НИКОЛАЙ РАЙНОВ: "ГРАДЪТ" И "ИЗКУСТВО И СТИЛ"

Марин Бодаков

web

На Вера Ганчева

И Слънцето освети, потънал в дълбока мисъл, последния от хората.

Запустение цареше, ледни пространства мълчеха, настъпваше нещо, настъпваше нещо велико, а аз стоех и не знаех.

А далече, по небето на моя умрял спомен, в пияно унасяне се чупеха победно чертите на грамаден град.

Целта на моето есе е да тества взаимността между две произведения на Николай Райнов - "Градът. Поема на тайните", чието първо издание на Стоян Атанасов, е от 1918 г., от една страна, и, от друга страна, "Изкуство и стил" - текст, публикуван в първата годишнина на сп. "Везни", книжка 3 от 1919 г. Прочее, "Изкуство и стил" е текст, който Виолета Русева причислява към манифестите на българския авангардизъм.

Въпросът, на който се опитвам да си отговоря, е възможно ли е поемата "Градът" да е илюстрация в аванс, приложение на постулативния и дори инструктивния манифест "Изкуство и стил"? И още: дали "Изкуство и стил" е изделие от работилницата на "Градът"? Своеобразна авторефлексия на поемата? Тук по неизбежност добавям и изобилието книги, публикувани от Райнов през 1918 г. - "Видения из древна България", "Книга на царете", "Очите на Арабия. Сънни балади", "Слънчеви приказки", "Богомилски легенди", "Книга на загадките"... Фокусът ми обаче е преди всичко "Градът", защото тази творба по моему е най-неизвестната за съвременния читател. Дали "Изкуство и стил" е хороскоп за "Градът" - и не само за него.

И понеже Николай Райнов още в първия параграф на своя манифест заявява, че няма "чисти" и "приложни" изкуства, а има Изкуство и... вестник; от името на вестникарите, като представител на медиен факултет, ще отвърна на тази лека обида с твърдението, че "Градът" е "салон" и "музей". Това са две обидни квалификации, отправени от самия Райнов в "Изкуство и стил". Според него, салонът и музеят са "две места, дето жив човек мъчно диша...".

И така, преминавам към следващия въпрос, как диша съвременният читател в общуването си с поемата "Градът"? Защото сам в "Символ и стил" от 1920 г. Райнов ще цитира Луи Менар: "Езикът на симболите е естествен език на раждащите се общества; колкото по-стареят народите, толкова по-мъчно разбират тоя език." И ако твърдението на Менар е ценностно неутрално, то последвалите твърдения на Николай Райнов, по моему, изобщо не са: "Първобитните са постигнали с интуиция невидимата мрежа от символи, що действа в света, и вси природни тайни са отразили в симбол. Затова симболите са били език на посвета в Тайнствата, а художниците - Посветени". Тогава поемата на тайните "Градът" ни изглежда "салон" и "музей", защото не разпознаваме символите, защото не сме посветени. Но, преди всичко, защото светът, век по-късно, вече е напълно разомагьосан... Но дали е само това?

Жива ли е поемата "Градът", ако нейната символна мрежа вече е нечетлива - и проядена от незнанието ни. Ако вместо кабалистичната дълбочина на образите днес виждаме единствено плоскост. Всъщност манифестът на Николай Райнов представлява особено напрежение между живот, смърт и безсмъртие. Чрез ритъма живата природа е умъртвена, сведена до художествен орнамент - и вече безсмъртна в творбата. В случая Николай Райнов вижда само безсмъртието, но не и салона, не и музея, в които творбата е била превърната благодарение на тайния говор.

От изкуството не е ли останал само Стилът? И още, стилът пази ли своята памет за опознатата и вече анализирана от изкуството природа? Николай Райнов смята, че от анализ по това време изкуството преминава към синтез - и това може би оправдава извънредната за мен смес на културни символи от различни редове, която наблюдаваме в поемата "Градът". Този синтез на всевъзможни символи намира своето оправдание в повика на "Изкуство и стил": към обогатено и вглъбено постигане на древността. Тоест, фактът, че днес поне аз не разбирам, а само съзерцавам "Градът", означава за Райнов не само, че не разбирам едно произведение от 1918 г., но и Запада изобщо - защото в поемата на тайните са традицииите на дорийците, египтяните, асирийците, персите, индусите и японците...

Авангардът според Николай Райнов е именно древността: "Долавянето на вечните закони, по които твори Бог, е тайна на древните създатели: тези закони са били учени при Посвещение." Можем ли обаче да доловим вечните закони в поемата "Градът", ако Райнов не се интересува дали ще посвети читателите, тоест да сподели кодовете, с които посланието, което предава, да стане разбираемо. Да разберем какви идеи, преживелици и съзерцания стоят зад символите, разпръснати щедро в страниците на "Градът".

Художникът не ще надмине Бога, казва Райнов, но в поемата си авторът надминава Бога, защото държи ключа към тайните и не ни го предава. Нещо повече, отклонява вниманието ни от смисъла към стила, към творческия път, що свързва художествения идеал и художествения израз чрез творческата продукция.

Тоест, пътят е назад във времето и на изток в пространството, към орнамента, към фрагмента, към декора - за които ние виждаме, че са мъртви в ритмичното си съвършенство, но Райнов ги вижда като безсмъртни. Докато животът на изкуството е подражаващото преобразяване. Това, което Богдан Богданов виждаше като "репрезентиращо презентиране" - че "всеки литературен текст има намерение да представи някаква действителност, но това, което представя, не е само репрезентиране на тази действителност, но представлява и презентиране, т.е. представлява една действителност, която онзи, който пише, вижда по този най-добър начин".

А може би стилът е свързан именно с тайната: индивидуацията на езика е свързана с тайна, която авторът иска или е принуден да опази. Тайната води стилизацията, фрагмента. Юнгианският аналитик Джеймс Хилман пише: "Тайнствеността засилва това "нещо", което трябва да съзрее в пълно безмълвие, за да се появи след това наяве в точния момент. Тайнствеността е основа на всички откровения - именно благодарение на нея откровението е възможно. Това, което се случва зад кулисите, създава драма, когато завесата се повдигне и сцената се озари от светлина. "Бъдното изкуство е декоративно изкуство".

"Става ясна ролята на тайната - преди да излезе на светло, новото зрее в тъмнината и защитната среда на скритото, докато събере сили да заяви своята различност. След като тайната извърши своята функция по обособяване и диференциране, тя обаче трябва да излезе навън. В противен случай лечението няма да се случи - нито за човека, за когото тя се отнася, нито за общността. Лечението се случва едва когато скритото излезе наяве, когато раната се отвори към слънцето", казват юнгианските аналитици. Но у Райнов тайната не излиза. Сянката не става слънце за читателя. Няма посвещение. Скритото знание остава скрито. Не се превръща в истина. Защото егото на Райнов е на могъщ посветен.

"Така стигаме до ролята на тайната в индивидуационния процес и на обществото чрез създаването на тайни общества, които да осигуряват среда и условия за разграничаване от доминиращата религиозна доктрина - такива като езотеричните учения, масонството, алхимията и други. Всички те, както Юнг ги нарича, са "междинно стъпало в обособяването на човека от колективното съзнавано", продължават аналитиците. Но какво да предпочетем днес, столетие по-късно - тайната на тайните общества или тайната на литературното майсторство. Защото това напрежение продължава да удържа пред нас поемата "Градът" при опасността от нашия когнитивен разпад: литературната загадка е по-здравословна от загадката на тайните общества. И тук въпросът е доколко символите са били ясни на самия автор... Доколко нашето желание за голяма литература не среща желанието на Николай Райнов за екзотизиране на миналото изобщо...

Ако мога обаче да да се намеся в това изложение като поет, бих казал, че манифестите фрустрират изкуството, дори когато го оживотворява тайна. Претенцията на тайната, претенцията на избраничеството. Защото, нека не се лъжем, манифестите оцеляват само в съзнанието на професионалните читатели. И поемата "Градът" остава смътна не защото отказваме да положим систематично интерпретативно усилие. Защото именно претенцията за систематична тайна отвежда встрани могъщи образи като пълните с кръв медузи в небето... Защото зодиакалните знаци у Николай Райнов вместо да уреждат, смущават красотата на стила. Защото тайната трябва да се споделя с читателя, за да го променя.

Всеки анализ е бездушен, казва Райнов. Настъпваше нещо, настъпваше нещо велико, а аз стоех - и не знаех.

© Марин Бодаков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.06.2019, № 6 (235)