ГРАЖДАНСКИЯТ ПОТЕНЦИАЛ НА ЛИТЕРАТУРНОТО ОБРАЗОВАНИЕ

Огняна Георгиева-Тенева

web

Демокрацията не се самопоражда, самовъзпроизвежда или самоусъвършенства; публичният живот не е даден "естествено", а се конструира; хората нямат вроден рефлекс на свободни и активни членове на обществото - всичко това изисква непрестанно усилие за формиране на гражданска идентичност. В това отношение литературното образование има огромен потенциал, който обаче у нас почти не се използва. Проиграва се възможността художественото слово да съдейства за преобразяване на поданика в гражданин.

А според действащия учебен план една от целите на общообразователната подготовка е формирането у учениците на гражданска отговорност (Закон 1999). Държавните образователни изисквания за учебно съдържание (ДОИ за УС) по гражданско образование пък определят литературата като предмет със съществено значение за осъществяване гражданската мисия на образованието (Наредба № 2 2000б)¹.

Настоящият текст ще погледне към обширната, многоизмерна и сложна тема за възможните връзки между литературното и гражданското образование от тесен ъгъл, осигуряващ видимост към: 1. ДОИ за УС и учебните програми по гражданско образование и по литература за прогимназиалния етап с оглед на тяхната съгласуваност; 2. възможностите за формиране на граждански ценности чрез художествената литература.

По отношение на предметите със съществено значение за гражданското образование ДОИ за УС по гражданско образование формулират своята цел така: "Гражданското образование подпомага развитието и утвърждаването на младия човек като гражданин, който е автономна, свободна личност, способна да поема отговорност за себе си и за другите; познава и отстоява своите права, свободи и отговорности; съзнава духовното си единство с българския народ и с европейските народи; има осъзнати отношения с държавата и обществото" (Наредба № 2 2000б).

Разгръщам ДОИ за УС по литература (Наредба № 2 2000а), за да потърся пресечни точки с ДОИ за УС по гражданско образование (Наредба № 2 2000б).

Оказва се, че социокултурните стандарти по литература са граждански индиферентни - в тях никъде не е използван термин, образуван по принципа на атрибутивното свързване с понятието граждански. Социокултурните цели, които полагат ДОИ за УС по литература, са за "придобиване на общи хуманитарни ценности" и за "изграждане на ясно съзнание за национална идентичност". В края на прогимназията социокултурните компетентности са обвързани с ценностите на родовия свят, на етническата организация и на националната общност, както и на "основните принципи на общочовешката морална система". С други думи, пресечни точки между ДОИ за УС по гражданско образование и по литература няма. ДОИ за УС по гражданско образование отварят богата съдържателна перспектива, докато ДОИ за УС по литература никъде не говорят за граждански ценности: културноисторическата парадигма на общностния живот, видян през митологичното, фолклорното и литературното слово, тръгва от родовия свят, преминава през етническата организация и спира до националната общност. Преднамерено или не, отсъствието на експлициран граждански дискурс в литературнообразователните стандарти носи внушението, че националните ценности са предел на обществената аксиология. И още: усвояването на граждански ценности чрез литература в прогимназията² се оказва незадължително, освен ако учителят не разчете понятието хуманитарни ценности, с което ДОИ за УС боравят, като имплицитно съдържащо в себе си и граждански ценности. Но подобно разчитане не е релевантно - "хуманитарен" е твърде общо понятие и откриването на граждански смисъл в него е проблематично.

По-ниското ниво на нормативната база - учебните програми (за 5., 6., 7. и 8. клас), които се очаква да конкретизират ДОИ за УС, също не боравят с понятието граждански ценности. Нито в параграфа "Цели на обучението по БЕЛ", нито в параграфа "Литература" - част "Организация на програмата по отношение на социокултурните компетентности", се среща думата граждански. Тя липсва и в т. нар.ядра на учебното съдържание. Тук изрично се упоменават ценностите на родовия, етническия и националния свят, но гражданска аксиология в експлициран вид липсва.

Съответни на социокултурните стандарти, програмните произведения в прогимназията говорят за световете на рода, етноса и нацията. Художествените текстове със съдържателни аспекти в полето на съвременното гражданство са минимален брой, а единствените социокулурни доминанти в тях са етнотолерантността и националните ценности (впрочем доминанти вътрешно противоречиви и небалансирани³). Прогимназиалният литературнообразователен канон неглижира проблема за гражданската двуизмерност на съвременния човек, призван да бъде лоялен към държавата и в същото време да е автономна и свободна личност с ангажимента да изразява критични мнения, да инициира усъвършенстване на обществения ред. В прогимназиалния литературен материал са налице диспропорции спрямо утвърждаваните от него социокултурни ценности - срещу прекомерната тежест на родовите, етническите и националните добродетели стои прекомерната олекотеност откъм граждански идеали. Нещо повече: съвременните изследователи на демокрацията са убедени, че етническата, религиозната и расовата идентичност нямат отношение към гражданската идентичност (Измерения 2004). Тук не е мястото да говоря подробно за капаните на преекспонираните родови, етнически и национални ценности,но все пак ще назова някои от най-нежеланите: ретроориентация, етническо разделение, национализъм и отдалечаване от либералната демокрация. И още: родово-етнически-националното рамкиране на ценностния хоризонт мълчаливо подрива гражданското съзнание, формирано чрез други учебни предмети.

При предизвестения от нормативната база по литература нисък граждански "коефициент" на предвидените за изучаване в прогимназията творби горещо одобрение будят усилията на някои от учебникарските колективи да подтикват учениците към гражданско мислене⁴.

Въпреки убедеността в гражданския дефицит на ДОИ за УС и на учебните програми по литература - т.е. въпреки убедеността в липсата на институционална подкрепа за обвързване на литературното с гражданското образование, патосът на настоящия текст не е в критиката. Основното намерение тук е да се разкрият възможности за надмогване на неблагоприятните нормативни условия, при това в рамките на същите тези нормативни условия, така че литературното образование в прогимназията да бъде видяно и като източник на граждански ценности.

Ако приемем, че литературното образование следва да споделя основните задачи на гражданското образование, вярна би била посоката на работа по изграждане на социокултурни знания и отношения към: държавата, демокрацията, авторитаризма, тоталитаризма; правата и отговорностите на гражданина; равенството и толерантността, видовете власти (Наредба № 2 2000б). Може би е излишно, но все пак ще направя уговорката, че синхронизирането между гражданско- и литературнообразователните стандарти и програми не означава омаловажаване на собствената реалност и самоценност на художествения текст - методологическа грешка би било превръщането на словесното изкуство в илюстрация на каквато и да е предвзетост, включително и гражданска. Освен това художественият текст, многозначен по своята природа, не може да бъде средство за постигане на позитивни знания - образователният прагматизъм тук е немислим. В същото време обаче жалко би било да се пренебрегне фактът, че полетата на реалността и на художественото слово, при все че не се покриват, се четат едно друго и си взаимодействат - впрочем на това се основават и т.нар. социокултурни компетентности в стандартите по литература. Бидейки пространство на диалога между различните социални и културни езици, литературата (би могла да) активизира едновременно и естетическата, и гражданската чувствителност на читателя - теоретиците вече не мислят "изящността" и "приложимостта" на художествената литература като несъвместими. Още повече, че в прогимназията все по-ясно се отчита отношението фикция - истина, в чиято перспектива се случва и едно от най-важните събития при общуването с художественото произведение - изграждането на социокултурната аксиология на читателя.

Днес гражданското образование няма алтернатива - вече 83% от българите подкрепят либерално-демократичните ценности (Кабакчиева 2007). Подкрепа на гражданските ценности предлага и художествената литература със своите демократични идеи, с неизчерпаемото си образно богатство от социални типове и роли, от динамични и конфликтни отношения между граждани и държава. Вероятно в скоро време либерално-демократичните идеи ще бъдат защитени и от нашето литературно образование. Дотогава обаче главният път към тях по неизбежност ще трябва да минава през произведения извън програмния списък. Без да отварям дискусионния проблем за училищния литературен канон с трите възможности пред него: консервативна (да се съхрани какъвто е), либерална (да се разчупи и обнови) и радикална (да отпадне), ще посоча, че в момента вариант за разкриване гражданския потенциал на литературата предлагат преди всичко часовете за извънкласно четене и домашният прочит след насочване от учителя.

Спрямо широкия спектър от либерално-демократични ценности литературното образование днес проявява неоправдана избирателност: освен към българската национална идентичност, държавата и социалната справедливост, които по традиция са във фокуса на вниманието, напоследък то е отзивчиво и към етническата и религиозната толерантност (вече се изучават митове и фолклор на най-многобройните етнически малцинства у нас; правят се паралели между Библията и Корана; анализират се образи на етническото различие и пр.). Странна обаче е институционалната резервираност към ключови граждански ценности, като критичната гражданска мисъл, свободата на личността, гражданските права и хоризонталните граждански взаимодействия. Предложенията, които следват, се отнасят тъкмо до тези подминати ценности.

Литературните текстове с гражданска проблематика и възможностите за тяхното образователно структуриране са неизброими. Тук ще се позовавам на произведения предимно от български, но и от чуждестранни автори - с идея колкото за разкриване на жанрово-тематичното и стиловото разнообразие, толкова и на наднационалния характер на гражданско-демократичните ценности. Фокус на вниманието ще бъде липсващият в литературнообразователната документация фундамент на модерното гражданство - свободата (на личността, на мисълта и на словото), гражданската активност, демократичната власт и институции, правото на собственост и на справедливост. Доколкото тези понятия взаимно се предполагат и пораждат - и в реалната, и в художествената действителност, тяхното отделяне тук ще бъде условно. Всяка от посочените фундаментални ценности на гражданското общество ще бъде представена през литературен образ. Предложените автори и заглавия са мислени не като линеен списък, през който трябва да се марширува, а като текстова мрежа, която всеки учител може да разширява и да обхожда по собствен път, съобразен с читателските нагласи и нужди на учениците си.

Свобода или робство на личността и народа - Ако приемем, че модерната епоха е "драма на свободата" (Фуко), то ще имаме отговор на въпроса, защо свободата - дори и в литературата за деца и юноши - рядко се среща в равновесно състояние. Проблематизирането на гражданската свобода, започнало у нас през Възраждането (П. Р. Славейков), след възстановяването на българската държава получава нов импулс и тематични измерения. Началното двустишие на "Средство да нямаш врагове" от Ив. Вазов - "Преклонената главичка/ остра сабя не сече", задвижва комична лирическа образност, осмиваща конформисткото социално поведение⁵. Приспособленчеството е предмет на сатирична критика и при Д. Подвързачов: "Народ "практичен, мъдър, тих" ("Какъв народ"). Алтернативата свободолюбие / конформизъм проблематизира още Езоп ("Полската мишка и градската мишка"). Векове по-късно друг баснописец потвърждава безценността на гражданския простор ("Не плащам аз като цена/ ни ден от свойта свобода" - "Вълкът и кучето", Лафонтен). И съвременната литература разработва жилавия, на практика метаисторически проблем за конформизма - според Й. Радичков "спасението" на нагаждача се заплаща с летене на заден ход ("Юнашка фланелка" от "Ние, врабчетата"). "Ние, врабчетата" - сборник с разкази, писани по време на тоталитаризма, създава обемен и актуален до днес образ на свободата, който има множество аспекти: свободата като вътрешно състояние, като порив за творчество, като въпрос на личен избор, като изгубен рай, като трагично непостижима цел... "Чернишка" от Ем. Станев, без да антропологизира образа на дивото животно, в неексплицирания си план говори за спонтанната нужда от свобода на всяко живо същество. Литературата рисува и различни отношения към неусетно изгубената свобода - едни осъзнават отсъствието й и успяват да се върнат в нея (Набръчкания човек от "Пук!" на В. Петров), други възприемат веригите си, с които са се сраснали, като органична част от себе си: "чувствам се във вана/ като водолаз" ("Водолаз" от Н. Кънчев). В една от блестящите си лирически епиграми Змей Горянин свързва понятията народ и свобода в оксиморонна двойка: "Подходящо е "народа"/ да римуваш със "свобòда",/ но във тази сладка рима/ нещо вярно ще ли има" ("Римата").

Свобода на мисълта - Дори властта с тотален захват не е абсолютна - последен рубеж на свободата може да бъде мисълта, убеждава "Джуджето Тинтирин" от Св. Минков. В приблизително същия културноисторически период в романа си "1984" Дж. Оруел ще създаде абсурдно изглеждащия образ на полицията на мисълта.

Свобода или блудство на словото - свободаото слово - пространство на гражданското конституиране (Арент 1997: 169), от Античността до днес живее в раздвоение между дръзкия вик и здравословната приглушеност. Свободният глас винаги има драматична съдба: той или се появява като реакция срещу нетърпима власт ("Паунът и гаргата" от Езоп); или бива санкциониран (според друга Езопова басня - "Птичка и прилеп"); или е привилегия на хора, защитени от по-особения си статут в обществото (у Шекспир това е шутът - волнодумец, изговарящ нелицеприятната истина под маската на шегата; у Андерсен това е детето - "Новите дрехи на царя"); или, ако прогърми, бива затъкван - "Често с други така ни заменят,/ щом им пречим да пеят лъжи" (Висоцки - "Песента на микрофона"). Конфликтът между властта и свободното слово никога не свършва, не свършват обаче и дръзките опити за извисяване на глас над мракобесието (по ботевски - "Ще си викна песента"). Не спира и бунтът срещу блудствата със словото. Последователен критик на словото, узурпирано от властта и манипулирано като средство за политическо себевъздигане, е Ст. Михайловски ("Куче и петел", "Гигантът иде", "Автолатри". Св. Минков отива и по-нататък - при него понятията власт и истинно слово са несъвместими. Въпреки това обаче в художественото им конципиране има лъч светлина - правдата, макар понякога да закъснява трагично, все пак идва ("Приказка за лъжата"); глупостта на празното себеизтъкване рано или късно блесва и причинява политическата смърт на самохвалците ("Сапунени мехури"). В развенчаването на самозваните величия вярва и Дж. Родари - стихотворението "Титли" убедено говори за смяната на звания като "Ваши Милости" и "Ваши Почтения" с "Ваша Крадливост" и "Ваша Безчестност". Разказът "Как гарджето стана певец" от Св. Минков, където вина за деградирането на публичното слово имат колкото политиците, толкова и журналистите, също носи вяра в дезавоалиране на лъжата. Механизмите на доброволен отказ от критично говорене разкрива Лафонтенв "Жабите, които искаха да имат цар" и в "Животните, болни от чума". Ст. Михайловски, изоставяйки алегоричната образност, се обръща директно към всички "млади вестникари и драскачи" ("Псе и патка") и към псевдокритикарите ("Шопар и градина"), за да оценности истинното публично говорене; отправя към младежите апел, да бъдат нащрек при срещата си с типографската хартия, която "по-мръсна е понякогаж и от помия" ("Сюнгер"). Своеобразна поанта сред лирическите образи на изкривеното политическо говорене представлява стихът на Конст. Павлов "как да ти кажа, народе..." от "Клепач" - стихотворение, виртуозно диалогизиращо с класически текстове на българската словесност.

Гражданска активност или инертност - Литературата щедро подкрепя гражданския бунт срещу пасивността и автоматичното съгласие с властта заради социалната им деструктивност; убеждава, че гражданството е не само правен статут, а и действие в услуга на обществото; доказва, че на демокрацията са й ïотребни активни граждани, както и че активните граждани се стремят към демокрация. Разказът "Кормилото" от "Ние, врабчетата" и програмната повест "Горещо пладне" от Радичков утвърждават учредяването на общности за колективно разрешаване на проблемите в обществото, или, казано с езика на гражданското образование - на неформални публични групи с хоризонтална свързаност. Впрочем за демократичното мислене идеята за гражданското взаимодействие не е нова - има я и при Лафонтен, апологетизирал сдруженото непокорство пред абсолютната власт ("Магарето, облечено в лъвска кожа").

Ако между художествен знак и референт има количествена съизмеримост, със съжаление трябва да кажем, че в българската литература преобладават не образите на гражданската активност и единение, а на пасивността и разединението. Имаме различни художествени обяснения за гражданската ни инертност - исторически сложилата се робска психика (Ботев - "Елегия"), затормозеното единомислие (Ботев - "В механата"; "Първенството на краката" от Ст. Михайловски); неспособността за водене на критично-конструктивен диалог (П. Р. Славейков - "Орел, рак и щука"), склонността да бъдем поданици, а не граждани (Ст. Михайловски - "Гайдарят-цар", "Магаре"; "Джуджето Тинтирин" от Св. Минков); примиренчеството (Ст. Михайловски - "Добитък и ратаи", "Екът"); "сресването на път" (според едноименното стихотворение на Н. Кънчев); стоенето далеч от обществения дълг и идеализма (Ст. Михайловски - "Учител и ученици", "Мухата пита защо я мразят хората"), загубата на социалната сетивност ("Приказка за стълбата" от Хр. Смирненски),чинопреклонението и сервилността пред държавния сановник (Елин Пелин - "Печена тиква").Сгъстен емоционален израз на негодуванието срещу гражданското отсъствие у нас дава Д. Подвързачов в стихотворението "Родина": "о, малка, хубава страна/ на общогражданско мълчание!". Фигурата на гражданското мълчание, на гражданското отсъствие, на принудителното емигрантство откриваме с трагичен ореол у Е. Сугарев: "България днес е вдовицата/ на всички, които ги няма" - сякаш едно лошо сбъдване на "И утре пак ще бъде късно" ("Предутрин" от Г. Рупчев)

(Демократична) власт и институции - положителните образи на представители на държавните институции са рядкост в нашата литература. По-видими тук са фигурите на офицера и войника (Вазов, Йовков), но само когато защищават държавата от външни посегателства. Ако мъжът под пагон изпълнява не национални, а вътрешнодържавни задачи, се появява образът на гражданската деформация (Г. Стаматов) или направо изстъпление (Г. Милев). Положителният образ на кмет, поставил обществения интерес над личния, е маргиналия (А. Протич - "На занаят"). Но образите на кметове, които потъпкват чуждите права, съставляват дълъг ред (А. Страшимиров, Елин Пелин, Б. Банков - "Мост в гората"). Институционалното гражданско безчестие има много лица - власт на парите (П. Р. Славейков - "Как отива светът"); присвояване на чужди граждански заслуги (Ст. Михайловски - "Оса"); политическо партизанство (Ст. Михайловски - "Врабци, петел и сокол"); грабителство ("о, малка, хубава страна/ на изпращелите държавници" ("Родина" на Д. Подвързачов); тирания на институционалната власт (Ст. Михайловски - "Овце и овчар", "Добитък и ратаи", "Орел и птици" и още мн.др.; Н. Кънчев - "Тиква"); груба воля на самозванеца и на собственика (Й. Радичков - "Драги ми господине" и "Събирач на ценности" от "Ние, врабчетата"); граждански сън на властта (Св. Минков - "Цар Безсънко"); безсилие на държавните институции и обръщане на пазителите на вътрешния ред в престъпници (Д. Подвързачов - "Крачун и Малчо в София"); отказ на силовите униформени да мислят (Ст. Стратиев - "Април 1971" от "Пътешествие без куфар"); тайна агентура срещу гражданското свободомислие (Й. Радичков - "Шпионите дебнат и слушат" от "Ние, врабчетата"). От гражданския си дълг отстъпват дори и учителите, иначе фигури на традиционно литературно почитание. Ст. Михайловски критикува училището заради отглеждането на мързеливи лакомници, хитреци и интриганти ("Учител и ученици"). Срещу скудоумието на запаметяването, срещу информационния баласт, блокиращ мисленето, пише Радичков в "Училищно звънче" от "Ние, врабчетата", а от чуждестранните автори - Бр. Нушич в "Автобиография". Още много други чуждестранни писатели проявяват нетърпимост към авторитарната власт и антидемократичните институции. Подходящи за 11-15-годишни ученици са например "Пътешествията на Гъливер" от Дж. Суифт, главата за лицемерието на турския султан от "Барон Мюнхаузен" на Е. Распе, Х глава от "Малкият принц" на Екзюпери, "Точка" от Дж. Родари.

Право на собственост - Литературата изобилства от примери, развенчаващи прилепчивостта към частната собственост и произтичащите от това личностни и социални деформации. Образователният канон у нас по традиция е отзивчив към тази проблематика, поради което тук тя няма да бъде обсъждана. Вниманието ще се насочи към един от редките случаи на положително художествено конципиране на частната собственост - в "Да имаш и да нямаш" от "Ние, врабчетата" на Радичков. Скандален при тоталитаризма, за либералната демокрация положителният образ на частното притежание се съотнася с едно от "нормалните" демократични права, което не само че не се мисли в непременна връзка с потъпкване интересите на Другия, а дори обратното - с тяхното зачитане и обгрижване: частният и публичният интерес може да бъдат хармонизирани.

Право на справедливост - Правото на справедливост (в юридически план), макар и на пръв поглед да изглежда граждански проблем, далечен на литературата за деца и юноши, също има своите талантливи художествени въплъщения. Сред тях ще посоча глава ХIХ от "Приключенията на Пинокио" на К. Колоди и "Свинар и дрехар" от Ст. Михайловски, и двете изразяващи като че вечното и повсеместно разочарование на гражданите от правосъдната система. За да се избегне обаче възможното впечатление, че юридическата справедливост въобще е невъзможна, добре е да се посочи и наличието на позитивно художествено отношение към правораздаващите. Сред малкото подходящи примери, които открих, е приказката "Справедливият съдия" от Л. Н. Толстой.

Между литературното и гражданското образование може да се прокарат още много мостове. Кратките страници на настоящия текст обаче нямаха за цел скрупольозния обхват на тези възможности. Целта им беше друга - да убедят, че:

• нормативните документи на МОМН трябва да се съгласуват в своя гражданскообразователен план;

• литературното образование не бива да бяга от граждански ангажимент;

• е необходима дискусия върху състоятелността на списъчния канон от литературни произведения за изучаване в училище;

• националната обсесия и гражданският дефицит⁶ в литературното образование трябва да се преодолеят;

• гражданската свобода и култура трябва да се желаят не само на думи, но и действено да се подкрепят от страна на образователната администрация.

Ще завърша с известните стихове от Некрасов, полемично заредени и с това стимулиращи критичната рецепция, без която свободната мисъл залинява: "Поет може и да не бъдеш, но длъжен си да бъдеш гражданин" ("Поэтом можешь ты не быть, но гражданином быть обязан").

БЕЛЕЖКИ

1. С "водеща (подч.м., О.Г.-Т.) роля в развитието на социалната култура на учениците и в реализиране на гражданската мисия на образованието" са предметите история, география, икономика, философия, психология, етика и право, свят и личност (Наредба № 2 2000б). [обратно]

2. ДОИ за УС по литература за началното училище и за гимназията също са граждански безразлични. [обратно]

3. А. Дамянова определя учебното съдържание за 5. клас като "неловко раздвоено между желанието за "повече българщина" и желанието за "етническа толерантност" (Дамянова 2010: 41). [обратно]

4. Тук ще посоча само някои от най-красноречивите примери, без идея за изчерпателност. В учебниците на изд. "Булвест 2000" вж. "Литература 7. клас": задачата за съпоставка на трагичното според образа на декемврийската мъгла в І глава на "Немили-недраги" и според епилога на повестта, "открояващ изгнанието на доживелия свободата хъш в собственото му отечество" (с. 70); въпроса за политическата безпринципност на Бай Ганьо (с. 132). В учебниците на "Просвета" вж. "Литература 5. клас": въпроса "Съгласни ли сте със старогръцката митологична представа, че и хората, и боговете са подвластни на Съдбата (Мойрите) и всичко в техния живот е предопределено? Или мислите, че човекът има правото и възможността да избира и гради своя собствен живот и съдба?" (с. 14); задачата за разсъждение върху откъс от "Одисей пътува за Итака" от В. Настрадинова, където за боговете, но и за съвременните хора се казва, че си играят "с нас като с дървени фигурки" (с. 16); в "Литература 7 клас" - текста за гражданското поведение на М. Кундера и Д. Угрешич (с. 61); задачата за размисъл върху твърдението на Ил. Бешков, че Бай Ганьо е "политическа издънка на робството" (с. 120). [обратно]

5. Съсредоточеността на Вазов върху публичното слово с граждански идеи намира израз и в "Българска христоматия", в съавт. с К. Величков, където са включени блестящи образци на европейската гражданска риторика. По този въпрос писах в Георгиева-Тенева (2011). [обратно]

6. Недостигът на гражданска култура у нашите ученици тъжно се оглежда в резултатите от Международното изследване на гражданското образование - ICCS 2009 (Резултати 2009). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Арент 1997: Арент, Хана. Човешката ситуация. София, 1997.

Георгиева-Тенева 2011: Георгиева-Тенева, Огняна. Днешният живот на идеите от "Българска христоматия" от Ив. Вазов и К. Величков. // Образование, 2011, № 3.

Дамянова 2010: Дамянова, Адриана. За една хетерогенна методология на преподаване и учене на литературата в полза на гражданските компетентности. // Български език и литература, г. LII, 2010, № 1.

Закон 1999: Закон за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план. // ДВ, бр. 67, 22.07.1999.

Измерения 2004: Измерения на радикалната демокрация. Съст. Ш. Мур. София, 2004.

Кабакчиева 2007: Кабакчиева, Петя. Възможен ли е граждански патриотизъм? // Академичната лига за Югоизточна Европа, 2007 <http://www.seal-sofia.org/bg/projects/current/EINM/CaseStudiesEINM/PKabakchieva> (19.10.2011).

Наредба № 2 2000а: Наредба № 2 от 18.05.2000 г. за учебното съдържание. Приложение 1. // ДВ, бр. 48, 13.06.2000.

Наредба № 2 2000б: Наредба № 2 от 18.05.2000 г. за учебното съдържание. Приложение 4. // ДВ, бр. 48, 13.06.2000.

Резултати 2009: Резултати от участието на България в Международното изследване на Гражданското образование. ICCS 2009. // Център за контрол и оценка на качеството на училищното образование (ЦКОКУО) <http://www.ckoko.bg/images/stories/ICCS_BGR_doklad.pdf> (19.10.2011).

© Огняна Георгиева-Тенева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.10.2011, № 10 (143)

Вариант на текста е представен като доклад на Националната конференция с международно участие "40 години Шуменски университет" (13 и 14 септември 2011 г.).