ПЪТУВАНЕ КЪМ СЪРЦЕТО НА ТРАДИЦИЯТА
"В театъра на литературата" от Антоанета Алипиева^*

Пламен Пенев

web

Как се пише за една епоха, изтъкана от кошмарния, натрапен, антиприроден и антиисторичен абсурд, чиито характеристики са основно организирани около омерзението, стъписващо нормалното човешко съзнание и съществувание? Струва ни се, че отговорът е - така, както е изкован езикът и подходът "В театъра на литературата" от А. Алипиева. Как се гледа в кладенеца на отложеното литературно-обществено битие и се рисуват потресните за нормалния разсъдък епизоди на реалността, които са в пъти повече кошмарни от мислите и съзнанието на някакъв бедстващ в посредствената си лудост ум? Така се пише - както авторът е подходил - с хладното съзнание на почтения вътрешно плътен рисунък, облечен в ирония, в афористично-пародийни, белетристично-охудожествяващи похвати и средства, които със смелост, талант и въображение да изразят неназовимото от нашето обществено и литературно битие. Да надникнат в непоносимото и разкажат за абсурда, който дори не е абсурд, а е повече от пустота, празнота, за което Геров правдиво написа, определяйки го като "абсолютното нищо". Имаме два основополагащи пласта: соцреалистичният контекст на антиисторическото, антиестетическото и - този литературно-исторически ход, хроникиращ автентичното народностно битие, - през "измите" и идейно-естетическите търсения и тенденции, който следва и снема неговия силует в проекциите на автори, течения, общности, формулиращ, пълноценно естетически изричащ своята истинска духовна и народностна същност. По такъв начин ескизно отбелязваме междинния, жанрово преходен характер на текста, определим с еклектиката в себе си, ситуираща го между проза и наука, както и със синтезните съсъществувания на множество разнотипни художествени, исторически, генеалогично-етноцентрични и духовно-познавателни, мирогледни пластове в него. И тук също стоят двата въпроса за обсъждане - на соцреализма и на новото посттоталитарно/постмодерно време, в тяхната единна цялост - открояваме уяснения й, самоосъзнат трагичен силует и съкровена същност, разкриваща се в дадения обективен прочит и критическа рецепция. "В театъра на литературата" е книга с голям вътрешен обем и широк мирогледен и етичен фокус, който носи сгъстено семантично и философско-културологично съдържание, с убягващ, флуидно неустановен силует. Афористично-пародийно/автоиронично задава поредици от въпроси и метафорично-символно им отговаря с отиграния си стилно "отказ" от конкретни авторски изводи. Едновременно влага някакъв загадъчно-осветен от знанието за тях авторски хоризонт, но без да го налага и установява, изговаряйки го сюжетно-художествено или формулирайки го в доминиращи аналитично-научни идеи.

И затова, когато се позоваваме на Яни Милчаков, цитиращ изказани колегиални и разнотипно-обогатяващи мнения, осмислящи книгата, отбелязваме в същата посока щрихи и съждения на критическата й рецепция, която още тук, в първите й прочити, определя за водещи нейната многопластова, идейно-психологическа разроеност и жанрово-изказна поливалентност. Като впоследствие авторът добавя, обобщавайки (през своите съждения и на колегите): "Странна книга, доста изненадваща, рядка книга..."; "...металитературоведски постмодернизъм..."; "...Вярно, но едностранчиво ще бъде, ако кажем само, че книгата на Антоанета Алипиева забавно реконструира интелектуалния климат на този период. Тя постига това с "палеонтологична" прецизност на фрагментите от бита и звученето на текстовете, със стимулиращо въображение за "лицето" и "опакото" на времето и с критична постмодерна ирония към всичко... Книгата може да бъде четена в категориите на семиотизирания по ОПОЯЗ-овски "литературен бит"; можем да видим в нея игровото възкресяване на културни маски, на роли, изпълнявани от различни типове литератури според тенденции в литературата; да проследим силата на географско-литературната опозиция "столица-провинция"; да я наречем смешна "макроистория на литературния живот от края на ХХ - началото на ХХІ век"; да я отнесем към жанра на "литературната митология" и не на последно място - да откриваме в нея фикционализиран авторски биографичен опит... книгата е оригинална проява на критичната самонаблюдателност и хуманитаристката ирония... С подобна игровост... опровергава накрая и собствените си внушения..." (Милчаков 2012: 3).

Допълваща тези отлики е и бележката на Пл. Дойнов, която акцентира върху същата многоликост и колебание за жанровата и идейно-естетическа същност на книгата, определяща самото вътрешно заложено текстологично емоционално богатство, семантичната усложненост и социокултурно-литературна значимост на текста, който е с много литературни свои лица и сякаш неоставащ в нито едно от тях: "Тази внезапна проза на Антоанета Алипиева ни въвлича в суетене какъв жанр да й припишем. И бързо се предаваме, защото може да е "роман", "записки по литературна социология", "гротескова новела", "цикъл от критико-есеистични фейлетони"... Имаме случай с толкова непознатата у нас литературоведска сатира..." (Дойнов 2012: 4). Ето защо книгата носи в себе си наличен изследваческия рефлекс, но той е латентно наличен и е друга нейна основополагаща стила характеристика, съотнасяща този рефлекс към белетристично-разказваческия тотален, доминиращ и рамкиращ цялото творчески силует. По такъв начин тези две начала очертават окончателния облик на текста, който е преди всичко картина на обществено-литературния живот, ситуиран времево в последната четвърт на ХХ век, но изявяващ се през устойчивите модели и архетипи на културно-народностното, въплътено в обобщаващи щрихи чрез образите-символи на персонажите от книгата. В създаването на множеството гледни точки, а оттам и на триизмерния облик на разказа - над "всевиждащия автор", "оценъчният глас" рамкира и съзнателно осветява допълващо обективния ход и замисъл на книгата, нейните емоционално-психологически, идейни и субектно-образни полета. Всичко това се разгръща с постепенното изясняване на персонажите, разказа и вътрешното времепространство през сюжета и конвенционалната фабула, изграждащи така романовата специфика на едно извън, надбелетристично и художествено цяло, в което еклектично се пресичат и синтезно употребяват прозаични и критично-научни, но контекстово и наддидактично втъкани в пластовете на разказа елементи, с което се оформят и особеностите на този стил. В такъв смисъл елементите на конвенционално белетристичната и научно-критическа стилистика тук са синтезно-продуктивно съединени в нещо трето, което е следствието и резултатът, въплъщаващ въобще езика, характерен за разказа: "...Тук авторът дочу гласа на публиката, която взе да го пита защо в романа не се появява диалог... Публиката отново задърдори, че така се нарушава романовата фабула, хронологията на времето, и авторът се извини, върна се отново в 70-те, но пак отказа да предостави диалог, защото романовата му цел беше психологическият портрет, за което най-удачно му се струваше да наднича в душите и живота на хората..." (Алипиева 2012: 9).

Ето защо, поради всичко така обусловено, в хода на двете времена - историческо и художествено-белетристично - с разгърнатите в първа и втора част десетилетия на 70-80-те и на 90-те в трета, - можем очаквано да открием и нюансите, с които се отличават авторитарните години сами по себе си и прокараната друга опозиция по оста соцреализъм - посттоталитарна епоха (от 90-те нататък). В този смисъл с идването на 90-те, след като стават привидно много неща и не се случва, не се променя нищо, а всичко в същината си е все така безнадеждно в триизмерната си профанно-прагматична обреченост на някакво свое времепространствено изчерпване и просвещенска безидейност, става постепенно ясно, че не в това се състои очакването, естетическото вълнение/изненада в разказа и ободряващия изход/обрат за сюжетното действие. И тъй, лутащите се из дебрите на времето герои продължават своето съществуване във фактичните нива на тяхното сомнамбулно-кошмарно, бълнуващо състояване/играене в "театъра на литературата" - лутащи се, вътрешно и външно изгубени и все по-малко намиращи опора в нещо, все по-малко достигащи до някаква разумност, лекотеещи битийно и творчески, незначещи и бледнеещи още приживе, в плен на своята обречена незначителност. И няма голямо значение вече какво те правят, какво съграждат и рушат на "сцената" (през 70-80-те и 90-те съответно), как и с какво присъстват, след като са скрито, а вече и явно "доизтикващи" времето на своя живот и този в разказа, понесени от една неприкрита, ненатрапена инертност на своя "белетристичен живот", пренесен също към потока и тона в заключителната част на книгата. Вътрешната изговореност и междуличностната изчерпаност на диалози, пресичания, противопоставяния е рамкирана, подчинена в една обединителна за всички тях умора от всичко, от себе си също - Традиционалистът и Модернистът, и всички останали от двете части, повествуващи за 70-80-те, преминалите в 90-те, мутирали и изродено продължени в "изяждащите биографиите си" - Поетът с изядената биография и Белетристът с повърнатата биография (допълващи този нескончаем кошмар на техните съзнания), в безкоренността на Пластилинения, в безсмъртието на Свръзката и неизкоренимото й присаждане в сцената с бунището (символ на тотално руинираната, деструктирана действителност, имаща за свое битие само обезсмислянето си в роенето на отричащи се "значения-светове"), а единственият остатък от реакция тук е потрес и немеене. Всички те доизричат темата за безнадеждната заключеност, безизходност в двете изравнени и единосъщни епохи - на соцреализма и поставторитарната, които поради общата си първопричина са градива и следствие на системата, бидейки от единния порядък на обединителното й антиприродно, антиисторично безсмислие, мултиплициращо в същността си лицата на античовешката несвобода, на обречения затворен цикъл от събития и картини, рисуващи и заслоняващи, способни да видят единствено отвътре света на робството и псевдоприродния ход на тази система. За да остане спрямо всичко това събирателният за смисъл и устои образ-символ на Самотника. Зад когото виждаме все повече другата линия, неясна, съзнателно неустановена и така издигната до доминанта спрямо всички останали за действителното съдържание на 90-те. Насечена, сегментирана до неузнаваемост национална литературно-историческа памет, в която разумно се ситуират участниците от 90-те, ознаменуващи крайната точка на отдалечаване - през своите безценностни, релативистично-псевдотворчески, схематизирани човешки битиета на действия и амбиции - от автентичната линия/ос на националната традиция, която за тях е празна мъртва фраза, това, което е светещ храм и единствено начало-живот, оставащ в голямата история. До такъв краен, уродлив предел на примитивно-кошмарен свят е доведена властващо-бедстващата реалност, като имаме оценъчния ориентир на сакралната светеща традиция, някъде там, неизменна и коригираща, пренареждаща с последната си дума всичко в течащата литературно-обществена гмеж. По този начин водещ е постигнатият етично-хуманистичен крясък на хуманитариста, съотнесен към общото поле на погубената и унизена цивилизационно-културна виталност на жизнения/живеещ дух и неговата погаснала, първозданно унаследена одухотвореност. Видял драмата през двете линии - на вулгарната, социологизираща, подменена и овластена литературно-историческа действителност, и другата - автентично-националната, която е и истинското битие, отместено, отлагано, вменено му унизително внушение за неговата непотребност, - но всепобедно - в контекста на някаква окончателна санкция, отстояща над всичко това, одобряваща и въздаваща справедливост. И поради всичко това възрожденският културологично-символен конструкт е като неизменна нишка в книгата (и през кратките, неслучайни в хода на разказа, намеци за близост с патриархално-родовото, позовавайки се и на някои Вазови фрагменти).

Отнесено към възрожденската изказно-стилистична ситуираност в книгата, героите й - когато Авторът е всезнаещ и съпоместен сред тяхната двуизмерно-плоскостна, марионетъчна патетика на сценичната им игра - са поместени гротескно-пародийно в широката рамка на авторовия замисъл (приравним с хронотопа, съдбата, историчното), в който символно обобщените и назовани "имена" на героите са своеобразно обхванати, подчинени, изживяващи значещата откроена фреска на нещо всеобемащо ги, над тях, фокусирано и визуализирано през всевиждащата понятийна среда на този "авторов замисъл", една от генериращите формотворчески и стилистични черти на книгата. Което препраща както към изговарянето на националното (пред голямата история и време), така и към ангажиращия патос на най-съкровения свой замисъл - през очертаваните измерения на сомнамбулно-пародийната абсурдност в литературно-културните десетилетия от последната четвърт на българския ХХ век с нейната антиисторична и антиестетическа битност, с атрофирали социопатични маниери и скудоумни човешко-творчески хоризонти - реконструира някакъв единен и природно логичен силует на национално литературно и духовно-културно битие, намерило и препотвърдило своите основания в недрата на самото себе си, на изначалната си духовно-историческа същност, именувана и определима като традиция. В този смисъл "В театъра на литературата" със своите окончателни творчески интенции е както очертаване на тази соцреалистична пародийно гротескова среда на антиисторичност и надмогването й с извеждането извън нейната сомнамбулна безизходност, така тя е и постигане/защита/реконструиране чрез преформулирането на високи понятия като "традиция" - в нейната пълноценна и възможна сетнешност - през осветяването на същностните й генеалогични дадености, въвеждането им в активно съвременно обръщение, превеждането им, осъзнато целенасочено, на световните хуманитаристко-философско-естетически езици, - а също и обръщането на това, вече осъзнато съзнание към тези езици. Ето защо "В театъра на литературата" е действителна и практически извършена идейна апология на националната култура и литература, постигната почтено и аналитично мотивирано в хода на разказа. Над всичко е идеята за национално-надвременното, вековечно, непреходно, диренето и намирането на неговото сакрално-материално, действително историческо, процесуално осъзнато мащабиране и битие, основания и съществуване, заради което е всичко. Сюблимността, радикалната смислова нагнетеност в заключителната картина с дървото и Поета романтик по своеобразен единосъщен начин събира и помирява крайностите и разделенията на деструктираната и десакрализирана реалност, през революционните й изгубвания, повторно претворяваща я, възвръщаща за ново преродено битие, - след митологизирането й и осветяващо, одухотворяващо я с тази свръх-идея за Родината, след възвърнатия одухотворен нов смисъл, над който е одобрителната невидима ръка на висшата санкция. И поради всичко това "В театъра на литературата" се изявява като един своеобразен идейно-критически кръстопът, еволюционен връх в диренето и защитата в съвременен литературно-исторически и социокултурен контекст - през радикалните релативизми в съвременността на националната идея в бедстващите реалии на днешната действителност.

В изгубеното ни време на мултикултурализъм и шизоидно-психоидно безродничество - опустошаващо сетивата, самите креативни начала, щение за живот и творческо-интелектуално съществуване на невъзможните нормални, недеформирани междучовешки отношения, на отказ от битиен ангажимент към каквото и да е, и на импулса за измечтаване на реалност и предстоящо, това е книга-явление за намирането на адекватно, осъзнато обръщане към себе си и към фокусираното обживяване на външното, възвръщане в самите територии на естественото. Книга за излизането от интригантско-провинциалистко-бездарното и оттласкване от идеологическото преходно на "измите", чрез което тя проговаря с естетическите знаци на универсалното, общоевропейското и световното от литературната история. Тя е за докосването и достигането през непреходното на това национално-духовно, съставено от дух и самостоен вътрешен смислопораждащ реален живот, организиран в дълбочина, с дългата памет, вертикално скрепена от достойнството на избледнялата, но още жива идея за цялостния хуманистичен цивилизационен силует, единствено възможен, обвит от съдържащото добро и пораждащото човешкост.

БЕЛЕЖКИ

* Текстът е съкратен, преработен вариант на критически откъс от книгата "Записки. Начало (Литературно-исторически етюди)". Русе: Лени Ан, 2015. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Алипиева 2012: Алипиева, А. В театъра на литературата. Сюжети, типажи и случки, видени откъм опакото. Велико Търново: Слово, 2012.

Милчаков 2012: Милчаков, Я. Колко може да е интересна душата на литературоведа. // Литературен вестник, 31.10.-06.11.2012, бр. 35, с. 3.

Дойнов 2012: Дойнов, Пл. // Литературен вестник, год. 21, бр. 29, 19-25.09.2012, с. 4.

© Пламен Пенев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.10.2015, № 10 (191)