ПРИБЛИЖАВАНИЯ/РАЗДАЛЕЧАВАНИЯ

Морис Фадел

web

Не може да не направи впечатление, че през последните години броят на сборниците, посветени на изтъкнати литературоведи, се увеличава. Създава се своеобразна "култура на сборника". Би могло да се каже, че тя е симптом на нещо, което до този момент в изследванията на литературата у нас малко е присъствало: съзнанието на българското литературознание, че е изградило свои речници и традиции, собствена история.

Какво е характерно за това съзнание? Литературознанието (особено литературознанието в края на 20. и началото на 21. век) - за разлика от етноса или нацията - не предполага трайни идентификации, безспорни авторитети и устойчиви ценности. Ако използваме типологията на видовете история, която предлага Ницше в "За ползата и вредата от историята за живота", трудно би могло да се каже, че литературознанието е в състояние да има "монументално" или "антикварно" отношение към собственото си минало. По-скоро неговото отношение е близко до онзи вид история, който Ницше нарича "критическа". Литературознанието е дейност, която непрекъснато преоценява своите постижения и развитие.

Тази черта на изследванията на литературата може да бъде откроена в един от наскоро излезлите сборници: "Да отгледаш смисъла". Той е издаден от Издателски център "Боян Пенев" към Института за литература при БАН, негови съставители са Рая Кунчева, Клео Протохристова и Благовест Златанов. Сборникът е в чест на Радосвет Коларов. Този избор е оправдан. В годините, когато изучаването на литературата у нас е поставено под административния контрол на една държавна идеология, Р. Коларов се опитва да го снабди със специфични методологически ориентири и изследователски техники. Но заслугите му не бива да бъдат мислени само в тази тясна историческа рамка. Всъщност Р. Коларов е сред фигурите, които превръщат обсъждането на литературата в България в автономно изследователско поле, придават му собствена дисциплинарна насоченост. Съвременното българско литературознание едва ли би било възможно без него. То би останало на нивото на рефлексията спрямо литературния текст и процес, която обаче не рефлектира върху самата себе си.

Въпреки това в сборника липсва патетично отношение към Р. Коларов като към един от бащите на съвременното българско литературознание. Неговото дело е превърнато във възможност за разгръщане на различни подходи и решения, които представят тематичното и методологическото многообразие на изследванията на литературата у нас. В част от текстовете, включени в сборника, то е подложено на критическа рефлексия, а в друга - дава повод за други, отдалечаващи се от него литературоведски стратегии.

Сборникът се открива със статията на Благовест Златанов "Как е възможна творбата?" Четейки литературознанието на Р. Коларов". Тя е опит да извади "теоретичната матрица" на текстовете на Р. Коларов, техните базисни интуиции за това, какво представлява литературната творба и какво е отношението й към литературоведското изследване. Този опит не е лесно осъществим. Р. Коларов рядко извежда експлицитно теоретичните ориентири, които ръководят неговата работа. Те са вплетени в детайлните му анализи на конкретни текстове. Подобна е ситуацията при много от литературоведите през втората половина на 20. в. и началото на 21. в. Рядко в този период ще срещнем открито теоретизиране върху литературата. Това е свързано с разбирането, че създаването на теория на литературата като цяло би бил тотализиращ и потенциално тоталитарен акт, че теорията винаги има малко или повече "частен характер" - тя изхожда от определено текстово поле и в крайна сметка е теория именно на него.

Българското литературознание - за разлика от много от направленията в литературознанието на запад от нас, е запазило все още възгледа, че литературният текст трябва да е обектът на литературоведското изследване, че в извеждането на неговите потенции би трябвало да се състои задачата на това изследване. Тук личи влиянието на Р. Коларов, в чието дело тази постановка има водеща роля. В сборника има немалко статии, насочени към практиката на анализа на произведения. Такива са: "Дякон Васил Левски. Опит за анализ" на Рая Кунчева, "Другият текст в "Гераците" на Бисера Дакова, "Животът и смъртта на Елка от "Гераците" на Тодор Христов, "Студът (три истории за убийци)" на Валери Стефанов, "Септември" и "Хоро" в обмена на различието" на Албена Хранова, "Пролетен вятър" - между индивидуалния спомен и колективната памет" на Елка Димитрова, "Образ и слово в драматургичната мисъл" на Росица Димчева, "Бенковски и Ботев (поети и революционери в биографичния фокус)" на Живко Иванов, "Христо Ботев - митичната памет на литературата. Модели" на Пламен Антов, "Посвещението във възрожденските книги" на Румяна Дамянова, "Смъртта на Вапцаров. Поетическото умение и читателското въображение" на Огнян Ковачев, "Между Пътя и Мястото. Родовата идентичност на текста-Багряна" на Милена Кирова, "Мотивът за Другия свят в рицарския роман като сцена на кипрокво" на Стоян Атанасов, "Мечтата на Попришчин ("Записки на един луд" на Н. В. Гогол и вълшебната приказка)" на Христо Манолакев, "Мода и цитат в "Пяната на дните" на Борис Виан" на Борис Минков и "Инициационната творба като литературен сюжет: романът на Майкъл Кънингам "Часовете" на Клео Протохристова.

Част от статиите в сборника тръгват от наблюденията върху литературни текстове. Те обаче не остават на нивото на анализа на самите текстове, а чрез тях (или може би по-точно през тях) обсъждат философски, социални и политически явления и теми. Интересен опит в това отношение е "Спорът между факултетите в "История" на Вапцаров (дискусия върху дискурсите)" на Димитър Камбуров. Чрез наблюдения върху стихотворението "История" Д. Камбуров коментира един от важните проблеми на литературознанието днес: неговото (а и на други т.нар. "хуманитарни дисциплини", като философията например) редуциране в програмите на университетските институции, което води до лишаване на човека от по-широк хоризонт на саморазбиране, до свеждането му до личност, лесно моделируема от структурите, към които е интегрирана. А в "Константин Павлов, доносчик срещу извървяното" Александър Кьосев разглежда стилистиката на К. Павлов като съпротива срещу тоталитарната идеология, една съпротива, която привидно следва речника на идеологията, но всъщност го обръща срещу нейните интенции. Четейки мотиви и сцени от произведения на Достоевски, Боян Манчев в "Краят и вестта. Опит върху философията на повествованието" оспорва възгледа за репрезентативния характер на повествованието по отношение на живота. Той търси точките, където границите между повествование и живот биват проблематизирани, където едното е идентично на другото ("повествованието не за живота, а като живот") (курсивът е на автора, б. м. - М. Ф.).

Статията на Мирослав Дачев "Слово и образ: В художествения свят на "Български балади" "отваря" литературното произведение в друга посока - вече не към социалните и политическите проблеми, а към изображението. Текстът изследва както връзките на рисунките на Сирак Скитник с книгата "Български балади" на Теодор Траянов, така и отношенията между самите рисунки. Сред успехите на статията е това, че тя излиза от нивото на съпоставянето и очертава едно поле на взаимопроникване между словото и образа, при което се създават значения, които са, така да се каже, отвъд тях - не се отнасят нито само към словото, нито само към образа. Александър Панов ("Птиците" на Алфред Хичкок от гледна точка на историческата поетика") пък се насочва към "диалога" между литературата и киното. Както и в статията на М. Дачев, тук двете изкуства не се разглеждат като притежаващи стабилни идентичности. Ал. Панов е потърсил общите модели, с които са свързани.

От втората половина на 20. в. насам литературознанието е обърнато не само към литературата, но и към себе си. Дори може да се каже, че интересът му към самото него - към собствените му светогледни, методологически и езикови стратегии - до някаква степен измества интереса му към литературните текстове и процеси. Част от текстовете в сборника коментират литературоведски идеи и подходи. Към нея могат да бъдат отнесени: "Метатекстът като текст и творба" на Миряна Янакиева, "Между книгата и текста" на Амелия Личева, "Бахтин и Толстой - една задочна среща" на Атанас Бучков, "Търсейки трети път за съветската естетика: евразианизъм, марксизъм, формализъм" на Галин Тиханов, "Категорията "автор" като философски и наратологичен проблем (съвременни възгледи и основанията им)" на Запрян Козлуджов и "Прочитът - конструкция или реконструкция на смисловото поле на текста" на Добрин Добрев.

Значимо място в сборника заемат текстовете, занимаващи се със социалността, политиката, историята на идеите. На пръв поглед те имат малко общо с делото на Р. Коларов, в което подобни теми почти не присъстват. Но самите работи на Р. Коларов, колкото и съсредоточени в анализа на литературния текст да са, могат да бъдат мислени като симптоми на ситуации в социалния и политическия свят, като представящи стоящи зад тях по-общи постановки. С това, да проследи как обектът на изследователската работа се влияе от не толкова свързани със самия него нагласи, е ангажиран текстът на Ангел В. Ангелов "Европейската" историческа семантика на Лео Шпитцер". Той представя присъствието на идеята за Европа в наследството на Шпитцер. Тази идея е в много отношения различна от разбиранията за Европа през първата половина на 20. в. А. В. Ангелов изследва как тя скрито, "отвътре" моделира филологическия проект на Шпитцер. В статията "Западът като интелектуална утопия" Миглена Николчина продължава опитите си върху семинарната култура в България в края на тоталитарния режим. Текстът предлага версия за отговор на въпроса, как да бъде мислена преживяната история. Той чете близкото минало в двойна оптика, съчетавайки плановете на биографичното, спомена и теорията. В "За една ранна проява на "глобализация". Музикалните предпочитания на революционерите в "Миналото" на Ст. Заимов" Николай Аретов се обръща към един по-далечен момент от "историята на настоящето" - историята, в която е станало възможно онова, което наричаме "днес". Той изследва измерения на модернизацията в България от 19. в.

В сборника има и чуждестранни участници. Кристофър Норис ("Да запазиш достойнство в ничия земя: философия, социология и "научните войни") влиза в спор с все още авторитетната днес фукоистка позиция, че знанието не е резултат от обективно изследване, а от налагане в социалното пространство на властови сили. Дьорд Калман ("Полето за действие на професионалистите: Канонът") се насочва към многократно дискутираната тема за литературния канон. Любопитна е неговата теза, че канонът (или по-скоро каноните) не е резултат от иманентни характеристики на произведенията (някакви техни качества, достойнства), нито е следствие от намесата на извънлитературни (например държавно-административни или политически) фактори, а е перформативен акт, нормативно установяване на творби образци от страна на личностите и средите, владеещи институциите, които определят литературния вкус. Тереза Добжинска ("Стих и аксиология. Оценъчни конотации на стихотворната форма в "Мона Лиза" на Збигнев Херберт") изгражда интертекстуална перспектива в изследването на стиховата форма, показвайки как тя (формата) не е нещо неутрално, а се съотнася оценъчно към други, установени преди нея стихови структури. Ищван Границ ("Велимир Хлебников и руският авангард") анализира мястото на Хлебников в авангардната литературна вълна в Русия в началото на 20. в. Интересът на Границ е определян от парадокса защо Хлебников, бидейки сред фигурите, които оказват решаващо влияние върху тази вълна, е известен на сравнително малък кръг читатели.

Интригуващо е участието в сборника на студентска изследователска група (включваща Петя Абрашева, Петър Михайлов, Деян Денев, Дарин Тенев, Емилиян Николов и Георги Илиев), ръководена от Никола Георгиев, която предлага версии на изненадващата интертекстуална връзка между "Рибарски живот" на Вапцаров и "Хамлет" на Шекспир.

© Морис Фадел
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2004, № 4
© Електронно списание LiterNet, 18.12.2004, № 12 (61)

Други публикации:
Български език и литература, 2004, № 4.