БАБЧО

Мария Сердарева

web

Отначало се тръшна.

- Не давам да ма оперират и т’ва е. За кога, ма? Осемдесе и шес съм станала, осемдесе и седма карам.

После лекарите я убедиха, че трябва, че не е страшно, и баба се примири. И почна да слуша като никога. Рентгени, ехографии, изследвания на гладно, каквото кажем, тя изпълнява безропотно. Същински войник. Миличък, смален от годините, смирен от безсилие, войник. А ние кръжим около нея и крием загрижеността си зад родителски-благи команди: тия хапчета ги спираш, докторът каза. Четка за зъби приготви ли си? А така. Дай да ти видя багажа. Това и това си забравила. Това отивам да го купя. И няма да се притесняваш, нали?

А тя всеки път: така кат ма гледаш, да ти мязам на притеснена? И пуска една широка усмивка с опашчица от искрен смях. Опасна работа е баба ми - в клин ли, в ръкав ли, все някъде ще бръкне и ще размаха пред носа ти най-искрения искрен смях.

- Утре ще дойда с теб до болницата - казвам между другото. И ей го пак нейния си смях, само че тоя път избликва неочаквано и за самия себе си, издълбоко, сякаш от кладенец, който кънти от скрити на дъното сълзи.

- Оххх, хубуу, че ша дойдеш, баба! - Сълзите се пличкат в краката на гласните, чак до глезените. - Таман да ми даваш кураж, че много ма страх. В гроба ша ма вкара пущин’та...

Милата тя! Само се е правела на смела.

- Спокойно бе, бабчо, няма страшно - правя се и аз. Звуча убедително. На нея съм се метнала.

- Кво да праиш, живот - заключава тя без видима връзка. Една от любимите й фрази. Завършва с нея абсолютно всяка тема, след което забучва поглед в скута си и въздъхва изразително. Сякаш говори за стара любов, която не може и не може да прежали, макар че неведнъж й е разбивала сърцето.

На това няма как да се отговори. Мълча и потривам рамото й с пресилен оптимизъм.

*

Лошото на пресиления оптимизъм е, че работи само на светло. Със слънчеви батерии ли се захранва, що ли, обаче нощно време хич го няма. И както е тихо, писъците на уплашено безсилие, таени със седмици, кънтят в главата ми като истерични гонгове.

Искам да избягам, ама къде да ида? Мислите ми се въртят, въртят, и все надолу слизат. Два етажа по-надолу, при бабчо. Какво ли прави сега? Най-вероятно се приготвя за мране. Утре сутрин отива в болницата и не знае дали ще се върне. Сигурно се сбогува със стаичката - с ниския таван, с печката на дърва, с кръглата маса и ленената покривка, избродирана лично от нея на младини, с прозорчето, през което е надничала майка й в последните си дни, с бюфета, дето май е набор на баща ми, с ъгловия диван, който навремето делеше с дядо, и особено с неговото легло, празно от единайсет години, но все така верен слушател... Стаичката, побрала почти всички веществени доказателства, че е живяла. Сигурно се сбогува с нея и си поплаква.

И аз си поплаквам. Сега му е времето. Утре трябва да съм гранитно спокойна и майчински нежна, когато я извеждам от личния й храм.

*

Сънят пак ме заобикаля издалече. Шубе го е да припари до зловещо цветните ми мисли.

Баба утре я оперират. Дали ще я видя пак? В смисъл, дали ще я видя жива? Колко му е да се обадят от болницата и да кажат съжаляваме много, направихме всичко възможно, но... Колко му е, всеки ден се случва на някого.

Ами аз? Аз дали направих всичко възможно? Казах ли й всичко? Дадох ли й всичко?

Надали. От страх да не помисли, че се сбогувам с нея, не посмях да я гушна на тръгване. Не посмях да я целуна по омачканите от годините бузи. Да й кажа, че много я обичам и се моля - и се моля, и се моля, и се моля - да надживее и това.

Дали някой може да се похвали, че е направил - и казал, и дал - всичко за някого?

Надали, успокояващо нашепва здравият ми разум и драпа да си върне вътрешния мир. Колкото и да дадеш, винаги ще ти се иска да си дала още. Хайде заспивай, чака те тежък ден.

Знам. Стискам очи и чакам здравия разум да изпразни главата ми.

Един кадър от деня не спира да свети зад затворените ми клепачи: докторът и баба. Докторът - сякаш поставен нарочно за контраст на белокосата, приведена от болката в коляното старица, която се е втренчила в него като уплашено дете.

- Бабче, нали знаеш какво подписваш - казва той почти без да я погледне.

- А? - Обичайното й звучно, извито нагоре, недочуло „а”.

С тоя подпис се съгласяваш да ти махнем гърдата, ако се налага - обяснява докторът бавно и отчетливо.

- Аааа, ам нека, махайте я, за ко мий - отговаря баба с готовност, все едно че искат да й режат ноктите. - Няма да им се меси, я. Те, докторите, са умни хора, знаят. - Бялата й главица съгласително дълбае знака за безкрайност в неподвижния въздух на стаята, а аз стърча до вратата и се смея, за да не заплача.

*

Баба не е лесна. Ама хич. Чепата и ръбата чирпанлийка. Навърти ли си нещо на пръста, на главата си ще се побие, но на нейното ще стане. Цялата рода е пропищявала от нея. Аз също.

Обаче тия дни си представих цветно празнината, останала след нея, и... леле мале, направо е огромна! Много ще ми липсва, пущината. Винаги. Вече знам, че всичките й чепатости и ръбатости ще избледнеят, когато си отиде. Ще си спомняме за лошите неща със смях, а за хубавите - с умиление. И сигурно хубавите ще се окажат повече. Повече, отколкото сме виждали приживе.

Така като се замисля, май почти не съм чувала някой да каже лошо за близък, който е в отвъдното. Излиза, че отвъдното е пълно с хубави хора. А отсамният свят - с грешници. Как става тая работа? Смъртта ли ги пречиства, що ли?

Баба му стара, трябва ли човек да си умре, та хората да почнат да виждат хубавото в него?

*

Алармата ме събужда в шест. Спи ми се, две не виждам, но малко преди да задремя - някъде между четири и пет - реших да ида и да гушна баба, каквото ще да става.

Нали уж вече го обсъждахме, уморено въздиша здравият ми разум. Винаги ще ти се иска да си дала още. По-добре се наспи.

Умряла съм за сън, очите ми лепнат от изтощение...

В шест и три минути кадърът с доктора се промъква в просъницата и ме събужда с ряз.

Абе тоя мой здрав разум болен ли е, кво ли? Баба днес я оперират, той за наспиване мисли.

В шест и двайсет хлопвам външната врата след себе си. Януарският студ ме разсънва без жал. В седем и половина съм в онкото. Измолвам една санитарка да ме пусне в трета стая. Влизаш и излизаш по най-бързия начин, предупреждава ме тя. Държа на думата си. Две минутки са достатъчни да гушна баба, да видя широката й изненадана усмивка, да я целуна по умилените бузи и да й кажа нещата, които предъвквах цяла нощ.

В осем без двайсет минавам покрай параклиса на болницата. Добро място да излея придошлите сълзи. Клисарката явно чете по очите на хората - поглежда ме, кимва и излиза отвън, на студа.

Сама сред иконописите, изливам ли, изливам, тихо и напоително. Паля първата свещичка за деня и търся вярната молитва. „Боже, нека баба да се оправи!” Не, егоистично е. „Боже, моля те, направи най-доброто за нея.”

*

Ама и аз съм една! Как можах да си помисля, че ще я вземат в отвъдното. Да не са луди? Таралеж в гащите. Ръбат, чирпански.

Ох, тя малко позаглади ония ми ти ръбове след операцията. Поомекна.

Нося й снощи вечеря и я чувам да говори на дядовото легло:

- ...Кво да праиш, живот. Мил.

Още го обича, пущин’та.

© Мария Сердарева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.04.2015, № 4 (185)