Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ЗАВРЪЩАНЕ В САНКТ ПЕТЕРБУРГ" ОТ ХРИСТО ТРЕНДАФИЛОВ

Пламен Пенев

web

Няколко са вероятните причини за писмено подреждане на коментарни бележки върху посочената за разглеждане книга. Но преди всичко е добре описателно-информативните наблюдения да присъстват, като подготвят, спомагат и предхождат контекста на предстоящите примерни аналитични разсъждения.

В самия край на есеистичните фрагменти устойчиво и окончателно се открояват две от характерните черти, съставящи стилистиката, нейните еднозначни препращания и цялостното недвусмислено значение за текста. Докато заключително и авторефлективно авторът многопосочно се пита като какво е всичко това, накъде да го развива и някак попътно се позовава на диалозите с колегите, на имена и заглавия подтикнали излизането "от клетката на отлагателството" (Жак Дерида, Валтер Бенямин, Андре Жид, Роже Етиембл), споменавайки жанровите маркери (фрагменти, миниатюри, импресии, мемоарни бележки, ръкопис, спомени) - изявявайки с това информативната страна на книгата - то с началото на "Времето на фрагмента" (91 с.) и чрез повикания силует на Далчев с неговите фрагменти в списание "Изкуство и критика" от 1943 г. е посочен ореалностен основополагащият проблем за традицията - като идейно-естетическа, творчески-съдбовна и човешка дилема за понасяне и разрешаване - в дълбочина и в най-широк, неоразмерен, дори образно-метафоричен план - на тълкуването й: "Опитвам се да пиша фрагменти. // Не е ли кощунство след Далчев? // Осмелявам се да ги отпочна на тридесет и деветгодишна възраст, през 1991 г. На тридесет и девет години Далчев публикува първите от своите фрагменти в списание "Изкуство и критика" (1943 г.). // И ако това е утешение..." (91 с.). Ползваните тук изрази като: "опитвам се да пиша", "не е ли кощунство след Далчев?", "осмелявам се", "утешение" - допълнително "оцветяват", окръглят и изграждат емпирично-текстово щрихите, мотивиращи дълбочинните аспекти на виждането за посочената традиция, към която са прибавени и лирическата чувствителност, ерудицията и скромността, подтекстово, недидактично заложени; като към последната е неизбежен следният екскурс, който привидно-парадоксално и неочаквано е премерен и отвежда с допустимите си препращания към съвременната ни модерна културна действителност с проявените, недвусмислено отгледани и отиграни творчески рефлекси, присъщи за средновековния български автор, но поместени и употребени в/от/в името на тази днешна действителност, осмислени и осветени идейно и тематично от нейните конкретни "физически" потребности. По този начин средновековната културологема на скромно-анонимизирания маниер на творческо изживяване е не само формално заиграване с този традиционен художествен мотив, но е с отворени контури и е с естетически натоварено и морално ангажирано към текущото значение. Всъщност самото въвеждане на творческия профил на Далчев, дообогатяващ и поставен в обширната и единна оценъчна равнина на съотнасяне към минало-традиция-съвременност допълнително доизяснява същинските елементи на споделяне и смислова натовареност. Именно Далчев е успешно намереният тук пример, който сякаш едновременно съвместява в себе си градивната, приносна за модерността, творческа природа, като с това е и пълноценно осмислящ, преобразуващ и подчиняващ нейните битийни, социално-психологически, философски и художествени потребности. Оттук е възможно да бъде изведен този основен и определящ мотив за текста - скромността, поместена в средата на една непринудена словесна и интелектуална пълноценност. Това са именно ценностни категории, съотносими към свой самодостатъчен и идейно-естетически продуктивен център, хармонично диалогизиращ и конвертируем спрямо значимите съвременни културни географии - тук и сега, в действителността, което доказва, че да бъдеш градивен, некомплексиран интелектуален и творчески център на допринасящо, перспективно културно битие е постижимо. Като всичко това е своеобразен естетически и морален контрапункт спрямо другите, реални творчески географии от родното.

Още от началото на българската модерна епоха нейните културни проекции носят в себе сн рефлекса на догонващото развитие (по Г. Гачев), провеждано в някакви свои измислени периферии (провинции), съотнасящи се подчинено към приетите за модели на следване, помислени като "големи" спрямо себе си, съвременни политически и културни центрове. Тези процеси, както и ценностни системи на самоопределяне и самопоместване в текущата актуална културна действителност не само не са променени към тяхното идейно преодоляване, но са и умножени, натоварени с още по-голяма сила на непълноценни, деструктивни значения и болезнени последствия. Именно поставен и изразен по такъв начин е и другият основен мотив за фрагментите, който осмисля и тематично основните идейни тоналности в книгата. Защото дори езиково-стилистичните маркери на текста са странно "разтворени" и широко положени в единяващото и хармонизиращо всичко в себе си времепространство между интереса, сетивен и мисловен, към профанно-ежедневното и вглъбения обширен свят на имена, школи, книги, морални и идейно-естетически стойности и творчески модели на поведение, съставящи и състояващи едно интелектуално-академично съзнание и неговото конкретно, реално изживяване. Непринудено и някак пътьом, чрез самите "явни" тематични интереси и оразмерявания в текста, чрез неговите действително и привидно-фриволни щрихи на действителността се открояват същинските, преобладаващи семантични и стилистични тенденции, които го мотивират. Не е възможно да не бъдат отличени типичните фактологично-информативни нива в текста от неговите "подсъзнателни"/осъзнати тежнения; още повече, че те са определящи за друга основополагаща опозиция при пълното му осмисляне. Зад посочената оперативна, фактологично-информативна страна на фрагментите съвсем целенасочено, недвусмислено се открояват тенденции и силуети на значими в своята достоверност образи, съставящи друг действителен живот, отстоящ встрани и изясняващ се като заплашителна опозиция на този, в който натрапено са поместени неговите съвременни форми и лица на подмяната и повърхностната, цинично-елементарна пошлост. Всъщност движението на историята и културната история винаги са контрастирали и успоредявали в същността на произхода си на ценностите, с които те физически се състояват в отредената им за живот тяхна реалност, изпълваща с моментна смислова натовареност големите рамки на времепространството. Това споделя и мирогледната основа на есеистичните фрагменти в книгата, когато те "документират" с дневниковите си маниери значими епизоди от света на науката и изкуствата; когато се явяват споменатите случки и личности в единната смесица на този действителен, истински живот, който отстоява основната тема в текста (Андрей Бели, А. Веселовски, Лихачов, Панченко, Лотман, Успенски, Б. Томашевски, Р. Якобсон, А. Блок, А. Доватур, Лосев, Олга Фрайденберг и Борис Пастернак, Ватрослав Ягич, В. Перетц, Варвара Павловна Адрианова-Перетц, Лев Николаевич Гумильов, Николай Гумильов и Анна Ахматова, Юрий Тинянов, Виктор Шкловски и Марк Блок). И казаното по повод "класиците-античници" (27 с.) е именно улавящото потребните тук нюанси, за да доизяснят съществните белези на света, откриващ се пред нас, и към какво той се стреми, какво ни подсказва и споделя с посланието си - за този неподправен, истински живот, който успоредно витае, съпътства най-достъпния, широко практикуван и постижим на мнозинството от нас, но маркиран с негативните си ценностни характеристики на подмяната и неистинността:

...Поразява устойчивостта, жизнеността, житейската екстраординерност на класиците-античници. Спомних си за Лосев и Олга Фрайденберг, за нашия Александър Балабанов. Те живеят в един друг свят, в света на най-автентичната цивилизация - старогръцката. И когато неизбежно навлязат в нашия свят, се разлюляват като Бодлеровия Албатрос на фона на грубите моряшки подвиквания.

Но продължават да носят с чест своята ватенка (27 с.).

А иначе ненатрапено и отново се налага контрастът и съпоставянето на всичко това с родните литературно-художествени процеси, но отново отдавна възприети и тълкувани най-вече като човешка и творческа съдба. Стилистично и фактологично-информативно изчистена и безкомпромисна фраза, носеща в себе си вътрешната суровост и правдивост на съждението, логическите и морални основания за истинност в мисълта:

...И в киното ни, доколкото го има, протича същият процес като в литературата - европеизъм, бабам европеизъм.

Изобщо - сив и скучен напън за скъсване с националната традиция (или за нейното преосмисляне), който трябва да отрази облика на съвременния българин - разкъсан от противоречия и загубил каквато и да е социална ориентация. Опит, който навява досада и още повече - тъга, прибързан и неводещ за никъде, но все пак показателен за страшния вакуум, в който е попаднала българската интелигенция и българинът изобщо... защото едва ли само безпаричието трови българското кино.

Освен това в Питер, сред аристократичния сецесион на Петроградската страна, трудно можеш да впечатлиш, камо ли да излъжеш някого (30 с.).

Вярно е, че филмовото изкуство, както и джазовият музикален жанр са двете културни достояния на днешната модерна епоха (с хронологичния й еквивалент - ХХ век) като нейно ярко художествено разширяване, които естетически най-точно я обобщават и изразяват. Но тук са посочени тънко доловени, разграничени и двете възможни развойни страни, въплътени в новите изкуства от съвременната модерна епоха. Формите на едната отново изразяват и представят своето повествование, провеждат реалния разказ за човека, философска и художествена трактовка на една истинска, неподправена, с неподменени ценности историческа и културна действителност, тази, която е обърната към него и заслонява устоите му. А формите на другата - т.нар., формулирана клиширано, масова култура в консумативното общество от края на ХХ и началото на ХХI век - са подменящи истините за човека, състояващи се против неговите устои, които изграждат своя разказ в илюзорните полоси на своята дехуманизираща, псевдохудожествена и антиисторична полуистина на идеологическата пропаганда, заслоняваща статуквото, около което се завърта човешкият живот, а не обратното, както тълкува и отстоява първата (по Маркузе и Едноизмерният човек). И, разбира се, тази проблематика кореспондира с идеологическите и исторически бездни, в които пропада целият цивилизован ХХ век; с основния патос и големите теми в творчеството на Оруел (интерпретиращо и подчиняващо художествено вече постигнатите, но и вероятните исторически сривове); с историческите лица на Хитлер и Сталин; и - в крайна сметка - с цивилизования срам, който витае около всичко това. И въобще, като окрупнено противостояние, в този смисъл, авторското съзнание и мироглед твърде добре се чувстват в уютно одухотворения, идейно и етично заслонен и заслоняващ свят на общославянската словесна културна традиция и цивилизация, (поместена и възприета в големите измерения на множествата времена и пространства от немеркантилната, идеална страна в човешката познавателна и творческа природа). И нещо повече - с това свое отношение и активно поведение забележима е не само неговата дълбока и аналитично защитена антиподна индиферентност към всички принизяващо извратени реалии на днешната модерна манипулативна и свръхидеологизирана античовешка епоха, но е налице - и на лексикално, и на синтактично-стилистично ниво - в есеистичните фрагменти един недвусмислено изявен рефлекс на идейно и морално опровергаване на всичките нейни териториално-експанзионистични претенции и физически присъствия по посока на нормалните пътища и естествените форми на живота, каквито са те изначално предзададени.

Налице е съвместното движение и по хоризонталата на ангажираното документалистки-аналитично осмисляне на действителността, и по вертикалата на крайно сериозния разрез в дълбочина на историческите и духовно-познавателни пластове. Категоричното припокриване, пресрещане на ценностни очертания и едновременното живеене в тези две измерения води както до тяхното естествено противопоставяне, така и до взаимното им обогатяване.

Така въпросите пред съвременната културна и обществена действителност се явяват мултиплицирани и в още по-голяма степен непреодолими, непосилни за нея. В крайна сметка такъв текст носи в себе си всичко онова, което няма, не е и не може (а навярно и не желае), да бъде тази действителност в един свой настоящ момент. Именно този е в най-голяма степен средищният мотив за разглежданите есеистични фрагменти.

Фрагментите носят в себе си и есеистично-"разказвателното" начало, което е именно пълнокръвието, връзката с информативната страна и реалистичните обвързаности на текста с текущото, неговите възможности да се "придвижва" от изчистените интелектуални разсъждения и богатия, сложен свят на идеите до остроумно-ироничните впечатления и препратки към реалността и нейното странно-изострено, живо интерпретиране. Така са възможни и логични драматични пасажи като "Живи и мъртви" с всичките свои подтекстови натрупвания и многозначни пресечни точки - несъвсем до край доловими и обрисуеми - в които съприкосновението с най-стария руски препис на трактата "За буквите" от Черноризец Храбър от ХV век и изразът в него - "още са живи тези, които са ги видели", палимпсестно се припокрива и трагично взаимодейства, но вече като реално присъстващо видение в съвременността, с нейните "крясъци", проникващи, разрязващи съзнанието. И по този начин убийството на младия журналист размива и побира в едно съсредоточие на усложнено сетивно и творческо възприемане едни допълнително разширени и обогатени образно-метафорични територии на действителността (по-правдиви и адекватни от прагматичните й очертания):

...Зачетох се в написаната с много любов и болка статия на колегите му редактори, а изразът "още са живи, тези, които са ги видяли" странно прозираше изпод буквите й, докато накрая потъна отново в кладенеца на миналото.

Там, откъдето изплува за миг, подлъган от нашето историческо любопитство, и където се завърна, поразен от нашето "сега" (34-35 с.).

Тук са и привидно-странните, привидно-неочаквани тоналности - понякога с лирически, понякога със споменно-носталгични отклонения в/от дневниковите рамки, спомагащи за скрепяването на стила във фрагментите, които се изявяват като естественото друго лице и втора емоционална, сетивно-чувствена, (обогатяваща) страна на ерудитско-академичната природа и световъзприемане.- отново причудлива и отново логична смесица на стилове и съвместяване на привидно-противоречиви, разнородни техни характерни черти:

По ръкописа от ХVI в. - капка восък. Застинала сълза по сбръчкания лик на времето (7 с.).

1.VI.1992-ра. Спокойното и ведро доскоро море се сля с навъсеното оловно небе в огромна, застрашително единна маса. Крехка красота (60 с.).

Светла августовска утрин.// Унесен във възпоменания за Пушкинския дом.// Нападна ме бездомно куче.// Не ме ухапа.// Гризна само спомена.// От раната се стече този фрагмент (90 с.).

...Кучета на Невския? Самотни овце, които унило търсят паша по изстиналото поле на булеварда (54 с.).

20 юни 1994 г. Разглеждам благоговейно Шестоднева на Йоан Екзарх Български по препис от 15-ти век на Кирило-Белозерската сбирка... Удоволствието от ръкописа.

Пътят до книжовника обаче е далечен и неясен. Трябва да се преодолеят наносите на 500 години, които делят преписа от оригинала. Стигаш уж до дъното на един кладенец, но започват нови дълбини...

Всеки древен текст е бездънен кладенец, в който на определени равнища се мяркат смътните очертания на някаква физиономия. После очертанията чезнат в други пластове, и отново... (37-38 с.).

Между документално-дневниковите и лирическите си оразмерявания тук Фрагментът в рамките на текста бележи едно от крайните си и категорични "потъвания" в сферите на характерната своя своеобразна безметежна интелектуално-академична отдаденост - непресметлива и безхитростна, антиконюнктурна и нецинична - като поредна ненатрапена, естествена опозиция на онези нелицеприятни и непродуктивни полуинтелигентски, кресливо-агресивни прояви на деструктивните явления от съвременното културно ежедневие. В този смисъл не е възможно да не бъдат поместени в настоящите разсъждения чрез споменаването им силните присъствия и влияния на множество светли творчески образи от руската литература и наука, образът на учителя (акад. Панченко), анекдотично-импровизираните щрихи към имена, случки, творчески и човешки участи, оживяването на един непоклатим и обширен свят на идеите, на моралните и мирогледни ориентири и авторитети чрез практическото издигане, отдаване и вглеждане в относително-реалните и ореалностени техни сводове. Привидно-странното и красиво "оживяване" и "потъване" в посочения необозрим свят на идеите се движи - от предметно-физическите очертания на скромния ежедневен труд в неговите полета, до съчетаването на мощно въображение с безкомпромисна мисловно-логическа култура, на строгата, стройна последователност на възприятията с практически безкрайната, многозначна широта на изследователските територии при допусканията. Там някъде се пресрещат силуетите на науката и изкуството, там и в тяхното взаимно припокриване и заменяемост на същностите - поместени между въображение и мисъл, до границите на мистичното, с тяхното единно "надничане" в него - е и общото поле, в което се изразяват основните тежнения в разглежданите есеистични фрагменти, както и в средищната им междина се самопомества цялостният текст на книгата:

...Ако ноосферата на Вернадски съществува, тя е обиталище на големите. Техният дух живее в едно иреално озарение, в което и живи, и мъртви се познават. Реалната действителност пречи на тази връзка, цензурира я сурово и завистливо и единственият начин да бъде осъществена, е интуицията.

Чрез интуицията

Панченко е провидял, че неговият коментар вече е изказан, и е оставало само да се промъкне през загражденията на действителността, за да стигне до него (49-50 с.).

.................................

(Колкото и опити да бъдат направени за написването на този и всеки друг коментарен текст, всеки един от тях ще разкрива една или друга (поредна) отлика на разглежданата книга, всъщност това ще са изрежданията на прочитите в тяхната последователност и нищо повече, това ще са частите, едностранните гледни точки от нещо по-голямо, завършено и самодостатъчно в целостта си, като по този начин той непреодолимо донася в/със себе си една устойчива неудовлетвореност и непълноценност. Много други смислови натрупвания, иманентно присъщи за текстовите нива, задължително остават нерегистрирани писмено, други са само "помислени" и утеха е, че някой се е "досетил" за тях. Авторският текст е общото, върху/около/след което се разполагат неговите коментарни (обслужващи) варианти. Това е неизбежната, задължителна природа на посочените "обслужващи варианти", с която те единствено могат да се съгласят и примирят, затова нека тук бъде приет, че е и условният завършек на настоящите разсъждения по "Завръщане в Санкт Петербург").

Х.2005 г.

 


Христо Трендафилов. Завръщане в Санкт Петербург. Велико Търново: Фабер, 2005.

 

 

© Пламен Пенев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.11.2005, № 11 (72)