Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ЛЕВИЯТ" ИСТОРИЧЕСКИ МИТ - МИТ В ОПОЗИЦИЯ

Огняна Георгиева-Тенева

web | Литература и исторически мит

На бума на национализма между двете световни войни, на неомитологизма, постигнал в най-голяма степен хомология между творческа рефлексия и държавна културна стратегия, се противопоставят писателите от т.нар. пролетарско-революционен фронт.

Ролята на идеологически коректив обаче вече гарантира наличието на идеологемност в литературата в "опозиция". В предзададената смислова тенденциозност, възприета от авторите с леви убеждения като антитеза на националистичната историческа белетристика, и в нейната политическа каузалност се разчитат белезите на нормативната литература, на детерминираността от извънестетически фактори. Оттук и маркираността на "лявата" историческа белетристика от 30-те години на ХХ в. като доктринерска, подчинеността й на една теория образец, която налага своя унифицираща пропагандна риторика.

Така в пространството на историческото разказване през 30-те години на ХХ в. се оформят два антагонистично обособени по идеологически признак лагера: на официозното историческо четиво и на възникналата като негова алтернатива "лява" историческа белетристика. Казано с езика на междутекстовостта, разказът за царската слава на средновековна България е хипотекстът, който провокира появата на "левия" исторически разказ. Двата мегатекста се оглеждат един в друг, некриещи своите изявени междутекстови връзки (според класификацията на междутекстовите връзки на "изявени" и "латентни" - вж. Георгиев 1999).

Очевидно наблюденията върху очертания художествен обект не биха могли да заобиколят идеологическата му наситеност, но могат - и към това ще се стремят - да избегнат метаезика на идеологическия прочит: целта е не да се навлиза в полето на политологията, а да се опише и да се обясни поетиката на историческата белетристика "в опозиция".

Историческите романи от автори с "лява" ориентация у нас се появяват едва към средата на 30-те години на ХХ в. - позабавил се отпор срещу книжната продукция на историческа тема с гриф "Одобрено от министерството на..." До този момент "лявата" критика тълкува историческата проза като бягство от действителността и разглежда понятията социално и историческо като антиномична двойка: "Не из праха на миналото трябва тя (литературата - б.м., О.Г.-Т.) да черпи вдъхновение, а от живата действителност, от нейната многообразна трагика... с неговите (на живота, б.м., О.Г.-Т.) бивши хора и настоящи хищници"1 - пише през 1931 г. Л. Стоянов - пет години преди сам да се обърне към историческата тема. Прозрението за възможната социална полза от заиграването с историята и желанието за включване и лидерство в тази игра идват постепенно. "Трябва също така литературните работници на нашия фронт да се замислят за създаването на исторически художествени произведения, в които като противоядие на буржоазната историческа литература да разкрият героичното минало на народа в неговите борби за хляб"2 - пише вестникът на "левите" писатели през 1933 г. Скоро идеята се подема с голяма настойчивост от О. Василев: "Цъфти историческа литература, възкресяваща замъглените от векове образи и дела на български средновековни сатрапи; нижат се романи, повести и легенди за "доброто старо време", никне литературата на "силните личности"... Срещу литературния фронт на цанковщината, срещу общия културен фронт на фашистките класови и "надкласови" писатели и художници трябва да се възправи в цялата си мощ фронтът на всички леви, борчески писатели."3

Литературната рефлексия на отправените апели обаче се бави, поради което възванието се заменя от партийната директива. Корените на ултимативността водят към политиката на Коминтерна след конгреса му във Виена от 1926 г., когато се приема програма за борба срещу "буржоазния национализъм", а след това и към конгреса на съветските писатели през 1934 г., дефинирал методологията на "новото" изкуство и трасирал пътя за покриване полетата на идеологията и литературата. На 28. 01. 1935 г. в Москва секретарят на Коминтерна Г. Димитров произнеся реч пред Съюза на съветските писатели. Тази реч настоява нормативизиращата теория да се снеме в художествената практика: "лявата" литература трябва "решително да се постави в служба на пролетарската революция, на борба против фашизма, против капитализма, на борба за мобилизиране и революционно възпитание на масите"4. Година след тиражирането речта на Г. Димитров чрез в. "Правда" (10. 03. 1935) Г. Бакалов публикува статията "Изобразете героичното"5, с която формулира задачите пред пролетарската литература: да представи процеса на пролетното пробуждане на народните низини, да тласка напред, да възпитава в борчески дух, опирайки се на героичното в живота, да подпомага класовото осъзнаване. Диктатурата на пролетариата от социополитическо учение се разпростира към литературата и започва да функционира като теория на художествения процес, като управленско построение, което ще задава правилността на словесното изображение. Съвсем естествено в мрежата на агресивната идеологизация попада и историческата белетристика.

Към средата на 30-те години на ХХ в. теоретиците на пролетарската литература започват да мислят историята като идеологическо оръжие. С това интересът към нея внезапно се разпалва. Върху арената на литературата започва истинска битка за миналото. "Борбата за историческото наследство играе голяма роля в текущия живот на всяка епоха"6 - пише Г. Бакалов. Следвайки постулатите на своята социално-политическа доктрина, всяка от воюващите страни изтегля от миналото онези нишки, които свързват някогашните традиции, морал и ценности на българския народ с техните съвременни идеологически интереси. "... няма пропаст между минало и настояще"7 - продължава Г. Бакалов с припряността на всеки закъснял, в случая в подялбата и онаследяването на историята. Той посочва критериите, с които трябва да се мери миналото, и начина, по който то трябва да се превръща в литература. Постепенно левият печат доизгражда и детайлизира концепцията си за това изключително важно от идеологическа гледна точка тематично течение в литературата. Неговото построение стъпва върху партийната императивистика, и по-конкретно - върху прогресистката теория, прокламираща всестранния човешки напредък като резултат от класовата борба.

Различните предписания за направата на "левия" историкобелетристичен текст задават градежа на една нова система от митове, чиито автори, може да се очаква - ще бъдат не личности с автономно творческо съзнание, а преди всичко - изпълнители на идеологическа поръчка.

"Лявата" историческа проза явява своите семантични параметри най-напред в пролетарските периодични издания - не като художествени, а като инструктивни текстове. Нека ги проследим в схематичната оголеност, с която те присъстват в печата, а след това да анализираме пренасянето им в литературата.

Първата "естетическа" инструкция изисква белетристиката "в опозиция" да представи като централен социалния живот на изобразявания исторически колектив. Този императив, теоретично разработен в СССР най-вече в статиите на Луначарски (Луначарский 1987), се внася у нас и се огласява чрез "левия" печат. Особено усърдие в този план проявява "литературно"-общественото списание "Нов път" (1923-1925) с редактор Г. Бакалов, което почти във всеки брой отпечатва текстове от Луначарски. Обългарената норма за социалното промисляне на историческия разказ се пръсва по страниците на пролетарските периодични издания. "Литературата е социален (подч.м., О.Г.-Т.) фактор от първостепенна важност"8 - пише Л. Стоянов в първия брой на редактирания от него вестник "Щит" (1933-1934). Социалогизаторския канон утвърждава и в. "Кормило" (1935-1936): преведената от руски статия на Е. Вайсман "Мисли за историческия роман"9 сочи като задължително условие за създаването на "хубав" исторически роман наличието на "правилно, уточнено гледище към социалната постройка на обществото" (странно стои в цитирания идиом прилагателното "правилно" към понятието "гледище"). Оттук логично следва насочването на двете реалности - литературната и социалната - към плътно взаимно проникване и към заличаване на границите помежду им. Така създаваният от "лявата" проза исторически мит ще се прицелва към максимално извличане на обществена полза.

Писателите с пролетарско-революционни идеи пристъпват към историческата тема с убеждението, че изпълняват висша партийна мисия и че с творчеството си ускоряват прогресивните процеси в обществото. В предговора към киевското издание на "Мехмет Синап" (1939) Л. Стоянов пише, че на фашистката пропаганда за помиряване на класите трябва да се противопостави идеята за още по-здрава организация на революционното движение, за засилване на класовата борба "в името на историческите задачи на общественото развитие". Авторският паратекст в "Хайдутин майка не храни" от О. Василев (1937) чете романа като антидържавна проява - книгата не е предлагана на Министерството на просвещението за одобряване и читателят трябва "да прояви противозаконна смелост", за да разбере какво е написал той за копачите и орачите, за чорбаджиите и изедниците.

Мотивът за социалната правда се въвежда последователно във всяко историческо повествование, чийто автор се идентифицира като "ляв", и има една и съща композиционна постройка: първо, положителният герой се представя със социалната си биография, неизменно "сурова", но "достойна"; социалният антагонизъм е не само задължително, но и специално акцентирано, базисно смислово градиво, двигател на сюжетното действие.

Как нормативизираният модел на предварително "написаната" идеална творба на историческа тема дедуктивно се снема в конкретния художествен текст?

Л. Стоянов - автор, в чието творчество се кръстосват различни, дори противоположни естетически идеи (художественият му дебют, както се знае, е в полето на символизма) преминава през презрителното отхвърляне на историческото разказване като ретроградно, през определянето тематиката на историческата проза като покрита с прах10, но въпреки всичко пробва силите си и в тази сфера, при това - най-напред в подкрепяните от държавните институции официозни исторически библиотеки ("Мара хубава българка", 1928, библиотека "Древна България"; "Бенковски", 1930, издателство "Древна България", библиотека "Български исторически романи"). Идейната разнопосочност постепенно се преодолява и към средата на 30-те години на ХХ в. се стабилизира в полето на пролетарското изкуство: Л. Стоянов се оказва централна фигура в кръга на "левите" писатели, апологет на съветската култура и неин популяризатор в България. Повестта "Мехмет Синап" (1936) носи многозначителното подзаглавие "Историята на един бунт", което предзадава рецептивната формула, посочва призмата, през която трябва да се чете художественият текст. Известно е, че "актът на рецепцията започва винаги като отношение към паратекста" (Ракьовски 1997:33). Паратекстът на Людмил-Стояновата повест има деиктична функция, той извествява на читателя семантичната посока, към която ще го поведе изображението; предизвиква активно читателско съучастие; стреми се да предпази от нежелано, от "грешно" декодиране на художественото послание. "Историята на един бунт" е смислопораждащ "вход" към "Мехмет Синап", който дидактично-инструктивно явява пред читателя "истинския" смисъл на творбата. Експлицирано е осмислянето на миналото именно в категориите на социално-класовите сблъсъци, където историческото - изобразяваното - време, и актуалното - реалното авторово - време ще се свържат в отчетлив паралелизъм. Паратекстът на "Мехмет Синап" е "курсивиране" на художественото съдържание като свят на социалните колизии, заявка за прочит не толкова в художествен, колкото в идеологически комуникационен код. Художествената творба говори с политически език, копира изразните възможности на пропагандния рупор. Във "Водител" (1942) на Кр. Велков отново се оглежда естетиката, а може би по-точно - идеологията, на тъждеството. В униформен социален марш дефилират из романното пространство разбунтувалите се срещу боляри и царски слуги народни маси, демонстрирайки своето "авторство" над историята. Мита на "лявата" историческа проза: за социалната сила на народа, утвърждава и "Калофер войвода" (1938) на М. Марчевски - повест, издадена от "Реалистична библиотека" (курс.м. - О.Г.-Т.).

Впрочем идеолозите на държавната и на "лявата" културогема водят битка за притежание не само на миналото, но и на истината, за нейната постигнатост, за посветеност в нейните тайни. Още в първия брой на вестник "Щит" Л. Стоянов сочи като единствена радост на пролетарския писател способността му "да даде истината на живота" (курс.м., О.Г.-Т.). Алюзивните връзки с Исусовите думи: "...и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни"11, подканят към съизмерване на "лявата" литература със сакралното слово; на пролетарския мит - с архемитичния разказ на Светото писание.

Втора "истина" - пак, естествено, с инструктивен характер - на "лявото" историческо повествование: българският просперитет е функция на революционните борби. Статиите на Г. Бакалов12, както и на останалите сътрудници на левия печат, писали за историческата проза13, постулират като основно нейно съдържателно ядро въоръжените стълкновения. Б. Струмски отбелязва: "Вживяването в епохата с нейните борби (курс.м., О.Г.-Т.) и противоположности, ето първото условие за правилен подстъп към проблемата"14 (поредната употреба на прилагателното "правилен" е и поредно настояване за нивелиране спецификата на субективното). Творбите с различен идеен знак не прилепват към налаганата от "левите" писатели кройка за литературата и се превръщат в обект на яростни нападки. Авторите им се обвиняват в бягството от живота, във формализъм, в творческа бедност и идейна пустота, а творбите им се определят като мъртва буржоазна култура15. Докато революционните борби, обратно, "ускоряват историческото развитие", както пише Б. Струмски. "Прогресивният" исторически роман следва да описва революционните борби на масите, "за да се разкрият перспективите на съвременната обществена борба за светло бъдеще"16 - продължава странният хоров монолог на "левите" издания, пишейки плеонастичния мегатекст на революционната "истина" - особено експанзивен в частта си за бъдещето.

Известно е, че историческият роман винаги - все едно кога и къде е създаден, разказва за миналото, изпращайки послания към бъдещето. Това правило покрива, естествено, и българските исторически изображения - като се започне от Паисий, премине се през цялата художествена историопис на Възраждането и се стигне до обилния поток на историческия наратив в годините между двете световни войни. През столетието на Българското възраждане, както вече бе посочено, образите на средновековната ни слава търсят оптимистичната си проекция в предстоящите исторически събития, градят, наред с ретроспективния, и проспективния мит за Голямото българско време. Националистичната историческа проза от 30-те години на ХХ в. се стреми да възкреси този мит, но променената културна и най-вече политическа ситуация го превръща в негов ерзац. "Лявата" историческа белетристика моделира бъдещето в чисто утопичния план на безусловното всенародно благоденствие. Сбъдването на социалното щастие неизменно и натрапливо се поставя в абсолютна зависимост от революционните борби. Ето защо "левите" теоретици на историческия роман пропагандират революцията като върхово постижение на народа, като висш синтез на неговата градивна енергия, като еманация на обществения прогрес. Всички безкръвни движения, например за църковна самостоятелност и за просветно издигане, се премълчават или, ако се коментират, то е с остър негативистичен тон. Историята е ценностно йерархизирана, събитията в нея са строго класифицирани, като "върхът" е населен с въоръжени борци за правда и е озвучен от звън на мечове и топуркане на коне, а в "низината" тихо и незабелязано скрибуцат по страниците на историята, сякаш не от мира сего, някакви бледи книжовници, редом с които загърбени от живота чернокапци мълвят своите глухи молитви. Ето защо Фани Попова-Мутафова е обвинена от комунистическата критика в това, че възвеличава "миналото изцяло, всички негови обществени прояви еднакво: хайдушките подвизи и народното въстание - на еднаква нога с подема за черковна независимост", "еднакво възхвалява и просветителя Григор Пърличев, и революционерката Райна Княгиня"17 (постановка, позната и от социалистическата ни историография).

"Мехмет Синап" предизвиква у Г. Бакалов не просто възторжено одобрение - корифеят на "лявата" критика обявява повестта на Л. Стоянов за "прекрасен почин, с който се полага началото на историческата проза в нашата пролетарско-революционна литература"18. Трансформирането на социалното недоволство в революционен бунт е семантичен център на повествованието, а преобразяването на Мехмет Синап от стихиен бунтар във водач легенда, в спасител на Чеч и неин справедлив владетел е идеологемна щампа, която експлицира политическия начин на употреба на паметта. Тази матрична щампа се размножава във всяко следващо издание на унифицирания "ляв" разказ за историята - в "Хайдутин майка не храни" от О. Василев, в "Калофер войвода" от М. Марчевски, във "Водител" от Кр. Велков. Обща идиолектна особеност (ако си позволим този оксиморонен израз) на политическия говор за революционното минало е лозунгът: характерът му на призив, явяващ принципи на идеологемата, го превръща в основен инструмент на пролетарския катехизис. Ето няколко примера: "Челек трябва сам да си вземе късмета", "Едно разбито въстание не значи край. Наопаки, то засилва в душите огъня на мъст и нов порив за свобода" ("Мехмет Синап" - Л. Стоянов); "Оставаше само едно: всички угнетени и съсипани хора да се дигнат, да се разбунтуват против потисниците, ако искат да спечелят свободата си" ("Калофер войвода" - М. Марчевски). Реторическата ескалация при Л. Стоянов завихря в агитационния си патос и антимонархически призиви: "Който обича народа, не може да не мрази царя."

Езикът, с който "левите" разказвачи изговарят историята, е публицистичен, с открито подбудителни интонации. В този език изказът води към значението директно, с грижа за неговата безалтернативност, за изчистената му смислова едноплановост. Символните модуси на въоръжената борба - знамената, тръбите, песните - конструират монообраз на въжделеното историческо развитие с кулминация революцията, която ще замени установените потискащо-репресивни механизми с... нови. Охраняваното и застрашеното ще разменят местата си и читателят трябва да разпознае това завъртане като преход от мрак към светлина - преход, който "левите" писатели, отново експлоатирайки популярни образи от библейския архетип, пропагандират.

Образът на революцията, предвид проспективната му социална прицеленост, носи в себе си едно специфично за "левия" исторически разказ решение на проблема истина - художествена измислица, при което литературната теория и художествената практика са нерелевантни категории. В духа на вулгарносоциологическия ортодокс - преписан от съветското литературознание от 20-те години на ХХ в., когато от материалистически позиции измислицата в художествената творба се отхвърля като проводник на антиреализъм, - у нас постановъчно се утвърждава "обективността" на историческия образ19. От тези позиции логично идва и следната оценка: "...предизвиканият от нуждите на фашисткото господство роман съзнателно фалшифицира историята"20; а романите на Петър Карапетров са "фашистка подправка на историята"21. Но как да си обясним тогава факта, че историческият Мехмет Синап от разбойник и съратник на кървавия кърджалия Кара Фейзи в повестта на Л. Стоянов се явява като защитник на сиромашията, като борец за социална правда? И в същото време на читателя му се казва: на миналите времена не трябва да се приписват идеи от съвремието22.

От изтеклите столетия "левият" исторически наратив взима без фактологични трансформации това, което обслужва идеята за социалната революция. Отвъд тази граница е зоната на (до)измислянето, винаги наситено с революционен патос. Със своята всеотдайност към народа, с омразата си към боляри, цар и царски слуги, с бунта си срещу социалното примирение Ивайло от "Водител" на Кр. Велков едва ли съвпада с историческия си прототип. Особено показателен е финалът на романа, представящ поредния победен поход срещу татарите на добрия цар, произлязъл от най-ниските социални слоеве. Действителният трагичен край на един необикновен живот се премълчава, с което романът съхранява непомрачена идеята за издигане до върховете на държавното управление на обикновения човек. В романа "Зъб за зъб" (1944) достоверните факти са още по-оскъдни, въпреки че Орлин Василев, според собствените му думи, е ползвал трудовете на В. Златарски и К. Иречек. Събитията от миналото се натоварват със съвременен смисъл и актуална политическа тенденциозност. Родопският разбойник, а по-късно Йоан-Палеологов деспот и Йоан-Кантакузинов севастократор Момчил е борец за социално равенство.

Борбата за социално равенство е свръхидея на "лявата" художествена историопис. Тя доминира над всички останали идейни проблематизации, разтваря над тях смислов чадър, който плътно ги обгръща и ги притегля към себе си. Социалният мит унищожава националния. Именно с това "лявата" историческа проза постига уникалната си оразличеност спрямо всички предходни белетристични разкази за българската история. Български по тематика, тези произведения в същността си са не-български, българското в тях е колорит, външност - природна, битова и пр., но не и дух. Социално-класовото по характера си е без националност. Без действителна, а само с формална националност е и пролетарското повествование за историята. В него общонационалният идеал - традиционен за българското осъществяване на жанра на историческия роман, е ампутиран - явление, което при един компаративистичен анализ едва ли ще намери аналог в световната историческа проза, която по правило е именно национална по дух. О. Василев определя литературата на "силните личности" от Българското средновековие като "страшна отрова на шовинизма"23; редакционна статия на РЛФ клейми произведенията на държавната "Българска историческа библиотека", защото от тях "лъха най-отвратителен шовинизъм"24; според Г. Бакалов националната проблематика в историческата белетристика е продукт на "расовата, племенната "теория" на фашизма"25. Прекрачвайки със свойствена лекота границата между художествена литература и действителност, Г. Бакалов подиграва тогавашния политически стремеж на България да уреди проблема със земите на Беломорска Тракия.

Инструкция номер три се отнася до броя на героите. Този път естетическата програмност на пролетарския исторически роман е изместена от може би най-странно звучащото нормативистично изискване: количественото. "Правилната" бройка на героите е абмивалентно раздвоена между множествеността на народа и единствеността (избраността) на народния водач. По отношение задължителността на образа на народа и неговата смислозадаваща роля в творбата колебания в нормата няма. Да се отдава приоритетно значение на народа - гласи идеологическото предписание26. Творец на историята е народът и това е безвъпросна истина, възприета от съветската философска мисъл. Образът на народа в отделните творби е стереотипизиран. Независимо че във всяка от тях той е на различна "възраст", варираща в рамките на пет-шест столетия, характерът и историческата му роля са непроменяеми. През XIII, XIV, XVIII и ХIХ в. народът е все правдотърсач и все - в смисъла на маса - двигател на прогреса. Образът на народа е основа на художествената структура, без която творбата просто би се разпаднала.

В сравнение с образа на народа, който е ясно дефиниран в теорията, образът на народния водач остава теоретично неизбистрен. Причината за това е проста: той е "хлъзгаво" пространство в "левия" художествен модел на историята, защото от пример за подражание лесно може да се огъне по посока възхвала на силната личност, а то ще рече - по посока идеологията на фашизма27. За негативен пример в това отношение отново служи Фани Попова-Мутафова: според Г. Бакалов "...авторката изпада ... в преувеличаване историческото значение на "великите сенки", които у нея се явяват творци на историята, а народът е само или съчувстващо ехо, или дори враждебно настроен към героите"28. Ще си позволя да продължа цитата, за да онагледя кощунствената крайност в оценките, до която Г. Бакалов достига в резултат на идеологическия си догматизъм: "Колкото колосална да бе загубата от обесването на Левски, но националнореволюционното движение, което имаше корените си дълбоко в нуждите на народните маси, все пак успя да се оправи и от организационно-пропагандаторския тон на Левски да премине след три години направо към революционна акция, към всенародно въстание."

Хиперинтересът към силната личност отвежда директно към аналогия с националистичното историческо четиво, а тъкмо неговите идеи се стреми да демитологизира "лявата" историческа проза. Изходът от сложната идеологическа ситуация се търси в балансирането на интереса към личността на водача: норма, която обаче носи в себе си капана на неуточняемостта на понятието "баланс". "Левите" писатели в нито един свой текст не пропускат да мотивират водаческата позиция на даден герой с безусловната подкрепа на народните маси, с тяхната безспорна нужда от него. Страхил, Горан, Мехмет Синап, Калофер войвода, Момчил и пр. са герои със силни характери, смели, със съобразителен ум, хитрост и други качества, които вълнуват въображението на масовия читател - хиперболично идеализирани образи, чийто порив за преобразяване на света трябва да предизвика възхищение и желание за подражаване в реалния живот. Това са всъщност т.нар. положителни герои (понятието се въвежда в употреба от теорията на "социалистическия" реализъм), които трябва да показват на читателя целта и да демонстрират начина за нейното достигане (по-подробно вж. Сергеев 1990). Въпреки неизменния стремеж на "левите" писатели водачът да бъде конципиран като "народен", се стига до "отклонения" от идеологическата норма. Повестта на Л. Стоянов изрично подчертава, че Мехмет Синап мисли своето водачество като възможно единствено с подкрепата на народа, своята сила - като сила на колектива, и въпреки упорството в аргументиране "народоизбраността" на войводата, творбата предизвиква критики: "Движението обаче в някои негови моменти ... не е схванато от автора като обществено развитие, а е подменено с героизма на отделната личност. Разбира се, самият характер на художественото творчество изисква не само да се типизира, но и типичните обстоятелства да бъдат изразени чрез действията на индивидуално очертани лица, - и все пак..."29 О. Василев като че ли е по-внимателен при конструиране взаимовръзката народ - водач: масите са неизменен идеен и морален критерий за постъпките на Страхил. Драматичното раздвоение между дълга към народа и любовта намира идеологическо разрешение с голяма пропагандна натовареност: героят остава при хайдутите (на любимата му се позволява да го последва).

 

След като премине през предварително разчертаните квадратчета на идеологемната структура и запълни конвенциализираните смислови полета, писателят от пролетарско-революционния фронт "надстроява" предзададената схема със свои собствени орнаменти - проява на творческа индивидуалност, белязана обаче със знака на второстепенността, на потиснатата значимост. Л. Стоянов ползва свободата си в посоката на приказно-митологичния архетип: злото е привидяно като многоглава ламя, пазеща съкровищата на живота, която обаче ще бъде унищожена от "малкия" брат. За разлика от съмишлениците си в литературата, Л. Стоянов постига и една лиризация на епическия разказ (най-вече чрез образа на Гюла, жената на Мехмет Синап), която придава човешкост на историческите митологизации.

За еманципираност на изображението от семантичния трафарет едва ли може да се говори и в "Хайдутин майка на храни" от О. Василев - тук също става дума за свобода във външното декориране. Собствен почерк се съзира във факта, че нравствено-идеологическата изграденост на Страхил войвода е представена не като даденост, а като постижение след драматични вътрешни противоречия, заплетени от нишките на любовта и на дълга към народа. За разлика от модела на пълно всмукване на бореца за свобода от социално-колективистичното, Страхил войвода запазва периметър за индивидуалността си: той е мечтателна натура, с порив към красивото, разбирано в широкия план на отвъдсоциалните рамки. Антиномията лично/обществено не изненадва с развръзката си, утвърждаваща ангажимента към народа за сметка на семейното щастие, - изненадващ е фактът на нейното наличие в художествената творба. Конфликтът любов/обществен дълг, приложен и в "Калофер войвода" от М. Марчевски, вече е лишен от изобразителна пластика и емоционална убедителност: една плакатна оголеност, осреднила план-конспекта и резюмиращия разказ.

Литературата, писана под диктовката на критически наставник, буди - съвсем естествено - еднопланово позитивна рефлексия у същия този наставник. Лаконично ще обобщя: гласът на "лявата" критика кънти с одобрителни интонации. Но това е глас на обърнатите зависимости. "Обърнатост" първа: при ненормативизираната литература естественото е авторът да отправя послания, а критикът да откликва на тях. Тук редът е обратен: посланията отправя критикът, а авторът откликва, след което критикът го хвали. "Обърнатост" втора: методологическите основания за хвалбите са в марксистката социология и политическа икономия. Апологетизирането на идеологемата е в абсолютни стойности: хоризонтът към творбата се оказва силно стеснен и оптически изкривен. Политическата задача за борба срещу съществуващата обществена подредба замъглява критическото око, като му оставя един-единствен осветен коридор - към социално ангажираната и проповядващата революция проблематика. Идеологемата се превръща във фетиш, а естетизацията - в маска. Самият Г. Бакалов признава: "Тя (борческата критика, б.м., О.Г.-Т.), силна предимно в социологическия анализ, ... се е спирала далеко недостатъчно върху художествената страна на произведението."30 Всъщност Г. Бакалов бере плодове, чиито семена сам е сял. Ето какво той помества през 1923 г. в редактираното от него списание "Нов път": "Изкуството, значи, не само не е вредно, не само не е излишно: то е полезно и необходимо, то е мощно средство за закрепването и развоя на идеологията" (Ф. И. Калинин)31.

И така, популяризаторите на един доктринерски мит, идентифицирали себе си с прогресивните обществени сили, се заемат да изобразят миналото, като всъщност изцяло са погълнати от социалнополитическото устройство на настоящето и от желанието активно да участват в управленското моделиране на бъдещето. "Те (О. Василев, Л. Стоянов, Кр. Велков - б.м., О.Г.-Т.) живеят не със спомените", а са "обърнати с очи към бъдещето" (Константинова 1980). Различни в избора на конкретна тема, в повествователните техники и в образната нюансировка, "пролетарските" исторически романи са по същината си идеологеми, - те нормативизират и глобализират означаемото и на метаравнище изглеждат като един и същ текст. Този текст последователно изгражда мита за миналото като арена на класови сблъсъци, за революционната обусловеност на човешкия прогрес. В този смисъл историческите повести и романи на О. Василев, Л. Стоянов, Кр. Велков, М. Марчевски са не художествен разказ за историята, а литературно кодирана идеологическа дейност. В историческото изображение конкретното е само знак на идеята, при това знак по рождение смислово монистичен, бързо изхабен от интензивна употреба, от висока оборотност в литературното пространство на "левите" историописания. В момента, когато означаемото изгуби класовата си актуалност, пролетарската художествена версия на историята престава да предизвиква читателски интерес. Левият мит е "беден по същество", той е "съчиняван по поръчка и с оглед на ограничен живот" (Барт 1991:82). Извън идеологическия контекст, предизвикал появата му, неговата функционалност - та дори и само идеологемна, изчезва - "казано образно, той "пресъхва", не знае какво да каже" (Барт 1991:82).

Така пресъхва и "левият" исторически мит от годините между двете световни войни.

 

 

ЛИТЕРАТУРА:

Барт 1991: Б а р т, Р. Въображението на знака. София.

Георгиев 1999: Г е о р г и е в, Н. Пропасти и мостове на междутекстовостта. Пловдив.

Константинова 1980: К о н с т а н т и н о в а, Е. Самобитно и общочовешко. София.

Луначарский 1987: Л у н а ч а р с к и й, А. Статьи о литературе. Москва.

Ракьовски 1997: Р а к ь о в с к и, Ц в. Паратекстът на литературната творба. София.

Сергеев 1990: С е р г е е в, Е. Несколько застарелых вопросов. - В: Избавление от миражей. Москва.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. С т о я н о в, Л. Литературен преглед. - Земя, I, 1931, № 1. [обратно]

2. Новогодишен баланс на литературната 1932 г. Ред. статия. - РЛФ, V, № 112, 2 ян. 1933. [обратно]

3. В а с и л е в, О. Главната задача. Създавайте масова антифашистка литература. - Щит, I, 1933, № 22. [обратно]

4. Д и м и т р о в, Г. Революционната литература - на борба против фашизма. Реч. Москва, 28. II. 1935. - В: Г. Димитров за литературата, изкуството и културата. С., 1971. [обратно]

5. Б а к а л о в, Г. Изобразете героичното. - Мисъл, II, 1936, № 6. [обратно]

6. Б а к а л о в, Г. Историческата повест. - Нова литература, II, 1935, № 30. [обратно]

7. Пак там. [обратно]

8. С т о я н о в, Л. Литературата е критика на живота, а не предмет за забава. (Няколко тезиса за българската литература) - Щит, I, № 1, 27 септ. 1933. [обратно]

9. В а й с м а н, Е. Мисли за историческия роман. - Кормило, I, 1935, № 10. [обратно]

10. С т о я н о в, Л. Литературен преглед. - Земя, I, 1931, № 1. [обратно]

11. Йоан, 8:32. [обратно]

12. Б а к а л о в, Г. Фашизмът под различни маски. - РЛФ, III, № 110; Изобразете героичното! - Мисъл, 1936, № 6; "Велики сенки". - Кормило, I, 1935, № 12; Историческата повест. - Нова литература, 1935, № 30; Днешната българска литература, критически очерки. С., 1938. [обратно]

13. В а с и л е в, О. Главната задача. (Създавайте масова антифашистка литература.) - Щит, I, № 22, 21 февр. 1934; С т р у м с к и, Б. Повече почит към историята. - Кормило, I, 1935, № 6; Калинов, Д. Мехмет Синап. - Кормило, I, 1935, № 10, и мн. др. [обратно]

14. С т р у м с к и, Б. Повече почит към историята. - Кормило, I, 1935, № 6. [обратно]

15. Вж. Литературен преглед. Ред. Л. Стоянов. 1934-35; З.С. Проблемът за родното в изкуството. - Начало, I, 1927, № 12; П а н к о в, Г. Раковски - биографичен роман от Цв. Минков. - Мисъл и воля, IV, № 6, 1 ноем. 1933. Новогодишен баланс на литературната 1932 г. Ред. статия. - РЛФ, III, № 112, 2 ян. 1933. [обратно]

16. Б а к а л о в, Г. Нашата критика. В: Днешната българска литература. С., 1938. [обратно]

17. Б а к а л о в, Г. "Велики сенки". Разкази от Фани Попова-Мутафова. - Кормило, I, 1935, № 12. [обратно]

18. Цит. по: Людмил Стоянов. Изследвания и статии за творчеството му. С., 1961. [обратно]

19. С т р у м с к и, Б. Повече почит към историята. - Кормило, 1935, № 6; течението на в. "Литературен преглед", I, II, 1934-1935, с редактор Л. Стоянов и пр. [обратно]

20. Б а к а л о в, Г. Фашизмът под различни маски. - РЛФ, № 110, 15 дек. 1932. [обратно]

21. Пак там. [обратно]

22. С т р у м с к и, Б. Повече почит към историята. - Кормило, I 1935, № 6. [обратно]

23. В а с и л е в, О. Главната задача. (Създавайте масова антифашистка литература). - Щит, III, № 22, 21 февр. 1934. [обратно]

24. Новогодишен баланс за литературната 1932 г., V, № 112, 2 ян. 1933. [обратно]

25. Б а к а л о в, Г. Проблеми на българската литература. - Звезда, II, 1933, № 10, 11. [обратно]

26. Б а к а л о в, Г. "Велики сенки". Разкази от Фани Попова-Мутафова. - Кормило, I, 1935, № 12. [обратно]

27. К а л и н о в, Д. Мехмед Синап. - Кормило, I, 1935, № 10; С т р у м с к и, Б. Повече почит към историята. - Кормило, I, 1935, № 6; В а й с м а н, Е. Мисли за историческия роман. - Кормило, I, 1935, № 10. [обратно]

28. Б а к а л о в, Г. "Велики сенки". Разкази от Фани Попова-Мутафова. - Кормило, I, 1935, № 12. [обратно]

29. К а л и н о в, Д. "Мехмет Синап". - Кормило, I, 1935, № 10. [обратно]

30. Б а к а л о в, Г. Днешната българска литература. Критически очерки. С., 1938, с. 96. [обратно]

31. Вж. "Нов път", I, 1923, № 1. Цитираният от Г. Бакалов текст е от книгата "Памяти Ф. И. Калинина", Петроград, 1920. [обратно]

 

 

© Огняна Георгиева-Тенева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.02.2003, № 2 (39)

Други публикации:
Огняна Георгиева-Тенева. Литература и исторически мит. София: ГД "Критика", 2002.