Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРИНОСНИ НАЧАЛА В ПОЕЗИЯТА НА ГЕОРГИ РУПЧЕВ,
СЪОТНЕСЕНИ КЪМ КОНТЕКСТА НА 80-ТЕ И 90-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК
1

Пламен Пенев

web

От първата си книга "Уморени от чудото" (1982) до своите окончателни идейно-естетически "навлизания"/"постигания" на своето истинско и автентично творческо "аз", въплътени в неговите поеми, за Г. Рупчев е видно именно и вътрешното езиково-изказно и естетическо осъществяване на тази художествено-познавателна цялост: от социално обърнатия лирически акт към човешкото битие и общност, и ясно заявен културно-естетически прочит и ангажимент към видимата реалност, към нейните дълбинни познавателни и обективно структурирани закономерности на състояване, докато провидим, че всичко това като изведено начало е конструкт за художественото осмисляне на устроението и човешката съкровена същност. Като едновременно по този начин то е изразено и постигнато в уникална поетическа форма, в абсолютно адекватна образно и представно-изказна система, ознаменувана и с голямото разширяване на лирическата територия между реалност-иреалност, с акцент на художественото познание. А и точно с това "разширяване", в рамките на неговата текстологична и естетическа съположеност, се появяват сложните идейно-философски, езиково-изказни и екзистенциални пластове в уникално "опосредстваната" по оста реалност-иреалност поетическа тъкан с нейните силно увеличени интерпретативни възможности в посока на продуктивните полисемантични и релативистични начала, характерни именно за един радикален висок модернизъм. В тази връзка можем да видим свидетелства за изключителната зрялост и на личното поетическо развитие, и за обективните процеси и тенденции, протичащи в диренията на най-новата лирика от 80-те и 90-те. Единствено така бихме могли в пълнота да разбираме същностната приносна основа на творческото дело у Рупчев, вътрешната логика и действителен смисъл, заложен в неговото цялостно състояване - като живот и художествено развитие. А в идейните и съдържателни рамки на тези така щрихирани в импровизиран порядък наблюдения бихме могли и да определим намеренията на настоящия текст.

Основният патос и самият вътрешен идейно-аналитичен подтик за състояване в някои критически работи от последно време, посветени на поезията на Г. Рупчев, носят в себе си общата убеденост за нейното средищно, уникално, основополагащо място в идейно-естетическата ситуация на родната ни модерна лирическа традиция от последните две десетилетия на ХХ век. В такъв смисъл са и съображенията на В. Чернокожев в "Последния бард на модерната класика" (2007: 11), обсъждащи именно модерните измерения и тяхното дълбинно езиково и философско съдържание, с които идва тази поезия. Проблематика, съотнесена и към водещите измерения от авангардните търсения от края на века, и към сложните художествени съотношения с най-същностната своя приносна основа от първата негова половина: "...Стиховете на Георги Рупчев могат да бъдат нарисувани, изпети, изсвирени, но не и с думи върху думи обяснявани. Ако непременно трябва да им търсим чекмедже и етикет в скрина на българската поезия (нещо, в което не съм убеден), то мястото им не е толкова при високия модернизъм от края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век, колкото при модерната класика на Далчев, Вутимски, Борис Христов, Иван Теофилов... Това чувство за непоправимо накърненото човешко битие, което все търси своята цялост, чувството за бавно изчезване не е бягство, а завръщане във всички "себе си", бавното утаяване у всички "себе си". Няма как да нанижем на филологическите си копия толкова уязвимата, незащитена свръхсетивна единственост на тази поезия." В синхронен логически порядък на категоризиращите изводи можем да разбираме и съжденията на Пл. Дойнов, когато се опитва да очертае общностната поколенческа и типологизираща в художествено отношение среда, в която е породена тази поезия, като авторът посочва категоричното наличие и "...знак за сложната принадлежност на Георги Рупчев - както към първото поколение на 80-те, така и като литературна личност, която изгражда мост между стилистиките и езиковите поведения на поетите от двете поколения на това десетилетие..." (Дойнов 2007а: 9). А в още по-значителна степен препотвърждаващи са наблюденията на П. Ватова, които защитават дълбоката идея за неслучайната и неизменна творческа същност в поезията на Г. Рупчев чрез обобщаващите смисъла от цялото конструкти на "безвремието", т.е. и категорично на - художествената модернистична "свръхреалност", "множествеността", която е израз и на изказно-мирогледното "анонимизиране" в хода на лирическите инвенции, на "обобщеното", едновременно изразяващо емпирично-всеобщите измерения на "единичния човек" с иманентната му познавателна богоподобна основа за истината и етичните категории, които са от духовен характер, но и поставени в трагично-обречената рамка от социокултурен и едновременно надисторичен смисъл. Сложната система от естетически, текстологични и образно-метафорични завсимости у Рупчев е видяна в значещия художествено "пласт на множествеността... изявен в плана на размесените до аисторичност времена", мултиплицирани в производните на тази "множественост", каквито са - "социалното безвремие" и "самопознавателните операции на Рупчевия лирически персонаж... в полето на духовно неомитологично безвремие...". За да достигнем по такъв начин до дълбокия философски и етичен патос за тази поетическа природа, изследващи всъщност "човека и неговата участ - че сигурни са само злото, болката и самотата в света, че те мотивират духовното търсачество на лирическия човек, което би могло да се определи не като търсачество на намирането, а на загубването - т.е. устремено да постигне автентичността на Аза посредством освобождаването му от една случайна, обусловена от актуалната реалност и скрепена с нея самоличност. Това обозначава философската нагласа на поета, ориентирана към проникване в трудно доловимите, не докрай разгадаемите, неосветените страни на човешката същина... в кръговостта на вечността. Тази същина на субекта Аз-ние в поезията на Георги Рупчев, разгърната в темпорални трансформации и проблематизирани идентификации, е дълбоко духовно и художествено уплътнено съдържание на онази "неприспособимост"..." (Ватова 2007: 12-13), - съкровено достигната, осъзната екзистенциално и изведена като определяща творчески, и в крайна сметка, очертана като естетическа същност и участ в неговата поезия.

Антиисторичното "нагъване" на смисловите и логически нива в линейната историческа ос е именно с художествено-изобразителни функции, препращащи към така важното за Рупчев "опосредстване"/"разширяване" на видимата реалност на мирогледно-изказно ниво. А поетовото "ние", значещо и продуктивно във формално отношение, недвусмислено отвежда обществено-политическия и битиен конструкт на лирическия Аз до познавателния и емпиричен "край"/предел на видимите неща и свят, лишен от постигането на своето автентично съществувание и обречен да остане завинаги в заключеността на една ограничена и непълноценна в духовен смисъл профанна реалност. Точно в такъв смисъл бихме могли да осмисляме, в рамките на основната теза в хода на настоящото изложение, един от водещите творчески мотиви на състояване, на духовно и естетическо основание за самоосъщественост в поезията на Г. Рупчев, която като сюжетна линия на поетовото развитие първоначално е с екзистенциална плътност и мотивации със своите основания във фактурната цялост на битието, с проследими етимологично образно-символни ядра в текст и мирогледност. Като впоследствие тя се изяснява в една от плодотворните линии за нашата поезия от края на века, имаща значими препратки на приемственост към големите начала на модернизма от първата четвърт на ХХ век, а също и към истинските значими търсения от първото десетилетие на ХХІ век, синтезираща и мултиплицираща по уникален начин в напълно автентична, неповторима поетическа нова реалност вътрешния идеен патос, емоционално-чувствени тоналности и цялостни очертания на тази модерна в същността си лирическа традиция, условно поместена и едновременно формално-изказно релативизирана динамично: от трагично дирене на смисъла и взривяване на опорите/връзките с конвенциите на реалността - до безприютност, абсурд, обреченост, изгнаничество в/от иреалното и художествено-фантазно самостойностно времепространство на лирическия Аз, и то като категориална ценност, противопоставена на този видим свят. А всичко това не е просто стилистичен и смислов похват, породен в хода на езиковата и идейно-художествена еволюция в тази поезия. "Тя не е игра със словото, а използването му като градиво за изграждане на един накърним и обречен вътрешен свят, чието съществуване обаче е осмислено като по-важно от всичко друго. Тази поезия не се занимава с видимостите и реалиите, а единствено с граничната зона на техните вътрешни проекции, със зоната на тяхното размиване, преливане, чезнене... Пътят нататък е там, където няма вече път, в неизследваното, в онази магмена сърцевина на нашето духовно същество, която е едновременно и неуязвима, и безнадеждно обречена от външния живот..." (Сугарев 2007: 2-3).

Такъв висок екзистенциален, етичен и идейно-художествен порядък на сгъстен и едновременно продуктивен, значещ драматизъм нашата поезия притежава единствено в лицето на Вутимски, което впрочем в ползвания по-горе текст по недвусмислен начин доказва и Е. Сугарев. В него се включва автобиографичен момент, заложен в участта и на двамата големи, които са от съвсем различни литературно-исторически епохи, но и факт, който безспорно сочи не само за типологичното родство помежду им, а за синхронни и диахронни процеси, свидетелстващи за действителни устойчиви тенденции изобщо в дълбинните нива на нашата модерна лирика: "...С други думи - безвремието във високия смисъл на думата не е поетична рефлексия, а самата същност на поетичното, енергията на неговото откъсване от причинно-следствените вериги. Това откъсване обаче причинява страдание, то позволява на поета да открехне завесите на неизразимото - но само и единствено за да го долови през призмата на собствената си екзистенциална обреченост... Пред него наистина стоеше само едно "велико минало", бъдещето принадлежеше само на страданията и смъртта - ясната, неизбежна, мъчително протяжна смърт. Освен него, струва ми се, единствено Вутимски и Данила Стоянова са писали в една толкова трагична лична ситуация - пред лицето на самата смърт: едно писане, трагично и дръзко въпреки своята обреченост. Самият живот беше постоянно чезнене, постоянно смълчаване и притаяване, постоянно отпадане на достъпното за другите, постоянно себезатваряне и стесняване на сетивния хоризонт - за сметка на израстването на духовния. Това беше неговата поетика - поетика на постоянното чезнене, на разтапянето в мрака на предстоящата гибел, на осмислянето на самия живот като път към смъртта... път нататък от точката, от която няма вече път..." (Сугарев 2007: 5-6).

Ето защо, когато осмисляме в един общ смисъл поколенията и поетическите почерци в хронологичната рамка от 70-те, през 80-те и 90-те години, творчеството на Рупчев по недвусмислен начин се откроява като синтез на езиково, естетическо и философско съсредоточие. А именно с такова критическо послание и идейно-аналитично съдържание са натоварени съображенията на Пл. Дойнов, посветени конкретно на "поетиката от 80-те" и в частност на забележителното, открояващото се в стилистиката на Рупчев и нейното вътрешно разгръщане/развитие, изяснило се като устойчива естетическа категория за самия творец и като тенденция в развойните търсения за периода: "...преодоляване на предметната поетика на 70-те в посока към ескалиращата метафизация (тук и по-нататък в този цитат - к.м., Пл.П.). В този смисъл особено показателен е персоналният езиков развой на Г. Рупчев от първата му книга, където преобладава предметната битова и дори фабулна конкретика, към една все по-засилваща се абстрактност на поезията му от втората половина на 80-те, чиято кулминация е поемата "Смъртта на Тибалт", завършена 1989 г...." (Дойнов 2007б: 12).

Друга посока/свидетелство на общо единство в търсенията на поетическата генерация през 80-те са и формите на поемата при Г. Рупчев. В единен типологичен ред са поставими примерни заглавия като "Смъртта на Тибалт" (1975-89), "Гмуркачите" (1998), "Приковаване на огъня" (1998), "Пътят нататък" (2000). Като самият обширен текстологичен обхват тук е елемент от още по-обвързваща система от зависимости, доказваща недвусмислено, че изводите водят към всеобща поколенческа и развойна идейно-естетическа цялостност между текстове, имена и определящи стилни маркери, изразяващи представителни развойни тенденции през това десетилетие. Тук и стилистиката, и абсолютно всичко останало, съставящо особеностите на стихотворната изразна структура, говори за единен подход и резултат в творческите търсения. Всичко това по убедителен начин е представено и защитено от характерния пренос на художествената реалност в едно историко-митологично времепространство и едновременно с неговото вътрешно преобразуване чрез конкретните си подтекстови препратки и идейни съотнасяния към текущата съвременна действителност. Но - повторно подчертано - така откроено, явлението е зад плътните формални и образни, художествено отграничаващи и видоизменящи стойностни измерения на идейната и културологична езиково-знакова цялост, първо, сама по себе си, генерираща сложни и многоаспектни семантични нива на лирическия свят, впоследствие преобразували реалния свят чрез силната хуманистична естетизираща струя и логика на идеите, породени от/във въображаемия свят на вече никога изцяло разбираема и аналитично проследима поетично-познавателна природа (смислово деструктирана, с разколебано образно и езиково-синтактично единство, от което са и обусловени новите, естетически значещи, нива на стихотворни послания и художествено-текстологични принципи), която е начало именно на най-автентичната и неподправена друга "реалност", подменила в случая емпирично-профанната с различни, еволюционно по-високи, форми на идейно развитие. Тук наблюдаваме едновременното назоваване/изграждане на лирическия свят посредством силните влияния, "потъване" в иреалните, исторически, метафизични или митологични нива, съставящи езиково-практически художествената условност. И като пряко следствие е възможно да проследим, че тези основни номинативни единици са обърнати и към образното извеждане на посланието, и към силно заложения рефлекс да изразяват двупосочно и реалността, но чрез неизменните, надвремеви, изначални философско-познавателни категории и чрез участващи в текста поетически обекти. А по този начин имаме абсолютно припокриване между значенията и практическите присъствия на жизнените реалии в стихотворния текст, и архетипните измерения, равностойно съотнасящи се към действителността и към условното й, "метафизично"-неделимо продължение. И точно в такъв конструктивен принцип на двуосновни назоваващи и представни ориентири са заложени доминиращите елементи, които участват във формирането на идейно-естетическите, художествени източници в тази поезия, на една типологично нова мисловно-иносказателна творческа култура:

1)

...Закотвени сме в сушата
с ръждясалите котви на безумните й ритуали,
затънали в живот безумен,
който никой
нито вижда, нито чува,
а че отдавна сме потънали
дори не сме разбрали
и никога не ни е хрумвало до днес,
че можем да изплуваме.

("Гмуркачите")

2)

...питам се защо
пред неизбежното се бавехме,
при все, че име нямаше,
кажи ми, питам се, защо стоим все още тук,
макар ръце към неизбежното протегнали...

("Приковаване на огъня")

3)

...Безмилостни са всички властници,
не сме допускали.
В забрава тъне този кът, отново питам се защо,
какво пропуснахме?
Аз знаех всичко предварително,
очаквах го под изпогризените нокти на вселената, в освирепели улици,
очаквах го по залезните кейове, очаквах го навсякъде
и трудно поносимо е.
Недей дарява прекомерно смъртните,
повтарят гласовете,
сега празнуваме Огньовете, откраднатия дар,
а не крадеца му...
Къде ни водят блудните ни пътища?
Нещата плачеха в стандартната хотелска стая...
И тъй сънувахме света несръчно, изумено,
беше ми студено...

("Приковаване на огъня")

От една страна, водещо е вътрешното мирогледно-познавателно и формално-изказно разширяване на виждането, както и практическото изживяване на поетическия цялостен свят, стъпило върху "едноизмерността" на реалността и на нейните "други" значения в трансцендентално и митологично-метафизично отношение. И всичко е съпроводено с потъването и пораждането на лирическия смисъл именно между двете крайни категориални точки на това разширяване - определени от реалните и иреални идейни съотнасяния - с очертаването на неговата многозначност, чрез това характерно подтекстово изграждане на поетическото значение в дълбочина и състояването му от неговото разколебаване в конвенционалните полета, "отсъствие" и целенасочено провеждана синтактична деструкция. А от друга страна, е вписването на един такъв мирогледен и идейно-естетически, антимиметичен и полисемантичен изобразително-художествен модел във възприемателния и естетизиращ, социокултурен контекст от практически потребности на действително прилагания прочит. И точно в това се заключава едно от основните художествени достояния, осъществени от тази поетическа генерация, чийто водещ представител е и Г. Рупчев, възприела и доразвила творческите похвати на "тихите автори", но в ситуацията на 80-те; в неговата поезия категорично се съдържат и цялостните търсения в поезията през първата и втората половина на 90-те, защото тя е осъзнато, целенасочено отглеждано съсредоточие и е водеща в процеса на протичащото идейно-философско и художествено "разширяване" от разглежданите две краевековни десетителия. И по особен опосредстван, но и категоричен начин неговата поетическа изразна система продължава и материализира линията на Геров-Ив. Цанев, развиваща се към "трансцендиране", "метафизиране" и всеобхватна поливалентна идейно-изказна, мисловна лирическа култура на художественото времепространство. Но ако развойната традиция на предходниците ситуира и състоява трайно протичащото "разширяване" на това времепространство в посока на една непрекъсната и единна цялост, постулирана условно с работното понятие на "космическа" и "метафизирана" реалност, то тя все още притежава - в своите вътрешни показатели - общото с предхождащите, конвенционални лирически периоди, съхранили приемствеността и принципите на класическите техни езикови и образни начала.

В контекста на 80-те и чрез емблематичния пример на Рупчевата поетическа художествена система се срещаме с един различен етап (и най-вероятно, предзадаващ съдържанието на следващите периоди) на "разширяване" - в посока на окончателно премахване (релативизиране) на пространствените оразмерявания и степени на изобразителна конкретност, както и с втората стъпка, изразена в разрушаване и тотално единство на времевите измерения в рамките на художествената условност. Лирическият субект на Рупчев е съставен и образно постигнат с формалното му поставяне във всички времена едновременно, като неговото битие е, първо, в една особена охудожествена неопределеност, оразмерена най-често от миналото, именно неопределеност, като от нея, на свой ред, произлизат тенденциите и традициите на 80-те. "Прибирането" навътре в полисемантизма и в множеството едновременно съществуващи, "неявно" организирани в дълбочина, внушения в стихотворния текст отвежда до формирането на няколко гледни точки, центрове при "оглеждане"/очертаване на художествения свят (като един от съставните, конструктивни елементи, но не и единствен, и с първенстващо значение, е митологизиращият похват, съотнесен към всичко в художествено условната система на поетическия свят). Това е водеща предпоставка, обуславяща последвалия резултат на обогатяване на смисловите, метафорични и вътрешни мирогледни валенции на поетическия език, в който - вече съвсем свободно и естествено - се разполага характерното "изгубване" (потъване) на единственото значение в/сред множеството други, неконвенционалното структуриране, все по-далечните от действителните обичайни норми и практически функции на този език. По такъв начин недвусмислено се срещаме с конкретни свидетелства за развойно формално разширяване на вътрешните, иманентни, конструктивно-информативни нива на художествения език; и нещо повече, с изместване на неговия център, който остава видим най-вече в явното му "отдалечаване" от информативно-линейните му значения, които са вече видоизменени в изгубване/потъване, деструктиране на този смисъл, от който произхожда и новият му, друг, смисъл, най-точно представящ понятийните характеристики на Рупчевата поезия.

Налице е един друг смислов поток, който точно чрез това свое основно художествено "пренареждане" постига и новото си състояние: с изместени идейно-смислови пораждания и проекции на възможния прочит, основани именно на една особена езикова "условност" на обърнатите значения, типологично различни и формиращи поетическите смислови нива именно от техните информативно-конвенционални, значещи отсъствия. Така, струва ни се, че е проследима една от водещите тенденции и достижения в поезията на 80-те. И дали ще бъдат приведени примери от дебютната книга на автора "Уморени от чудото" (1982), от неговата втора - "Смяна на нощната стража" (1986), или ще се позовем на "по-късните" от 90-те, обобщаващи лирическите инвенции на поета (като "Зоната", 1996, и събраните поеми в "Приковаване на огъня", 2001), - които, все пак, са очертали и изявили общата творческа эавършеност на Рупчевата поезия още през 80-те, - всички те свидетелстват практически за припокриването на неговите художествени принципи, от различните му периоди, с щрихирания по-горе, обединяващ идейно-изобразителен модел за цялото негово поетическо поколение. И точно в конкретните си развойни измерения поетическият език на Рупчев очертава целенасочено фрагментите от тази единна художествена система, маркираща от различни гледни точки различните, поредни идейно-естетически състояния при нейното цялостно очертаване. И действително, нищо типологично различно не можем да отбележим в изявите и практическите приложения на конструктивните елементи в поетическия език - от стихотворните текстове в първата книга на поета до работата върху стила в "късните" му работи. Определящото е, че във всички тези своеобразни периоди в творческото развитие на Рупчев, сякаш "предзададен" и идейно доминиращ, около който са организирани конкретните лирически прояви, е езиково-естетическият проблем на идейното и образно-метафорично дефокусиране/"потъване" на смисъла, на аморфност и разслояване на конкретните стихотворни значения. Той е съпроводен от умножаването и пресичането на множеството различни хронотопни категории, дори неотделени по отношение на реални и художествено остойностяващи маркери, на образно-семантична "неяснота" (многозначност, лирическа иносказателност) и структурна незавършеност на синтактичните единици. Като точно в елементите на това поредно единство, в тяхната целенасочено-единна и динамично-отворена употреба е и обусловена системната знакова цялост и идейна завършеност в поетическата природа на Рупчев.

Всъщност различните "сюжетни" и проблемно-тематични линии, въведени в хронологична последователност с лирическите търсения на автора през отделните развойни периоди, са преди всичко осъществяването и разработката на отделните естетически проекции, снети на практическо текстологично ниво, от споменатия основен творчески принцип:

1)

Огромно беше лятото на юлското пристанище,
минаваше дванайсет, моряците ги нямаше.
Горещината спеше на плочите простряна
и докерите влачеха сандъците към крана.
Скриптеше тежко слънцето, повдигаше морето...
и сянката ми бавно надясно се изместваше
земята се въртеше,
земята се въртеше, макар да не усещах...
моряците ги нямаше, огромно беше лятото.

2)

...С платна от мрак светът се стича
към светлата световна глеч.
На този свят живях,
тъй както ще прилича
на всеки мъж със своя сан, съдба и меч...
Защо вселената
не идва вече...
Морето е от мен така далече...
Светът е вест, която може би не ще науча,
изгубила се
в зеленеещия дим...

3)

Беше голяма земя,
до която едвам се добрахме.
Още щом стъпихме там, хоризонтът изчезна...
Повече бяхме,
по-малко оставаме...
Всеки сам в своята тайна изчезва
и ние не питаме де се е дянал.
Всеки умира сам в себе си, колко пъти умира?
Още бродиме там -
още хора, но вече без сянка,
още бродещи, но неоставящи диря.
Тъй вървяхме
по тази празна земя без миражи
и един по един си избирахме място и мисия.
Откъде сме дошли сме забравили даже,
а какви сме били е опасно да мислим...

4)

...кажи ми, питам се, защо стоим все още тук,
макар ръце към неизбежното протегнали...
Безмилостни са всички нови властници,
не сме допускали.
В забрава тъне този кът, отново питам се защо,
какво пропуснахме?
Аз знаех всичко предварително,
очаквах го под изпогризаните нокти на вселената,
в освирепели улици,
очаквах го по залезните кейове, очаквах го навсякъде
и трудно поносимо е...
Къде ни водят блудните ни пътища?
Нещата плачеха в стандартната хотелска стая...
И тъй сънувахме света несръчно, изумено...

Тук се срещаме с една друга иносказателна природа, основана на различни изказни принципи - на споменатата "неопределеност" и разширена художествена времепространствена цялост, в които свободно и привидно хаотично, естетически продуктивно десемантизирани, се пресрещат различни образни и сюжетни фрагменти от познатата действителност. По този начин сме свидетели на онова същностно преобразуване на самата идейна и художествено-смислова основа на разбирането за поетическо развитие, при което то е "същото" (съхранило конвенциите на традицията), но и с видоизменени естетически стойности. А извършването на целенасочено идейно и езиково отваряне, по синхронен начин проследено и типологично единосъщно, и у Рупчев, и у Вл. Левчев - на двама от най-представителните автори за периода, - е трайна тенденция и вътрешна характерологична отлика, маркирана в своите естетически вариативни криви от поколенията на 80-те и 90-те едновременно. Това е пряко и съзнателно провеждан диалог със значимите имена и поетически традиции на западно-европейското и световно творческо развитие, където тези културно-естетически знаци са емблематично поставяни като заявена съобщност и желана приемственост, придружени от алюзии, лирически препращания и преки цитатни заемки, естествено усвоени и обогатяващи художествената мисловна култура и лирическите емоционално-чувствени нива в тази поезия, разширяващи художествения поглед чрез споменни елементи от историческите и митологични полета на познанието, с библейски, източни и антични културни подтекстови внушения и изразявания на съвременното развойно поетическо състояние.

Предвид сменения обект на изображение, преобразуващ лирическите идеи, е налице и категорична подмяна на художествената условност, именно основана на една нова иносказателна система от формално-изказни означения, постигаща характерното потъване на смисъла в плавните преходи на неговите различни, умножени, многозначни и съсъществуващи в стихотворния текст значения. А това, в своите идейни характеристики, е неоспоримо същото търсене на скритите, загадъчни, "други" нива и значения на смисъла в световната мирогледна цялост и е продължение на интелектуално-естетическата линия, проследима по-ясно от Далчев и от поколението на 40-те, продължена (възобновена) през 60-те и 70-те най-вече от имена като Ив. Цанев. В този последен период различаваме една следваща развойна форма/вид на въплъщаване и синтез на идеята, рамкирана видимо от заемките и основанията на световните религии (поместването в един общ тематичен ред на антични, библейски и източни културни позовавания), извършваща и опосредствани исторически разрези на човешката познавателна памет, унаследена през вековете, както и на всички тези елементи, повторно възприети и художествено преобразувани в нова и пълноценна, самостойна лирическа изказна природа. А по такъв начин виждаме една различна и нова лирическа трактовка на трансценденталното, изградена от синтезната цялост на различни елементи - взети от митологични, през библейски и научно-аналитични, интелектуално-познавателни сфери, до следствието на всичко това - една нова и обогатена, многоцветна и пронизваща изследователски с умножените значения на назоваванията си устроението, материята и зависимостите, подреждащи смисъла в нея, образно-метафорична изразна система, интелектуално-ненатрапчива и емоционално-антидекларативна, антидидактична в същността си и с ярки изобразителни стойностни възможности на посланието.

Много от внушенията и лирическите инвенции пряко търсят връзка с нивата на свръхреалното, на подсъзнателното, "неестествено"/причудливо, остранностено/гранично (в битийно-емоционален смисъл) преживяване на/в наличното художествено времепространство. Но оцветените "външни" измерения на "отсъстващия" смисъл допълнително умножават нюансите в значенията чрез едно характерно драматично разкъсване във "вътрешните" нива на обобщения образ на човека, битийно-познавателно раздробяване на неговата цялост и възможност да съществува като трагично зависима производна на този отсъстващ смисъл. Библейските и митологични препратки имат още по-значимо отношение към представянето на лирическото и към извеждането на явната основополагаща идея за етично-антропоцентричното значение, вписващо се структурно в екзистенциалното и познавателно-творческо виждане за трагически "отсъстващия смисъл". Така е у Рупчев, а по идентичен начин, изяснен в тенденция и поколенческо единство, това е видно и у Вл. Левчев, при когото като пълноценни изобразителни елементи се срещат интелектуалното, трагично-опредметеното в сферите на човешката екзистенция, от една страна, и философско-познавателният разпад на идейните основания за продължаване на съществуването (в най-широк, философски и емпиричен смисъл). Налице е търсене и назоваване, защитаване на "недостигащите"/"непобиращи" се основания на смисъла - във "външността", в практическото и едноизмерно негово битуване, и във "вътрешността"; в тези две страни, които са умножени и многократно разменени в множество свои значения и измерения, без да отричат и изключват нито едно от тях.

В този ред на мисли убедено можем да твърдим, че преходът, извършен от поетическата генерация на 80-те не само не се състоява върху "отричането" на предхождащите художествени достижения, но и след като хронологично, и естетически е обусловен от "предходниците", той е тяхно абсолютно продължение, във вторична развойна "редакция" на техните търсения по посока на формалното и мирогледно-познавателно единство, обърнато към двустранно - идейно и езиково-емпирично - представяне, защита на доминиращата, голяма творческа тема - за световната и природна цялост, за хармонизиращата събирателна на значимия промисъл, въплътен равноправно и в материалните, и в духовните субстанциални начала на устроението. А всичко това, неизбежно и отново, препраща към поетическите традиции, философски и сетивни интуиции, установени от Вутимски, В. Петров, Пейчев, от Геров и впоследствие от - Кънчев и Ив. Цанев. Не е възможно да не бъдат различени, в един дотолкова представителен автор от поетическото поколение на 80-те, какъвто е Г. Рупчев, основополагащите елементи на художествено-познавателните инвенции, които определят за аксиоматични и споменатите по-горе знакови имена, и техните развойни лирически принципи, със съподчинените формално-изказни зависимости, гравитиращи около една всеобхватна творческа и гносеологическа идея за природно-пантеистичното единство на всички видими и надреални елементи от действителността, съотнесена вторично към културно-историческите и обществени маркери, остойностяващи и човешката екзистенция.

Единствено в такъв смисъл можем да разбираме приносната основа в поетическите търсения на Г. Рупчев, преведени и изразени през лирическата традиция на широката поколенческа рамка по линията Далчев-Геров-Ив. Цанев-Кънчев, основана преди всичко на този така силно защитен хуманистичен и едновременно метафизично-реалистичен патос, установен като водещ през последните две десетилетия на ХХ век. Именно поради тази причина "младите" от това десетилетие не са радикално авангардни, а по безспорен начин, точно във вътрешните свои характеристики, са категориално и идейно-естетическо продължение на 60-70-те, без да имат дълбокото съзнание за скъсване, за рязък, с абсолютно различна основа лирически модел. И едновременно с това, след като разширяват изказната и смислова раслоеност на "предходниците", активизирайки подтекстово латентно заложените аналитично-интелектуални нива (извеждането на преден план на "дългата" историческа и идейно-художествена памет), мисловно-изказни и образни структури, представителни за техния поетически свят, те са именно и практическите носители на необходимия преход, от който стават възможни всички последвали творчески експерименти от 90-те. Ето защо, поставена в една такава широка идейно-аналитична рамка от съображения, поетическата природа на Г. Рупчев е именно кръстопътна и дълбинно-приносна, както в контекста на традицията като пренос и естетическо мултиплициране на творческите начала от "предходниците", също така и като уникално тяхно художествено "преобразуване" от самата своя философска, образно-метафорична и изказна лирическа същност. И всичко това, в своите окончателни мирогледни начала, съкровено преосмислено и етично-духовно маркирано, е така силно защитено от хуманистичния и едновременно метафизично-реалистичен патос, установен като естетически продуктивна и водеща творческа линия за последните две десетилетия на ХХ век.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Настоящият критически фрагмент, отнесен към поезията на Г. Рупчев, е откъс от V-та част на по-обширно изследване, посветено на цялостното идейно-естетическо състояване и поколенчески контекст, в който се намира творческата природа и поетическо развитие на Ив. Цанев. [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Ватова 2007: Ватова, П. Георги Рупчев: поезия на идентификациите. // Литературен вестник, 07.-13.11.2007, с. 12-13.

Дойнов 2007а: Дойнов, Пл. Георги Рупчев и двете поколения в поезията на 80-те години. // Литературен вестник, 07.-13.11.2007, с. 9.

Дойнов 2007б: Дойнов, Пл. Обратната поетика на 80-те: надолу, навътре, назад. // Литературен вестник, 12.-18.12.2007, с. 12.

Рупчев 1982: Рупчев, Георги. Уморени от чудото. Пловдив: Христо Г. Данов, 1982.

Рупчев 1986: Рупчев, Георги. Смяна на нощната стража. Пловдив: Христо Г. Данов, 1986.

Рупчев 2001: Рупчев, Г. Приковаване на огъня. Поеми. София: Факел експрес, 2001.

Сугарев 2007: Сугарев, Е. Георги Рупчев или поетиката на чезненето. // Литературен вестник, 07.-13.11.2007, с. 2-3.

Чернокожев 2007: Чернокожев, В. Последният бард на модерната класика. // Литературен вестник, 07.-13.11.2007, с. 11.

 

 

© Пламен Пенев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.12.2009, № 12 (121)