ИЗ "ГРАЖДАНСКИ ИДЕИ НА БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ ЗА ДЕЦА И ЮНОШИ (1878-1918)"

Огняна Георгиева-Тенева

web

Гражданският дискурс в българската детско-юношеска поезия (1878-1918)

Ранната ни детско-юношеска литература отправя и граждански послания. Сред другите възпитателски ценности - патриархално-нравствените и националните, идеите на модерната публичност заемат ограничено място, но изследователското им пренебрегване би подкрепило тяхната маргинализация.

Ако за нещо не се говори, изглежда, че то не съществува. Днес повечето четящи млади хора вероятно не подозират, че скоро след Освобождението двете полета на културата - литературното и гражданското, си взаимодействат активно. Разбира се, тази неосведоменост е "предизвестена" - от стотиците налични текстове с гражданска насока на лирическото говорене само незначителна част са вписани в действащия литературнообразователен канон у нас - повечето или стоят в неговите сенчести ъгли, или изобщо липсват. Настоящото изследване няма да се съобразява с инерцията упорито да се възпроизвежда паметта за едни текстове и също така упоритото да се изтриват от нея други. Не инерцията ще следва литературноисторическият ни разказ, а метафорично изразената идея на Н. Фрай, че литературата е ловен резерват, от който изследователят вади всичко с надеждата, че бъдещето ще открие в него нещо полезно (Фрай 1987: 32). В случая - бъдещето и на българското литературно образование - позволяваме си да прибавим ние. Нека тук разкрием, че първоначалният тласък за работа върху гражданската проблематика в българската детска литература дойде тъкмо от страна на съвременното образование - това бяха печално ниските резултати на нашите ученици от Международното изследване на гражданското образование - ICCS 2009 (Резултати 2010). Резултати, които в анонимните ни учебни програми не са експлицирани в съответната графа като "очаквани", но които всъщност са заложени и са подкрепяни безмълвно от идеологическото статукво. Именно затова настоящото изследване се прави с мисъл и за литературното образование в нашето училище - когато в него се разчупи вкостенелият списък от "задължителни" произведения; когато институционалната власт над знанието пожелае не само на хартия образованието ни да има гражданска мисия¹. Тогава, надяваме се, настоящото изследователско усилие ще се окаже с нещо полезно при включването на литературноисторическото знание в образователния дискурс.

Настоящата работа има за свой предмет лириката - защото в началните десетилетия от съществуването си детско-юношеската ни литература се осъществява предимно в нейните форми. Всички текстове, които ще бъдат коментирани, са публикувани в издания за деца и юноши - авторски стихосбирки², периодични издания³, христоматии и читанки⁴, поетически сборници и антологии⁵. Изследването събира произведения, които иначе са пръснати в обширното литературно поле, рамкирано между годините 1878-а и 1918-а⁶. Количествената ограниченост и дифузното състояние на тези произведения обаче не е основание за тяхното подценяване. При все че не очертават отчетливо забележима линия, а приличат по-скоро на контур, те съществуват. С времето гражданските лирически гласове укрепват и зазвучават все по-ясно. В детско-юношеската ни поезия се появява тематичен кръг, който постепенно разширява обхвата си.

Единственият критерий, според който са подбирани включените в настоящото проучване поетически текстове, е наличието на гражданско послание. При този подход е естествено в обсега на труда да попаднат лирически произведения с неравностойни художествени качества. При все че общоприети мерки за естетическа пълноценност няма, може да допуснем, че някои от коментираните тук творби не биха удовлетворили взискателния литературен вкус. Затова е необходима уговорката, че тук няма да следваме модела "история на литературата като история на генералите", ако си послужим с метафората на Ю. Тинянов (1977). Намерението е друго - да се изведе "на светло" интересуващата ни гражданска образност, дори когато тя е свързана с обикновени "редници". А "генералският" подход запазваме за съставянето на христоматия с образци от детско-юношески лирически текстове на гражданска тема⁷.

Повечето от творбите, които са предмет на настоящото изследване, осмисляме по-скоро като самостойна и спонтанна изява на гражданска поетическа позиция (Цоньо Калчев, Цани Гинчев, Елин Пелин, Стилиян Чилингиров и др.). Между друга част от текстовете откриваме свързаност, която ни дава основание да ги четем не само като единични и автономни "случвания", а като предварително обмислена и съгласувана стратегия за социално действие. Неин резултат е появата на единен интертекст, който във времето се гради системно, в някои случаи придружаван от съпътстващи жестове на саморефлексия върху отправеното поетическо послание (Константин Величков, Цанко Церковски, Чичо Стоян, Стоян Михайловски).

Настоящото изследване е структурирано според относително диференцираните и пространно разгърнати в лириката ни за деца и юноши отговори на въпроса Какво е да си гражданин в суверенната българска държава. В отделните глави се проследяват различни аспекти на отношенията в публичността, в нейните вертикални и хоризонтални сечения - между граждани и държава, от една страна, и между граждани и граждани, от друга; отношения, осъществявани в антиномичните модели поданическо / гражданско съзнание; конформизъм / конструктивна критичност; безучастност / активност.

Текстовете, които са предмет на изследването, представляват интерес, първо, сами по себе си (четени са "отблизо"); второ, като сплит от междутекстови връзки, в който се кръстосват различни реплики от поетическия диалог върху гражданствеността ("отворено" четене, насочено към други текстове). Особено важна за изследването е художествената референция към "реалната" действителност, към извънтекстовия свят, референция, утвърждаваща модерността, т.е. като "документ" на гражданствеността (четене с оглед на социокултурния контекст на творбата). Разсъжденията ще се движат между тълкуването (на лирически творби) и историзирането (на факти от сферата на литературата и на обществения живот, включително с оглед на тогавашното образование). Комбинирането на различни изследователски методи дава възможност за осмисляне на емпиричния материал в различни перспективи - поетологическа, жанрова, естетическа, антропологична, социокултурна.

Разработката осмисля гражданската проблематика в следосвобожденската ни поезия за деца и юноши като "закономерна" за едно естетическо съзнание с подчертано утилитарна ориентация; за едно съзнание, според което "съобщението", с неговата комуникативна функция, като цяло има надмощие над естетическата функция на литературния текст. За това съзнание, което принципно държи на здравите връзки между творбата и действителността, държавостроителството и модерният публичен живот се превръщат в естествен генератор на художествени идеи. В съответствие с друга принципна нагласа на тогавашното творческо съзнание - за приложна функция на литературата, наблюдаваната тук поезия активно се включва в моделирането на гражданската идентичност на младото поколение. Тази поезия "знае", че днешните деца и юноши са утрешните строители на модерна България, бъдещите субекти на нейното публично битие. Ето защо лирическото говорене се стреми да подготви младите хора за предстоящото им гражданско включване - и то не толкова като поданици, пасивно понасящи "даденостите" в обществения живот, а преди всичко като активни участници в него, които ще бъдат неподкупни и непримирими с политическото интересчийство, ще имат гражданска позиция, ще мислят социалните отношения самостоятелно и критично, ще предлагат решения на проблеми и конфликти.

Тук е необходимо, след като сме очертали в широк план смисловите полета на понятията "гражданин" и "граждански", да внесем някои теоретични уточнения. Системният обзор върху исторически променливото политическо понятие граждански не е по силите ни, нито смятаме, че в случая е наложителен. Нужна е обаче уговорката, че от хилядолетното развитие на понятието, чиито корени са в елинските полиси, ще локализираме, разбира се, Новото време, през което гражданските идеи формират модерния си смисъл, стъпвайки върху трудове като "Два трактата за управлението на държавата" (1689) на Джон Лок, "За обществения договор" (1762) на Жан-Жак Русо, "Декларация за човека и гражданина" (Париж, 1789). Впрочем важно е да се подчертае, че у нас през ХІХ век модерните граждански идеи се популяризират активно и че са част от социокултурния контекст на тогавашната българска литература, включително и на ранната ни поезия за деца и юноши. Видяно в тази перспектива, понятието граждански ще се свързва с правата и отговорностите на личността в държавата, със свободните от държавна опека действия за прогрес на социума, с функционирането на принципите за равенство, свобода и социално единство, с активното и конструктивно участие в обществените процеси. Неслучайно при дефинирането на гражданственост най-често се посочват отношенията между индивида и държавата, а на гражданин - заемането на действена позиция спрямо събитията в публичното пространство. Или, ако се позовем на синтезната дефиниция на Г. Алмънд и С. Верба, "Гражданинът, за разлика от поданика, е активен участник във входния политически процес - процеса на взимане на решенията" (Алмънд, Верба 1998: 157).

Още тук обаче е необходимо да подчертаем, че това, което разбираме ние под "гражданин" и "граждански", и семантичният обем на термина в употребите му през изследвания следосвобожденски период, невинаги съвпадат. Различия има и във влагания в думата смисъл от страна на отделните автори, на които ще се позоваваме по-нататък, независимо че са съвременници или че времевите дистанции помежду им не са големи. Впрочем вече разполагаме със специално изследване върху разбирането на "гражданско" в българския ХІХ век (Хранова 2011: 174-179). Трудът установява, че тогава понятието се употребява в широк смислов диапазон и означава градско, публично, политическо, обществено, светско, цивилно, популярно. В наблюдавания тук лирически и метатекстов дискурс "гражданско" също невинаги означава едно и също, поради което всеки различен смислов ореол ще бъде коментиран конкретно. В предварителен план обаче може да посочим, че понятието "гражданин", независимо от нюансите в различните му употреби, има и твърдо смислово ядро, което най-общо се отнася до активното, безкористно и съзидателно участие в обществения живот. Това общо семантично сечение в десетките употреби на "гражданин", които срещнахме в интересуващите ни тук текстове - лирически и критически, си обясняваме с относителното сходство в поетическите рефлексии на социално-икономическата и политическата ситуация у нас през ХІХ век, характеризираща се с разоряване на дребните занаятчии и уедряване на частната собственост, с разгръщане на предприемачеството и натрупване на капитали, с нацепване на политическото пространство и възникване на много партии - несъответни на броя на населението, и като венец на всичко това - чести прояви на недемократично, дори арогантно и цинично управление.

Излизането на българина от семейно-родовата капсула и осъзнаването му като член на обществена конфигурация със съответните задължения и права е запечатано в множество лирически образи. Те формират гражданския дискурс в следосвобожденската ни детско-юношеска поезия. Изхождайки от постановката, че "Дискурсът е събитието на езиковата даденост" (Рикьор 2000: 136), тук ще представим накратко "събитието" на дискурса, от който се интересуваме, като минем през основните негови признаци - както ги е видял самият Рикьор (2000: 137). С това, приемайки, че дедуктивният подход е уместен за увод на едно изследване, ще обобщим и основните особености на изследваната лирическа реч.

Първи признак: дискурсът винаги е осъществен във времето

Дискурсът, от който се интересуваме, е поместен между годините 1878-а и 1918-а. Защо избираме тъкмо тези четири десетилетия? Най-общо казано, защото към този период отнасяме началото на системния ангажимент на българската литература към формирането на модерно гражданско съзнание у читателска аудитория във възрастта на детството и юношеството. Долната граница - 1878-а година, бележи възстановяването на българската държавност, т.е. от този момент понятието "гражданин" у нас започва да означава нещо различно спрямо периода на Възраждането. Ако до 1878 г. под "гражданин" най-общо се разбира българин с пробудено национално самосъзнание, който се държи спрямо Турция не поданически, а в опозиция, прицелена към създаването на суверенна българска държава, то след 1878 г. противопоставянето "поданичество - гражданство" вече е ориентирано спрямо българската държава. Основните исторически събития, които влияят върху гражданския глас на детските поети от този период, са институционалното изграждане и функциониране на българската държава, структурирането на социално-политическия живот, оформянето на нов профил на обществото. Краят на Първата световна война - 1918 г., е приета от ред литературни истории за праг, след който, в резултат на катастрофата в обществено-политическия живот, настъпват важни промени в литературнохудожественото мислене. Тук - поради гражданската специфика на интересуващата ни образност, има, струва ни се, още по-голямо основание да определим като граници на изследването си години на ключови исторически събития - защото тези събития имат пряко и много силно влияние върху двете автономни, но активно взаимодействащи си полета на културата, привлекли изследователското ни внимание - литературата и гражданствеността; защото във времето, рамкирано от тези исторически събития, в лирическата комуникация ясно се долавя един специфичен говор - гражданският. И защото, нека специално подчертаем, в посочения период и литературата, и държавата, от която се интересува литературата, започват да се формират като институции, всяка със своите следи от раждането.

Втори признак: "дискурсът препраща към говорещия"

Ако е възможно да се очертае някакъв общ профил на говорещия субект в изследвания тук дискурс, той ще има чертите на граждански активната личност. Или, отговорът на въпроса Кой говори в изследваните произведения ще се обвърже преди всичко с гражданската физиономичност на речевия субект, с неговото излизане вън от патриархалния кръг - в линеарността на историята, на обществената процесуалност, на динамиката в публичността. Ако трябва да ситуираме говорещия Аз пространствено, трябва да посочим, че "мястото", от което звучи гласът му, е "агората" - откритата обществена сцена, върху която се срещат участниците в публичния живот. Времевата ситуираност на лирическия Аз трябва да отнесем към Новото време, към модерността. Изследването, интересувайки се и от връзките между текста и прилежащия му социално-исторически контекст, ще се стреми да оцени образа на говорещия субект и с оглед на начина, по който авторът се вписва в тогавашната обществена ситуация, т.е. ще се интересува от възможните връзки между авторовата гражданска позиция и образа на лирическия говорител.

Трети признак: "дискурсът винаги тематизира нещо"

Ако под тема разбираме "смислов център, към който са насочени и от който се извеждат отделните съдържателни линии в текста" (Добрева, Савова 2009: 129), то сред огромното множество от поетически текстове в периода 1878-1918 г. може да се оразличи устойчиво разгръщаща се тематична линия, отнасяща се до отношенията между членовете на социума и държавата. Тези текстове изразяват не съзнанието на патриархалния човек, потопен в лоното на природата и на рода, не и съзнанието на българина, посветен на националния идеал, а преди всичко съзнанието на активния гражданин, чието поведение в социума се определя от идеята за гражданско участие в живота на българското общество, разполагащо със своя държава.

Четвърти признак: "дискурсът има ... събеседник, към който е адресиран"

Изследваните тук творби имат ясно профилиран събеседник - децата и юношите, т.е. читатели, чиято социална и в частност гражданска идентичност е в период на активно конструиране.

Възрастовата специфика на адресата в нашия случай свързваме с онзи жизнен етап, в който се поставя началото и впоследствие настъпва интензивното формиране на общественото съзнание. Ако детството протича преди всичко в затворения кръг на семейството и при ограничено влияние на външната среда, то в юношеството социалните контакти се разширяват, взаимодействията напускат затворената система дете - родител и се отварят по посока на публичните общности. Както е известно, психологическите промени в юношеския период са свързани с бурно развитие на аналитичната и абстрактно-обобщаващата мисъл, правеща възможен критичния поглед към външния и към вътрешния свят на Аза. Това е всъщност периодът, когато се формира и личностната идентичност, разбира се, с нейните граждански измерения (Ериксън 1996).

Характеризирайки особеностите на изследваната тук лирическа реч по горните четири основни признака на дискурса, ние всъщност отговаряме на въпросите кога, кой, на кого и за какво говори.

Нека потърсим отговор на още един въпрос - как говори. Тоест, като продължим с дедуктивния подход към изследвания художествен материал, да се опитаме да изведем основни негови поетологически особености.

Ще тръгнем от общата илокутивна и перлокутивна насоченост на изследваните речеви актове, т.е. ще се интересуваме от речевото действие, извършвано от лирическото лице, докато говори, и от действието, към което насочва неговото говорене, по Дж. Остин (1988). Ако в илокуцията разпознаваме целта на говоренето (изказване на твърдение, питане, настояване и пр.), то може да кажем, че детско-юношеската ни поезия, изразяваща граждански идеи, предпочита призивния изказ, риториката на настойчивото приобщаване, аргументираното убеждение. Перлокутивната перспектива пък е свързана с имплицирания стремеж да се подтикне читателят да мисли за обществото, за взаимоотношенията на индивида с държавата и с властта. Или, читателят настойчиво се приканва да бъде гражданин.

Тази засилена проактивност на речевото действие, извършвано от лирическия говорител, се намира в пряка връзка с конфликтността, снета в лирическата образност на интересуващите ни произведения. Всъщност тук става дума за драматичното начало в тях, съответстващо на противоречивата и конфликтна същност на живота в социума, какъвто го представя лирическият образ. Спрямо основния поетически корпус в българската литература за деца и юноши, който внушава усещане за хармония и за смислена, стабилна подреденост на света, особено след постигането на националната независимост, поезията с граждански послания е пространство на бурите. В него отсъства иначе популярният образ на природата, която е ласкаво лоно на човека; отсъства и образът на ненарушимия кръгов ход на сезоните, внушаващ чувство на устойчивост, предвидимост, сигурност; избледнява образът на малката патриархална общност, видяна като заслон и огнище. Поезията с граждански идеи изоставя широко споделяния през ХІХ век у нас предразсъдък, че децата се нуждаят единствено от образи, които пораждат впечатление за устойчивост и безконфликтност на света, за задушевна приютеност, крепяща се на труда преди всичко. Лириката, разработваща граждански проблеми, се отказва от традиционните утопии за живот в непреходна ведра безметежност, в който основният въпрос е колко бързо малкият човек, напътстван от възрастните, ще стане част от този "добре регулиран" и "самовъзпроизвеждащ" се социален механизъм. Обществото се представя като динамична и неравновесна система; като пространство на разноречия и противоречия, на напрежения и конфликти, като арена на борби за "добро" положение сред другите; като място на схватки за материални блага, пари и власт; като пространство на жесток диалог с държавата или на липса на какъвто и да било диалог с нея.

Различните лирически осъществявания на гражданската мисъл отразяват динамичното и противоречиво "тук" и "сега" на буржоазната модерност основно в координатите на реализма. Обратно, поезията за деца и юноши, която представя света хармоничен и устойчив в своя пасторално-идиличен ред, се характеризира със засилена, митологизираща фикционалност. Гражданското лирическо говорене стои на ясно доловима дистанция от тези идеализации на блажената, утопична Аркадия. Доминираща в него е критичната оценъчност⁸ спрямо обществото и властта, спрямо напрегнатата динамика и сблъсъците в публичното битие на младата българска държава.

Лирическата критика на следосвобожденската публичност логично е свързана с афинитет към комическата естетическа тоналност, която води до разгръщане на жанрови форми като сатира, памфлет, епиграма, афоризъм, шарж. Едновременно с това се осъществяват и жанрови стратегии, свързани с драматично-трагичното преживяване на безгражданствеността: те извикват на живот елегията. Редките случаи на гражданска удовлетвореност намират лирически израз в естетическите категории на възвишеното и героичното, които жанрово се осъществяват в поемата и одата.

Персонажната система на поезията, от която се интересуваме, също има специфични особености. Нека най-напред кажем, че детско-юношеската ни лирика в периода 1878-1918 г. като цяло е фигурирана в три кръга: на семейството и рода; на националния колектив; на някакви други общности, основаващи се на професионален, социален, културен и пр. принцип. Семейно-родовите ценности в изследвания период, а и по принцип, са обърнати повече към традицията, отколкото към модерността; ретро ориентацията е проводник на консерватизма, на вкорененост в познатото, утъпканото, изпитаното. "Другата" - граждански ориентираната персонажна система, обратно, "работи" за извеждане на детето-читател от топлите пазви на родово-патриархалното и за въвеждането му в големия социален колектив, със сложните и противоречиви взаимоотношения в него, с различните позиции спрямо държавата. Между "двата" типа персонажна образност - със и без отношение към гражданствеността, не е възможно да се прокара строга разграничителна линия; не е възможно и да се посочат имена на детски поети, придържали се строго към патриархалния консерватизъм, или имена на други, у които интересът към динамиката на модерните обществени връзки е чист, безпримесен, без тежнения към родово-патриархалното и към националното. Често творчеството на един и същ поет конструира образи и на двата социални типа: така е и при П. Р. Славейков, и при Вазов, и при К. Величков, и при Чичо Стоян... Впрочем тази амалгама от патриархално и модерно - в "действителната" и в художествената реалност - съществува съвършено логично. Неслучайно Г. Алмънд и С. Верба посочват, че видовете политическа култура са патриархална, поданическа и участническа, като гражданинът е "особена смес" от трите (Алмънд, Верба 1998).

Начинът, по който детско-юношеската ни лирика говори на граждански теми, се характеризира с редуциране на прекия дидактизъм, иначе типичен за тогавашната поетическа риторика. Обичайните постулати, сводими до "Опознай и обикни българското!", "Труди се!", "Учи!", "Бъди състрадателен и милостив!", в лириката с граждански идеи се изместват от проблематизиране на общия въпрос "Какво е да си добър гражданин?". В комуникативен план отговорите на този въпрос се отнасят едновременно и към апелативното, и към експресивно-поетическото, но прекият апелатив, за разлика от дидактичната поезия, говореща на трудови, учебни и нравствени теми, тук се среща сравнително рядко - преобладава експресивно-поетическият модел. Предпоставките за повишаване на грижата за естетическото въздействие за сметка на педагогическото са разнообразни, но основната може да се представи като дълбинно оценностяване на свободата, което намира израз не само в смисъла, но и в начина на говоренето: инструктивният тон е несъвместим с принципа за свободата. Имплицитният читател по-рядко е въвличан в ролята на съсъд, в който се наливат мисловни и поведенчески стереотипи, и по-често е оставян да конструира смисъла на лирическата творба сам. Това обаче не означава, че гражданският образ е с намалена перформативност спрямо дидактичния - в него има и енергия в подбудителността, и убедителност, но изразени не като директива, а със средствата на по-сложно кодираната фикционалност и многозначност на лирическата конструкция.

В тази встъпителна част на изследването е необходимо да се поставят и два по-общи въпроса: първо, защо именно лириката, смятана за най-субективния, най-чувствителния към вътрешното преживяване литературен род, се заема да критикува деформации в публичния живот и да оспорва закриляни от властта "истини"; и второ, защо поезия, която поставя остри граждански проблеми, е адресирана до деца и юноши, т.е. търси споделимост сред аудитория, за която поначало се смята, че по възрастови причини стои на дистанция от въпросите на публичния живот.

На първия въпрос ще отговорим с цитат от Т. Ман: "Лириката е свързана с критиката много по-силно, отколкото драмата и белетристиката, което се определя може би от нейната субективност, от непросредствената й изразност, от прямотата, с която словото се употребява в лиричното стихотворение" (Ман 1975: 447). Отнесени към предмета на настоящото изследване, тези думи означават, че в детско-юношеската ни лирика от разглеждания период текат процеси на интериоризиране на "външното", на заличаване на границата между обществено и интимно. С това подхождаме и към втория въпрос, изискващ да се заеме позиция по проблема за границата между литературата за възрастни и литературата за деца. Ако категоричното прокарване на тази граница беше възможно, т.е. ако разполагахме с точна дефиниция на детската литература, щяхме по-лесно да обясним защо към социално несъзряла читателска публика се отправят граждански послания. В литературознанието обаче липсва единство по отношение на онези черти, които превръщат литературната творба в "детска". "Детскостта" на художественото слово е дискусионен въпрос, по който се изразяват противоречиви и дори противоположни становища. Наистина не е лесно да се създаде теория, която да обгърне и стиховете "Пиу-пиу-пиленца", и "да милеем, да жалеем/ правда и свобода", при това принадлежащи на една и съща лирическа сбирка, която в своя наслов сочи невръстния си адресат: "Дребни стихотворения за децата от отделенията" (Славейков 1888). По въпроса за деленето на литературата според възрастта на адресата настоящото изложение застъпва гледище, което вече е намирало публичен израз: "Детска книга може да наречем тази, която задължително съдържа равнище, разбираемо за деца, но това не означава, че е предназначена само за деца" (Стойчева, Петков 2001: 176).

Водено от идеята, че "Историята се движи както от желанието за среща, така и от желанието за разбиране" (Рикьор 1993: 23), изложението, което следва, ще търси отговор на въпроса, какво отношение към българската държава и властта, към българското общество и взаимодействията в него изразява нашата детско-юношеска поезия. Или, най-общо казано, ще търси отговор на въпроса, как тази поезия вижда едновременно съществуващите, но противоречиви и често пъти конфликтни тенденции в публичния живот: от една страна - към сигурност, гарантирана от държавата, а от друга страна - към повече демокрация и по-голяма свобода на личността. Или, по друг начин казано, ще търсим поетическите подходи към двата въпроса, имплициращи иманентната двойственост, неизбежната апория в общественото битие: "Къде е тук държавата?" и "Къде е личната ми свобода?".

Отговорите на тези въпроси откриваме в няколко основни лирически тематизации: 1) на различните тогавашни институции - монархическата, законодателната, изпълнителната, съдебната; 2) на обществото с неговите хоризонтални структури; 3) на словото в публичното пространство; 4) на войнския дълг; 5) на личната (не)свобода. На всяко от тези тематични ядра изследването посвещава отделна своя част, като отчита както границите, така и връзките между тях.

БЕЛЕЖКИ

1. Днес, макар че образователната ни документация припознава гражданските ценности и ги закрепя в Държавни образователни изисквания за учебно съдържание (вж. Наредба 2000), българското училище на практика разработва основно две възпитателни възможности на литературата - в сферите на националното и на социалното. [обратно]

2. Стихосбирките за деца и юноши са проследени според био-библиографските очерци "Български писатели. Творци на литература за деца и юноши" (Константинов, Константинова 1996). [обратно]

3. Детско-юношеският периодичен печат е проследен според библиографския справочник "Българската детско-юношеска периодика. 1878-1944" (Иванов 1992) и според каталога на периодичните издания в НБКМ "Св. св. Кирил и Методий". [обратно]

4. Читанките и голяма част от христоматиите са проследени според каталога на педагогическата библиотека в НАЦИД. [обратно]

5. Лирическите сборници, антологии и друга част от христоматиите са проследени според библиографския справочник "Литературно-художествени сборници и антологии 1878-1944" (Ставрев 2003). [обратно]

6. Пръснатостта на интересуващите ни текстове се оказа съществено затруднение пред тяхното изследователско фокусиране. Допълнително препятствие бе по-сложният достъп до съответните издания, особено до учебно-помощната литература след Освобождението до 1918 г., която успяхме да проучим благодарение на НБКМ "Св. св. Кирил и Методий", преди всичко на нейните провинциални книгохранилища, както и на най-богатия у нас педагогически библиотечен фонд, базиран в НАЦИД. [обратно]

7. Христоматията е в процес на подготовка. [обратно]

8. Изследвайки прояви на литературата като социална дейност, но отнесени към "епохата на НРБ", Йордан Ефтимов говори за специфична "поетика на съгласието и несъгласието" (Ефтимов 2013). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Алмънд, Верба 1998: Алмънд, Гейбриъл, Верба, Сидни. Гражданската култура. София: Гал-Ико, 1998.

Добрева, Савова 2009: Добрева, Елка, Савова, Ивелина. Текст & Дискурс. В. Търново: Фабер, 2009.

Ериксън 1996: Ериксън, Ерик. Идентичност, младост и криза. София: Наука и изкуство, 1996.

Ефтимов 2013: Ефтимов, Йордан. Поетика на съгласието и несъгласието. София: Нов български университет, 2013.

Иванов 1992: Иванов, Стефан. Българската детско-юношеска периодика. 1878-1944. София: Дом на литературата и изкуствата за деца и юноши, 1992.

Константинов, Константинова 1996: Константинов, Георги, Константинова, Божанка. Български писатели. Творци на литература за деца и юноши. София: Зелена вълна, 1996.

Ман 1975: Ман, Томас. Художникът и обществото. // Ман, Томас. Литературна есеистика. Т. І. София: Наука и изкуство, 1975.

Наредба 2000: НАРЕДБА № 2 от 18.05.2000 г. за учебното съдържание. Приложение 4. // ДВ, бр. 48 от 13. 06. 2000 г. Също: Министерство на образованието и науката, б.г. <http://www.mon.bg/?h=downloadFile&fileId=207?> (28.03.2014).

Остин 1996: Остин, Джон. Как с думите се вършат нещата. София: Критика и хуманизъм, 1996.

Резултати 2009: Резултати от участието на България в Международното изследване на Гражданското образование. ICCS 2009. // Министерство на образованието, младежта и науката, Център за контрол и оценка на качеството на образованието, 2010 <http://www.ckoko.bg/upload/docs/2013-01/ICCS_BGR_doklad.pdf> (28.03.2014).

Рикьор 1993: Рикьор, Пол. История и истина. София: Аргес, 1993.

Рикьор 2000: Рикьор, Пол. От текста към действието. София: Наука и изкуство, 2000.

Славейков 1888: Славейков, Петко. Дребни стихотворения за децата от отделенията. 1888.

Ставрев 2003: Ставрев, Кирил. Литературно-художествени сборници и антологии 1878-1944. София: АИ "М. Дринов", 2003.

Стойчева, Петков 2001: Стойчева, Светлана, Петков, Стоян. Детска ли е детската литература. // Литературата, 2001, 2 (12).

Тынянов 1977: Тынянов, Юрий. О литературной эволюции. // Тынянов, Юрий. Поэтика. История литературы. Кино. Москва, 1977 <http://philologos.narod.ru/tynyanov/pilk/poet5.htm> (28.03.2014).

Фрай 1987: Фрай, Нортръп. Анатомия на критиката. София: Наука и изкуство, 1987.

Хранова 2011: Хранова, Албена. Народи, народности и граждани в писането на българския ХІХ век. // Критика и хуманизъм, 2011, № 2.

© Огняна Георгиева-Тенева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.03.2014, № 3 (172)

Други публикации:
Огняна Георгиева-Тенева. Граждански идеи на българската поезия за деца и юноши (1878-1918). София: Сепа-Информа ООД, 2014.