиции, те спрямо нашата съвременна лирическа традиция са винаги по особен начин маркирани със знака за "външност". Да, Гечев в пълна степен се помества в понятието "модерен", но в контекста на общата европейска поетическа процесуалност. Там са проследими неговите "сюжетни" линии, проекциите на творчески заимствания и симпатии. Докато за нашата "одомашнена" модернистична линия те са, меко казано, неизвестни и в много отношения все още неупотребими. Впрочем, това е естествено, след като той извежда своите начала със знаковото "оттам-насам", вместо да извървява по-употребяваните модели на родното литературно битие - "оттук-нататък". Такива са принципите в една хоризонтална геокултурна и историко-литературна плоскост на същностното творческо ситуиране на Ст. Гечев, което е проследимо и особено показателно в конкретните стихотворни текстове, обединяващи в езиково-изказната си система информация за цялото, по-трудно разбираеми и проследими със своите разпръснати фрагменти на жанрово и идейно-художествено развойно ниво. Именно това едновременно естетизиращо и съдържателно начало е и една от стойностните характеристики на неговата поезия: 1) "...Имам всичко:/ потъналите сини езера,/ тревите на планетата Венера/ и дългия замислен процеп/ аленочервен/ на сивата стена на хоризонта."; 2) "Ръцете ми са много уморени/ от тежки чукове,/ които не са вдигали./ Очите ми са много уморени/ от далнини, които не са видели./ Сърцето ми е много уморено/ от обичи,/ неприютени в него./ Сънувах тази нощ/ трупа на камък." ^{(2: 25, 28).} И нека веднага да уточним, че преди всичко това е синхронно със съвременните западноевропейски лирически традиции и кореспондира с дълбоките литературно-исторически пластове на общоевропейското културно наследство. То е значимо и за общото разбиране на Гечев, и за същинските причини около сериозните разминавания при рецепцията му в съвременния български литературен контекст: 1) "Ако желаеш точно да узнаеш/ съдбата на света и своята съдба/ тогава наблюдавай най-внимателно/ менящите се форми/ на облаците/ във летен ден когато няма вятър."; 2) "Осъден ли съм грешник/ или простен/ тогава само ще узная/ когато Вечерницата/ ще ме посочи със лъчистия си пръст/ на Синовете на Нощта."; 3) Разцъфва и магарешкия трън/ с цветове дълбоко теменужни./ Около тях летят пчели и пеперуди/ и кацат по бодли и цветове/ с еднаква нежност" (3: 9).

Лиричната мисловно-изказна култура е трудно установима само във възможните ("одомашнени" или "чужди") творчески принципи, чиито двузначни белези по странен начин са несводими към познатите, утвърдени формално-езикови схеми на родната ни конвенция. Творецът съгражда типична модерна сетивност, която е със смислови нива от вътрешно организирано напрежение и чувствителност, с усложнени и разслоени, многопосочни творчески интуиции и номинативни позиции, с разколебани стойности и екзистенциално-познавателни опорни начала, неизбежно придружени от търсенията на изгубената битийна и идейно-философска хармония. А това е модернистичен профил, който по категоричен начин се съотнася с поетическите търсения и приносните езиково-изказни стратегии (познати и усвоени още от 20-те години на XX век) и на нашата традиция. При Ст. Гечев става дума за различно, типично негово лирическо съзнание, което е неразпознаваемо в общата поредност на установените родни конвенции. Неговата творческа основа е целенасочено съставена от две отделни времепространствени културни полета: на споменатата европейска литературно-историческа традиция и на многозначното самопоставяне в модернистичната ни конвенция. Затова тук можем да откроим и допълнително усложненото разминаване, често вариативно различимо като едно цяло, но което се развива на две равнища: на обществено-социално (идеологическо) и на идейно-естетическо. Именно поради така откроените социокултурни начала и дълбоко защитаваните художествено-етични принципи, определими от рамките на обща творческа генеалогия, казаното от А. Свиленов за Г. Мицков се отнася и за Ст. Гечев: "...Една сурова колективистична дисциплина скова така нареченото ново общество, в което всяка по-различна индивидуалност изглеждаше подозрителна и опасна... И беше наистина гражданин на планетата (определение за Г. Мицков - заб. моя, Пл.П.), защото се беше отдал изцяло и чисто на тайнството на идеите, на духовните послания. Суетата не го докосна - той пишеше стиховете си само под напора на вътрешната необходимост... истински живот в поезията. А в това е тихото и ненатрапчиво предимство на Мицков, в ненарушената хармония на словото с човешката му индивидуалност, в безкомпромисната подчиненост единствено на съвестта..." (^4).

В поезията на Ст. Гечев се наблюдава жизнеутвърждаващо "разтваряне" на човешката оразмереност в мащабите на Вселената и на микропространството. Окрупняващо и развиващо се "навън", космогонично и типично модернистично, то търси и одухотворява първоосновните значения. Това "разтваряне" е двусъставно неделима и дълбочинна, взаимно обуславяща се и смислоопределяща симбиозна зависимост между скритите, тайнствени измерения на световното устрояване и на загадъчното еволюционно движение навътре към човешката основа на съществуването - духовно-физическа, енигматична и неизчислимо непознаваема.

За поетическите търсения на Г. Мицков е валидна доминантата на цялостното еднопосочно изпълване на "външния" количествен свят с "интериорните" смислообразуващи зависимости между идейно-съдържателните и духовните процеси (състояния) на човешката природа. Тази доминанта е самостойна и метонимично пренася екзистенциалните, емоционално-психологическите и философско-познавателните значения на своите субективни проекции към един висш порядък със своеобразна всеобща пантеистична трактовка на страданието. То се съдържа в многозначното и сложно единство на нежността, вярата и болката от непреходната интуиция за живота, преумножена с една дълга и надсубективна памет; в загадъчното пресичане на лирическото пораждане с трагическото осезание за минало и настояще, за интимните полета на човешката екзистенция и на необозримите проекции от иреален характер. (Там са и образите на непрежалимия му брат, на интелектуалните и духовните диалози с големите имена от световната хуманитарна и художествена мисъл - действителни съставни елементи на етичния и "физическия" свят на поета). И все пак, тук по безспорен начин става дума за изключително силна и автентична изобразително-сетивна лирическа основа на поезията на Мицков, която естетизира действителността и е привидно неангажирана с отделна формално-изказна стратегия и нейните идейни проекции. През ореола на образно-метафоричната си знакова система тя се докосва до трансцендентални измерения както с интиутивно-познавателните и номинативните си възможности, така и чрез своите интрепретации и творчески употреби на темата за смъртта. Точно в тази част се пресрещат мирогледните равнища в лириката на Ст. Гечев и Г. Мицков: в космогоничните аспекти на лирическата трактовка и художествено пресъздаване на света при първия, и в метафорично-пантеистичните, трансцендентални, идейно-изобразителни интуиции при втория. Срв.: 1) "...копнеех по оня "остров на блажените",/ където му гостуват само облаци,/ Безпомощен, без никакво спасение,/ аз плачех като древния пророк..."; 2) "...Поезия се пише от преживени мигове./ Сега е вече в мен това отлагано тогава време.../ Аз нямам ни един измислен стих/ и сякаш съм на двадесет и няколко години.../ Аз вероятно ще умра, тъй както пиша стихове,/ и мойта смърт ще я превърнат във безсмъртие,/ което ми е безразлично,/ защото няма да го зная./ Не знае никой своето безсмъртие, ни своята забрава..."; 3) "...Дърветата не са дървета,/ а облаци от блясъци -/ поддържат извисеното небе,/ фаянсова чиния от лазур./ Ликува, блудства лятото/ в сферичния алков/ на яростната светлина/ и времето е спряло, не е време,/ а самата вечност!/ Почти не виждам нищо,/ не зная въздух ли съм, или силует..." (^{5: 4, 5, 7).}

Когато обсъжда отричането на стихосбирката "Бележник" (1967), Пл. Дойнов разсъждава върху факторите, определящи цялостното разбиране на творческото дело на Ст. Гечев и неговата съвременна литературна употребимост. Дойнов пише: "...Същевременно обаче в поетическите текстове липсват каквито и да било противопоставяния, намеци или алегорически критики, отправени към властващи институции, поведения и лица. Книгата е отречена тъкмо заради своя неутрален почерк, заради доброволната си изключеност от доминиращия идейно-естетически контекст, подсилени от демонстративната й маргиналост - като външен вид, и като лирически текст... Тя - социалистическата критика - очевидно не може (или отказва!) да разчете друго отношение към реалността, по-точно - работи върху други реалности. Там, където критиката намира неприемливи "алогизми", Ст. Гечев просто предлага различна логика... личи тенденцията на една последователна несвоевременност (в ницшеанския смисъл на думата), действаща "в разрез с времето", търсеща своите "образци в древногръцкия изначален свят на великото, естественото и човешкото" и отличаваща се с един "надисторичен" хоризонт, останал извън "процеса на развитието", но подвластен на "онова, което придава на битието вечност и неизменност..." (^6). Разбира се, най-значимите художествени характеристики, с които е справедливо да се измерва поетическото развитие на Ст. Гечев и Г. Мицков, са пряко преводими през аксиоматичната, основополагаща зависимост, организирана по оста "родно-чуждо" именно в контекста на комплексното теоретично и емпирично виждане за явлението "модернизъм", в частност на неговите конкретно изразени лирически тенденции. Изказаното твърдение е съвместимо с тезата на Св. Игов за "българската поезия на XX век, непроговорила модерния лирически идиом на съвременната поезия", за това, "че българската литература... не разгърна пълноценно и естествено... модернистичния потенциал, заложен през първата четвърт на XX век, в нея, общо взето, не настъпи модерно пречупване" (^{7: 13).} Ако се разглеждат в този критичен ракурс общите идейно-естетически рамки на настоящата лирическа ситуация, неминуемо се достига до извода, че литературното (лирическото) творчество на Ст. Гечев и Г. Мицков - явно несводимото към нищо конвенционално от нашата съвременна поетическа традиция, е точно онова модерно художествено "отсъствие" - категоричен ориентир за "превеждане" на стойностите в общоевропейски литературен контекст. "Отсъствие", което е със значение на безспорен образец за езиковите, философските и мирогледните хоризонти на настоящото литературно развитие. Ст. Гечев и Г. Мицков плодотворно се съотнасят и взаимно дообясняват посредством имена от реда на А. Вутимски, А. Геров, В. Петров и върху общата основа от проблемно-тематични и естетически търсения, съпътствани от сходна нагласа и чувствителност към света, от дълбоко носени етични и хуманистични начала. Така става проследима и идейно защитима вътрешната последователност от "архивираните" и съвременни равнища на традицията, разбирана като непрекъснат и цялостен идейно-естетически процес, съсредоточен в обективното настояще и в конкретните негови персонални носители. По-точно се разбират и вътрешните мотиви от творческо и мирогледно естество, формирали авторовата същност у Гечев и Мицков: "Тези поети - от т.нар. поколение на 40-те - носеха модерното, изразяваха съвременността на една широка художествена основа и при една нова нагласа на съзнанието, чиято същност беше скъсване не със социалното и общественото, а с неговите идейни извращения, които принципите на така наречената партийност внесоха в сферите на човешкото мислене и художественото познание. В това е и големият естетически и исторически смисъл на тяхното творчество." ^{(8: 25).} В поезията им е изведена голямата тема за човека - като цялостно измерение, мяра и средище на всичко. Нищо не би оправдало неговото пренебрегване и поставяне на втори план. В тази посока е доловим и един втори опозиционен мотив, който "поетите на 40-те" развиват и приемат също за основен. Впоследствие той става определящ и за творчеството на Ст. Гечев и Г. Мицков в контекста на соцреалистичната действителност. Това е мотивът за дълбоко хуманната основа на съответните творчески нагласи, съчетана и мирогледно обогатена от обществената ангажираност на поетите. По същество той е обърнатият към човека възприемателен и интерпретативен фокус със своите неизменни стойности - отнесени към историческите употреби и подмени през модерния XX век, към социалните инженерства и насилия на тоталитарните идеологии.

От такава гледна точка може да се защити и другата доминираща тема в хода на настоящото изложение - за свободата и потисничеството в техните съвременни измерения и употребимост. Затова не биха били изненадващи успоредяванията и категоричните родства между представителния кръг от автори на 40-те и техните проблематични търсения с един симптоматичен за съвременната европейска модерна култура автор като Дж. Оруел, у когото наблюдаваме същото поставяне на човека в основите на оценъчната система и конкретно в центъра на тоталното му потискане; същата подмяна на реалните и морално-етичните ориентири чрез създаването на една друга "кошмарно-сомнамбулна реалност" - тотална за времето и пространството, тотална и за човешкото съзнание, за неговата несвобода и заключеност; същото търсене на истинските образи и реалност чрез "параноичната" и смислово-възприемателна граничност на сетивата в автономния свят на творческото съзнание. Ето защо в описания контекст могат да бъдат посочени някои от основните генеалогични творчески основания на Иван-Цаневата поетическа природа, а именно: тръгване от конкретното и малкото, от вътрешното хронотопно проециране на ценностните начала на едно интровертно време в опозиция, което пречупва конвенционално-информативните категории на "голямото" хронотопно цяло. В следвания ред на съображения е тълкуването и употребата на символа на "смъртта" като подтема, разгърната по оста "свобода - потисничество" у Далчев, Вутимски, Геров и Гечев. Понеже споменатият символ е централен в творческата система на посочените автори, може убедено да се допусне, че точно той задава съставящите принципи и на Иван-Цаневата поезия.

За Геров символният елемент на "смъртта" има свой хронологичен и автобиографичен момент в културно-познавателното и идейно-философското бягство от бедстващата и абсурдна проекция на "голямата история". Космогонично-трансценденталните измерения на смъртта са повлияни от гносеологичен "страх", който бездната от мрачни, неовладяни и неразбираеми светове поражда у човека. Проличава едно ярко изразено, макар и подтекстово заложено, съмнение в изначалната справедливост и хармония на мирозданието. Семиозисът протича колкото с иреални, метафизични прояви на първоосновните номинативно-мирогледни символи, толкова и със знаци, които пазят своя предходен, профанен, материален произход на породеност. Геровото тълкуване на проблема за "смъртта" притежава "готическо" звучене. Налага се усещането за цялостност, за творческа интуиция спрямо вселената като обозрима и изчислима система от подредени и взаимосвързани, смислово подчиними части. Естетически функционализирани са "съмнението" и творческата "вяра" в познавателните достижения на научните системи, основани предимно на "количествени" и аналитични възможности в просвещенски и модернистичен контекст. От философска гледна точка те са производни на скепсиса, на мрачното и неизменно гибелното осезание за тотално доминиращата и деструктивна роля на "голямата история", противопоставена на изначалната човешка същност.

При Ст. Гечев "страхът" и "смъртта" не са идейни и количествено-логически следствия от познавателен скепсис по отношение на отсъствието на вяра в "историята". И ако е налице някакво интелектуално-аристократично "бягство" от външната несвобода във вътрешната свобода, то това не са трагическите тоналости, които долавяме у Геров, Вутимски и Далчев като следствие от типичен модерен художествено-познавателен процес със своите неизменни емоционално-психологически, съвременни маркери за "гибелност". "Бягството", "външната несвобода - вътрешната свобода" и "смъртта" са също определящи ценностни ориентири за Гечев - трансцендентна проекция и специфичен израз на различните форми на живота. Но всички те преобразуват линейното историческо време и го пренареждат в едно тяхно "предисторично" или по-точно "предмодерно" времепространство, щастливо завъртяно във феерична и непобедима мирогледна цялостност с "дионисиеви" тоналности. Последната е необвързана с гибелните и трагични познавателни проекции на съвременната модерност, която пресича и обезсилва скепсиса от тотално проваленото време на "голямата история". И ако говорим, че при Геров "смъртта" е принудителен конструктивен елемент на трагично екзистенциално и познавателно "бягство", конституиран с проследима генеалогия в модерността, то за Гечев обективно различимият произход на този елемент явно е в Античността и по-точно, което е най-съществено, в предмодерните времена - с разпознаването на силно изразени и основополагащи за него ренесансови рефлексии.

Така очертаният творчески силует с протичащия пренос на културно-познавателни категории от самостойно вътрешно художествено време към текущото съвременно обществено и литературно битие е типологично сходен с Иван-Цаневата лирическа природа.

ЛИТЕРАТУРА

1. Василев, Г. Създателят на нови неща. // Литературен вестник, бр. 9, 29.03.-04.04.1995.

2. Гечев, Ст. Самобичуване. Лирика - епос. София, 1999.

3. Гечев, Ст. 1) Ако желаеш...; 2) Осъден ли съм...; 3) Разцъфва и магарешкия трън. // Литературен вестник, бр. 9, 29.03.-04.04.1995.

4. Свиленов, Ат. Самотата като спасение. // Литературен форум, бр. 14, 03-09.04.1996.

5. Мицков, Г. 1) Единствено безкрайното небе, с. 4; 2) Припомням си за младостта, с. 5; 3) Светлина, с. 7. // Стихотворения. (Балада за най-самотния). София, 1996.

6. Дойнов, Пл. Стефан Гечев и новото антическо писмо в българската поезия. // Литературни балкани, бр. 2, 2006.

7. Игов, Св. За модерното. // Литературен вестник, 05.-11.11.2003.

8. Ликова, Р. Поети на 40-те. София, 1994.

© Пламен Пенев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.03.2008, № 3 (100)

Други публикации:
Стефан Гечев - отвъд традицията. Русе: Лени АН, 2007.

Представяното проучване е част от по-обширно изследване на тема "Поезията на Иван Цанев в контекста на съвременната българска литература".