"БЪЛГАРСКА ХРИСТОМАТИЯ" ОТ ВАЗОВ И ВЕЛИЧКОВ: МОДЕЛИРАНЕ НА КУЛТУРНАТА ИДЕНТИЧНОСТ

Огняна Георгиева-Тенева

web

"Българска христоматия" (1884) от Иван Вазов и Константин Величков е създадена като помагало по литература, но надхвърля първоначалното си предназначение, разкривайки потенциал за въздействие в широка културна перспектива. Забележителното издание събира класически образци на словесното изкуство, с което обогатява литературния хоризонт на българина и съдейства за формиране на висок естетически вкус. Наред с тази чисто христоматийна функция двутомникът изпълнява и ред други: той преразглежда установеното през Възраждането съотнасяне свое - чуждо, като го трансформира от опозиция в диалог; разгръща осмислянето на българското освен в национални и в универсални категории; залага изграждането на младия човек като личност с хуманистичен кръгозор, с гражданска позиция и критична мисъл. И още една заслуга има Вазово-Величковият двутомник, свързана с поместения в нея "Преглед на новобългарската литература": за създаването у нас на литературноисторически дискурс, с което съдейства за укрепване континуитета на родната традиция и едновременно с това за утвърждаване на една европейска научна парадигма.

Посочените приносни значения на "Българска христоматия" се отнасят до различни културни редове - изкуство, образование, наука (за литературата). Същностният синтезен резултат, към който води Христоматията, е изграждането на модерна културна идентичност на младия българин, съчетаваща национално и европейско в нови пропорции и на нов принцип. Тук следва да уточня, че понятието идентичност ще употребявам в смисъла на "чувство за себетъждественост и непрекъснатост" (Ериксън 1996: 12); че постигането на идентичността ще мисля в нейната свързаност с Другите и едновременно в оразличеността от тях (Ериксън 1996: 8). Определението модерна към културна идентичност ще употребявам с оглед на историческия контекст, при който до националния проект, при все че е непостигнат, започва да си намира място един нов - културен проект, позициониращ духовното не толкова в традициите на нашето "тук", колкото във "външния" свят, наречен Европа.

Изложението, което следва, ще има за цел, първо, да разкрие какви отговори залага Христоматията на въпроса Кои сме ние и накъде вървим? и, второ, да проследи механизмите, впрегнати да формират културната самоличност на следосвобожденския българин.

* * *

"Българска христоматия" е двигател на модерното образование у нас. Тук съзнателно избягвам определението "литературно" към референта "образование". Причина за това е широкият образователен захват на Вазово-Величковото издание. Разбира се, основна негова задача е да образова в областта на литературата, но успоредно с това и на географията, историята, епистоларното наследство, риториката, обобщено казано - да разгърне пред читателите широк културен хоризонт. В този смисъл "Българска христоматия" донякъде прилича на енциклопедия, представлява - ако си послужа със съвременната терминология - поле на интердисциплинарни взаимодействия със значение за цялостното хуманистично и гражданско конструиране на личността.

"Българска христоматия" днес стои на кръстопътя на две научни направления - история на литературата и история на образованието. В ред изследвания Вазово-Величковото издание е получавало и продължава да получава висока оценка. В полето на литературната наука в по-ново време следва да посочим най-напред аналитичния и едновременно с това концептуален прочит на "Българска христоматия" от Милена Цанева (1966: 140-143), която вижда в двутомника вдъхновител на високи граждански и естетически идеали. Значимостта на "Българска христоматия" за литературния ни живот изтъкват и съвременните справочници по българска литература (Речник 1976: 157; Атлас 2006 и др.), ред обзорни литературноисторически проучвания (Тиханов 1991, Кьосев 1998; Аретов, Чернокожев 2006, Стойчева 2009 и мн.др.), в отделни случаи и нарочни изследвания (Сивриев 1995, Колевски 2000). Внимание на Вазово-Величковия двутомник отделят и някои историци на образованието (Колев 2005).

При ясното съзнание, че всяко историзиране е само една от многобройните възможности за обглеждане на минали събития от позициите на съвременността, ще изложа събраните от мен факти в опит за собствено разкриване на многоизмерната културна значимост на "Българска христоматия" и ролята й за моделиране на българската културна идентичност.

На пръв поглед една христоматия може да се стори недотам съществен изследователски предмет. Това би било така, ако подходим към Вазово-Величковия труд с обикновения днешен аршин. Случаят с "Българска христоматия" обаче не е "обикновен", нито е "днешен".

Ще започна аргументацията си срещу възможното недовиждане значимостта на "Българска христоматия" като специален изследователски предмет с имената на двамата й съставители. Тук не е необходимо да припомням какво са Вазов и Величков за българската литература и култура. Ще изтъкна обаче няколко факта от многостранната им съзидателност, които имат отношение към изграждането на модерното образование у нас.

Известно е, че близостта между Вазов и Величков се дължи на родство не само в литературните, а въобще в културностроителните идеи. Нещо повече - в паралелни, а често и съвместни действия за постигането на тези идеи, сред които възлови са следните: и двамата са били учители - Вазов в Калофер и Свиленград, Величков в Пазарджик, Цариград и Солун; и двамата са били депутати в източнорумелийското областно събрание, с ангажимент към образованието, а Вазов и като "застъпник на литературата" (Шишманов 1976); заедно редактират в. "Народний глас", участват в редакционния комитет на сп. "Наука" и създават сп. "Зора"; и двамата, наред с другото си литературно творчество, издават по една стихосбирка за деца (Вазов осмисля написването на "Стихотворения за малки деца" като "педагогическа дейност" (Шишманов 1976: 108); и най-накрая, и двамата са били министри на просвещението след Съединението, в кабинета на К. Стоилов, като К. Велчиков преди това е директор на просвещението и вероизповеданията в Източна Румелия - точно в годината, когато излиза от печат "Българска христоматия". В контекста на тази успореденост на обществени, институционални и лични творчески ангажименти в полето на просветата появата на "Българска христоматия" като общо дело на Вазов и Величков съвсем не е случайна - тя е "логичен" плод на взаимно споделяна културностроителна, в частност образователна, целенасоченост, както е "логично" Вазовото лирическо откровение за К. Величков "Ний в живота братя бяхме", направено в "Люлека ми замириса".

Съставителството на Вазов и Величков самò по себе си не е същностното основание за оценностяване на "Българска христоматия" - трудът има собствена културна тежест, която не се нуждае от авторитета на своите създатели, а, обратното - тя допринася за него.

Между "Българска христоматия" от Вазов и Величков и днешните христоматии стоят повече от 120 литературни, но и учебни години, в които дискурсите на образованието и на художественото слово се обособяват и специфизират; години, които не позволяват механичното пренасяне на днешни представи върху някогашни същности. Ето защо на "Българска христоматия" не бива да гледаме като на една от многото христоматии, а като на първата, при това в много отношения уникална христоматия.

В Речника на българския език от Найден Геров (1904) думата христоматия я няма - това може да се тълкува като непряко доказателство за отсъствието на референт, популярен в тогавашните образователни практики. В опита ми да издиря сведения за употребата на думата христоматия през ХІХ век много полезен се оказа трудът на акад. Иван Радев "Другото лице на възрожденската литература" (Радев 2006), който регистрира всичко на всичко три появи на тази словоформа до 1878 г.: веднъж у Неофит Рилски (1852), и два пъти у Каравелов (1869; 1874), който всъщност посочва не наличие, а липсата у нас на христоматия за децата и призовава към създаване на такова помагало с преведени произведения от чуждестранни автори.

Пионерската същност на Вазово-Величковия труд, индиректно указана от ограниченото разпространение на думата христоматия, намира потвърждение в библиографски трудове (Български 1983) и в извороведски проучвания (Странджева 2010: 294-300): до излизането на Вазово-Величковия труд единствената книга, чийто наслов включва думата христоматия, е от Неофит Рилски - "Христоматия славянского языка". Този сборник обаче е предназначен не за училището, а за църквата - той съдържа откъси от богослужебни книги на църковнославянски език - руски и сръбски редакции.

Създадената от Вазов и Величков Христоматия е първа по рода си у нас. Учебникарският корпус, в чието начало стои Рибният буквар (1824 г.) на Петър Берон, до 1878 г. възлиза на близо 800 заглавия, сред които букварите са около 70, читанките - около 60 (Странджева 2010¹) и нито една книга, онасловена като христоматия (по литература).

Разбира се, отсъствието на наслов христоматия не е достатъчно основание да се твърди, че през Възраждането изобщо липсват книги с няколко или с много художествени текстове. Такива книги са сборниците и тяхното значение, включително в сферата на училищното обучение, не подлежи на съмнение. Най-тясна връзка с предмета словесност имат изданията с литературни произведения, съставени от Й. Груев, С. Радулов, С. Доброплодни, Н. Михайловски и др., но те имат по-скоро приложнообразователен, а не толкова естетически облик.

Сред множеството учебни книги по словесност се открояват две, които в най-голяма степен покриват днешното понятие за учебник по литература. Ще се спра накратко върху тях, тъй като имат пряко отношение към разглежданата тук проблематика. "Елементарна словесност" от Т. Шишков (1873), плътно следваща руския образец на Н. Минин, както се посочва в пространното подзаглавие, съдържа теоретични знания за словесността и за литературата като нейна част, подкрепяни с кратки откъси от чужди автори, но - и това е голямата заслуга на Т. Шишков - и от български литературни и фолклорни произведения. "Ръководство по словесност" от Д. Войников (1874) подпомага възрожденската традиция, според която на занятията по словесност се дават теоретични знания за основните речеви жанрове, художествени и нехудожествени, като за илюстрация привежда малки по обем примери. Литературното изкуство, както и при Т. Шишков, се представя във фрагменти, с по няколко стиха при поезията и няколко изречения при прозата - колкото да се покаже в "жива" среда работата на метафора, епитет и пр., или да се онагледи обяснението за даден жанр.

Вазово-Величковият двутомник е с принципно различно съдържание - той не е учебник, а учебно помагало - христоматия (етимологията на тази гръцка дума отвежда към "полезен" и "уча" - Речник 1978), и художествените текстове в него не са илюстрации на теоретично знание, а са самите себе си - произведения на литературното изкуство, образна действителност, сътворена със словеснохудожествени средства, т.е. те не са в подчинение на научно-образователния дискурс, а сами изграждат дискурс - литературен дискурс. Компенсирайки слабото присъствие на сборници с произведения от българската, от западноевропейската и от руската литература в превод на български език, Вазов и Величков правят възможна срещата на българите с високи образци на словесното изкуство.

И още едно измерение в значимостта на "Българска христоматия" - тя става гръбнак на гимназиалното литературно образование у нас. Стойността на този факт изпъква контрастно при експонирането му върху екрана на образователната ситуация в България от 80-те години на ХІХ век. А тогава процесите на образователната модернизация в "двете Българии" - Княжество България и Източна Румелия, текат без строги институционални правила, при силна зависимост от личностния учителски избор - не само на методи и похвати за обучение, но и на учебно съдържание. Самостоятелната държава по условие създава възможност за планомерност и системност в образователното дело, но обемите на тази възможност се изпълват със съдържание постепенно. При временното руско управление с активното съдействие на Марин Дринов се издава Привременен устав на народните училища (28 август 1878 г.) - първият просветен законодателен акт в Княжеството, който конструира училищната институция. Непосредствено след края на руското наместничество и избора на българско правителство (юли 1879 г.) образователната ситуация у нас принципно не се променя. Неблагоприятно за учебното дело обстоятелство е и ограниченият ресурс от добре подготвени учители - мнозина от онези, които са преподавали до Освобождението, преминават на служба в държавната администрация. Сходна е образователната обстановка в Източна Румелия, където Дирекцията на народното просвещение, първоначално оглавявана от Йоаким Груев, урежда училищното обучение с Временни правила. И в Княжеството, и във васалната на Турция част от България основният образователен документ има едромащабен конституиращ характер, без слизане до "подробности" като образователни цели и учебни програми по литература, разписани по автори и произведения. За задачите на настоящото изследване от особена важност е фактът на "тежкото положение с учебниците, повечето от които издадени преди Освобождението" (Даскалов 2005: 353).

В тази среда, "изградена" от липси и непълноти ("Нямахме нищо, а трябваше всичко", казва Вазов - вж. Шишманов 1976), появата на "Българска христоматия" е събитие за образованието ни - не само по литература и не само за текущата или за близките няколко учебни години, а в дългосрочна перспектива. След смъртта на Вазов Ив. Шишманов свидетелства, че сборникът "не е загубил и досега значението си" (Шишманов 2004: 319). Става въпрос за значение, надхвърлило школската аудитория - М. Цанева посочва, че Христоматията "широко се разпространява и извън училището" (Цанева 1966: 142).

В реда на по-нататъшното оразличаване на Вазово-Величковия труд от днешните помагала от този тип ще припомня, че съвременните христоматии са приложение към учебника по литература за съответния клас², като целта е пътят на (недотам) любознателния ученик към програмното произведение да е максимално скъсен, докато през 80-те години на ХІХ век институционално осигурена дидактическа книжнина принципно няма - "много предмети са се изучавали по записки" (Даскалов 2005: 353). Ако днес средното образование "естествено" разполага с предостатъчно учебни книги (комерсиална издателска мечта на мнозина), тогава липсват учебници, да не говорим за христоматии към тях. Като красноречив довод за това твърдение може да вземем думите на К. Иречек: "...липсваше всичко: образовани учители, методически подготвени ученици, учебници, учебни пособия" (Иречек 1899: 290). Драган Манчов - най-известният, наред с Хр. Г. Данов, тогавашен книгоиздател, специализиран още от Възраждането в учебници и школски помагала, се заема и с "Българска христоматия", впрочем "най-дебелата книга в българската книжнина от това време, като се изключат дневниците на Народното събрание" (Цанева 1966: 140).

И няколко щриха в дълбочината на литературнообразователния релеф от 80-те години на ХІХ век. Учебният предмет, който в Княжество България се нарича български език и литература, по учебния план за гимназиите от 1882 г. се изучава от VІІІ до ХІ клас, без да са изяснени целите и задачите (Учебен план 1882). В Източна Румелия предметът също се нарича български език и литература и се преподава в същите гимназиални класове (Учебен план 1883). От крайно лаконичните тогавашни програми се разбира, че предметът български език и литература има два основни дяла - български и старобългарски език, като в рамките на първия дял сред оскъдните бележки за разпределението на материала по класове се посочва задачата "Запознаване с описание, повествование и разсъждение. Четене на образцови съчинения", както и "Заучвание на стихотворения и басни наизуст" (Програма на предметите 1881)³. Съотношението между дяловете не е определено. От позицията на днешния ден всеки, дори без да е тесен специалист, може да схване институционалната неразвитост на литературното образование, зародишното му състояние. Именно в този вакуум се появява "Българска христоматия" от Вазов и Величков - не само за да подаде на гимназиалното литературно образование художествени четива, а и за да конституира това литературно образование.

Навременността и успехът на Христоматията сред конкретния адресат - учители и ученици, е богато документиран в тогавашния периодичен печат. Том II от "Иван Вазов. Библиография" (2003) регистрира множество текстове от различен жанр - отзиви, рецензии, благодарствени писма и др., които дават израз на широко удовлетворение от появата на учебната книга. Пловдив, Сливен, Хасково, Мустафа паша (днес Свиленград), Станимака (днес Асеновград), София публично споделят възторжената си оценка за "Българска христоматия". Авторитетното "Периодическо списание" помества утвърдителна рецензия от П. Пешев, "лидерът на тогавашната литературна критика" (Кръстев 1988: 41), акцентираща върху факта, че "съставителите са отбрали, превели и напечатали за пръв път много нови образци от иностранните поети и списателье". Аналитичното вглеждане съдържа и критики - към структурата на двутомника, към избора на някои от произведенията и най-вече към преводите (Пешев 1884: 140-143). Утвърдителен глас се чува отвъд границите на България: Луи Леже оценява по достойнство Христоматията и с очевидно поласкано национално чувство отбелязва публикуваните в нея преводи от френската литература (Леже 1889).

За създаването на "Българска христоматия" Вазов и Величков черпят идеи от популярни в онзи момент чуждестранни помагала от този род. Пред Ив. Шишманов Вазов споделя: "за образец ни послужи Галаховата христоматия" (Шишманов 1976: 108). Сравнителният прочит на българската и руската христоматия (Галахов 1881) показва ред прилики: съдържанието е разположено в два тома - първият посветен на прозата, а вторият на поезията; прозата обхваща художествени и нехудожествени текстове; нехудожествените текстове са с близка или дори еднаква тематика, някои са буквално заети. Налице са и ред съществени различия, свидетелстващи за творчески подход към идеите на образеца. За разлика от Галахов, който включва в христоматията си преди всичко произведения от руски автори, особено в том І, при Вазов и Величков чуждестранните текстове преобладават. Освен това "Българска христоматия", за разлика от христоматията на Галахов, съдържа съвършено оригинални части, каквито са Предговорът и Краткият исторически преглед на новобългарската литература. Тоест заимстваната от Галахов, от Хербел⁴ и от други автори идея за христоматия не е буквално пренесена, а е гъвкаво съообразена с различната читателска среда, със специфичната културна задача за ориентиране на тази среда към европейската модерност.

Христоматията загребва от българското и от европейското словесно творчество с широк размах, като захватът й обгръща и нехудожествени текстове от публицистичен, научнопопулярен, епистоларен и риторичен характер. Жанровото многообразие е заявено още в заглавието: "Българска христоматия или сборник от избрани образци по всички родове съчинения, с приложение на кратки жизнеописания на най-значимите списателе".

Настоящото изложение няма как да обхване всичко, поместено в Христоматията⁵. Вместо изчерпващо описание тук ще представя композиционните ядра на двутомника, с акцент върху тяхната роля за изграждане културната идентичност на читателите.

В началото на "Българска христоматия" стои "Предисловие", което самò по себе си е знак на модерността. Известно е, че предговорът като паратекст няма корени в домашната традиция - той е белег на модерната словесна комуникация, който усвояваме още с Паисиевата "История славянобългарска" и в годините на Възраждането системно утвърждаваме. Предговорът поначало представлява жест на уважение към читателя, израз на желание за диалог и духовно сближаване, на зачитане на Другия в процеса на писменото общуване, а в скрит план това означава приемане ценностите на модерния индивидуализъм.

Предисловието към "Българска христоматия" предлага, подобно на повечето предговори, рецептивен ключ към книгата, предварително общо насочване в нейното съдържание и, по-важното - в целите и задачите й, в приниципите на съставителството. В Предисловието Вазов и Величков разкриват като водещо желанието си да въведат българския читател в европейската литература: "Необходимо е да имаме на езика си сбор образци от списанията на великите европейски списателе." Двамата автори изтъкват включването "от всичко, каквото имаме добре написано на родний си език", но "чуждите списатели както по изобилието си, така и по достойнството на съчиненията си, естествено захващат по-широко място там". Независимо от намека за различия в "достойнството" родните литературни постижения са съположени с чуждестранните: България чете Европа, но България и пише. Културното завъртане е факт: само пет години след Освобождението двама от най-влиятелните писатели и дейци на образованието чрез институцията, призвана да зададе система от ценности, да моделира ориентации и културен идеал, представят като съредни, без излишни национални комплекси, български и европейски литературни образци. Чувството за принадлежност към европейската култура и отвореността към Другия откриват тенденции, по-късно широко разгърнати от кръга "Мисъл": "Българска христоматия" хвърля семена, които при знаменитата четворка ще намерят плодотворна почва за развитие.

Вторият дял от "Българска христоматия" - "Кратък исторически преглед на новобългарската литература", дава нови основания за осмисляне на Вазово-Величковия труд като влог в културата на българската модерност. За литературното ни образование историзиращото метатекстово говорене не е новост: вече са направени опити за отговор на въпроса, какво е история на литературата - в своя учебник Т. Шишков очертава граници на това научно направление (Шишков 1873: 194-201); Д. Войников изтъква необходимостта българските ученици "да се приготвят за историята на литературата" (Войников 1874: 4). В учебната ни книжнина обаче липсва всякакъв опит за хронологично структуриране на литературноисторическа верига - той се появява с "Българска христоматия". "Кратък исторически преглед на новобългарската литература" (който не е и толкова кратък - над 20 страници) всъщност въвежда историческия план в българското литературно образование. Днес историзмът е измерение на методологията за съставяне на учебната програма и принцип при структурирането на учебното съдържание (Учебни 2003: 5-6), а хронологическият принцип, историко-типологичният метод в литературното образование и изучаването на история на литературата в училище са обект на специални методически разработки (Йовева 2000: 21-22, 82-85; Йовева 2005). През 1884 г. обаче всички тези форматиращи историчността на литературното образование функции се поемат от "Българска христоматия". Нещо повече - те се създават от нея. От днешните учебни помагала не се очаква да произвеждат образователни концепти - те са техен популяризатор, а генератор са науките за образованието, в (желан) синхрон с образователните институции. През далечната 1884 г. обаче у нас не съществува наука за образованието, няма академични структури, които да моделират литературното образование⁶, нито стабилизирани нормативнорегулативни образователни учреждения. В тази неразвита образователна среда "Българска христоматия" поема ролята на институция, функционирайки вместо / като нея. Историята на българската литература като аспект на литературното образование у нас официално се въвежда едва през 1890 г., с програмата за мъжките гимназии (Тодорова 1975: 76-77).

Но и това не е всичко. "Кратък исторически преглед на новобългарската литература" в "Българска христоматия" представлява един от първите опити у нас за създаване на цялостен исторически разказ за българската литература. Този Прегледе метатекст, обособен от оперативното критическо говорене - заченат в него, но вече ясно отграничен в самостоен дискурс на знанието за процесуалността на българската литература, който, изразявайки съзнание за нейната историчност, фигурира хронологична линия - от Паисий Хилендарски до Ботев и Вазов. Така "Българска христоматия" публикува една от най-ранните реализации на копнежа по непрекъсваема литературна традиция, по литературна процесуалност - след прощъпулника, направен от Г. Теохаров, В. Друмев, Р. Жинзифов, Каравелов и М. Дринов (Радев 1997: 441), и три години преди "Българска литература" от Дим. Маринов - изследването, което мнозина смятат за първата самостоятелна българска монография по история на българската литература (Маринов 1887)⁷. Краткият исторически преглед на новобългарската литература в "Българска христоматия" не е подписан. Според М. Цанева той "най-вероятно е колективно дело на двамата съставители" (Цанева 1966: 141). Като колективно дело е представен и в "Био-библиография на Иван Вазов" (1985).

Централното и най-обширно място в Христоматията е отредено на литературните произведения. Тук поради обемни ограничения ще ги представя по жанрове, както впрочем са групирани в Христоматията, и с имената на някои от най-значимите автори.

Част І включва: приказки: български народни; преводни литературни - от Андерсен, Жан Пол Фридрих Рихтер и др., общо 12; басни - от Ив. Крилов, К. Д. Ушински и др., общо 13; роман и повест - от Сервантес, В. [У.] Скот, В. Юго, Пушкин, Дикенс, Толстой, Каравелов, В. Друмев, Св. Миларов, Вазов и др., общо 14;

Част ІІ включва: Епическа поезия: 1) басни и приказки - Ив. Крилов, К. Величков, Д. Великсин, Пушкин, В. Попович и др., общо 16; 2) балади - Мицкевич, Вазов и др., общо 7; 3) идилии - Теокрит и П. Р. Славейков, общо 2; 4) поеми - Омир, Данте, Т. Тасо, Байрон, Лермонтов, Н. Козлев и др., общо 24; Лирическа поезия: 1) ода - Хораций, Державин, Л. Каравелов и др., общо 14; 2) елегия - Пушкин, С. Филаретов, Вазов, Ботев, Некрасов, Ламартин, Ст. Стамболов и мн. др., общо 25; Песни: 1) народни песни - общо 60, 2) художествени песни - Ботев, Чинтулов, П. Р. Славейков и др., общо 16; 3) сатира и епиграма - Хораций, Ювенал, Шамисо, Каравелов, Лесинг, Ботев и др., общо 24; 4) антологогически пиеси, сонети и други стихотворения - Гьоте, Шилер, Хайне, Шели, Добролюбов, Каравелов, Пушкин, Ц. Гинчев и мн.др., общо 39; Драматическа поезия: 1) трагедия - Софокъл, Шекспир, Корней и др., общо 6, 2) драма - Пушкин, В. Друмев, К. Величков и др., общо 8; 3) комедии - Аристофан, Молиер, Д. Войников, Гогол, общо 4.

Всяка христоматия събира, избирайки. Имената на писателите, включени в "Българска христоматия", говорят за висок естетически критерий при селекцията, за отлична ориентация в българската, западноевропейската и руската литература, за усет към художествена и идейна ценност, за целенасоченост и системност в следването на стремежа да се представят произведения, които утвърждават свободата, гражданската доблест и хуманизма.

Във Вазово-Величковата Христоматия, наречена "Българска", чуждестранните произведения са многократно повече от българските. Защо тогава Христоматията е наречена "Българска"? Обяснение за това може да е фактът, че всички текстове в нея са на български език (преводите от френски са на Вазов, правени от оригинала, а преводите на немски и английски произведения са от руски език - вж. Шишманов 1976: 108). Наред с това обяснение обаче може да има и друго, по-продуктивно: да се подскаже на читателя, че в литературата родното и чуждото пространство не са непроницаеми - че заедно създават художествена територия на високите достойнства. Свързването на български и европейски литературни произведения в единен интертекст е жест за отваряне на културните граници, за съизмерване на българско и европейско. Чрез учебна книга, която, първо, е сред най-високотиражните издания у нас и, второ, се ползва с авторитета на образователната институция, Вазов и Величков представят националното като втъкано в универсалното. По този начин "Българска христоматия" формира културна самоличност с две органично сплавени измерения - българска и европейска, които взаимно се оглеждат в поместените текстове и заедно проблематизират универсални идеи като гражданска отговорност, национална независимост, хуманизъм.

"Българска христоматия" не само "изразява" налични хоризонти, но и създава нови: това е книга на модерната перспектива. Това е книга, зад чиято концепция стои прозрението, че идентичността се конструира, че тя е въпрос на въобразяване, ако използвам понятията от популярната днес теза на Б. Андерсън (1998). И още - че за да се усвои другото като свое, а не да се възприема като чуждо, е необходимо взаимодействие. И Христоматията го задвижва - български и преводни художествени произведения в нея водят диалог. Те създават пространство на духовна близост и споделени ценности.

Училището, както е известно, формира базови мисловни модели. "Българска христоматия" създава предпоставки нейните читатели да мислят себе си едновременно като българи и като европейци.

Както бе посочено в началото на настоящата статия, двутомният труд на Вазов и Величков съдържа не само художествени текстове. Това е в съответствие с традицията от Възраждането за широкоспектърен обхват на обучението по "словесност", което освен българския език и литературата в днешния тесен смисъл на понятието включва и стилистика, риторика, писма и пр.

В Част І на "Българска христоматия", веднага след дял "Приказки", е поместен дял "Описания и пътешествия". Той съдържа 26 жанрово разнообразни текста - откъси от пътеписи; научнопопулярни описания на земен релеф и водни басейни, на растителност, животински видове и пр.; пейзажни картини от художествена проза и др., които калейдоскопично сменят природния отрязък. Читателят "се среща" с най-различни природни обекти - морета, пустини, планини, океани, вулкани, водопади; "вижда" Египет, руската степ, Копривщица, Арабия, Рейн, Делиормана, Ливан, Лисабон, Старо Търново, Рим..., които конфигурират един богат географски атлас. Негови създатели са знаменити естествоизпитатели (Бюфон), известни учени, писатели и политици (Волней), видни класици на историографията (Тацит), български творци на словото (Вазов). С географската си част Христоматията на Вазов и Величков продължава богатата традиция в географското образоване отпреди Освобождението, когато за 40 години (от 1835 до 1874 г.) се издават 41 учебника по география, без да се броят преизданията (Лилова 2006). Важно е да се изтъкне, че двутомникът е продължител на центростремителната и едновременно с това на центробежната насоченост на географското знание, като под "център" разбираме България. Ако в петкратно издавания учебник по география на Й. Груев ключов е въпросът "Що е Европа", то в географската си част Вазово-Величковата Христоматия поддържа Груевото конципиране на Европа като висок еталон за следване по отношение на търговия, поминък и просвета. С това учебната книга продължава да работи за идеята, българинът да разпознава себе си като европеец.

Дял "Писма" - третият по ред в Част І на Христоматията, съдържа 10 послания от знакови за европейската култура и история фигури - Н. Бонапарт, Ж. Санд, Ж.-Ж. Русо, Волтер, П. Расин и мн.др. Българското възраждане, както е известно, е време на специфична епистоларна култура⁸, към която училището проявява обясним интерес. Публикуваните в Христоматията писма имат образователен заряд в няколко посоки: те възпитават вкус към красноречивото и убедително изложение по значим за обществото въпрос, предлагат модели за структуриране на собствено писмо, служат като пример за гражданско мислене. С всичко това "Българска христоматия" става не само ценен източник на епистоларна култура и помагало по писмено общуване, но и наръчник по гражданско образование, стъпващ върху висок европейски критерий.

Дял V - "История", съдържа откъси от исторически съчинения, които се вписват в обучението по развитие на повествователната реч. Текстовете от Б[ь]окл, Карамзин, Ю. Венелин, Раковски, М. Дринов и др. - общо 15 - отварят широк исторически хоризонт, който разчупва популярната през Възраждането рамка, изрязваща "българския участък" от общите знания за миналото, и осигурява "излаз" към други общности и събития. Известно е, че всяка история е начин за изграждане на идентичност. Включвайки разкази както за българския, така и за други европейски народи, Христоматията имплицира концепцията, че историята е наука за миналото като тоталност и едновременно с това, че е неотменима даденост, към която трябва да се отнасяме успокоено, без традиционния възрожденски патос, без националноцентристко късогледство. Несъмнено излизането вън от локалния исторически кадър, както и научната дистанцираност спрямо драматизма на миналото съответстват на цялостната модерна промисленост на Христоматията.

Дял VІІ - "Красноречие" - предлага образци от европейското ораторско изкуство, с което продължава възрожденската традиция, обучението по словесност да развива "слух" за риторичното майсторство. 80-те години на ХІХ век унаследяват възрожденския образователен стремеж младите да ценят риторичното майсторство и да изграждат собствени речеви умения. Интензивното държавно строителство, свързано с парламентаризма и правната система, с модерната журналистика и образование, повишава изискванията към боравенето с публичното слово. "Българска христоматия" представя европейската риторика в три поддяла: "Красноречие на старите времена", "Политическо и съдебно красноречие" и "Духовно красноречие". Подбраните текстове, 9 на брой, съчетават езиково-стилова издържаност с високо хуманистично, гражданско и демократично съдържание. За хора без ясно понятие за институционален живот политическото, съдебното и религиозното красноречие на Цицерон, Хенрих ІV, Мирабо, св. Василий, Йоан Златоуст и др. вероятно е изглеждало като посвещаване в чудо, сътворено със слово.

За модерния си образователен облик "Българска христоматия" особено много дължи на дял VІІІ - "Разсъждения", който стимулира аналитичната мисъл и защитата на собствено твърдение - ценности, залегнали в основата на Европейското просвещение. Включването в Христоматията на разсъждения е заявка за приобщаване на българския читател към идеите на просвещенския хуманизъм. Тук специално трябва да се подчертае приносът за изграждане на една неособено популярна в онзи исторически момент (и не само тогава) черта у българина - гражданското чувство. Със 17-те материала от дял "Разсъждения" Христоматията залага нов принцип за структуриране съзнанието на младия човек, отчитащ не само националните, но и гражданските ценности; залагащ не само любов към традицията, но и живо оценъчно отношение към настоящето и усет за хуманното и доблестното. Текстовете от Спенсер, Фенелон, Каравелов и др. със своя блестящ либерализъм са образец за гражданско мислене - те биха били достойни за всяко съвременно помагало по гражданско образование. Знаменитото есе на Ла Боеси "Доброволното робство", поставено на първо място в дял "Разсъждения", може да се чете като своеобразен ключ към гражданските ценности, които "Българска христоматия" утвърждава.

Обособявайки специален дискурс на критическата социално-политическа мисъл, Христоматията демонстрира приобщеност към модерния идеал за личност с гражданска култура, която едновременно е и независима, и съпричастна към състоянието на общността и перспективите пред нея. Образците на самостоятелна разсъдъчност, популяризирани чрез Христоматията, насърчават рефлексивното отношение към събитията в следосвобожденското българско общество и собственото интерпретиране на видяното. А това ще рече - насърчават култивирането на модерна личност.

Жанрово хетерогенната същност на "Българска христоматия", събирането в нея на "изящни" с "приложни" текстове може да се обясни не само с енциклопедизма, присъщ на ХІХ век и в частност на българското обучение по словесност от онзи момент, но и със стремеж към създаване на единно семантично поле, в което "свободният" художествен образ, от една страна, и образователната преднамереност, от друга страна, са впрегнати в постигането на обща цел: изграждане на модерно самосъзнание, съвместяващо националното с универсалното; формиране на културна идентичност, позволяваща родната "самобитност" да не се бои от среща с Другото, а, тъкмо обратното, да я желае заради богатия й духовен ресурс, да черпи от него и да опложда традицията с хуманистични и граждански идеи от словесната класика на Западна Европа и Русия. Тоест двутомникът на Вазов и Величков е израз на идеята, да се конструира духовна самоличност, която, бидейки българска, да е сродена с европейската културна парадигма. Или: себетъждествеността, към която води Христоматията, е свързана с отварянето на Ние към големите културни постижения на Другите.

БЕЛЕЖКИ

1. Изказвам благодарност на доц. д-р Мила Кръстева, която ме насочи към цитираната книга, както и за ценните й бележки по засегнатите в статията въпроси на възрожденската литература. [обратно]

2. Към актуалния момент читанките за І-ІV клас и учебниците по литература за V-VІІІ клас са и христоматии, събрани в едно книжно тяло, а христоматиите за гимназията са в отделна книга поради големия обем на изучаваните текстове. [обратно]

3. Изказвам благодарност на Нина Евтимова - ст. експерт в Библиотечно-информационен комплекс по педагогика към НАЦИД, за компетентното й съдействие при издирване на валидните към 1884 г. учебни планове и програми по български език и литература. [обратно]

4. Справката в каталога на НБКМ разкрива Н. В. Хербел (на руски Гербель) като автор на "Английскiе поэты в биографiяхъ и образцахъ" (1875), "Немецкие поэты в биографiяхъ и образцахъ" (1877), "Поэзия славянь" (1871) и като редактор на руските издания на пълни събрани съчинения на Шилер (1875) и Шекспир (1880). [обратно]

5. Съвременният читател, любопитен да се запознае подробно с "Българска христоматия", може да потърси екземпляр от нея в големите библиотеки (заслужено съхраняван при по-специални условия - в НБКМ при т.нар. "редки издания") или да прочете в "Литературно-художествени сборници и антологии. 1878-1944" (Ставрев 2003) заглавията на всички публикувани във Вазово-Величковата Христоматия текстове. [обратно]

6. Софийският университет, тръгнал от педагогическия клас (1887) към Първа мъжка гимназия в София, е отркрит през 1888 г., а в момента на излизането на "Българска христоматия" за институционално организираната професионална подготовка на учителите, и то само в началното училище, се грижи Едногодишният педагогически курс във Враца и Шумен, основан през 1881 г. [обратно]

7. Според други мнения първият български литературноисторически разказ е на Ал. Т.-Балан, от 1896 г. [обратно]

8. Този културен феномен е изследван от Румяна Дамянова (1995). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Андерсън 1998: Андерсън, Бенедикт. Въобразените общности. София, 1998.

Аретов, Чернокожев 2006: Аретов, Н., Чернокожев, Н. Българска литература на ХVІІІ-ХІХ век. Един опит за история. София: Анубис, 2006.

Атлас 2006: Атлас на българската литература. Том 1. София, 2006.

Био-библиография 1985: Био-библиография на Иван Вазов. София, 1985.

Български 1983: Български книги (1878-1944). София, 1983.

Вазов 2003: Иван Вазов. Библиография. Том ІІ. София, 2003.

Войников 1874: Войников, Добри. Ръководство по словесност. Виена, 1874.

Галахов 1881: Галахов, Алексей. Русская христоматия. Санктпетербург, 1881.

Геров 1904: Геров, Найден. Речник на българския език. Том V. Пловдив, 1904.

Дамянова 1995: Дамянова, Румяна. Писмата в културата на Българското възраждане. Шумен, 1995.

Даскалов 2005: Даскалов, Румен. Българското общество. Том ІІ. София, 2005.

Ериксън 1996: Ериксън, Ерик. Идентичност, младост, криза. София, 1996.

Иречек 1899: Иречек, Константин. Българската държава. София, 1889.

Йовева 2000: Йовева, Румяна. Методика на литературното образование. Шумен, 2000.

Йовева 2005: Йовева, Румяна. Литературни истории и образователен дискурс. // Езикът и литературата: методически парадигми и образователни политики. София, 2005.

Каравелов 1869: Каравелов, Любен. Нашата книжевност. // Свобода, № 5-7, 03.-17.12.1869.

Каравелов 1874: Каравелов, Любен. Да превеждаме полезното и необходимото. // Независимост, № 22, 19.02.1874.

Колев 2005: Колев, Й. Константин Величков. Реформаторът на българското образование. Пазарджик, 2005.

Колевски 2000: Колевски, Васил. Руската литература в "Българска христоматия" от Вазов и Величков. // Българска писател, VII, N 33, 22 ноем. 2000.

Кьосев 1998: Кьосев, Александър. Списъци на отсъстващото. // Българският канон?, София, 1998.

Кръстев 1988: Кръстев, Кръстьо. Беседа, казана в Елена на 17.VІІІ.1905 г. // Българската критика за Иван Вазов. София, 1988.

Леже 1889: Леже, Луи. Литературното възраждане на българите. Прев. от френски М. Москов. 1889.

Лилова 2006: Лилова, Десислава. Варварите, цивилизованите и българите: дефиниции на идентичността в учебниците и печата (1830-1878). // Балканският ХІХ век. София, 2006.

Маринов 1887: Маринов, Димитър. История на българската литература. Пловдив, 1887.

Пешев 1884: Пешев, Петър. Периодическо списание на Българското книжовно дружество, 1884, № 11.

Програма на предметите 1881: Програма на предметите в трикласното училище. 1881.

Радев 2006: Радев, Иван. Другото лице на възрожденската литература. Велико Търново, 2006.

Радев 1997: Радев, Иван. Историография на българската възрожденска литература. // Радев, Иван. История на българската литература през Възраждането. Велико Търново, 1997.

Рилски 1852: Рилски, Неофит. Христоматия славянского языка. Константинопол, 1852.

Речник 1978: Речник на чуждите думи в българския език. София, 1978.

Речник 1976: Речник на българската литература. Том 1. София, 1976.

Сивриев 1995: Сивриев, Сава. "Българска христоматия" и представата за TEHNE. // Сивриев, Сава. Чудесното раждане. Шумен, 1995

Ставрев 2003: Ставрев, Кирил. Литературно-художествени сборници и антологии. 1878-1944. София, 2003.

Стойчева 2009: Стойчева, Светлана. Приказката в българската литература през ХІХ век. София, 2009.

Странджева 2010: Странджева, Аделина. Времепространствени представи от възрожденската христоматийно-дидактична книжнина. Пловдив, 2010.

Тиханов 1991: Тиханов, Галин. Вазов и европеизирането на българската литература. // Литературен форум, 1991, бр. 18

Тодорова 1975: Тодорова, Райна. За учебното съдържание по литература в учебните планове и програми по български език и литература на гимназиалните класове от 1878 до 1944 г. // Известия на НИОО "Т. Самодумов", 1975, № ХХVІІІ.

Учебен 1882: Учебен план за гимназиите. 1882.

Учебен 1883: Учебен план за гимназиите от 1883 - Източна Румелия. 1883.

Учебни 2003: Учебни програми за задължителна и профилирана подготовка за ІХ, Х, ХІ и ХІІ клас. Културнообразователна област: български език и литература. София, 2003.

Цанева 1994: Цанева, Милена. Вазов, Вазовото, националното и класичното. // Литературата, 1994, № 1.

Цанева 1966: Цанева, Милена. Иван Вазов в Пловдив. София, 1966.

Шишков 1873: Шишков, Тодор. Елементарна словесност. Цариград, 1873.

Шишманов 1976: Шишманов, Иван. Иван Вазов. Спомени и документи. София, 1976.

Шишманов 2004: Шишманов, Иван. Българският POETA LAUREATUS Иван Вазов (1850-1921). // Шишманов, Ив. От Паисий до Раковски. София, 2004.

© Огняна Георгиева-Тенева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.05.2013, № 5 (162)

Други публикации:
С възрожденски дух и модерен поглед. Сборник в чест на 80-годишнината на проф. Милена Цанева. София: Институт за литература при БАН, 2012, с. 238-250.