РОМАНЪТ НА ЕМАНУИЛ ПОПДИМИТРОВ

Морис Фадел

web

Единственият роман на поета-символист Емануил Попдимитров “Пред буря” предполага да бъде разглеждан по отношение на понятията “роман”, “символ” и “лирика”.

Прави впечатление, че в Хегеловата “Естетика”, където се изгражда една от най-промислените систематизации на литературните жанрове, не е отделено място на романа. Вероятна причина за тази липса би могло да е привилигироването на формата, представяща оцелостен свят. Хегел обръща внимание най-вече на жанрове, където този вид форма е осъществен: героичния епос, лирическото стихотворение, трагедията или комедията. Основание за това е привързаността му към символа. За Хегел “изкуство” заслужава да бъде наречено произведението, в което съдържанието намира пълната си реализация в действителното налично битие, т.е. достигнало се е до типичната за символната структура интеграция между сетивно явление и идея.

Прибързано би било да изтъкваме късогледството на Хегеловия патос. На много места в текстовете на мислителя личи разбирането за ограничеността на позицията му. Фразата “Изкуството е и остава нещо отминало за нас”, предизвикала впоследствие силен отклик, издава един аспект на Хегеловия дискурс, който по традиция не се отчита: самоироничността. Тя подкопава най-важните залози на този дискурс, казвайки не просто, че е настъпил краят на изкуството, а по-скоро, че изкуството в Хегеловия смисъл на думата, в смисъла на единството между съдържание и сетивен образ е исторически неактуално - конституирали сме реалност, която структурата на символа вече не може да изрази.

Форма, несводима към тази структура, е романът - доминиращият жанр в литературата след Хегел. “Теория на романа” на Дьорд Лукач убедително показва това. Фактът, че книгата е повлияна от Хегеловите възгледи, ала развива концепция, отиваща отвъд границите им на валидност, подчертава самодеструктивното, самоиронично измерение на тези възгледи. Лукач наследява една от най-силните страни на жанровата стратегия на Хегел: историчността. Според него (както и според Хегел) жанрът е иманентен на произведението. От такава гледна точка става проблематично модното през втората половина на ХХ в. обвинение, че жанровите конвенции не заслужават внимание, защото изключенията от тях са не по-малко от потвържденията им. За Лукач жанрът изобщо не е конвенция. Той не е нещо, което се прибавя към литературата или вторично се абстрахира от нея, а част от собственото й съществуване. Жанрът очертава мирогледна позиция. Онова, което би могло да се каже в трагедията, е невъзможно да бъде предадено в лирическото стихотворение. Трагедията и стихотворението не са празни форми, нито съвкупности от правила, а различни концептуални рамки за интерпретация на света. Тези рамки са социално и темпорално детерминирани. Ако у древните не би предизвикало учудване създаването на героичен епос, днес подобни опити биха се посрещнали като смешна екстравагантност.

Лукач установява една регресивна схема, разглеждаща историята като движение от съвпадането между същност и явление до неговото разрушаване. Структурите, които обективират двете състояния, са съответно епосът и романът. Епосът е символически, тъй като символът е именно отелесяване на идеята. Романът е анти-символен. Той изгражда свят, където сетивно-нагледното и вътрешното са раздалечени, една фрагментаризирана реалност, която може да придобие завършеност само във формалното цяло на произведението, но иначе остава разпокъсана, лишена от тотализиране. Анти-символността на романа е и в това, че важна роля в него е предоставена на времето. Символът е а-темпорален. Единството между видимо и невидимо, с което е свързан той, не предполага времево разгръщане. Символът е едно вечно тук-и-сега. Макар да е обемна наративна конструкция, епосът е а-темпорален. Времето в него е кръгово, насочено към възстановяване на момента, от който е започнал разказът. Темпоралността в романа е устремена напред. Тя не познава възвръщане към началото.

*

Романът на Ем. Попдимитров “Пред буря”, публикуван през 1921, цели да представи българското градско общество преди Балканската война. Той завършва с нейното начало. В тази сюжетна рамка може да се забележи нещо определящо романовата форма. Тя често се развива на прага на крупни поврати. Например, “Под игото” на Иван Вазов е ангажиран с периода на подготовката на Априлското въстание. Самото въстание не заема съществена част от произведението. Или “Тютюн” на Димитър Димов е концентриран преди всичко в деструкцията на социалната действителност в България в навечерието на 9 септември. Символичен смисъл в това отношение има първото му изречение: “Гроздоберът беше към края си”. Значителната промяна е извън фокуса на внимание на романиста, защото тя като ситуация на пределно напрежение предполага съвпадение на явление и същност (агентите на нейното извършване са самоидентични), а романът страни тъкмо от такова положение. (Тук изключение, разбира се, са романите за повратни събития. Те обаче по-скоро потвърждават горните наблюдения. Например, войната в романите, които я поставят в центъра на действието си, за разлика от войната в епоса, е описана по негероичен начин).

“Пред буря” е ръководен от интенцията за създаване на роман за срещата на идеи - една несъществуваща в българската литература преди това произведение структура. Неслучайно Попдимитров предпочита за място на действието града - средата на модерния свят. Неслучайно сред героите преобладават интелектуалците. Авторът избира персонажи, представящи множественост от социални и мирогледни позиции: съзерцателния Павел, двамата поети: самовлюбения Теофанов и увлечения по модернистки идеи Елисеев, властолюбивия Николаевски, богаташа Копривски, бедния анархист Чернев, отхвърления от света гърбав човек, наивната Лора, несъобразяващата се със социалните норми “модерна жена” Калиопа (случайно ли е, че тези два централни женски персонажа имат връзка с Яворовия живот и творчество?). Но романовото в “Пред буря” като че свършва тук. Различните съзнания в текста не говорят на различни езици. “Пред буря” е издържан в единен лингвистичен код. Доминиран е от равен, сериозен, приглушено-поетичен тон, изразяван от граматически правилен, издържан във висока лексика език. Липсва разноречието, изтъквано от немалко теоретици като присъщо на романа. Това прави идеите, които отстояват героите, схематични и невъздействащи, лишени от индивидуалния езиков опит с тях.

Между персонажите не възникват стабилни сюжетообразуващи отношения. Те по-скоро остават отделени един от друг, всеки в собствената си полоса. Повечето им срещи са инцидентни, без задълбочена мотивировка. Логиката на връзките между персонажите често се диктува не от тяхното самостоятелно развитие, а се случва по волята на разказа. Единственият опит на Попдимитров за създаване на по-трайни взаимоотношения между героите е любовният триъгълник “Калиопа-Теофанов-Лора”, който обаче не прераства в двигател на повествованието.

Нямаше да се занимаваме с несполуките в “Пред буря”, ако те бяха резултат от недостатъчни писателски умения. Други текстове на Попдимитров свидетелстват за наличието на такива умения. Неуспехите тук имат структурна специфика. Монотонността на произведението, както и липсата на ефективни взаимодействия между героите, са последица от влиянието върху “Пред буря” на един жанров род, с който той не би трябвало да има общо: лириката. Според Хегел, за разлика от епоса, който откроява социокултурното цяло на един народ, тя представя обособяването на субекта. Тъй като е свързана само с отделния индивид, нейният език по необходимост е монолитен. Той има символически характер, защото не обозначава нищо извън субектността. Персонажите на Попдимитров не създават сюжетоизграждащи отношения, тъй като нямат нужда от това. Те са взрени в частните си светове лирици. Но не само те - такъв всъщност е и самият автор, за което говори единният език на текста.

Недоосъществеността на “Пред буря” като роман е и недоосъщественост на Емануил Попдимитров като модерен писател. Като поетическа практика този автор, разбира се, е свързан с българския модернизъм, което обаче не означава, че е модерен автор в смисъла на “изразяващ модерността”. Проблематично е дали модерната литература трябва, както често се случва, да се разбира по отношение на традиционната, защото “традиционната литература” не е нещо самоочевидно и саморазбиращо се. Задачата обаче би се улеснила, ако интерпретираме жанрово категорията “модерен писател”. Следвайки Лукач, можем да настояваме, че истински модерен литератор е само романистът, защото жанрът, в който той работи, изразява несъответствието между същност и явление, определящо за онова, което се нарича “модерност”.

Българският символизъм (колкото и подвъпросно да е това понятие), към който литературните историци причисляват Попдимитров, е последният и най-успешен опит в националната ни литература за създаване на лирика в Хегеловия смисъл на думата: като себеразкриване на чистата субектност. След него тя се деструктира: изпълва се с наративни елементи и прозаизми, обръща се към външния на субектността свят. Затова пък романът все повече се утвърждава. Може да се прогнозира, че този процес ще продължи, особено с оглед на развитието на пазарните отношения у нас, защото стоката, бидейки несъвпадане на материалност и стойност, е обективна проява на модерността. Неслучайно романите напоследък се увеличават, докато интересът към останалите жанрове спада, както от страна на авторите, така и от страна на публиката.

© Морис Фадел
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.03.2006, № 3 (76)