МЕЖДУ "1910" И "2010" В КОНТЕКСТА НА ИДЕЯТА ЗА МОДЕРНА ЛИТЕРАТУРА И КУЛТУРА¹

Пламен Пенев

web

Преди всичко е навременно едно уточнение, отнесено и конкретно към настоящия фрагмент, и към неговата проблемно-тематична и идейна основа, а именно това, че „1910” и „2010” тук се приемат като събирателни, пресичащи се вектори от литературно-историчен и философско-културологичен порядък, които обясняват както вътрешно присъщи начала на епохите (литературни и исторически, но съвсем логично, поради практическите задачи за решаване, акцентът е поставен на първите), така също и техния общ окрупнен контекст, съобразен в генеалогичната им обвързаност с тяхното „преди” и „след”. В такъв смисъл амбициите на тези редове са да щрихират в достатъчна степен своите интуиции за обективно изяснилата се средищна роля на двете културологично-символни години. И разбира се, че „1910” и „2010” концентрират в себе си - гравитиращи и дообясняващи техните характеристики, - процеси, явления, личности, творби, обществено-политически и с художествено-естетически характер дати и години на пораждане. Така например, към първата, в различни ракурси и фокусно-обобщаващи полета на възприемане, бихме приели, че са във взаимна синхронна и двупосочна, дообясняваща и състояваща ги цялост, от една страна, „1907” (със своите събитийно-творчески и естетически енергийни натрупвания)², а от друга, конкретни заглавия, имена и междуличностни общностни пресичания, изплитащи началните податки за конституиране на самия модерен идейно-художествен модел, което е основополагащо и приносно за конкретния подход към остойностеност на разбирането за самата „1910”³, което всъщност минава през цялостното осмисляне на знаковите години от целия хронотопен ареал и начало на ХХ век.

А преносите, неоспоримите същностни зависимости между културологично-символните събирателни години от началото на ХХ и емблематичните идентични тоналности на предрожденно „очакване” в началото на ХХІ в., с обсъжданата тук „2010”, се оформят като водещо намерение за опит на концептуално изговаряне в настоящия текст. Основание за подобно транспониране на естетически и мирогледни модели, ситуирано в началото и на ХХ, и на ХХІ век, намираме не само в аналитично-научните и сумиращо-обобщаващи наблюдения на наличните явления, преобразяващи статуквото процеси и тенденции, генериращи идейно-естетически енергийни потоци на поетики и нови идейно-философски мирогледни системи, а и на едно оперативно, фактурно-събитийно ниво, където, откривайки препотвърждаващите допускания, достигаме до още по-щастливи и продуктивни, обнадеждаващи изводи. Става дума за един привидно „незначителен” откъс от краевековието на ХХ век (удивително конкретен и също така знаков със семантичната си ангажираност), съответно едновременно обясняващ историко-литературно и естетически търсените емпирично предходници и творчески генеалогии у поколенията от 90-те, което е и най-безспорното, силно свидетелство за търсени осъзнато континуитетни взаимосвързаности при „младите” с големите очертани линии на цялостната в силуета на модерността автентична литературна традиция, на категоричното тяхно намерение да реставрират и едновременно обживеят тази висока модерност, но вече в контекста от края на ХХ и началото на ХХІ век. А това е и другата, втора, идейна мотивация и намерение да стъпи в обосновките си настоящото изложение, откриващо опозициите между тази очертана и конституирана през целия ХХ век духовно-автентична, изначална и етично правдива линия на литературната ни традиция (четяща и изтегляща кодовете на родното - от голямата епоха на Възраждането и на следосвобожденските десетилетия, маркирани с „класически” тоналности, - с техните нови художествено-творчески вариации в общоевропейската им поместеност с поетиката и естетиката на съвременните епохи), намерила своите хронологични начала в споменатите знакови години от първото негово десетилетие: ...Хубаво е да идеализираш една отдавна отминала година, да я избереш за своя духовна родина... Непоносимо беше да се живее при социализма, без да ги има 1907 и другите хилядадеветстотиниседми години. Непоносимо беше да приемеш, че наистина е актуално и валидно само подлуденото, юрнато от свръхинтензивното псевдопреживяване на времето настояще и подготвяното за блажени идиоти бъдеще, че никога няма да я има отново 1907-а. Поддържането на битийната достоверност на 1907-а беше интелигентска свръхзадача, която трябваше да бъде осъществена като мисия... Така култът към 1907-а бе пренесен през прага на 1989 година. Настъпваше времето, когато 1907-а наистина отново можеше да се случи.

Затова бе и съвсем естествено, колегите от новата Четворка на „Литературен вестник” (Бойко Пенчев, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Пламен Дойнов) да направят следния надпис под ритуално повтарящата фото-изображението на кръга „Мисъл” снимка в своята „Българска христоматия” (1995 г.): „На г-н Михаил Неделчев с вярата, че заедно ще срещнем предстоящата 1907-а година!”... (Неделчев 2008: 8-9). И само в такъв смисъл можем да разбираме действителната перспектива и стойност, точно в категориално-непреодолимата и непримирима, с диахронен характер, опозиция, циркулираща между морално-етичната санкция и естетическото право да се продължи и да я има тази традиция, преведена през самопреодоляването на комплицираната „сянка” на соцреалистичното, като маниер на имитативно псевдоизкуство, на антиестетически и зловреден изобразителен рефлекс, носещи в себе си признаците на самия антиживот, чиято функция са те, коварно мултиплицирал се в настоящите културни и литературни тенденции (отразяващи в себе си и тоталната имитативност в социокултурен и обществено-политически смисъл на „несъстояването” в постоталитарния период от края на 80-те до днес)⁴. Всичко това, неясното провидение, самата междина на словесното дирене и случване в текущото, с положените усилия в реалното настояще на художествената ни участ (събирателно обозначима с „краевековие” или в случая със символа на „2010”), се изяснява и е възможно само чрез проблематиките, характерни за модерните художествени пробиви на годините от първото десетилетие на ХХ, а така също и за самото „физическо”, текстологично, процесуално състояване и екзистенциално-етични основания на поколенията от 90-те и от началото на ХХІ век; - което всъщност е и щрихираното зададено основание за продължаване и перспективно развитие, единствен възможен изход на цялостната съвременна картина в полето на изящната словесност, виждаща себе си само през мощното автентично преобразуване на персонални явления и общностни кръгове от поредността на „1907”-„1910”.

И ако говорим за „елементи на безприютност” на самата тази „наша духовна родина” (Неделчев 2008: 9), то съществен е въпросът - и то поставим с още по-голяма задължителност и насъщна, неотложна сила - доколко и дали тази „духовна родина”, в смисъла на реставрирания модерен автентичен проект, неговия пренос, идейните „мостове” по оста на събирателно-символните „1910”-„2010”, въпреки неизбежните за реалностите на историко-литературното и обществено-политическо случване „елементи на безприютност”, идва в настоящото идейно-естетическо развитие с градивното, жизнеспособно, четящо и способно да преобразува кодовете на родното и на мащабните световни културни модели от съвременноста в продуктивни и самостойни художествени приноси, тъй както това по изключителен начин се е случило в първото десетилетие на ХХ век, с неговите символни години, безспорно очертали се като фундаментални за настоящото ни литературно битие. Точно затова ползваме уклончиви изводи за осъзнатите, достойни и последователни, но и с мъчителни маркери в себе си тенденции от това наше настоящо литературно битие на оттласкването, на категориалното и ценностно отграничаване от зловредното наследство на имитативната псевдоестетика и антиживот на соцреализма, така трудно и непреодолимо все още неизяснил се в незначещо минало, съставено единствено от архивни единици, прието от помиряващия обективен и уравновесен емоционален фокус на литературната история. Напротив, струва ни се, че този искрен и изключително талантлив първоначален порив от 90-те на пренос към настоящето и обживяност, продължение на модернистичния мирогледно-изказен модел и силует на следване от началото на ХХ век твърде много навярно вече обраства с демотивиращи и сегментиращи фактори мащабите на големите идеи, върху които е положено самото негово състояване тук и сега. Или казано иначе, „елементите на безприютност” в онази „наша духовна родина” - предзадала началата, следвани и даващи литературни перспективи и до днес, съпроводени с безспорните непреходни художествени достижения (поставени в тогавашния драматичен контекст на „безприютността”) - поставими и търсени, в настоящата ситуация от края на 90-те и началото на първото десетилетие от новия век, тези два насъщни съзидателни елемента, сработили и обусловили всички сетнешни достижения от символните „1910”-„2010” нататък, сякаш отсъстват - в градивния си вид, въпреки че са различими и продуктивни. Разпознаваме, разбира се, някакви реплики, реминисценции, но открояващата се тоналност, смеем да твърдим, е качествено друга и то с много пасиви за сметка на първоначалния свой автентичен модел за следване, изграден/отигран в художествения език от началото на ХХ век. И тук имаме предвид не само намерения и заявени, пожелани идеи, които са в пълна мяра правдиво разчетени, предписани и безспорно налични, а - практическо изживяване и мултиплициране на този художествен език; а оттам и за повторното институционализиране в живо и пълноценно настояще на ценностния етичен, идейно-философски и естетически модернистичен и творчески конструкт, който единствено е способен да създаде новите големи образци, тъй както това се е случило тогава, с предходниците от „1910”.

Ето как звучи наследството на приетото и развито литературното битие в текущата културна действителност, онова, което генетично и осъзнато носим като присъщо свое, обобщено и безпогрешно точно определено в своите реални параметри от Антоанета Алипиева: ...В литературната си идея държавата България, културата на България въобще продължава да бъде разпарчетосана визия на отлични самостоятелни образци и редом с това на случайни институционални избори, които съчетани заедно, трудно предполагат идентичност в глобалния свят... самотната индивидуалност е често пренебрегвана, незабелязвана за сметка на групови общества, формиращи колективни митове или колективни занаятчийски естетики. Последните лесно се ползват от протекциите на институциите, които пък далеч по-лесно „изнасят навън” автори и творби, защото са организатори и представители на национални литературни факти... Пред света българската литература обикновено не се представя с най-доброто, а с най-конюнктурното, движещо с лекота институционалните лостове. Така националната идея се представя само чрез език, имена, география и история, но не и чрез пресята вътрешна логика, която да се „открие” за света чрез истински физиономични образци... националната ни литературна идея вътрешно се движи, като естествените процеси отсяват силните и индивидуални естетики като българско лице, но навън, на световния пазар, имаме силно манипулирана и слаба национална идея, като виновните за това са именно вътрешните междуособици и просмуканите от лични страсти институции, неспособни да осъзнаят, че износът на една малка литература би бил стабилен, ако тази литература постави пред света естетически защитено лице, а не комбинативни автори, накарали институциите да ги легитимират като национална литература... В днешния модерен свят една литература без институции е невъзможна. Следователно, и една национална идея без тях е също невъзможна. Институциите създават каноните на миналото, те „посочват” и идентичните лица на настоящето... (Алипиева 2010). Привидно обезсърчаващи и строги, на пръв поглед крайни изводи, но именно правдиви и верни с неприкритата болка в съжденията за реалното отлагане на настоящото литературно битие в неговите общочовешки и „високи” мащаби на случване. Видно е, според така щрихираната картина на културни и литературни реалности, че във водещите тоналности - спрямо конституираното модерно художествено-творческо битие от началото на ХХ век - центърът категорично е изместен. Налично е едно открояващо се, доминиращо съобразяване с помисления и вътрешно непреодолян център, изнесен „далеч” навън - спрямо своя някаква периферия, видяна и като география, но това означава много повече и като вътрешно самовнушение за естетическа непълноценност, латентно стояща някъде там и заявяваща устойчиво своите деструктивни енергийни полета при настоящото родно състояване на литературното битие, в контекста и виждането за реалната „2010”, без самозаблудите и доминантите на посттоталитарни и унаследени зловредни непреодолени инерции от близкото минало. И сякаш вододелът, качествената, категориална отлика между разбирането за мирогледно-ценностния и естетически символен конструкт на „1910” и „2010”, се намира именно във вътрешното самосъзнание - екзистенциално, интелектуално и художествено-изказно на първата - за пълноценност, за търсене и откриване, за постигане у себе си, за довеждане до край на делото за отваряне към света, на движение от себе си към другите, на синхронни и градивни дирения за родства между „тук” и света/световното, което впоследствие се връща и затваря своеобразния еволюционен кръг и израстване в недрата на самата модернистична епоха и продукт в българската „1910”. И втората, на свой ред, основно е белязана с едно недвусмислено обременяващо и непреодоляно, засега, наследство, териториално оразмерено от 50-те до края на 80-те, но не и категориално, като присъствието му разпознаваме и в настоящото първо десетилетие от ХХІ в., като то в същината си смислово натоварва крайно негативно изговаряния тук символ на „2010”.

Тоталитарните и посттоталитарни характеристики на граничните десетилетия основно имат в себе си общо определимите като „провинциалистки”, отнесени към външното, и едновременно „комформистко-кланови”, псевдоурбанистични, рефлекси на творческа и литературна екзистенция. Доминиращи са странно мултиплицираните и видоизменени автоцензурни маниери в творческия силует на артиста от близкото социалистическо минало - отнесени първо към някакъв измислен далечен център, спрямо който се състоява личната и родна „провинция”, и спрямо който предпоставно се съграждат интуициите за идея на художествен свят и език. Това е именно видоизмененото лице на нормативната естетика, преформулирана и приела нов свой израз и задачи в ситуацията на новото обществено и културно статукво. Идеологическата норма дори и да е подменена, прередактирана, властово-административното вертикално съображение да е заличено, когато се стигне до създаването на нови текстологични и естетически полета и тенденции, остава нещо друго, независимо как ще бъде артикулирано, автоцензурният рефлекс удивително устойчиво остава, умножен дори, мутирал в други свои превращения и форми. Нас ни интересува иманентното разбиране за художественост, в контекста на модерната епоха и какъв самостоен художествен свят се поражда в наличната среда и властващи норми в съвременното културно битие на „2010”. В този смисъл, бихме изказали и препотвърдили мнението, че доминира именно деструктивното, уравниловъчното, „псевдоурбанистично-клановото” виждане и живеене на себе си в микрообщества, които са обърнати само към себе си, припознавайки външното, голямо пространство и естетически полета за чужди, враждебни, заради нещото, спрямо което трябва да се оградят, срещу което да се изживеят и съответно осмислят дори литературното си битие, основавайки на неговите изкривени, ретроградни идейни принципи и оценъчни критерии своите творчески факти и интелектуално-артистични жестове. Оценката на „другото-другите” е по вектора на „свои-чужди”, точно по принципа на така характерната „кланова” мирогледно-ценностна скала, която е и дотолкова анти-модерна, колкото и в себе си е неспособна да генерира безспорни художествени явления с общоевропейска и световна изказно-категориална изявеност. Затова, ако в културно-символната „1910” е налице тази градивна колаборация с всеобщия идейно-естетически конструкт на модерната европейска литературна традиция, то за „2010” бихме могли да отбележим, че имаме само наченки на практическо осъществяване в самата себе си на литературна реалност, освободена, оттласнала се от доминантите на тоталитарните/посттоталитарни конвенции, които са преобладаващо изнесени в настоящето, като така отлагат случването в дълбочина на пълноценно и интензивно циркулиране - веднъж в диахронен порядък между българските начала на конституирана модерна литературна традиция от първото десетилетие на ХХ век (по оста - „1910”-„2010”), второ - спрямо пораждането на автентичните прочити, оживяващи и изтеглящи в градивно и пълнокръвно настояще тази традиция по споменатата ос, и трето - отлагането на взаимната дифузна съприкосновеност между „тук” и големите категориално-ценностни географии на „световното”, като иманентна освободеност и исторична необремененост на артистично-творческия акт, художествено хроникиращ, достигащ в себе си значимите образци и съвременни прочити на „канона”, и постигнатото, осъзнато виждане за общочовешко и хуманистично достойно битие, в контекста на профанната екзистенция и в ракурса на сакрализиращата, втора съ-творена реалност на словесното изкуство.

В този смисъл, напълно препотвърждаващо настоящите наблюдения и в никаква степен без да бъде изненадващо е знаковото и жестоко в контрастите си противопоставяне между два биобиблиографски момента, единият от 1910-та, а другият от 2010 година. Първият е от „1910” и става дума за излизането на първи том от книгата „Строители на съвременна България” на Симеон Радев - фундаменталнен труд, отнесен към бъднините на новата българска държава, символизиращ градивното, съзидателно начало, състояло и издигнало цялата наша следосвобожденска действителност в напълно нови ценности и с пълноценни цивилизационни параметри общество. Вторият е от диаметралната й противопложност и едновременно е ситуиран в самия географско-времеви предел на „2010”. Свързан е с кончината на Траян Радев, синът на големия летописец - тъжен завършек на един изключително достоен и отговорен народополезен, скромно следван дълг и служене на делото, - личност и явление с държавническо самосъзнание и мисъл, унизително забравен, и някак стоящ външно, чуждо и непотребно за шумните и навикани тоналности на унизяващата инфантилна и малокултурна злободневност днес. Като поразително и срамно е изравняващото, уличаващо ги в типологична и същностна еднотипност, еднакво отношение и към бащата, и към сина, проявени в две епохи, претендиращи привидно за различност. Едната, определена и отречена като тоталитарна, открито заявила маргинализиращото си и в същината безродно отношение към Симеон Радев от 50-те години нататък. А впоследствие, в новите десетилетия след 89-та година, участта на сина - Траян Радев е емблематична за сходства в мислене, в ценности, манталитет и за еднотипни насилнически методи (по какъвто и да е начин това сюжетно развито или цинично-оправдателно мотивирано), целящи едно и също - подмяна на истинската и свободно съществуваща човешка личност и нейните определящи, движещи я творческо-жизнени и морално-духовни мотиви за развитие: Краят му знаково завършва един жизнен път на труженик за българската идея, пренебрегнат и изолиран от силните на деня, мачкащи и гаврещи се с истинската култура и с националната памет... По волята на съдбата имах възможност пред последните години да се срещам и общувам с Траян, да усещам почти веществено в негово лице връзката с онази стара България на духа и идеите в нейните естествени граници - простираща се оттатък свещените Ресен, Шар и Костур... (Радев 2010).

От една страна, имаме перспективното и капитално достижение, осмислящо гранични и фундаментални приноси, изобщо за всеобщата българска култура и народностна цялост, отстоящо между две епохи, тази на Възраждането и на Новата българска история, символно представително и категориално синхронно с духовните сили на това мощно първо десетилетие на ХХ век. А от друга, е наличен срамният акт на унизително маргинализиране и на делото на Траян Радев, и по този начин (опосредствано и не само) на тази държавно-творческа съзидателна сила, въздигнала България от небитието на робството, чийто знаков изразител е книгата на Симеон Радев. Оттук-нататък следват други асоциации и препратки, все така с обратен знак към съвременната обществено-политическа и културна реалност, но темата заслужава специално внимание, което е явно в проблемно-тематичния обхват на друго, по-обширно изследване.

БЕЛЕЖКИ

1. Настоящият текст е съставна и концептуална част от по-обширно изследване, изговарящо някои от проблемите на съвременната наша литературна действителност, книга, готвена за издаване с работно заглавие „Критическа хроника. Животът на идеите. Сборник статии”. А в конкретен смисъл, така предложената работа и проблемът „1910” са неделими от проведената едноименна конференция в средата на 2010 година в НБУ и ЮЗУ. [обратно]

2. Колективното научно-творческо усилие на текстовете, посветени на „1907”, събрани в едноименната книга (вж. 1907: Годината 2008), многопосочно и в дълбочина изследва фактологичните и формообразуващи принципи на конституиращия се български модернизъм, в който конструктивна „сянка” са „1907” и „1910”, взаимно обясняващи себе си и неговия цялостен силует. [обратно]

3. Затова съвсем наложително е да очертаем единния континуум на това начало на ХХ век, и конкретно на „1910” (с фигурите на П. П. Славейков с „На острова на блажените”, на П. К. Яворов с „Подир сенките на облаците”, със „Змейова сватба” от Петко Ю. Тодоров, с „Пиеси” от Антон Страшимиров, Симеон Радев с том първи от „Строители на съвременна България” и други) на неделимостта й от общия времепространствен контекст със символните и съседни на нея „1907” (тук, все през ракурса на особеното флуидно-неделимо цялостно виждане за конституиращата се модерност, имаме „Сън за щастие” на П. П. Славейков и „Безсъници” на Яворов, П. Ю. Тодоров с „Първите”, както и цялостното присъствие в тези „години” на пренареждащото парадигмите явление - сп. „Мисъл”) и „1908”, които така имат своите диахронни взаимни обусловености и генериращи идейни мотивации за физиономично съществуване в литературно-историчен приносен смисъл. [обратно]

4. Действителното послание и намерения на настоящия текст е да разгледа и приеме за единосъщни десетилетията до 89-та и тези след тях, но последните в самите си начала осъзнато, достойно и с еволюционна последователност проявяват частични плахи опити за оттласкване от нормативната естетика на „соцреализма”, като в общите си параметри ценностно-идейният им проект е изяснен в едно специфично ретроутопично движение към реставрирането на родната автентична модерност, способна да генерира самостойни естетически пробиви, точно както това се случва с изключителна интензивност на етичен и естетически патос в началото на ХХ век. Силует, който, както бе подчертано, е драматично следван от началото и средата на 90-те, като действителна морална опозиция и художествена мотивация при отграничаването и трудното преодоляване, в самия себе си, на болезнените наследства и привързаности с прекъснатия литературен развой от 50-те до края на 80-те. [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

1907: Годината 2008: 1907. Годината на интелигентите. Литература и автономия. Началата на модернизма”. София: Нов български университет, Издателство „Сиела”, 2008.

Алипиева 2010: Алипиева, А. Българската литературна национална идея. Опити за съвременното й осмисляне. // Либерален преглед, 18.02.2010 <http://www.librev.com/arts-books/832-2010-02-18-18-54-00> (25.02.2011).

Неделчев 2008: Неделчев, М. За 1907 година. // 1907: Година на интелигентите. Литература и автономия. Началата на модернизма. София, 2008.

Радев 2010: Радев, М. In Memoriam Траян Радев. // Свободата, 04.06.2010 <http://www.svobodata.com/page.php?pid=3395&rid=35&archive=> (25.02.2011).

© Пламен Пенев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.02.2011, № 2 (135)