ЗА "МОРСКА КАРТА" НА МАЯ АНГЕЛОВА, ИЛИ ОТНОВО ЗА "ПОКОЛЕНИЯТА ОТ 90-ТЕ"

Пламен Пенев

web

Наложително е да знаем, че тези редове са обречено-смирени опити да докоснат и щрихират неназовимото, а оттам и да говорят не само за една книга, а за нейната същност, - или по-точно за препращанията на тази същност към обитаващите полуматериални, отелесени нейни видими очертания, които имат своята последна виталистична основа в самите първообрази на устроението, на космогоничните предрождени свръхвремепространствени измерения на вселенското. Опитът да бъдат плахо видени тези "докосвания" с познатото ни от този свят е и действителното скромно намерение на този текст...

Стихосбирката на Мая Ангелова "Морска карта" е творчески дебют, но и не е. Две години писане-отлагане, десет отглеждане на поетическия език; - междувременно дълго съпровождан/обогатяван от самостойното съществуване на един от най-силните силуети на "добър читател", които познавам. Дори заглавията са две - "Дим" - "Морска карта", а текстът се движи и ситуира между тях по еднакво силен начин. Ето защо писането е не на две редакции, а всъщност на две метаморфози, лица, състояния на поетичния език в неговото линейно случване, въплътило се, спряло се в своята самоотричаща и самопреодоляваща се междинност. И когато преди около десет години "Дим" се появи, а после беше изящно-красиво отложен, забавен, и впоследствие дойде времето на "Морска карта", тези две състояния на единния поетичен език, в техните текстологични очертания, не можеха да бъдат просто две редакции, а оставаше само да са две отделно написани книги, пренаписващи всъщност един свой изначален първообраз на лирическия Аз, на този поток, следван явно дълговременно, поток предцивилизационен, удивително точно определен от Малина Томова като "метафизична песенност"; - Не е и с жанрово даден определител, просто контури на една вълна, непрестанно движеща се сянка на снетата в реалността свръхреална песенна основа на света, като словото, образно-изказните му изразители са следващи я, отразяващи, превеждащи нейната друга, автентична свръхреална основа; Словото е "отразена" формална междинна спирка на същинското, окончателно, завършено негово основание в духовно-иреалното, метафизично-другото. И тази "метафизична песенност" не се интересува от литературно-културологичното, от формално-изказното, те за нея са междинни означения, като тя само проискрява, пресичайки със светостта си профанното и еднакво лесно се продължава или "разбягва" отново в небитие в своите истински пространства. Тя не се интересува от културните пространства на конвенционално-еволюционното, а винаги е през тях, полуматериална, само донякъде обвързана в своето пресрещане с видимия свят на език или на лирическа традиция. Тук става дума за метафизични преводи/снемания в поетическия език на онези първообрази, посланици на първоначалата във видимия свят, донасящи някакви насъщни знания за другото, за сферите между световете, но потребни на отразените очертания у човека и човешкото, за да просъществува, тук и сега, но поне с енергиите за това друго. Затова и търсенето на категорични негови измерители е пресичане с отричане, пренебрегване на самата негова природа и същност. Затова можем да долавяме, фрагментарно, дадени допирни точки с лирическата конвенция и едновременно да оставаме над тяхната ясна мирогледна очертаност, завършеност, - отиващи над нея, за да търсим там действителните опори на обсъждания поетичен език. В този смисъл, при премиерата на книгата, Ю. Жилиев, различавайки тоналностите и парадоксалното изобразително начало у Мая Ангелова спрямо лириката на Б. Иванов, е безусловно прав, като ситуира, отново с правилния отказ от категоричност, маркерите на нейната поезия в някакъв "неустановен език в движение, в развитие, в своя вътревидова процесуалност, с дълбоко време и основания на трудно проследима и дълбока ритмичност". А от друга страна, Малина Томова, доловила зрялата сила и "завършеност в незавършеността", е по свой начин категорична с дълбинните си интуиции, препращащи към нейното виждане и определение за т.нар.от нея "митична песенност". И по такъв удивителен начин събраните силни имена и още повече чисти и красиви същества, отглеждащи текстологичната цялост на книгата и книжното тяло, като М. Томова, Ив. Цанев, Ю. Жилиев, Я. Левиева, М. Иванова, са също част от загадъчната окръгленост на събития, пресрещания, срещи и далечни приближавания и надвременни родства.

И в крайна сметка, бихме отбелязали, че тук имаме отказ на поетичния език от ограждане и ореалностеност, той е останал отворена система, подкрепен от дългото творческо "несъстояване"/отлагане, отдалечаване на дебюта, едновременно с това криещо и носещо иманентно в себе си респект пред традицията и дълго, неизменно съприкосновение, съотнесеност и диалог с нея. Като непротиворечиво и обединяващо, всичко в тази поредност е все част от това флуидно, "метафизиращо" изказността и изобразителната природа поетично движение, което е постоянно преминаващо през "формите"/лицата на езика и постоянно отричащо ги, видоизменящо, непобиращо се, неспиращо в нито една, поместено във всички и едновременно в нито една; - изобразителна относителност, загребала в дълбинните пластове на езиково-естетическата памет, оттатък паметта на еволюционното вживяване и пренасяне на класическия стих и образност, оттатък, в една дълбинна "метафизична песенност", равносилна, синхронна, литературно-исторически и категориално, на дългата митологична, надисторическа памет при "аедите", на античната "песенност", помнеща тази митологичност. Виталистичният порив на лирическото постоянно препраща с проекциите си, говори подтекстово с тази "метафизична песенност", с разширяващите триизмерното измерения на митологичното:

Добра земя муцуно влажна
доведи ми
свинете бесни тътени балкански
грухтящите мъже
с рога от явор
свистящите жени
с нозе от пясък
гори стада
от вкоравени хора
вдълбай ме
в камъка им
натъпчи ме
с имената им
преди да
са се пръснали съгласните
като мухи
на тлъсти черни късове
над мъртвите тела
над мъртвите народи
над вечно преминаващите
отвъд
добра земя

(Ангелова 2012: 5)

Този език е всичко това и не само. Той е вечно метаморфозиращ, мигриращ, видоизменящ се и бягащ от постулиране, от конвенции, просто защото е един "медиатор", изразител, носител на вечния лирически дух, въплътил се в него. "Посрещнат" и приет от художествения език, лирическият дух се е вселил и приел в дадения случай тези "формално-изказни", "идейно-естетически" признаци. И толкова. Той си остава "орелефен", своеобразен "негатив" на реалната литературно-историческа оразмереност. Неговата поместеност е не точно в нея, вместилището на тази "душа на езика", на тази особена негова "сянка" е в самото движение, в проблясъка на хрумването за литература и поезия, в "сянката", прехождаща през нещата, за да изрази самата истинска своя същност, действително и последно, окончателно убежище. Жизнените реалии са преобразувани, "стрити" от множествата и едновременно налични времеви измерения и пространствени полета, в които поетичното съзнание се самопомества и насичайки линейно-сюжетното, умножавайки смислите, "изтегля" фактологичното в така очертаната вече и моделирана самостойна художествена реалност; - и в пресичането между "конвенционалната" и "поетична" реалност са смислопораждащите и образно-творчески проекции на стила; - между наличния, макар и някак палимпсестно съхранен, спомен за тази действителност и "забравената" нейна етимологична основа:

Не ще отключим гривните от злато
балсамови тела не ще запалим
и в равни напеви ще омотаем Севера
ще му родим деца
непожелани непожалени
във снежен анапест ще заприиждат
кърмачките вълчици
опитомени хладни са другите ни пътища
затваря ни капанът на кръвта
и щракна с бясна дива челюст
по отминаващия после и преди
зад кадър
над
...
безкрайното поле е в обли напеви
в яка от тъмна памет
потъва и люлее"

(Ангелова 2012: 42)

Наличното двойно дъно на тази поезия с убежна точка, организирана в дълбочина, говори за привидно очевидни и "лесни" неща, видими и реални, и едновременно точно в тази нейна убежна точка, с това свое второ/двойно дъно тя изразява и постига истинската си природа, достига до последните си творчески основания, като така е постигнала постоянно преследваната своя "душа", имаща тази двузнаковост, оразмерена между материя и дух, между видимо-невидимо, между отказ от установеност и в крайна сметка "установеност", оставане в междинните форми на образно-изказното чрез тази флуидно-енигматична, обективистична лирическа образност, - говореща не с очевидното, с първо казаното, с поетично-фактологичното, а с един своеобразен полисемантизъм на "казване чрез неказването", радикално разфокусиращ и умножаващ интенции, идеи, формално-съдържателни фигури:

Какво са очите ми без гледки
гласът без топлата окръжност на устата
ходилата без гъвкавите стави
видения довеяни от птичите рояци
които сме
сухите треви
нарастват в сълзи и думи
няма вятър - глас
речта е сух варовик
калциран ларинкс в иглолистни хрипове
с пера в трахеята ви викам
с кълбо от корени в корема ви зова
русалки нимфи блатни езерни смоли подкория
фосили бивни прешлени
палеолитни в паметта
нима без песен може
в сърцето ни да се изпише
гравюра някоя с резец от струна...
ела при мен живот
с думи звук...
нещо зрее
оформя острието на слуха
туптят очи сърца
звезди в далечината на телата ни...
повярвай - искам и не намирам в теб
нещо повече от сърце
изгребано като пясъчно дъно...
раздели се на две море
пред шествието на душите
повярвай
исках и не намерих в теб
мой малък дом някъде дълбоко в нощта
нищо в което да вярвам

(Ангелова 2012: 13-14)

В първото ниво на художествената тъкан и във въвеждащите измерения на лирическото послание свободно се движат реминисценции, поетически цитати и идейно-философски алюзии, чрез които разпознаваме традицията, - върху които, върху тяхната "памет", като основа и текстологично-поетичен фон, се гради този същностен, втори план на образно-изказната структура и въобще на водещата дълбинна автентична тоналност в лирическия текст.

Тук виждаме интелектуално-мирогледните, естетически тоналности на Н. Кънчев, с неговите образно-смислови изказни "зевове" (насичащи, разколебаващи вертикално предвидимостта на линейното мислене), свръхасоциативни обрати и алюзии, с превеждане през интелектуалното, сюрреалистичното в емоционалното с вътрешните одухотворени пространства и дълбочини на езика. Допирни моменти различаваме и в един по-широк литературно-исторически контекст спрямо тънката емоционално-сетивна чувствителност и фината удивително двузнакова материално-иреална изказност на Вутимски, а с белезите на флуидното поетично, с относителността на изобразителния фокус и на метафизичните тоналности достигаме категорично и до Геров. Тъй че, по този начин само частично определяме някои поетически отлики тук с далечните предходници, като поставяме книгата "Морска карта" естетически в именно това генеалогично и литературно-историческо обкръжение на Вутимски, Геров, Б. Иванов, Н. Кънчев, Ек. Йосифова.

Нещата са такива, но са и нещо друго. В първите подстъпи към лирическия почерк разчитаме и маркери, родствени с т.нар. "леко писане" от 90-те на нашите постмодернистки пробиви. Но с дългата памет в себе си, с обширния прочит на традицията, чрез езиково-естетическия спомен за десетилетия, поколения и стилистики, за свръхисторични и предисторични проекции и заемки от мировото съзнателно, дори преди още то митологично-легендарно да е изричало нещата за света, ние се досещаме и смеем да твърдим категорично, че тук имаме среща с някакъв своеобразен "висок модернизъм", контрастен и последващ постмодернистките ни експерименти^*; - доколкото въобще този творчески мироглед се интересува от маркерите на литературното и на "измите". А също така, относно почерка, бихме прибавили допусканията за налични сюрреалистични тоналности:

Най-сетне пристигнахме в уреченото място
момчетата отвинтиха чашката на един червен термос
а в краката ни се втурна някакво странно пиле
с бухнали украшения зад ушите
смяхме се дълго
в лабиринтите на разровената от смок поляна
изгубеният рай беше изшляпан с шаблон и бяла боя
върху четвъртит камък катурнат наопаки
с къса указателна стрелка
наполовина заровена в пепелта на старо огнище
по този повод Борхес (кучето на Борко) глътна
една сурова рибка
с люспите и опашката
веднага след това я повърна
така и трябва да бъде
човек не е господар на живота дори и на своя
докато той сънувал гигантски мухи
тя блуждаела в кошмара на агонията
защото ей така
наметнахме му една жилетка на жълти
хеликоптери
после гледахме как пеперудите огъват тежките
цветове на детелината
като миниатюрни катапулти
и бяхме толкова далеч до себе си
на връщане сянката на първия
падаше върху последния

(Ангелова 2012: 67)

...В тази връзка е и щастливо, художествено продуктивно, забавянето на премиерата, сякаш изчакала да се изтече авангардно-реформаторската линия от края на 90-те и от началото на следващото десетилетие, акцентираща и заложила на резките, категорични откази/очертавания спрямо предходното (соцреалистично, нормативно-естетическо и пр. друго), и това на ниво социокултурен жест, пост-социалистически, и едва сега - реформаторското, достигнало до нивата на идейно-естетическото, до метаморфозите на стила, до пластовете на образното и сложното поливалентно хронотопно изживяване на поетичния свят. И тук съзнателно, без да забравяме, бихме пропуснали като несъществени проблемно-тематичните полета, отнесени към въпроса за "женското писане", - и защото те не са мирогледно-естетически акцент тук, а и защото обсъжданата творческа природа е далеч нататък в някакъв свой изяснил се дълго и укрепнал поетичен глас на "андрогинното", надматериално паметно/безпаметното, носещо и едновременно "не-помнещо" и историчност, и жизнени реалии, а още по-малко половите маркери на лирическото в себе си; - като емоционално-сетивна устроеност тази поезия достига и е в "безполовостта", а с други откази от разделения на наслоенията от "цивилизована памет" тя е "предисторична"; - в този смисъл можем да говорим и за един рефлекс, авангардно "разсъбличащ" пластовете на литературно-историческото в контекста на "измите" от традицията на ХХ. век. И всичко това е недостатъчно - категоризирането чрез литературните конвенции е оставане на критическото осмисляне в твърде междинни територии, акцентът е другаде, емоционално-изобразителният фокус е организиран в съвсем друг порядък. Тук водещ е плаващият унес на съзнанието, сепнато в даден миг на моментно "виждане"/поглеждане в реалиите и нещата, но някак очуднено, опрозрачностило думи, лирични лица и гласове, едновременно носещо ги, витаещи край себе си, останало да живее чрез единството на толкова много ракурси на съзнателното, че са разфокусирани и преумножени в един-единствен и необозрим свръхпоетичен поглед на лирическото съзнание, носещ поне две сигурни допирности - в триизмерното и далеч изнесеното осезание вън от него, и събрани, тези двете в единното нещо "трето", което именно е изобразителният, опосредстващ, усложнен и цялостен фокус на "осъзнатост" в този лирически субект (каквото и да означава това и той с така очертаните характеристики):

Навлизам в песъчливата трева
насипана край пътя
след мен Мария шумно рови
в кесията на есента
подобно пуканки се пръскат ситните й стъпки
не се обръщай
подбери в гласа си какао с мляко
хрупкава бисквита
кокос и мента
поръси го бавно
в шарлотите на този плавен
широколистен залез

(Ангелова 2012: 35)

Нещо повече, "сомнамбулно-парадоксалният", преобърнат поглед и сетивност на езика, разсичащото и преумножаващо смислите лирическо изживяване поражда самата сюрреалистична природа, вътрешният времепространствен континуум на художественото и на съотнасянето му към емпиричната действителност:

Тук нещо трябва да запази топлината на телата ни
най-уязвимите участъци
докато ни открият
сме били изгубили най-ценното - душата
и произношението
и най-последната дебелана знаела поне два езика
и разполагала поне с една душа
на сто неграмотни най-много двама
можели да се целуват
макар че да признаем всички искали да се подписват
с особено мнение
там бил трикът
не можело без милосърдие
кучетата ги отпиши
всеки има поне един шанс да спаси земята
от друга страна ако летиш в сектора за непушачи
шансът ти намалява
заради блондинките с гърмящи бюстове
виж на нас това не може да ни се случи
не и докато пием боза
не и докато се умиляваме
зад запотените стъкла на закусвалните
ако не ни достигне трагичност
щял да услужи със своя собствен ковчег
сега може да ни се вижда скъпо но след време
сме щели на крака да му отидем
мъдростта не е безплатна като повечето
безопасни неща
друг поглед ни е нужен приятелите
да се подчиняват
да стъпват с грацията на сърна
да привикват от шепите на гения вода да пият
само че не безплатно
ако щем и отче наш на старославянски да му изпеем
не!
не може за нищо да ни се врява
кой избива кучетата да не би да знае
как сме се нагушили миналата пролет
после сме постлали едно меко одеяло пред камината
толкова ни била добрината
след тази случка селяните си били подпалили ливадите
и много огньове умрели ей така за нищо
всичко се отдръпва пред шествието на душите"

(Ангелова 2012: 45-46)

Стихът и синтактично-смисловата му цялостност е със стилистиките на Н. Кънчев, а с поетическия поглед, изяснил се в тази своя характерна парадоксална, преобърната природа, достигаме до модерно-авангардните пробиви на Б. Иванов:

...трябва обаче
да сме съчинили
магическо уравнение
някакъв кулинарен фокус
който изцежда погнусата
от тия музикални пиршества
от това далечно човечество
защото стана ясно че сме се влюбили в миналото
и против тая обич
не можем нищо да сторим
ни нощ нито звезди
ще ни примамят
далеч от тая стая
от този безприютен звук
който ни убеждава че мястото на сокола
е ръката й

(Ангелова 2012: 47)

...И дали впоследствие този поетичен език ще проискри кратко при пресрещането с триизмерната си ситуираност, или ще продължи по-дълговременно с присъствието и своето пребиваване/развитие, това сякаш не е съществено, защото той вече е бил тук, пресякъл е границата на нашия свят, донасяйки посланието, знанието, което е имал да изговори и донесе. А и той може да бъде всичко, да се въплъти във всяко отделно "лирическо лице", като осъзнато не го прави, останал неограден, в движение чрез тази своя неизменна флуидна, постоянно установяваща се и едновременно "самоотричаща" се цялост; което е неговият действителен живот и неговите автентични материално-иреални, "гранични" жизнени територии. Думите витаят, свръхсъзнателни, в пространството и са събрани от далечни негови "места" привидно "небрежно" в единството на текста, но помнещи своето предхождащо "реене", останали в рамките на поетическото послание с паметта за тази неизменна освободеност, - както непосредствено те едновременно са и не са по този свой особен, уникален начин всички "лирически лица":

Погледнах
като хиляди преди това -
все същата вода заситена и обла
като жена дете и птица разпиляна
в огънатите облаци
крайречните пространства на града
замрели в полет
отвесен и прицелен
в един под уровне реки Дунае
апетитен свят
тук аз съм
дим надиплен
в кълбовидните минути
влетели - излетели
между две цигари
а ти
подобно опитен плувец
изрязваш
дълбокото и плиткото на дланите
смаляващите се над мене
водни кръгове

(Ангелова 2012: 19)

Другото е "приземно" и незначително притеснение, жужене от преходния свят, с което тези лирически начала не се занимават. Те са защитили смисъла на света с/в показания образно-изказен и идейно-философски пантеизъм и неподражаемото, увличащо негово многообразие в "малките", конкретни форми и движения, останали в обозримия, камерен ареал на този видим свят, изпяващи го. И така тази поетична генеалогия - станала висша апология на живота и на неговите форми, но разпростряла го в обширните територии на недоизказаното, гносеологичното, и разкрила цялата територия на знанието си чрез своята "морска карта", очертала действителните размери, черти и цялостни очертания на съществуванието, видяно като форма и дух, като видимо във всичките множества на тези "други брегове". Останалото са красиви крайбрежни "останки" от морския живот - на миди, ракообразни, корали и всички спомени за този живот, свидетелства в приземно-морските археологии, където словото е оставило своя отпечатък, своите следи, преминало през "бреговете" на видимо-невидимите граници между вода-небе-земя, между светове на водата и на въздуха, между световете на привидно живяното и сънуваното живяно, на словото възможно само с другите очертания и граници, на поетичното слово-отражение с двойното дъно и убежна точка в своите последни, окончателни предели и родни владения, чиято все така междинна територия е и тази загадъчно-красива времепространствена и митологично-исторична земя на "метафизичната песенност" - "...през мантията земна на съня" (Ангелова 2012: 60).

март 2012 г.

БЕЛЕЖКИ

1. Книгата на Мая Ангелова "Морска карта" влиза в дискусията по оста постмодерност - висок модернизъм, в контекста на 90-те и впоследствие, като продължава и свидетелства за наличието на подобна опозиция. Белезите й в идейно-естетически смисъл са в посока на т.нар. тук "убежна точка", организирана в дълбочина, "двойно дъно" на доминиращите поетически почерци от периода. "Лекото писане" (по Пл. Дойнов) беше съположено за своеобразна първа "линия" на прочит и характерност, а определящото и първоосновното е именно това развитие в дълбочина на поетическата инвенция, преобразуваща и пренареждаща образно-изказните си начала в нещо съвършено ново, различно, с революционен изобразително-ценностен фокус. От един поетичен и поколенчески кръг, извървял и доразвил тази модернистична, видоизменена образно-смислопораждаща оптика, са експериментите в поетическия език на Й. Ефтимов, като тук по удивително ясен и строен начин се вижда самата "анатомия" на определените поетично-развойни тенденции, привидно постмодернистки.

Образно-творческа, словообразувателна и естетическа "игра", плащаща в движение дан на "постмодернизмите" от 90-те и веднага осъзнато целенасочено съставяща концептуално от разнотипните почерци нещото друго, следващо, изяснило се в този "висок модернизъм"; и открито разширяваща своите препращания и контексти към "предходници" и поетически традиции, четяща, активно пренареждаща кодовете на лирическата "памет", вървяща и към взривяването на самите "изми" чрез радикалното навлизане вертикално, в дълбочина през предвидимите езикови конвенции на 90-те, накъсвайки хоризонталите на тези конвенции със самото преобръщане и постоянно протичащо препрочитане на своите поколенчески обвързаности. Цялата тази поетика категорично препраща в изключително много и определящи параметри към Николай-Кънчевата творческа природа и същност. (А оттам и поради всичко това, смеем да предполагаме, че имаме основанието да открояваме в "поколенията на 90-те" една друга водеща тенденция, освен тази на постмодернизмите). И ето, свидетелството за устойчивия неин характер идва и с "Морска карта", книга доизричаща и препотвърждаваща тенденциите в тази посока в един по-късен процесуален етап от търсенията на "поколенията от 90-те". [обратно]

© Пламен Пенев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.06.2012, № 6 (151)