МИТЪТ ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ - ИСТОРИЧЕСКАТА ПСИХОТЕРАПИЯ

Огняна Георгиева-Тенева

web | Литература и исторически мит

Трагичният край на войните от второто десетилетие на ХХ в., претърпяните национални катастрофи, кризисното самосъзнание на културата тласкат българите към търсене на обновена идентичност с компенсаторен характер. Национализмът се превръща в идеология на сцеплението и консолидацията. "...подновяването на национализма в индустриалните общества трябва да бъде разглеждано не като нещо ново и sui generis (своеобразно, уникално - лат.), а като нова фаза на цялостния процес на простонародно мобилизиране" (Смит 2000: 190-191). Идеологията на "българизма" от 20-30-те години на ХХ в. е нова само в онтогенетичния план на индивида, но във филогенетичния план на националния колектив тя е повторение, разбира се, в нови форми, на възрожденската националистична идея. Вниманието се фокусира върху родното, "изконно" българското.

Полемиките около националния характер на българското изкуство и външните веяния в него съвсем не са нови. Започнали с естетическото противопоставяне на четворката от "Мисъл" срещу вазовското схващане за национално словесно изкуство и преминали през усилията й за свързване на национално самобитното с универсалното, те се доразвиват от кръга "Стрелец", утвърждаващ взаимопроникването между наше и чуждо, и съпровождат всички по-ярки прояви на някой от двата едновременно съществуващи и развиващи се до голяма степен антагонистично художествени модела: единият - придаващ най-висока стойност на патриотичното, а другият - на европейските философски идеи, на естетически обновеното.

Литературният авангард от периода след Първата световна война се обръща към фолклора, историята и митологията (Н. Фурнаджиев, Ас. Разцветников, Багряна, Н. Райнов и др.), но в сравнение с литературата от края на XIX в., която разработва "домашни" сюжети, той трансформира архетипа и го натоварва с нови художествени значения, съответстващи на философско-психологическите нагласи на модерния човек.

Редица националистично настроени автори не приемат съчетаването на традиционно българска тематика с нетрадиционна стилистика, защото смятат, че тя е повлияна от чужди естетически идеи, следователно не може да бъде изразител на истинския национален дух. Към тях принадлежи и мнозинството "писатели историци", поддържащи схващането за изкуство с ясен български характер, за национален пуризъм в литературата.

Още през 1928 г. Г. Константинов изразява убеждението си, че историческата белетристика (заедно с битоописателната) е противодействие на модернизма, проява на "национализирането на българската култура"¹. В статията си "Художествен историцизъм"² Д. Бабев също преценява разработването на български исторически сюжети като развитие на вазовската линия в литературата ни, като отказ от модернизма. "Днес отново излизат напред битовото и народницизмът в нашата литература" - пише литературният критик. Авторите, отстояващи идеите на българизма, често носят самосъзнанието на мисионери, призвани да продължат вазовската национално-патриотична линия в литературата ни. На практика обаче в повечето случаи те я профанират, тъй като се оказва невъзможно в канонизираните остарели форми да дадат отговор на съвършено нови социокултурни и духовни проблеми, да изразят в рамките на локалното и вещно-битовото съзнанието на следвоенния човек от ХХ век.

Проблемите на "родното" и "самобитното", занимаващи българските националисти, в отделни случаи придобиват и привкуса на расизъм (вж. Кьосев 1997), национално месианство и т.н. "...знае ли някой историк в живота на цялото човечество епоха по-националистична, по-яростно национално съзнание, по-бурно изтъквана национална особеност от сега в целия свят?" - пише Ал. Балабанов през 1931 г.³

"Новата" - националистично настроената, българска интелигенция се обединява във "всебългарски" съюз, чието издание носи значещото име "Отец Паисий". Погледът "навътре", към "вечното" у българина става все по-съсредоточен. "...тя (войната - б.м., О. Г.-Т.) е същевременно и най-крупният фактор за общото ни национализиране - за национализиране на нашия дух - пише Б. Тричков през 1921 г.⁴

От частен обект на хуманитарното познание и епизодичен предмет на художественото изображение историята се превръща в едно от основните ядра на духовния ни живот. Разбитият национален идеал, дестабилизирането на доскоро задължителната социална и политическа уредба на Европа, моралната разруха разтърсват историческото съзнание и му дават нова насока. Минало, настояще и бъдеще все по-често се мислят в единство. Историчността се утвърждава като качество на светогледа, като критерий при оценяването на социалните, политическите, културните и естетическите явления. През 20-те и 30-те години на ХХ в. историята поражда множество културни текстове със силно и трайно присъствие в духовния живот⁵. Стремежът към самоопознаване довежда до нови изследвания на българската характерология⁶, а натрупаните знания по история и българска народопсихология подготвят следващата широка крачка на хуманитарното мислене - към опит за философско конципиране на националната съдба и многовековното културно развитие⁷.

След Първата световна война национализмът разцъфтява не само у нас, а и в цяла Европа. Неговите хипостази се простират от митологизма до квазинаучните теории, чийто обект са "националният дух", "националната самобитност", "националната мисия". В българското културно пространство, както и в повечето държави на Стария континент, се появяват множество съчинения, в които се проецира новият тип национална саморефлексия. Разбира се, в различните страни тази саморефлексия има своята специфика. В едно свое изследване, визиращо и следвоенната културна ситуация в Европа, К. Гълъбов подчертава високия историзъм в духа на всички национални общности: в България например се възражда "един национален романтизъм като оня на Вазов", докато в Германия се засилва интересът към философията на историята, който връща към Хегел⁸.

Историята се превръща в център на националистичния дебат. Един от най-мощните негови комуникационни канали, литературният, става гръбнак на неомитологичния дискурс. За две десетилетия се публикуват стотици прозаически текстове с тематика от българското минало - истински взрив на травмираното националноисторическо съзнание, което търси облекчение в медитативното отреагиране на проиграното в политиката и физически унищоженото във войните; търси своите прасъщности и ги митологизира като гарант на българското битие.

Количеството на историкобелетристичните текстове самó подсказва тяхната образна разнородност, художествена неравностойност и направо липса на стойност. Опитът тези текстове да бъдат обхванати в естетически дискурс е възможен единствено в пределно общата констатация за принадлежността им към традиционното реалистично изображение в съчетание с повествователни техники от романтизма, които трябва да придадат на историческия разказ интригуващ драматизъм, а на историческия образ - героически ореол, възвишеност и величавост, клоняща към патоса на реторическите жанрове. Огромната част от тези текстове всъщност възпроизвежда възрожденско-следосвобожденския литературен модел на историята, като внася несъществени промени в интерпретаторската стратегия. Обект на настоящия анализ ще бъде масовото историческо четиво с неговите типологични черти. Малкото изключения от популярния трафарет ще представляват самостоен предмет на наблюдение в следващите части на изследването. Тук само ще отбележа, че книгоиздателство "Древна България", в стремежа си да създаде исторически митопоетически дискурс и да го поддържа като основен източник на национално самочувствие, само до 1938 г. предлага на читателите около триста заглавия⁹), чиято естетическа стойност е като на всяка масова литература. Сред тези заглавия обаче са и "Ден последен - ден господен" от Ст. Загорчинов и романите на Ф. Попова-Мутафова, превърнали се в емблема на историческата ни проза от периода между войните. Отчитайки този факт, ще подчертая, че съвременната оценка за "Древна България" би трябвало да посочи онова, което нашата наука му дължи: книгоиздателството е средище на художествено творчество с голяма популярност¹⁰, дало на литературата ни, наред с четива за масовата аудитория, и образци на историческата романистика, превеждани на най-разпространените европейски езици. Впрочем едва ли е случайно, че П. Росен в цитираната статия сочи като значими трима автори на исторически романи: Ф. Попова-Мутафова, Ст. Загорчинов и П. Карапетров (в качеството му и на директор на книгоиздателство "Древна България").

Една от съществените предпоставки за голямата популярност на масовото историческо четиво е положението му на център в културологичния смисъл на понятието.

В българското словесно изкуство от този период съществуват необичайно много художествени реалности, най-изявени сред които са символизмът, експресионизмът, диаболизмът, т.нар. нов (пролетарски) реализъм. Всички те обаче са възникнали в чужда културна среда и съществуват у нас като усвоен и трансформиран заимстван изобразителен модел. Историческата белетристика - в качеството си на литература с акцентиран национален характер - е българска творческа идея. Тя възниква на родна почва и е в ситуация център¹¹. В психологически план това означава, че творецът, принадлежащ към него, има усещането за повишен авторитет, тъй като сам е създател на културно средище, осмисляно като национално значима ценност. Той има не просто популярност: има подкрепата и на множество патриотични организации, както и на официалните институции, които без съмнение по отношение на литературния мит за силната държава и достойния цар са не само апологет, но и меценат.

Библиотечните поредици, пишещи мегатекста на българското минало, са създадени по замисъл на висшата администрация и обслужват преди всичко стремежа към консолидиране на нацията около държавните институции - библиотека "Древна България" е препоръчана от Министерството на войната и е разрешена от Министерството на просветата с протокол на Комитета за детска литература, "Из нашето минало" е одобрена и препоръчана от Министерството на просветата, "Нашата родина и минало" е одобрена и препоръчана от същото министерство и пр. Текстовете на тези библиотеки могат да бъдат определени като официозно историческо четиво. Целите на неговите автори съвпадат с целите на държавната културна политика: повестите и романите на историческа тема трябва да разтоварват нагнетеното историческо съзнание, да тушират националния песимизъм. "В тези времена на морално рушение, след нещастните войни, повече от всеки друг път ни се налага да пробудим съзнанието на нашия народ. Унижената България си има своя история, свое величаво минало" - пишат създателите на библиотека "Древна България" и - подобно на предшествениците си от времето на Възраждането - насочват читателя към историята, за да почерпи от нея сили. И съвсем неслучайно писателите подбират от страниците на историята това, което повдига националното самочувствие, и го подчиняват на националнооздравителната си цел. "Разгроменият българин търси българското във всичките времена на историческото битие, като да очаква от там да се роди вярата му в род и бъдеще, да намери нови устои за своето съществуване, да излекува раните си, да осмисли дните си" - пише Н. Атанасов по повод библиотеките "Древна България" и "Български исторически романи"¹².

Идеите, които пропагандират "историческите" библиотечни поредици, са израз на усилията да се разсеят негативните настроения, да се "компенсира" катастрофичната реалност с позитивни емоции, да се зареди социокултурната атмосфера с градивна енергия и оптимизъм. За да се постигнат тези трудни цели, са необходими нови митове, нови национални символи и ритуали, които, ако сполучат, ще се превърнат в ос, интегрираща множеството индивидуални съзнания в мисловно-емоционално единство. Така историко-художествените библиотечни поредици се включват в големия националистичен проект на държавата и на множество недържавни патриотични организации да се преодолее следвоенната културна разпокъсаност, като се обединят основни обществени структури - училища, казарми, читалища, и се задвижат пропагандните им механизми. Целта е да се създаде модел на културно равенство, според който индивидите имат общ хоризонт на идейно-художествени очаквания и чувството на удовлетворение от съпринадлежността към общност от хора с близки духовни потребности, чийто център е "изконно" българското. Масовите художествени исторически библиотеки години наред работят за центрирането на индивидуалния поглед към историята върху една "обективирана" система от премислено подредени събития в живота на предците ни. Необходимо е постигането на интегритет на съзнанията, да се изгради механизъм за включването им в общ идеен център - патриотичният.

Всъщност стремежът на държавата да участва в моделирането на културата е познат още от древността, той е стар колкото е стара и самата държавна институция. Ще припомня причината, поради която е осъден един от най-бляскавите мислители на човечеството: "Сократ е виновен за това, че не признава боговете, които признава държавата, и въвежда други богове" (Антична философия 1988: 198) Религиозната книжнина в Средновековна България всъщност е литературният официоз, който трябва да обедини съзнанията на славяни, на прабългари и на представители на други племенни формации в единен етнос - което е и цел на тогавашната държавна идеология. Примери могат да се дадат от всички исторически епохи и геoграфски посоки - та до нормативната естетика на т.нар. социалистически реализъм. (Липсата на достатъчна историческа дистанция не пречи да се прибави наречието "и така нататък", с което в редицата на "законосъобразността" да се включат и примери от нашето литературно съвремие. Тук ще посоча шумно популярните книги на Хр. Калчев. В дискурса на политическата правомерност, на узаконената свобода на словото стои и пиесата на Ст. Цанев "Пир по време на демокрация".) И какво друго освен идеологемни инсинуации са литературата и нейните популярни екранизации за всемогъщия супермен - образ на американската прогресистка доктрина и на целта за доминация над Другия. Истината обаче задължава да се посочи, че успоредно с държавната намеса в културата още от Античността съществува и друга идея - за хомологията между индивид и държава, за взаимосвързаността между обществено строителство и качества на личността: "...едни и същи начала има в държавата и в душата на всеки човек" - казва Сократ на Главкон¹³.

Творбите от българските исторически поредици през 30-те години на ХХ в. имат общ семантичен код, идеологически подкрепян и от държавата: уроците на миналото по родолюбие трябва да се научат; близкото може да се подмени с далечното. Мостът между минало и съвременност стъпва върху няколко основни внушения: българите имат славно минало, което е стабилна основа на оптимистичните проспекции; българската нация има голям културен и политически потенциал, който ще осигури историческото му битие; силната монархическа власт е условие за националния интегритет; сплотеността на всички около политиката на царя е гаранция за просперитета на нацията; за страданието има отплата.

Широк кръг писатели години наред упражняват своите творчески и редакторски възможности в полето на историческото четиво. Създава се "Дружество на историческите писатели". Мнозина, "а те са десетки - пише Г. Константинов, - станаха "исторически" писатели, станаха писатели изобщо само при особеното попечителство на книгоиздателство "Древна България"¹⁴ (и при добрите хонорари, плащани от министерството на просветата, - информира Д. Б. Митов¹⁵). Историческите библиотеки към това издателство се роят. Едни и същи автори изграждат мрежа за писане (в повечето случаи конвейрно), редактиране и рецензиране на творби с исторически сюжети. Аудиторията, предимно ученици и войници, е нормативно ангажирана от министерствата на просветата и на войната с прочита на текстовете. Специалният финансово-търговски статут, осигурен от министерството на търговията, личи в масовите тиражи и дълготрайния оборот на историческите четива в годините на големи издателски притеснения - книгите на библиотека "Древна България" например почти две десетилетия излизат с постоянството на двуседмично периодично издание. Сходно е и литературното битие на библиотеките "Български исторически романи", "Велики българи", "Българска историческа библиотека за деца и юноши", "Нашата родина", "Из нашето минало", "Български царе", "Наши герои", "Художествено историческо четиво", "Войнишка библиотека", "Педагогическа историческа библиотека" и пр. Масовото историческо четиво - медиатор на националистичната идея, е закриляно от държавата. Защото "...национализмът е идеология на съвпадането между държава и нация" (Гелнър 1998:54).

Въпреки че нямат обявена обща творческа програма, разказвачите на епизоди от българската история са литературни съидейници. Обединява ги темата за "българското", която масовите исторически библиотеки разработват с единна интерпретативна стратегия, базирана на обща идеологическа фигура. А това довежда до стандартизиране на художествената мисъл, до потискане на нейната индивидуалност. Произведенията, отдаващи дан на неомитологизма, си приличат, като че са отляти в една и съща задруга, както иронично нарича Г. Цанев съюза на писателите историци¹⁶. Държавата, в стремежа си да насърчи и да подпомогне националното сцепление и възмогване, активира както националистичното писане, така и често свързаната с него посредственост.

Приобщаването на масовия читател към официозната историческа проза е в пряка зависимост от нейната комуникативност - това обяснява избора на "лесен", в някои случаи - примитивен, художествен език, придружен от авторови коментари. "Книгата се чете леко" - пише Вл. Стълпник за романа "Елема" от П. Карапетров¹⁷. За "лекота на разказа" у П. Карапетров пишат и много други автори на критически отзиви¹⁸. Структурният модел на ранната ни историческа белетристика в основата си се повтаря: моралистичният акцент (Цв. Минков прокламира необходимост "да се поучим от него (от българското минало, б.м., О.Г.-Т.)"¹⁹; за поука от миналото се говори хорово²⁰) неизбежно води до публицистичност в историческото повествование, а илюстративността на историческия материал, подкрепяща емпирично идеологическата тенденциозност, довежда до познавателна описателност, също известна от времето на Възраждането.

"Нашата трудна задача е да пресъздадем в тази библиотека чрез малки популярни разкази богато илюстровани моменти от нашата стара история преди падането ни под турско робство и чрез това да опознае читателят историята ни, да се научи да цени и да обича своето минало и своята родина и да гледа с вяра на своите бъднини" (курс. мой, О.Г.-Т.). Този паратекст, който се чете върху корицата на всяка поредна книжка от библиотека "Древна България", може да се тълкува като програма на всички библиотечни сериали. Както се вижда, тук за художествени идеи не става дума. Програмата стъпва върху началата на историческото познание и прякото му въздействие върху националното самосъзнание, които в текста се проецират съответно като историческо познание и публицистичен патос. Структурата на българската литературна визия за миналото през Възраждането - художествен образ в съчетание със значително по обем художествено неутрално съдържание от публицистичен и научнопопулярен тип - се повтаря през 30-те години на XX век. Промяна настъпва в пропорциите: относителният дял на публицистичните елементи намалява, а на историческите сведения се увеличава. Количествените преобразувания се съпровождат и от някои качествени трансформации в структурата, причина за които е нарасналата фикционалност. Нейните различни проявления ще бъдат разгледани последователно.

В публицистичния пласт засилването на условността се отразява най-вече в отхвърляне ролята на епическия повествовател като реален разказвач. Директно прогласяване на авторови виждания и оценки вече почти не се среща. Историческите алюзии между някогашни и съвременни събития, които през Възраждането свободно се правят от автора, в историческата проза между войните се поемат - повече или по-малко успешно - от литературните герои. Преките обръщения, подкани и призиви към читателя, доколкото съществуват, са изведени на паратекстово равнище. Най-типичният пример в това отношение е цитатът мото върху кориците на книгите от библиотека "Древна България": "О, неразумни и юроде! Поради что ся срамиш да се наречеш болгарин и не четеш по свой език и не думаш? Или не ся имали болгаре царство и господарство?... Отец Паисий."

Публицистичността на мотото има две измерения. Едното се отнася до външната, видимата стилофункционална страна на Паисиевите думи. Другото обаче е по-важно: то задава рецептивния план, в който трябва да се експонира художественото произведение, и предлага ключ за неговото разбиране. Цитатът мото представя автора на творбата преди всичко като патриот, а самата творба - преди всичко като родолюбиво и подканящо към родолюбие дело, т.е. контекстът на възприемане се задава първо в актуален обществен план и едва тогава - в естетически. С други думи, публицистичността е пространството, което обгражда творбата и без която тя не би могла да изпълни предназначението си.

"О, неразумни и юроде..." отвежда към високата патриотична ангажираност, към самоидентифицирането на писателя от 20-те и 30-те години на ХХ в. със съвестта на съотечествениците си, към желанието му да говори на своя народ, да просветлява ума му. Цитатът мото заявява междутекстова обвързаност на книгите от библиотека "Древна България" с "История славяноболгарская". Внушавайки близост с произведението, което повече от век се възприема като свещенописание, авторите и издатели на исторически повести и романи представят себе си като продължители на Паисий. Неонационализмът, подобно на национализма през Възраждането, стъпва върху митовете за езика, за царската институция и държавността като стожери на българското. Различията в публицистичното осъществяване на националистичните идеи през Възраждането и в междувоенния период на ХХ в. е в това, че последното освобождава обширни територии за художественото изображение, като от елемент на текста се превръща в паратекст. Ако в историческите повести на Каравелов публицистичният изказ накъсва повествованието, за да манифестира идеите си пряко, през 30-те години на ХХ в. той се изтегля вън от повествованието, но в замяна на това задава подстъпа към него.

Количественото намаление на публицистичните елементи до голяма степен се "компенсира" семантично от историкопознавателната информация, вече значително обогатена. Подмяната на публицистичния патос с емоционално неутралната, позитивистична убедителност на историческите факти, почерпани от фундаменталните медиевистки трудове на П. Мутафчиев, В. Златарски, П. Бицилли, Б. Филов и пр., е промяна в съотношението между нехудожествените сегменти, без това да се отрази осезаемо върху образната страна на произведението. Пространните разяснения за същността и хронологията на описваните събития, за делата на царе и пълководци в произведенията на Цв. Минков, Хр. Златинчев, Хр. Казанджиев, Д. Тенчев, Н. Никитов, М. Теофилов, Д. Люлянов и мн. др. са показателни за напредъка на историческата наука. Многобройни паратекстове с научно съдържание - предговори, послеслови, бележки под линия, пояснения в скоби, обрамчват или направо накъсват повествованието. При Хр. Златинчев научнопопулярната информация, оразличена чрез шрифта петит, понякога изпълва половината от печатната страница ("Ивайло"). Петър Карапетров цитира трудове от В. Златарски и обстоятелствено представя неговите тези и аргументацията им ("Боят при Маркелли", "Ивайло", "Въстанието на княз Михаила" и др.). В романа му "Исперих" образността е разединена от множество научнопопулярни разяснения за езическите вярвания и свещенослужения на прабългари и славяни, за византийските династии и управлението на Юстиниян. При автори като Д. Марчевски-Люляков, Б. Савов, Хр. Златинчев, Т. Атанасов и др. текстът се "лепи" от разностилови елементи, чийто дисонанс не позволява постигането на единно художествено внушение.

"Доколкото науката може само да спечели от подобен интерес (към историческите извори - б.м., О.Г.-Т.), литературата може да изгуби...²¹ - това е критическият коректив на емпиричното историческо познание в литературата, който остава почти без въздействие. Масови са обаче твърденията като: "...историографията се приравнява с изкуството и сравнението на всяка историческа творба с поетичните е напълно оправдана. На въпроса, дали историографията и поезията са еднакви по същество, отговорът е без съмнение положителен."²² Десетките коментари от този тип подминават действителния обект на литературната критика - литературността на творбата - и определят своята оценка според количеството и достоверността на историографския материал в нея²³. Особено показателна в това отношение е серията статии във в. "Заря" със заглавие "Правдоподобността в нашите исторически романи". Авторът Н. С. Георгиев упреква последователно Фани Попова-Мутафова, Петър Карапетров, Константин Петканов и Илия Мусаков във фактически неточности, като детайли в облеклото, местоположение на крепостни стени и пр.²⁴ Акцентираният интерес към познанието в масовото историческо четиво съответства на замисъла на издателите да помагат на учителя "при преподаване на българска история" ("Педагогическа историческа библиотека") и да печелят ученическата, а и въобще широката аудитория с книжки, които "не са басни и небивалици, а увлекателно, приятно и научно четиво" (библиотека "Из нашето минало"). Сложната художествена условност е нежелана, защото би отдалечила прагматичната образователна цел. Художествеността е екстра, лукс, тя има "специално" предназначение - да освежи историческия материал, да го направи по-привлекателен, по-лек за възприемане.

"Само едно етнографско любопитство към средата на миналото не би дало полет на художника; неговото творчество би се превърнало в архивна пустота или в обикновена спекулация с обикновени пазарски идеи или с чувствата и страстите на закъснели в своето духовно развитие среди" - предупреждава още през 1929 г. Н. Атанасов²⁵, внасяйки една интересна оценка: масовото историческо четиво, разчитащо на заиграването с националистичните страсти и на историческата фактография с поучителен акцент, може да има успех най-вече сред аудитория с известна незрялост в духовен план.

От гледна точка на функцията си в структурата на историческото четиво познавателният пласт има подчертано важна роля. При определено ниската активност на художествеността, както и при нейната клишираност, именно конкретната историческа фактология създава физиономичността на отделния текст. "Цар Петър", "Цар Самуил", "Ивайло" (Хр. Златинчев), "Братоубийството при Разметаница" (Б. Светлинов), "Победата на Крума" (Д. Тенчев), "Крали Марко" (Д. Бабев) и т.н. са произведения от един и същ идеен и стилов регистър, с еднообразен художествен изказ. Различителният признак се открива главно на познавателно равнище. Ето защо тези текстове рядко създават име на своя автор: художественият шаблон заличава творческата индивидуалност и повишава значението на разказаната история сама за себе си. Почти анонимната безличност на писателя и популярността на историческия герой (в някои случаи посветените му книжки са двуцифрово число) са реципрочни стойности, които могат да се представят с рецептивната формула "Книга за...", а не "Книга от..."

В битието си на конфликтно хетерогенен жанр масовото историческо четиво не постига познавателно-художествен синтез. От опита за сдвояване на знанието с изкуството понякога се раждат абсурдни съчетания от художествен текст с нагледни материали, като политически карти, графики и пр. (Хр. Златинчев - "Асен I"). Агресивното "поведение" на познавателната фактология и инертността на образа лишават от естетическа идентичност тези заявили себе си като "художествени" библиотечни поредици и градят същността им на учебно-възпитателни помагала с голяма националистична тенденциозност, т.е. отклонява ги от литературния и ги приобщава към идеологическия дискурс в една от неговите хипостази - образованието. Защото образователните институции поначало са здраво скрепени с идеологическите. Със своята училищна и извънучилищна мрежа (сказки в читалищата; с просветната си дейност в казармите, в различните клубове и организации), обхващаща на практика огромната част от населението в активна възраст, образователните структури през 30-те години на ХХ в. (когато от съвременните ни медии са познати само вестниците и едва прохождащото радио), са безспорно най-мощният канал за отпращане на идейни послания.

Нека погледнем на т.нар. познавателна част в историческите четива от още един ъгъл: на широкото навлизане на факта в литературата ни през 30-те години на ХХ век. Както е известно, тогава у нас се наблюдава сближаване между художествените и нехудожествените жанрове. След като "художествената условност кулминира към 20-те години" (Н. Георгиев), идва ред на известно оттласкване от нея и на увлечение по документалното. За разлика от съжителството на фикционалното с достоверното докъм края на XIX в., което е израз на неспециализирано литературно мислене, нехудожествените елементи в белетристиката от 30-те години на ХХ в. навлизат, след като тя е усвоила художествената условност и съзнателно е разтворила границите си към факта. Репортажната и научнофантастичната литература са резултат именно от такова придвижване на епическия образ към документалното начало. Б. Шивачев, Г. Караславов, Св. Минков, Л. Стоянов и др. свободно допускат достоверното до фикционалното, полагайки ги в общ литературен ред. "Сребърната река" и "Писма от Южна Америка" на Б. Шивачев приличат на рисунки от натура, на скици, направени от позициите на автобиографизма без осезаемо участие на "преработващото" художествено съзнание. "Споржилов" на Г. Караславов е съчетание от белетристика и публицистика с документално-репортажен характер, от фикционално с действително преживяно, автобиографично. Може да се обобщи, че при тези автори документалното бива втъкавано като сплит от нишки в художествената канава. При масовото историческо четиво се наблюдава обратният процес: знанието - по чисто прагматични причини - търси формата на художествен образ. На литературността на творбата се гледа като на полезно и необходимо средство, което ще направи по-ненатрапливо присъствието на идейно обработената историческа фактология.

Познанието в книжките на библиотечните поредици търси разнообразни начини да внушава своята "обективност". В потвърждение на афористичната мисъл, че историческата наука е политика, проектирана в миналото, литературата, претендираща да бъде сериозен източник на исторически знания, подлага фактите от Българското средновековие на внимателен подбор: от тях тя изтегля онези, с които може да построи необходимия митологичен свят на героичност, слава и монументална извисеност, свят, населен от победители и от културни месии, - свят, в който трябва да бъдат интегрирани максимален брой читатели, възприемайки го не като някаква измислица, а като действителна етносреда - в миналото, но и в настоящето. Разказът за историята в книжките на Т. Атанасов, Ст. Попов, Д. Панталеев, Ст. Олчев и мн. др. последователно заличава вътрешноантагонистичните процеси в средновековна България или, ако ги допусне до сюжета, ги интерпретира като частен случай от реда на индивидуалния живот на личността. С това историческото четиво стига до парадокса именно то да е лишено от историчност. От страниците на "Изкуство и критика" Ив. Дуйчев остро критикува доайена в историческата белетристика П. Карапетров заради недобросъвестно отношение към историческата истина: "Струва ми се, че от "Каменният бог" четецът ще добие напълно превратна представа за тези (историческите - б.м., О.Г.-Т.) лица и събития."²⁶ Едва ли доцентът (тогава) по българска история може да бъде упрекнат в прекалено пристрастие към историческата достоверност - черта, която проявяват мнозина професионални историци в подхода си към литературната творба на историческа тема: при П. Карапетров отклонението от историческата истина се определя не от някаква вътрешна художествена последователност, а от тенденциозно националистично пречупване на историческите факти. Ив. Дуйчев долавя драстичното противоречие между култовото отношение, което официозното художествено историческо четиво демонстрира към историческата истина, и нейното действително изопачаване, най-малкото - строгата избирателност към нея. Доизмислянето, свободното отношение към историческия материал е резултат не от индивидуална художествена логика, а от обща подчиненост на националистичната идея. Познавателната тенденциозност придобива пълна оголеност чрез коментиращи авторови текстове като "опасен самодържец" и "узурпатор" (отнасящи се до селския цар Ивайло), като "страшна държавна ерес" (богомилството) и пр. в романа "Тертеревци" от Хр. Братанов-Бран.

Охудожествяването - може би това е точното определение за използването на изобразителни похвати със съмнителен ефект - на популярното историческо четиво, носи типологичните черти на масовата литература. Доколкото масовата литература е проблем както на литературознанието, така и на социологията, тя функционира преди всичко със своите обществено акцентирани значения, а не с художествената си специфика. Като всяко популярно изкуство, и историческото четиво в десетилетията между двете световни войни се стреми към възможно най-пълно уеднаквяване на комуникационните кодове на автора и широката читателска аудитория. В обратния случай, ако авторът търси оригинална образна иносказателност, възниква риск от "шум" в комуникационния канал и в резултат на това - от читателско неразбиране. "... всеки текст (особено художественият) съдържа нещо, което бихме предпочели да наречем образ на аудиторията" (курс. авт.) (Лотман 1992:240). Р. Ингарден говори за имплицитен читател. Тъй като адресат на историческите библиотеки е масовият читател, езикът е максимално достъпен, съобщението е подробно, ясно, точно, недопускащо художествения намек, елипсата или премълчаването, характерни за класическите литературни образци. Фактът, че историческото четиво се утвърждава в серийна форма на съществуване, като поредно издание със съответен номер на библиотека с дългогодишен живот, е показателен за неговото съгласие да участва в изграждането, а после и да повтаря един установен модел на изображение и в най-голяма степен да покрива читателския хоризонт на очакване. Тази комуникативно-сугестивна стратегия стъпва върху идеен фундамент, съобразен с потребностите на масовия читател, като се стреми да ги задоволи, без да пропусне възможността да ги направлява идейно в посочения митологичен план.

Дълголетното задържане на масовия читателски интерес в мрежата на неонационалистичните фигури се дължи и на една умело експлоатирана рецептивна особеност, характерна за възприемателя със слабо развити способности за общуване с културни текстове, включително и литературни: чувството на удовлетвореност при разпознаване на вече срещан модел. Според И. С. Левшина към признаците на задължителната популярност на образния модел спадат: невсекидневният тип главен герой, традиционната фабула със завръзка, кулминация и развръзка, занимателната и действена интрига, любовната ситуация, затвореният - завършен и еднозначен финал, най-добре щастлив (Левшина 1980:181). Характеристиките на масовото историческо четиво съвпадат с тази обобщена структура на популярното изкуство. За по-изчерпателното й представяне би могло да се прибави следването на реалистичните принципи на изображение в комбинация с отделни романтически техники и най-вече с техни сантименталистки и приключенски ерзаци. В една рецензия за "Мечът на хановете" от П. Карапетров като достойнство на романа се изтъкват именно "примамливият сюжет" и романтичният любовен епизод²⁷. В същата посока е и оценката на Г. Константинов за художествените "достойнства" на тази литература: "В края на краищата всеки разчита на определен естетически вкус. А тъкмо сензационното четиво е най-близко до вкуса на масата, който поддържа библиотеката на Карапетров" - пише известният литературен критик²⁸, насочвайки отново към неособената култивираност на читателския вкус, който отдава предпочитание на сюжетната интрига, на събитийната занимателност, на романтическите повествователни обрати.

Историческата белетристика проявява трайно предпочитание към герои, които умеят да побеждават, към силни, често самотни личности с горди характери и призната роля в държавното строителство. Масовото историческо четиво довежда интереса към този тип герои до неговия абсолют, при което значенията на текста в най-голяма степен се изразяват чрез техните образи. От структурно гледище това са творби на моногероя, един от експлицитните знакове за което е самото заглавие: "Исперих", "Цар Крум", "Борис", "Симеон", "Цар Петър" и пр. Действията на героя са представени в чисто миметичен план - те копират действителните житейски стъпки на прототипа, а с активното привличане на техники на романтическото изкуство се подчертава неговата изключителност: създаването на българската държава е резултат от волята на хан Исперих и благодарение силата на неговия разум всичко протича бързо и безконфликтно ("Исперих" - П. Карапетров); България просперира, защото хан Крум е "умен, строг, справедлив" ("Мъдростта на Крума" - Хр. Казанджиев); спокойната увереност на княз Борис превръща процеса на християнизиране у нас в тържество на целия народ ("Светъл път" - Д. Марчевски-Люляков).

Лидия Гинзбург пише, че човекът става историческа фигура не само със своето участие в "историческите събития", но и със своя домашен и с душевния си живот (Гинзбург 1979). Масовото историческо четиво проявява слаб интерес към "частната" страна от битието на изобразявания средновековен монарх или, доколкото я включва, то е за да подчертае подчинеността й на дълга пред историческата мисия. "Домашният живот" почти отсъства - той би противоречал на идеята за изграждане на монументално-митологичен образ, а "душевният живот" е затворен в еднообразните проявления на патриотичното чувство. Героите на М. Теофилов, В. Примо, Л. Паспалеев, Хр. Казанджиев, С. Драгостинов и т.н. са психични близнаци, лишени от индивидуалност, недокоснати от духа на конкретното време и обстановка, в която живеят. Приличат си не само всички герои с име Исперих (на П. Карапетров, Хр. Златинчев, К. Каменов, Н. Никитов и др.), Крум (на Хр. Златинчев, Д. Тенчев, Хр. Казанджиев), Симеон (на Хр. Братанов, Хр. Бръзицов, Хр. Златинчев)... Психично родство обединява и герои с различни имена. Схемата на психичната уравниловка се разпростира и върху любовните вълнения на героите.

Сюжетната постройка също е максимално опростена и непредизвикваща напрежение у читателя. Най-често тя се състои от една основна линия, проследяваща заслугите на главния герой пред отечеството, и от една второстепенна - любовно-сантиментална, изпълняваща ролята на пикантна подправка. Историческият роман още от времето на У. Скот гради "двоен" сюжет: от една страна, той разработва историческите събития, а, от друга - частния живот на историческата личност. Масовото историческо четиво у нас през 20-те и 30-те години на ХХ в. по правило не се интересува от националния колектив, от неговите социални групи и от тяхното движение във времето - те стоят в сянката на голямата фигура на институционализирания водач. Именно той е субектът на историческите събития, ценностното в историята се "свива" до неговите героични прояви. Действията на тази най-важна персона изграждат сюжетната ос, като върху нея се "нанизват" един подир друг, на една-единствена мисловна нишка и в проста вътрешна зависимост действията на централната историческа фигура. В резултат на редуцирането сложните исторически процеси до "героичните" жестове на една личност структурата на творбата придобива ясен, пригледен, разбираем и за най-неопитния читател план, според който за изразяването на художествената идея са напълно достатъчни сюжетът и образът на монарха.

Време-пространственият модел в масовото историческо четиво е изграден по аналогия с физическия - за да се поддържа у читателите убеждението, че разказът за миналото представя живота такъв, какъвто е бил, а не преиначен или измислен. Художествените категории време и пространство се мерят чрез значимите държавни събития, и по-конкретно - чрез "изработването" им от главния герой в тях. Времето и пространството "принадлежат" именно и само на него. В този факт могат да се открият две внушения - от една страна, че личността на монарха олицетворява целия народ, а, от друга страна - че в ролята си на водач и патриот той обема времето и пространството на масите.

Художественото време си избира да следва, и това е обяснимо в кода на желаната лесна комуникативност, причинно-следствения ред на събитието. Разместванията в него, доколкото изобщо се срещат, са елемент на психологическата обрисовка на героите. Широко разпространеният мотив за пророческото съновидение на Ивайло ("Тертеревци" - Хр. Братанов-Бран, "Ивайло" - Хр. Златинчев, "Ивайло" - П. Карапетров), дало повод за "надникване" в бъдещето - когато пастирът ще стане цар, - е аргумент на самия герой за правилността на по-нататъшното му поведение. Повествователят обаче здраво държи нишките, свързващи живота "наяве" с подсъзнанието на героя, и не позволява субективно преживяното време да доведе до нарушаване целостта на линеарното изложение.

Наред с това стотиците книжки на библиотека "Древна България" дават възможност и за едно по-обобщено тълкуване на художественото време. Ако приемем, че цитирането е начин да се преодолее линейно-екстензивният характер на словесното изображение (Левин 1968: 35-38), можем да интерпретираме мотото "О, неразумни и юроде" като опит за разширяване на художественото време от конкретния му първообраз по посока на всеобщото българско време. Назоваването на градове, крепости и пр. от всички географски посоки пък работи за изграждане в съзнанието на читателя на единен образ на националното пространство, респективно на чувство за национална консолидация - в извънлитературен план.

Събитията и личностите на Българското средновековие се задвижват от самоуверен демиург, за когото дискретното насочване на читателя из света на миналото е непознато или - по-точно - нежелано. Зад неговата демонстративна осведоменост наднича преднамереността на писателя, отдаден на националистичната идея.

Лансирането на масовото историческо четиво като висока литература се подема от литературни сътрудници с националистична ориентация. Техните усилия се концентрират върху осигуряването социалния живот на историческото четиво: "Библиотеката намери заслужена и насърчителна преценка сред българското общество и днес тя се разпростира из всички кътове на родната страна."²⁹ "Хвала им!" (На братята Петър и Александър Карапетрови - б.м., О.Г.-Т.) - е едно от потвържденията на тази преценка, дошло от Варна³⁰. В Пловдив се отпечатват съобщения за сказка от П. Карапетров - "известен наш писател-историк"³¹. Из периодиката се публикуват и фотографии на П. Карапетров, под една от които стоят думите: "Известен исторически писател и редактор на художествената библиотека "Древна България".

Както обикновено обаче, критическата апологетика се съпътства от неизбистрени и еклектични преценки. Анализът на изображението се подменя с изрази като "добра", "въздействаща", "интересна", "вълнуваща", "увлекателна" книга, което издава отсъствието на адекватни критически оценки или, най-малкото - неустойчивостта на критериите. Липсва какъвто и да било отзвук на апела на Ив. Радославов за професионализъм в литературнокритическата дейност: "Той (рецензентът, б.м., О.Г.-Т.) трябва да посочи чисто художествените достойнства или слабости на произведението."³² Основания за критическото одобрение се намират най-вече в историческите поуки, които могат да се извлекат от книжките на библиотечните поредици: "И само с грижливо взиране в това минало ние ще можем да почерпим поука и да избегнем злокобни грешки в сегашното" - пише Ив. Кепов по повод на една от новопоявилите се библиотеки за исторически четива³³. Сговореността с националистичната идея кара критиците да изоставят жанра на литературната рецензия и да упражняват идейната прокламация, противопоставяйки се на общата унилост на народа³⁴. "Целите и заслугите на издателство "Древна България" са не само художествено-литературни. Основната нишка е идеалистичното популяризоване на националния ни героизъм..."³⁵

Критическата ситуация по отношение на масовото историческо четиво води и до създаване на литературни митове за хората, ангажирани с неговото издаване. Дълъг е списъкът на рецензиите, които по заглавие са посветени на новоизлязла творба със сюжет от Средновековието, а по съдържание - на нейния издател или редактор Петър Карапетров. А тъй като тази централна фигура на междувоенната ни историческа белетристика е съчинител на десетки разкази, повести и романи на историческа тема, тя е препоръчвана като автор на "най-хубавото, което българската литература е създала"³⁶. Критическите отдели на литературната и обществено-политическата периодика определят делото на П. Карапетров като "голямо и сериозно"³⁷. Около създателя и издателя на историкобелетристични текстове освен голям брой автори на историческа проза гравитират и множество критици. "Първенството" на П. Карапетров сред авторите и издателите на историческа проза обаче е само пример за преходността на литературната слава, разцъфтяла върху почвата на национализма - идеология с динамичен характер, неустойчива - както впрочем и самото явление "нация", появило се едва преез XVIII в. и базирано на ред въобразени черти.

Масовото историческо четиво, заедно с неговата критическа апологетика, представляват едно от силно изразените и монолитни литературни явления в годините между двете световни войни. Образът му на висока и престижна литература в масовото съзнание тогава се подсигурява както от големите тиражи и подкрепата от най-висшите държавни управленци (по случай 10-годишнината на издателство "Древна България" се организира тържествено юбилейно честване, в което взимат участие всички тогавашни министри, а цар Борис III награждава издателството с орден³⁸), така и от неговата идейно-художествена "устойчивост", стъпила върху образния трафарет, върху лесно разпознаваемата поради популярността си литературна матрица. Близо две десетилетия историческите библиотеки предлагат разкази, повести и романи с твърд семантичен знак, затворен в кръга на няколко политически и психологически понятия: държавност, монархическа институция, национално самочувствие, патриотизъм. Усилията по отношение на художествения образ са изключение. Авторите на исторически четива, предназначени за широката публика, подменят естетическите ценности с националистични. "Историческата белетристика до голяма степен е наложена от нуждите на известен политически момент, а не от чисто литературни нужди."³⁹ Създаването, масовото тиражиране, рекламирането, разпространяването и значителното критическо оценностяване на популярното историческо четиво е форма на идеологическо въздействие. Днес тези произведения представляват исторически интерес като част от разноликия национален литературен процес, а в по-общ план и като един от културните знаци на междувоенния период - знак, запечатал в себе си опита за психотерапия на националната травма от двете катастрофални войни.

Извънлитературният подход към историческата белетристика се оказва двойно уязвим: първо, заради преакцентирането от литературната критика на идейните внушения на масовото историческо четиво при последователното подминаване на художествения образ, и, второ, заради хиперболичната основа на повечето от тези внушения. Първата грешка намира своя коректив в статиите на някои от най-авторитетните ни критици и писатели от междувоенния период, а втората, по-точно - вторичната, - в публикациите на по-широк кръг интелектуалци, които се противопоставят на раздухването на безсмислена мегаломания и на произвол при нейното аргументиране.

"Особено след неуспехите във войните... направихме нещо чудовищно от нашия скептицизъм. Срещу него поставихме самохвалството..." - пише през 1930 г. Ал. Балабанов⁴⁰. Осем години по-късно Ив. Хаджийски обобщава: "Една оптимистична теория за българския народ може да има обществено значение само доколкото е научна. Днес не може да се буди национално и социално въодушевление с наивни идеализации на българския народ..."⁴¹

В уравновесяване на махалото, което историческата белетристика и част от нейната критика се опитват да оттласнат от безверието по посока на националния оптимизъм, се включват и други изтъкнати хуманитари - Ив. Дуйчев, Д. Б. Митов, Ив. Радославов, П. Динеков, Й. Бадев и др. В какво се изразяват техните несъгласия? На първо място, посочените строители на българската култура се противопоставят на играта с болезнено възбуденото историческо съзнание на читателя, чиято разклатена ценностна система го прави податлив на внушения; упрекват многобройните автори на исторически четива в неморално отношение към българската история, в безотговорност към фактите, в безцеремонна тенденциозност на текстовете им. "Когато не може да се допълни хубавото и неизвестното от нашето минало, не бива да дръзваме да го оскверняваме (курсивът мой, О.Г.-Т.), защото вършим непростимо зло на народа си"⁴² - пише Ив. Дуйчев в рецензията си за романа "Каменният бог" на П. Карапетров. Призивът на големия български филолог и историк е предшестван от не един апел в тази посока. Още през 1928 г. Ив. Кепов предупреждава за вредата от експлоатацията на патриотичните чувства от страна на "...разни безсмислени и неясни "Древни Българии", с които невежи и несведущи люде да опитват перото си и да спекулират с жаждата на обществото за исторически знания"⁴³. Предупреждение със същия смисъл, но вече много категорично и със силен критически темперамент отправя и Й. Бадев: "...понеже с историята най-лесно може да се спекулира за най-разнообразни цели и понеже мъртвите й страници са вседостъпни, подпретнаха се в последно време да произвеждат исторически повести и романи и звани, и незвани, та има понякога риск в недомислията на малодарници да изчезне самата историческа истина"⁴⁴.

С равна по сила острота се поставя и въпросът за ниските естетически качества на масовото историческо четиво. През всичките години на съществуването си изданията на П. Карапетров са критикувани заради художествената непълноценност на историческото изображение. По отношение на книги № 1 и 2 от библиотека "Български исторически романи" - "Богомилите" от П. Карапетров и "Цар Симеон" от Цв. Минков - Павел Спасов посочва като недостатъци на историческото повествование "обемистия сюжет", дългия "наниз от епизоди", липсата на психологизъм. Същите слабости П. Спасов открива и в романа "Цар Симеон" от Цв. Минков⁴⁵. Ив. Радославов отбелязва, че Б. Савов "често ниглижира чисто художествената страна на своето творчество"⁴⁶. П. Динеков обобщава: "Търсенето на подобен род литература (историческата проза - б.м., О.Г.-Т.) предизвиква нейното бързо произвеждане, а с това тя губи художествена цена (курс. мой, О.Г.-Т.), защото почти винаги количеството се явява в ущърб на качеството."⁴⁷ И авторът посочва художествения недостиг в историческата ни белетристика - външно атрактивен сюжет (любовна интрижка, политически заговори и сплетни); повърхностни образи, композиционна разкъсаност. Пак от страниците на в. "Литературен глас" звучи критическият глас на Д. Б. Митов, който се обръща към авторите на исторически повести и романи с призив не само да познават историческите факти, но и да имат художествено въображение⁴⁸.

И още едно многозначително наблюдение, отново обнародвано на страниците на в. "Литературен глас": между количеството на историческите романи и интереса на критиката към тях съществува несъответствие. Тази констатация, намерила място в издание, което се печата в печатница "Древна България", поставя риторично звучащия днес въпрос за недостатъчната заинтересованост на литературната ни критика от масовото историческо четиво.

Художественият исторически официоз в периода между двете световни войни е образец за постепенното обезсилване на популярния чрез литературата националистичен мит. И тук възниква много интересният въпрос, защо един и същи сюжет - този за силата на Първото и на Второто българско царство, разработван в две различни политически и социокултурни епохи - на Възраждането и на годините между двете световни войни, се осъществява по принципно различни начини. Защо апологетите на Българското средновековие, творили през XIX в., създават един красив поетически мит, който, подобно на много други в световната литература, има спасителна роля спрямо човека, застанал със страх пред историята (Елиаде 1995:460-461), а писателите от 20-те и 30-те години на ХХ в. от същия исторически "материал" произвеждат идейно клише?

Отговорът може да се търси в различни посоки.

На първо място, като причина за успеха на възрожденския исторически мит, разбиран като въздействаща поетичност, ще посоча факта на неговата новост, на проектната му стойност, имплицираща бъдещето, на неговата непохабена свежест. Срещу цялата тази, да обобщя: митологична - сила на възрожденския разказ за българската средновековна слава стои износеността на същия сюжет през междувоенните години на XX век. Този сюжет популяризира "истината", от която е произлязъл и възрожденският исторически мит - "истина", която обаче се преекспонира, тиражира се масово и до безкрай, а неоспорим психологически факт е, че твърдение, повтаряно многократно, макар и да е правдиво, се пречупва в съзнанието с обратен знак и ако не изгуби истинното си значение, то със сигурност изгубва значимостта си. "Стига увлечения подир исторически сюжети, защото това грози да се превърне в напаст."⁴⁹ Това обаче е формалната причина, поради която успешното митологизиране на Българското средновековие не се случва през 20-те и 30-те години на XX в. в масовото историческо четиво.

Дълбоката причина за несбъднатия втори истински живот на мита за някогашната ни слава трябва да се търси другаде. В изследването си за мита Р. Барт посочва неговата двойна функция: да дава възможност да се разбере и да налага (Барт 1991: 51). Нашите възрожденци залагат на първата функция - разбирането; докато мисионерите на националистичната идея от 20-те и 30-те години на XX в. активират втората му функция - инструктивната. Предметът на историческия разказ се нормативизира, а неговите образни осъществявания максимално се ограничават, свеждат се до проста схема, която не търпи инварианта. Или, казано с други думи: Възраждането гради мит, който обслужва интересите на нацията в нейната съвкупност; който имплицитно носи в себе си понятието "свобода"; и накрая - мит, който не е частно интериоризиран, а се стреми да бъде "полезен" на целия национален колектив. Масовите исторически библиотеки от междувоенния период ползват темата за средновековната българска слава, за да подпомогнат решаването на тежкия психичнотравматичен проблем на разбитите национални надежди, но - разбити при наличието на държавност и на държавни строители, които обаче са заложили на грешна карта в битката на голямата историческа сцена.

Оказва се, че митологизации на държавността са възможни там, където държава няма. Има ли я, тя извиква вечния конфликт между духовното в човека и властта.

Нека обобщя: аксиоматичните идейни внушения лишават масовото историческо четиво от художествена пластика, от новост и от разкрепостеност. То е затворено между втвърдените рамки на едно рационализирано образно решение. Logos-ът убива Mythos-a: предвзетият Logos, който постепенно изтрива истинното - онова, без което митът не може да обективира своите поетически прозрения.

ЛИТЕРАТУРА

Антична философия 1988: Антична философия. Съст. Р. Радев. София.

Барт 1991: Барт, Р. Въображението на знака. София.

Брус 1992: Брус, С. Психотехника на убеждаващото въздействие. София.

Гелнър 1998: Гелнър, Ъ. Цит по: Е л и, Д. Идеите за нацията. В: Общности и идентичности. София.

Гинзбург 1979: Гинзбург, Л. О литературном герое. Ленинград.

Елиаде 1995: Елиаде, М. Трактат по история на религиите. София.

Кьосев 1997: Кьосев, А л. Расизъм in potentia? - В: Усвояване и еманципация. Ред. Ат. Натев. София.

Левин 1968: Левин, Ю. И. Линейность речи и ее преодолении. - В: Третья летняя школа по вторичным моделирующим системам. Тезисы. Тарту.

Левшина 1980: Левшина, И. С. Функцирование киноисскуства в масовой молодежной аудитории. - В: Социальные функции искусства и его видов. Москва.

Лотман 1992: Лотман, Ю. Култура и информация. София.

Смит 2000: Смит, А. Сепаратизъм и стремеж към автономия в индустриалните общества. - В: Националната идентичност. София.

БЕЛЕЖКИ

1. Константинов, Г. Национален романтизъм. - Литературни новини, II, № 10, 2 дек. 1928. [обратно]

2. Бабев, Д. Художествен историцизъм. - Листопад, XVI, 1934, № 8. [обратно]

3. Балабанов, Ал. Национализъм и култура. - Отец Паисий, IV, 1931, № 11-12, с. 153. [обратно]

4. Тричков, Б. Пред истински национален изгрев. - Златорог, II, 1921, № 1-2, с. 58. [обратно]

5. Сред най-устойчивите знаци на интереса към миналото са новосъздаденият Национален църковен историко-археологически музей и Македонският институт; началото на археологическите разкопки в старите български столици; реставрацията на църквата "Св. София"; появата на нови заглавия в историческата периодика, вкл. и издания на БАН, както и на множество сборници с краеведски проучвания, и може би най-важното - загърбването на романтизираната летопис и утвърждаването на българската историческа наука с трудовете на В. Златарски, П. Мутафчиев, Б. Филов, П. Бицилли и др. [обратно]

6. Страшимиров, А. Книга за българите, 1918; Нашият народ, 1923; Пенев, Б. Нашата интелигенция. - Златорог, V, 1924, № 1; Казанджиев, С п. История и народ. - Златорог, IХ, 1928, № 2-3; Хаджийски, И в. Оптимистична теория на нашия народ. - Философски преглед, IХ, 1938, № 10; Петканов, К. Характерни черти на българите. - Философски преглед, II, 1930, № 3, и мн. др. [обратно]

7. Бицилли, П. Ролята на личността в историята. - Философски преглед, I, 1929, № 2; Мутафчиев, П. Към философията на българската история. - Философски преглед, III, 1931,№ 1; Янев, С. Пътят на нацията. С., 1939, и мн. др. [обратно]

8. Гълъбов, К. Новата българска литература. - Годишник на Софийския университет, ХХХII, 1935-6, с. 32. [обратно]

9. Росен , П. Български исторически романи. - Литературен глас, ХI, № 405, 19 окт. 1938. [обратно]

10. Не разполагам с официална статистика, но със сигурност твърдя, че четящите хора в периода между войните днес отлично си спомнят библиотечните поредици на "Древна България". [обратно]

11. Под "център" ще разбираме не географска точка - Берлин, Париж, Москва, а творческа среда (Лотман 1989). [обратно]

12. Атанасов, Н. Исторически романи. - Листопад, XI, 1929, № 5-6. [обратно]

13. Платон. Държавата. С., 1981, с. 170. [обратно]

14. Константинов, Г. Нова българска литература. От Паисий до наши дни. Част втора: след Освобождението. С., 1943, с. 422. [обратно]

15. Митов, Д. Б. Бенковски, роман от Л. Стоянов. - Литературен глас, III, № 90, 22 окт. 1930. [обратно]

16. Цанев, Г. Нашият литературен живот. - Изкуство и критика, I, 1938, № 1. [обратно]

17. Стълпник, В л. П. К-в: "Елема". - За вас, I, 1933, № 1. [обратно]

18. Вж. напр. Хрусанов, Г. Петър К-в като писател - историк. - Нова камбана, I, 1937, № 252. [обратно]

19. Минков, Ц в. Нов исторически роман. Бенковски, от Л. Стоянов. - Мисъл и воля, I, 1930, № 12. [обратно]

20. Вж. още Христов, К. Българският исторически роман. - Литературен глас, Х, № 339, 27 ян. 1937. [обратно]

21. Динеков, П. Между книгите и списанията. - Литературен глас, III, № 83, 4 окт. 1930. [обратно]

22. Fisher, E. Историята като образ. - Училищен преглед, ХХVII, 1928, № 6. [обратно]

23. Агънски, Н. "Боян магесникът". Исторически роман от П. Карапетров. - Литературен. глас, Х, № 370, 1 дек. 1937; Росен, П. Български исторически романи. - Литературен глас, ХI, № 405, 19 окт. 1938, и мн. др. [обратно]

24. Заря, ХVI, 1938, № 5176, 5178, 5179, 5180, 5181, 5182, 5183, 5187, 5191, 5199. [обратно]

25. Атанасов, Н. Днешната българска литература. - Глобус, IV, № 21, 17 февр. 1929. [обратно]

26. Дуйчев, И в. Един нов "историчски роман". - Изкуствно и критика, II, 1939, №7. [обратно]

27. Чолаков, С т. "Мечът на хановете" - роман от П. К-в. - Пряпорец, ХХХII, 1930, № 39. [обратно]

28. Константинов, Г. Нова българска литература. От Паисий Хилендарски до наши дни. Част втора: след Освобождението. С., 1943, с. 422. [обратно]

29. П. К-в (най-вероятно самият Петър Карапетров). Художествена библиотека "Древна България". - Листопад, Х, 1929, № 5-6. [обратно]

30. "Древна България". - Варненски новини, ХХVII, № 6572, 30 ноем. 1936. [обратно]

31. В. "Борба", ХVI, № 4624, 23 септ. 1936. [обратно]

32. Радославов, И в. За литературната рецензия. - Хиперион, IХ, 1924, № 7. [обратно]

33. Кепов, И в. "Българска историческа библиотека". - Литературни новини, II, № 2, 7 окт. 1928. [обратно]

34. Минков, Ц в. Нов исторически роман. - Мисъл и воля, I, 1930, № 12; Атанасов, Н. Видения на миналото. - Глобус, III, № 11, 9 дек. 1928; Днешната българска литература. - Глобус, III, № 21, 17 февр. 1929; Исторически романи. - Листопад, Х, 1929, № 5-6, и мн. др. [обратно]

35. Росен, П. Български исторически романи. - Литературен глас, ХI, № 405, 19 окт. 1938. [обратно]

36. Карапетров, П. Христов, К. Българският исторически роман. - Литературен глас, Х, № 339, 27 ян. 1937. [обратно]

37. Киров, П. Български исторически романи. - Глобус, III, № 38, 16 юни 1929; Агънски, Н. Боян Магесникът. - Литературен глас, Х, № 370, 1 дек. 1937; Христов, К. Българският исторически роман. - Литературен глас Х, № 339, 27 ян. 1937; Росен, П. Български исторически романи. - Литературен глас, ХI, № 405, 19 окт. 1938; Чолаков, С т. "Мечът на хановете" - роман от П. Карапетров. - Пряпорец, ХХХII, 1930, № 39; Каратеодоров, В. "Мечът на хановете". - Македония, IV, 1930, № 1122; Хрусанов, Г. Петър Карапетров като писател. - Нова камбана, I, 1937, № 252, и др. [обратно]

38. Вж. Юбилеят на книгоиздателство "Древна България". - Литературен глас, ХI, № 437, 31 май 1939. [обратно]

39. Динеков, П. Между книгите и списанията... [обратно]

40. Балабанов, А л. Мястото на българската литература. - Българска книга, I, 1930, № 1. [обратно]

41. Хаджийски, И в. Оптимистична теория на нашия народ. - Философски преглед, Х, 1938, № 10. [обратно]

42. Дуйчев, И в. Един нов "исторически" роман. - Изкуство и критика, II, 1939, № 7. [обратно]

43. Кепов, И в. Българска историческа библиотека. - Литературни новини, II, №2, 7 окт. 1928. [обратно]

44. Бадев, Й. Мисли върху историческия роман. - Златорог, XVI, 1935, № 1. [обратно]

45. Спасов, П. Сред книгите и списанията. - Хиперион, VIII, 1929, № 5-6. [обратно]

46. Радославов, И в. Ботьо Савов. Отец Игнатий. Издателство "Древна България". - Хиперион, IХ, 1930, № 3. [обратно]

47. Динеков, П. Между книгите и списанията. Историческата белетристика. - Литературен глас, III, № 83, 4 окт. 1930. [обратно]

48. Митов, Д. Б. История и литература. - Литературен глас, VII, № 244, 10 окт. 1934. [обратно]

49. Ноков, Г. Художествената ни литература през 1930 г. - Заря, III, 1931, № 3 и 4. [обратно]