Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОНКРЕТЕН И БЕЗЧИСЛЕН

Морис Фадел

web | НРБ-литературата

На комунистическия агитатор не му е достатъчно да нарече Ленин, Сталин или Димитров “вожд”. Обикновено към тези имена се прикача и нещо друго - най-често - „учител”. Самите вождове също не са отделни персони. Те се сдвояват и строяват. Партията през Сталиново време е на „Ленин-Сталин”. След това е на Маркс, Енгелс и Ленин. Димитров върви неотклонно първоначално до Сталин и Тито в лозунга „Сталин, Тито, Димитров”, както и до Ленин, а после само до Ленин.

Понятието “вожд” е резултат от нежеланието на комунистическия строй да се идентифицира с никоя от познатите държавни структури, защото държавата е експлоататорско образование, което ще изчезне след световната пролетарска революция. “Вожд” отпраща към преддържавното, племенно състояние на хората, когато човекът не е бил отчужден от труда си, когато средствата за производство са били общи и всички са се трудили братски, както ще правят това и през победилия комунизъм. И все пак вождът не е равен на племето си. Той е извън кръга му - самотен, несъчетаем с цялото, което предвожда. Вождът е вожд именно на цялото. И тук е разликата с учителя. И вождът, и учителят изразяват дистанцирането на комунизма от абстракциите - унифициращи многообразието структури, в които се е загнездило изличаването на класовите противопоставяния и идеологията. “Вожд” и “учител” не са неясни, мъгляви, общи като народа, нацията, отечеството, на които се опира буржоазията. Те са конкретни, посочими - този вожд, този учител. Същото се отнася и за онова, на което са вожд и учител - племето и учениците. Учителят обаче е близък до възпитаниците си, макар и да не е част от тях. Той се преживява лично. Във времево отношение и вождът, и учителят изразяват бъдеще. Вождът, както показва думата, води, учителят подготвя. Ала вождът води всички, докато учителят е такъв за отделния обучаващ се. Никой няма персонален вожд, докато всеки има своя учител.

В началото на представителния за сталинистката култура в България сборник “Десет години поезия. 1944-1954” е стихотворението на Димитър Полянов “Прощаване с Георги Димитров”. Там Г. Димитров е наречен “другар благороден”, “учител любим” и “вожд всенароден” (Полянов 1954)1. Трите определения се разделят на две. “Другар благороден” и “учител любим” клонят към сливане, защото “стоплят”, интимизират Димитров, докато “вожд всенароден” го извежда пред скоби, прави го напълно различен от другите - те са пасивно множество, пред което и над което като единствена персона се показва той. Тази двоичност е щрихирана и в беглото описание на личността на персонажа. Димитров е с “поглед благ”, но е “великан” и е с “дух непримирим”; видимо ни симпатизира, ала е вътрешно хладен в непоколебимостта си - качество, присъщо само на героите, не и на обикновените, поради което е наречен и “великан”. Животът му е според същата схема. Димитров е труженик като всички ни, той се е заловил с “печатарския компас”, но не съвсем, защото работи с компас - инструмент на капитаните; бидейки печатар той е част от другите, но държейки компаса, се откроява. След това става изключителен - поема “кормилото” (пак оръдие на управлението!) “световно пролетарско” и “ни” учи с примера си на “смелост и борба”. Подобно е и безсмъртието му. Димитров е разграничен от останалите, защото е идентифициран с природата - реалност, с която човекът няма много общо, най-малкото, защото е по-дълготрайна от него. Той няма да умре “догде от Рила Искърът извира,/ догде се пени Черното море”.

Но в строфата:

В Балкана буря снежна ли засвири,
трептят ли нощем звездни висоти -
по фабрики, заводи, язовири
сърцето на Димитров ще тупти.

- природата, в чиято нечовешка продължителност и трайност е заключено безсмъртието на Димитров, се свежда до нашата действителност - на фабрики и язовири, а персонажът получава сърце - знак на човешко, съпричастност и топлота. Това е един от немного честите примери, когато вождът - извънмерният, далечният - и учителят - непосредствено свързаният с нас, личният - парадоксално се сливат.

Димитров не е обичайно явление. Той става вожд със собственото си име. Докато при другите не е така. Нито Йосиф Джугашвили, нито Владимир Улянов са славени, това се случва на Ленин и Сталин. Що се отнася до Сталин обаче нещата са по-сложни. Йосиф Джугашвили е известен с три имена: Сосо, Коба и Сталин. Сосо е в ранните си революционни години, като Коба към него се обръщат саратниците му, Сталин е за останалите. От три различни имена две се вписват в раздвоението, което забелязахме при Димитров, като собственото име на вожда изчезва напълно от публичната памет, удовлетворявайки желанието му за абсолютна тайнственост относно личността му: никой човек не трябва да знае кой и какъв е Сталин. В стихотворението на Божидар Божилов “L’ art poetique” близката до нас страна на Джугашвили се казва “Сосо”. Той води “млад и смел” стачниците в Тифлис. Но по-нататък, когато “в битката калява се”, Сосо се трансформира в непостижимия Йосиф Сталин:

Сосо в битката калява се, в пламъците й разпалени,
по-твърд от стомана става, става Йосиф Сталин.

Глаголът “става” е два пъти повторен не само, за да се спази ритъмът, но и за да се подчертае огромното преобразяване във вожда. Всички ставаме едни или други, но за да бъдеш “по-твърд от стомана”, е нужно да станеш на степен. Стихотворението на Бленика “Когато ти говориш” показва пределно категорично несъответността между Сталин и останалите. И Бленика, както Божилов, наричат вожда “по-твърд от стомана”. Така се въвежда различие между Димитров и съветския ръководител. Димитров е идентичен с природата и човешката фабрична действителност, докато “бащата на народите” е повече от тях. Той е повече и от името си, което значи “стомана”, т.е. не може да бъде по никакъв начин означен, определен. В “Когато ти говориш” акцентът е точно върху неуловимостта на човека от името му. Първите два стиха, където името на вожда е в курсив:

Когато ти говориш, млъква всичко в миг,
като че с ток пронизва името ти - Сталин.

намекват, че не това, което се казва, има значение, а самото име, като това име е от друг, различен от този на слушателите порядък - то идва отвън, пронизва “като че с ток”. Следващите два стиха обаче добавят, че има нещо по-важно и от говоренето, а и от името - ликът, който не се побира в тях:

И мощен се извайва твоят лик -
по-твърд и от гранит, и от стомана.

Думата “лик” внимателно избягва абстрактността. Сталин е повече от името си, той не може да бъде означен, но все пак не е невидим и неусетим. Има конкретно присъствие - лик. Конкретността е специфична. “Лик” не е като “лице”. “Лице” е ежедневна дума, “лик” се употребява по отношение на особени личности, думата има духовен смисъл, какъвто липсва в “лице” - “лик” насочва към скритото и идеалното, което обаче е и сетивно изявено. Като че единственото приближаващо Сталин до слушателите му в стихотворението е “ти” в “Когато ти говориш” - начин на обръщение, който самият вожд е допускал крайно рядко и при особени случаи. Обратното на “ти” прави словосъчетанието “бащата на народите” в края на текста. Сталин е тъкмо баща, а не майка на народите, не само понеже е от мъжки род и пол, а и защото майката е по-тясно свързана с децата си, те са произтекли от нея, отношението им с бащата е по-индиректно, той е външен спрямо тях.

Освен Сосо друг способ за приобщаване на вожда към племето му в сборника е думата “другар” в израза “другарят Сталин”. “Другар”, разбира се, е не само Сталин, но и останалите вождове с изключение на Маркс и Енгелс. Когато тази дума се появи редом до някое от важните имена, тя за разлика от името сваля изказа, събирайки човека, за когото иде реч, с множеството. Бидейки “другар” Сталин е част от нас, но бидейки Сталин той е друга работа.

Колкото по-теоретичен е вождът, толкова по-лишен от досег с общността е той. Димитров и Сталин имат личностно присъствие в сборника, те са персонажи, участват в наративни ситуации. Ленин е по-скоро само име. Стихотворението “Ленин” на Людмил Стоянов представя не вожда, а вълненията на някаква маса, онасловена “разорено поколение” във връзка с него. Ленин е отделен от нея. Той е “име далечно” и “чуден зов”. Зовът подчертава дистанцираността на името, защото идва отвън - зовът изхожда не от нас, а ни призовава от другаде. “Чуден” и “далечен” си кореспондират, защото чудото е винаги далечно, отдалеч, то става независимо от нас и от обстоятелствата, въпреки очевидността. Изключителността на вожда е подкрепена и от това, че думата, която го назовава, съчетава означаването на лице и подбудата към действие. Името “Ленин” е едновременно съществително и глагол. И все пак, колкото и несливащ се с “разореното поколение” да е, вождът го досяга, неговата несводимост се “сгрява”. Макар и далечно, името на Ленин е и “просто” и тъй близко”.

Въпреки че е изчистен от личностни моменти, в сборника Ленин всъщност не е само име, а и труп. Няма особена разлика. Името надживява трупа, но при Ленин не е така. И името е налице, и трупът е налице - в мавзолея. “Пред Ленин” на Никола Фурнаджиев, както и “Ленин” на Л. Стоянов, описва не персоната в заглавието, а преживявания, предизвикани от нея. Поетите от сборника имат влечение към това “пред” в названието. Друго произведение на Фурнаджиев се нарича “Пред Днепър”, Лъчезар Станчев онасловява стиховете си “Пред прага на съветската земя”, а Асен Босев - “Кирчо пред съда”. „Пред” откроява отново неабстрактността и двойствеността, присъща на вождовете. От една страна - чрез “пред” се сочи конкретен факт, а от друга - сме поставени в непосредствена близост до този факт, ала същевременно и сме отделени от него.

Трупът не е тяло, а месо. Но не и Ленин. В стихотворението на Фурнаджиев, както гласи заглавието на пиесата на Толстой, той е “жив труп”. По-скоро жив, отколкото труп. Впрочем изобщо не е труп, в него няма нищо месно и плътско. Той не е умрял, а спи, “очи притворил”, чертите му са озарени “като от мисли огнени” („като“ все пак напомня за смърт, спящият не е озарен направо от “мисли огнени”), лицето му отразява, при това “неспирно”, “светкавиците ярки на века”. Спящите очи и чертите доближават вожда до племето, ала в лицето личи извънредността. Доближаването обаче е доста условно - стихотворението казва: “Безсмъртните тъй будно само спят”. Мумията на Ленин и мавзолея са вечността в комунистическата култура - една вечност, която не е абстрактна, а видима и посочима - сграда и вещ. Вечността е тук - лицето на Ленин отразява не отвъдния свят, а нашия - “светкавиците ярки на века”. Така се твърди и в текста. Той започва със стиха “И сякаш вечността при нас повея”, за да покаже по-нататък незначимостта на разколебаващото “сякаш”.

Маркс и Енгелс са абсолютната недосегаемост. Ако Ленин освен име е и труп, те са единствено имена, при това срещащи се много рядко в сборника. Колкото и да ги търсих, ги видях само в стихотворението на Мария Грубешлиева “Партизанка”. Там Маркс и Енгелс са просто изброени, като към тях е прикачен Ленин: “Не бяхме чели Енгелс, Маркс и Ленин”. Теоретиците на комунизма тук дори не са хора, а синекдохи на нещо, което се чете; те не съществуват като персони, а са книги. Книгите също могат да се интимизират, да бъдат част от нечий живот, но Маркс и Енгелс не са такива - те са максимално дистантни - не ги четат. И въпреки това не са абстракция - не са книги изобщо или идеи.

Както се вижда от този обзор, комунистическите вождове изграждат йерархия по признака “отдалеченост” от племето. Най-близък е Димитров, след него е Сталин, после е Ленин и накрая - Маркс и Енгелс. В тази йерархия те съществуват и в обществото. Димитров е гигант, но е с локално излъчване, той не може да се мери с планетарните мащаби на “бащата на народите”, в който все пак има нещо семейно и достъпно, каквото липсва в световноисторическия Ленин, който, макар и гениален теоретик, е практик, прилагащ завещаното във висините на теорията от Маркс и Енгелс. Вождовете, които идват след Димитров, все повече се отделят от теоретиците на комунизма и слизат до масите. Живков и Брежнев са несравнимо по-домашни от Димитров и Сталин. Това сваляне на вожда в хората има и своето съвсем фактично измерение. Горбачов е първият ръководител на СССР, който през 1985 в Ленинград разговаря непринудено с неспециално организирани тълпи - събитие със символично значение, защото то предзнаменува края на епохата на вождовете: слее ли се с другите, вождът престава да е такъв.

Промените, в структурата на вождовете, които се правеха, спазваха нейните закони и граници. Щом един вожд падне, следващият по отдалеченост заема мястото му. След низвергването на Сталин, Ленин става по-земен, по-човечен, по-непосредствен, към него трябваше да се връщаме постоянно, за да обновяваме комунизма. Комунизмът може и да се отказва от един или друг вожд, но никога не се отрича от маркерите за своя предел - Маркс и Енгелс. Щом те бяха отхвърлени или им се намериха грешки, комунизмът престана да съществува.

Колко неразбиращи режима са левите му противници, които го обвиняват, че не чете класиците си! Смисълът на Маркс и Енгелс като лимити, като охраняващи границите на системата е да не бъдат четени, тъй като четенето приобщава прочитаното към четящия, снема дистанцията. Освен това то предполага раздор между интерпретациите и така нарушава конкретиката и целостта на прочитаното, неговата непротиворечива видимост. Маркс и Енгелс са нужни на комунизма като лесно разпознаваеми, неабстрактни обекти, каквито са камъните. Комунистическият труженик не трябва да се пита какво са имали предвид класиците на режима, още по-малко дали са прави. Достатъчно е те да му бъдат посочвани. За да се състои посочването, не е нужно въпросните класици и да са хора, защото, бидейки хора, Маркс и Енгелс ще са като останалите в общността, а и хората също са нещо не много ясно за нас - не са онова, което изглеждат. Маркс и Енгелс трябва да са вещи - книги, облицовани в кожа, които имат вид на скъпи предмети, портрети в рамка. Така няма да са като нас, а и ще са очевидни: спорим за идеи, но не и за това каква е тапицерията на табуретките в стаята.

Стремежът на всички комунистически вождове е да бъдат вещи - неабстрактни, различни, но и някъде наоколо, близки. Мумии, статуи, интериор на зали за тържествени събрания, обзавеждане за библиотеки. Ето защо вождовете тъй стриктно пазят в тайна истинските си биографии; ето защо, макар и събирани в томове, те не се четат, а във всеки доклад се цитират едни и същи извадки. Комунистическата култура е по същество устна култура. Тук понятието “вожд” намира още едно основание за себе си - племената обикновено са неписмовни общества.

За да съкрати дистанцията между вождовете и да спази принципа, че вождът трябва да е едновременно по-отдалечен и близък, комунизмът събира имена. Болшевишката партия е на „Ленин-Сталин”, на по-несводимия до масите и на повече снизхождащия до тях. Учението е “марксизъм-ленинизъм”, то съчетава високата теория с практическия свят, в който е труженикът на комунизма.

Тези сливания доближават комунистическото мислене до фигуралното. В книгата “Сцени от драмата на европейската литература” Ерик Ауербах определя фигурата така: “Фигуралната интерпретация установява връзка между две явления или личности, първата от която обозначава не само себе си, но също и втората, докато втората съдържа и реализира първата” (Ауербах 1984: 74). Сталин в съчетанието “Ленин-Сталин” препраща към Ленин и е невъзможен без него, той е най-последователният и най-твърдият му ученик, а Ленин се разгръща в Сталин (неслучайно се е казвало “Сталин - това е Ленин днес”) и така придава основание на поведението му, защото Сталин не действа от себе си, той няма “себе си”, той е просто друг, но същият Ленин. Във връзката “марксизъм-ленинизъм” ленинизмът е осъщественият на дело марксизъм. Явлението “фигуралност” стабилизира структурата на вождовете, прави я единна и, както става при вече посочените сливания, я снабдява с легитимация. Местният великан Димитров се отразява и получава оправдание в “бащата на народите”, той пък - в автора на червения октомври, а Ленин - в Маркс и Енгелс, които за комунизма са един човек.

Ако в отношенията помежду си вождовете се подчиняват на фигуралния принцип, той не важи за самия вожд. Димитров и останалите без Маркс и Енгелс са близки и далечни, като едното не сочи към другото, не е негова проекция и реализация. Вождът е едновременно и учител, без “учител” да се откроява във “вожд” и без “вожд” да се отпечатва в “учител”. Валери Стефанов посочва, че вождът е проекция на “всичкото” в режима (Стефанов 2003: 366). Раз-фигурирането му осъществява това: той е малко или повече част от общността, но и извън нея, опазващ границите й, гарантиращ целостта й.

Структурата на вождовете и начинът, по който се изгражда отделният вожд, се събират в парада. Вождът е върху материализираната вечност - мавзолея, и така се свързва с другия, по-значим вожд; той е отделен от празнуващите редици, намирайки се над тях, но и слиза до нивото им, дружелюбно помахвайки им. И по-големият вожд - мумията - и по-малкият - поздравяващият парада - са неабстрактни, конкретни, единични.

Но не и единици. Езиковедът Даниел Евърит предизвика теорията на Чомски за универсалната граматика, показвайки, че езикът на племето Пираха не притежава редица от характерните за останалите познати езици особености. Две от тях са абстрактността и числото. Уникалното в езика на комунистическото племе е, че той също ги проблематизира. Вождът е битка срещу абстрактността. Тъкмо, когато се бори с нея и утвърждава присъствието на вожда, комунизмът е силен. Той започна да заслабва, когато вождът минава на заден план и комунистическите ръководители все повече се позовават на абстрактни категории като партията и народа. Всъщност това събитие, случило се през Втората световна война, когато Сталин се обръща към национализма, бележи първите пробойни в комунистическата доктрина, то е първото птиче на нормализацията, на отказа от собствен език. Сталин печели тактическа победа, надмогвайки във войната, но стратегически е губещ. Антинационалистът Ленин не би направил подобна грешка. Дори в най-тежките години на гражданската война, той не завива към национализма, защото знае, че навлиза в опасни води, където дебне абстрактността и, оттук, загубата на идентичност.

За отбелязване е, че комунистическият език и съзнание поставя под въпрос и категорията “число”. Вождът никога не е един, а е “Димитров и...”, “Сталин и...”, “Ленин и...”, “Маркс и...”. Ала вождовете не са и двама или трима, точен брой, а неопределеност, преливащи една в друга реалности. И са цялост. Димитров не е Димитров, а е и Сталин, и Ленин, и Маркс и Енгелс в стъпаловидна прогресия. Никое от имената не е отделност. Правотата на теорията на Маркс и Енгелс се доказва от Ленин, чиито действия биват затвърдени и развити от Сталин, който пък се реализира у нас от Димитров. Вождовете са едно, без да са единица, и са много, без да са нито множество, нито несводимите до целостта на множеството елементи от него, понеже са преплетени и взаимозависими. Също така вождът никога не е едно или две неща, както видяхме с двойката “близост - далечност”, а по странен начин е и двете, без да бъде две различни единици или аритметичният сбор от тях.

А и никога вождовете не са вождове, но и друго - “учители”, като учителят, близкият до тружениците, е вкаран в структурата на значенията на “вожд”. Когато произнесе тази дума, комунистът знае, че тя само привидно, като остатък от буржоазния език и нрав, е една дума; също той е наясно, че тя не е нито в единствено число, нито в множествено, нито каквото и да е друго число. Неопределеността на вожда обаче не го прави абстрактен, той не е като красотата, която не срещаме директно, лице в лице, и поради това е толкова трудно да я дефинираме. Комунизмът е опит модерните езици да забравят настоящето си в стремежа хората да бъдат върнати към праисторически форми.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Всички цитати от поетически текстове са от "Десет години поезия. 1944-1954" (1954). [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Ауербах 1984: Auerbech, Eric. Scenes from the Drama of European Literature. Minneapolis: University of Minnesota Press, 1984.

Десет 1954: Десет години поезия. 1944-1954. Подбор и редакция Младен Исаев, Валери Петров, Емил Петров. София: Български писател, 1954.

Полянов 1954: Полянов, Димитър. Прощаване с Георги Димитров. // Десет години поезия. 1944-1954. Подбор и редакция Младен Исаев, Валери Петров, Емил Петров. София: Български писател, 1954.

Стефанов 2003: Стефанов, Валери. Вождът (иконата, възхвалата, палачът). // Стефанов, Валери. Българска литература ХХ век: дванадесет сюжета. София: Анубис, 2003.

 

 

© Морис Фадел
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.04.2012, № 4 (149)
© Електронно издателство LiterNet, 21.04.2013
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. Варна: LiterNet, 2013.

Други публикации:
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. София: Кралица Маб, Варна: Силуети, 2013.