ФЕЙЛЕТОНЪТ "ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН РАПОРТЬОР" ОТ ХРИСТО СМИРНЕНСКИ: КРИТИКА НА ЖУРНАЛИСТИЧЕСКОТО ВСЕКИДНЕВИЕ

Марин Бодаков

web

За съжаление, тук ще говоря много повече от позицията на преподавател по репортерство и действащ вестникар, отколкото на литературен изследовател. Ще гледам на литературата откъм журналистиката. Откъм природата на медийния текст. Откъм природата на репортажа, който в жанровата си рецепта съчетава ефекта на присъствието с ефекта на съпреживяването. Откъм мястото на мимолетния репортаж в контекста на далеч по-литературния и траещ във времето жанр на фейлетона... и добродушния смях.

Да се опитаме да разиграем писателя Христо Смирненски срещу журналиста Христо Смирненски. Да се опитаме да видим как неговата критика на журналистическото всекидневие всъщност е по-дълбока и по-висока - и всъщност е самокритика. Нека в случая следваме Гадамер, според когото "Критическата свобода е способност за критика, а най-тежката форма на критика е самокритиката. Върху нея почива фундаменталният белег на човека да е способен да вижда собствените си граници. Върху нея почива и истинският авторитет." Какви са професионалните граници на репортера, е въпросът, чийто отговор не знам - и чийто отговор търся във фейлетона на Христо Смирненски. "Най-непосредственият израз на самокритиката е умението за задаване на въпроси. Всяко задаване на въпрос признава собственото незнание...".

И така, от какво е съставен фейлетонът на Христо Смирненски "Из дневника на един рапортьор", публикуван в седмичното хумористично списание "Българан" на 12 февруари 1921?

От три дневникови записки - съответно от 15, 18 и 21 януари. Изобщо, фейлетонът "се прави" на дневник. Финалът и на трите дневникови записки - винаги е журналистически текст. На чий жанр принадлежи въпросният журналистически текст - това може само да гадаем, защото разполагаме само с неговото начало, но не и с пълния текст.

На 15 януари намерението на "рапортьора" е да напише антрефиле, но бъдещото произведение най-вероятно е в гравитационното поле на коментара. На 18 януари търсенето на новина довежда - след размяна на оказали се фалшиви новини между колеги репортери - вероятно отново до коментар. На 21 януари в дневниковата записка има два цитирани медийни текста - един в средата и един на финала. Първият текст предупреждава читателя за пониженото качество на ножчетата за бръснене. Вторият, на финала, е истерична информационна бележка. В тази трета дневникова записка се появява и заглавие на възторжена статия "Розовото бъдеще на България", но ние не получаваме повече данни за нейното съдържание. Забележителни са още две споменавания: в началото на тази последна записка говори, че е писал антрефиле за конски самари и седла... После използва натоварения с жанров журналистически смисъл глагол хроникира, за да си запише най-лични бележки за самия себе си - да се подсети, че е влюбен... Той иронично започва да мери и личния си живот с журналистически аршини. И от всичко може да произведе текст. Всичко свое да преувеличи като общозначимо. При това той, мъжът с бележника, е влюбен, според него, в чиновничка на "пишуща" машина, която се оказва "лека жена". Какъв тогава е той? Какво е журналистическото съответствие на "лека жена"? Въпросът остава отворен.

Първата и последната дневникова записка на фейлетона са огледални. В първата началникът на отделение не разпознава журналиста, вземайки го за бирник. В последната журналистът не разпознава леката жена, вероятно доверявайки се на думите й, нали е "твърде откровена и мила", че е чиновничка на "пишуща" машина. В първата записка "рапортьорът" е в силна позиция, макар и да сгрешава институцията, в която е искал да иде - той трябва да е в Министерството на земледелието, а не тук. Защото е журналист. В третата записка, вероятно под влияние на махмурлук, предизвикан в компанията на машинописката Катя - "рапортьорът" е в слаба позиция, прескача от тема в тема и от жанр в жанр, без да може особено да се концентрира. Но и в двата случая произвежда текст за медийна публикация без каквито и да било угризения.

Втората дневникова записка е сърцевината на фейлетона. В търсене на новини, защото според тях няма такива, се срещат двама репортери - нашият герой и колегата му Печенегов. Тук също има когнитивен дисонанс, както и в началото и края на фейлетона на Смирненски. Двамата "рапортьори" си разменят новини, за които впоследствие и двамата си признават, че са фалшиви. Но още докато слуша новината, нашият герой започва да я дописва.

Фейлетонът на Христо Смирненски е каталог на журналистическите безобразия. Какви са разминаванията между онтологичен и медиен факт? В първата дневникова записка имаме обобщение, което се основава на единичен случай. Във втората има интерпретация, но няма реален факт, който да бъде интерпретиран. В третата: преувеличение - арестувана е една жена, а авторът твърди, че са арестувани маса жени - и интерниранията продължават.

Ако се върнем към Гадамер, във фейлетона "Из Дневника на един рапортьор" границите в съдържателно отношение са престъпени: не само жанровите граници на фейлетона, но и нравствените граници на журналистиката изобщо. Писателят Смирненски критикува журналистиката със средствата на фейлетона - жанр, който стои напрегнато на границата между литературата и журналистиката. Прочее, журналистиката, от която всекидневно се препитава. Той показва отклонението на медийния факт от онтологичния факт - и конструирането на псевдореалност. На реалност, която съществува в текста, но не и отсам него. Или на това, което днес наричаме фалшиви новини. Писателят Смирненски осмива журналистите, които се правят на писатели - и писателите, които се правят на журналисти. Защото и хибридизацията си има граници - и отвъд тях е лъжата.

Нека обаче внесем още едно определение за критика в осмислянето на произведението на Смирненски. И то, както и предишното, не е произведено от чист литературен критик, а от философ. Ричард Рорти заявява: "Влиятелните критици, ония критици, които предлагат нови канони (...) - не се занимават с обясняване на книгите, нито с оценяване на нещо, наречено "техен" литературен принос. Те са се заели с поставянето на едни книги в контекста на други, на едни фигури в контекста на други. Това поставяне се извършва по същия начин, по който ние поставяме нов приятел или враг в контекста на стари приятели или врагове. Докато правим това, ние преразглеждаме своите мнения и за старите, и за новите приятели и врагове. Едновременно с това преразглеждаме своята собствена морална идентичност."

Затова нека поставим фейлетона за компромисите на българския репортер в контекста на книгата "Компромисът", съдържаща 12 кратки разказа на Сергей Довлатов, всеки от които е наречен компромис - и съдържа медиен текст, публикуван през 70-те от журналиста Довлатов в "Съветска Естония", "Естонска младеж", "Вечерен Талин". Към всеки текст от печата или радиото обаче е прибавен автобиографичен разказ, който пояснява обстоятелствата около написването му или около неговата рецепция. От тези разкази ни става безпощадно ясно, че медийните текстове най-често са фикционални, а се правят на документални - и това гигантско отклонение на медийния от онтологическия факт се дължи на тоталитарната медийна машина, която фалшифицира действителността, тъй щото тя да стане лицеприятна. Ако не на нея, то на далеч по-страшната автоцензура. Въпреки композиционните различия, въпреки разликите в епохите, Смирненски и Довлатов по същество правят едно и също - демаскират природата на медийните текстове. Изобличават я. Показват фантасмагоричността ѝ. Защото това, което правят автофикционалният персонаж на Довлатов и фикционалният на Смирненски нямат нищо общо с "логическата фантазия", онова прочуто понятие на "репортера на века" Егон Ервин Киш, според което фактът е само компас за пътуването на репортера към читателя. Понятие, което превръща журналиста в посредник между художника и гражданина.

Разликата е в едно: "рапортьорът" на Смирненски не изпитва никакви угризения. А Довлатов, който се слива тотално с героя, казва за своята журналистическа работа: "Десет години лъжи и преструвки. И все пак зад това имаше някакви хора, някакви хора, някакви разговори, чувства, действителността... Не на самите литове, а там, на хоризонта... Тежък е пътят от правдата до истината."

"Колкото от букет до венец", ако цитирам за последно Довлатов. И той слага точка на журналистиката. Докато българският репортер, майсторски изваян от Смирненски, не губи време със саморефлексия и самокритика, на него всичко му е ясно. Българският репортер е писател, безотговорен фикционалист. На него истината не му е достатъчна. Той не вижда собствените си граници. Затова и няма особен авторитет. До ден-днешен.

Може би и затова днес журналистическият репортаж в печата изчезва, хората не вярват в истинността му, а фейлетонът допринася това. Фейлетонът на Христо Смирненски продължава да бъде свръхоперативен, повече от репортаж дори, да борави с тук и сега все едно не е минало почти столетие.

БИБЛИОГРАФИЯ

Гадамер 2014: Гадамер, Ханс-Георг. Загадката на здравето. София, 2014.

Довлатов 2011: Довлатов, Сергей. Компромисът. Куфарът. София, 2011.

Рорти 1998: Рорти, Ричард. Случайност, ирония и солидарност. София, 1998.

Смирненски 1960: Смирненски, Христо. Събрани съчинения. Том 4: Проза. София, 1960.

© Марин Бодаков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.12.2018, № 12 (229)