НЕИЗВЕСТНАТА ВЕЛИЧИНА
Културният печат у нас в светлината на сп. алтера¹

Марин Бодаков

web

Фактор ли е културният печат за културния живот?

По-скоро “да”, но с необходимите уговорки:

1. Мизерното състояние на културния печат е в корелация с кризата на културния живот през 90-те години до ден-днешен. Освен това, прецизните изследователи откриват известно разминаване между “културен печат” и “културен живот”: те не съвпадат напълно и често си “представят” културата по различни начини. Културният печат претендира за известна самостоятелност спрямо културния живот. Това е източник на напрежение…

2. През 90-те години вестник “Култура” е водил най-много позиционни сражения именно с най-близките си съседи “Литературен вестник”, “Литературен форум” и “Век 21”. И четирите издания пропагандираха собствени, ясно разграничими тогава, ценности. И четирите издания проявяваха бдителност относно чистотата на собствените си редици. Преходът на авторска фигура от един в друг лагер водеше до сериозен ущърб на авторитета й.

(Забележете, че споменавам само либералния спектър от културния печат, този, който се интересува от действително актуалната словесност.)

Аргументите в позиционните войни между нас обаче се изчерпаха. “Литературен форум” и “Век 21” не успяха да се преформулират в съвременността - и изчезнаха. На практика, оцелелите днес вестници не се интересуват един от друг, не се интересуват дори от разликата в културните йерархии, произвеждани по страниците им. Няма враждебност, има апатия.

(Прочее, процесът е поразил в дълбочина цели издания: под шапката “Литературен вестник” излизат толкова вестника, колкото е броят на редакторите в него - и четем версиите на 4-5 нови български литератури, без да съм сигурен колегите притежават ли общи критерии в селекцията на готови или поръчвани текстове.)

Днес в полето на либералната култура няма ясно разчленени опоненти, а културният печат е фактор за културния живот само тогава, когато критиката, публикувана в дадено издание, показва недвусмислено желание да доминираш в рамките на общо пространство: в него поставяш високо “своите” и елиминираш “чуждите”.

Ако погледнем действително съвсем отвисоко, ще забележим, че описаното дотук работи за укрепването на консервативните медии и възпроизводството на традиционалистката им представа за култура.

С други думи, съединението прави силата!

Но и обратното: може би разпадането на културния дискурс на множество отделни сцени (медии) има и добри страни? Това, че изданията не се интересуват едно от друго може би означава, че възникват донякъде автономни литературни и културни полета, което може би в крайна сметка е добре? Въпросът по-скоро е има ли някакъв потенциал във всичко това и ако да, какъв е той. Потенциалът остава засега нереализиран…

Какви са специфичните проблеми на културния печат към настоящия момент?

Дефицитът на авторефлексия: кой по-точно е медиаторът, на каква по-точно представа за култура посредничи, към какъв по-точно читател се стреми… Читателят на културния печат е неизвестна величина. Кардинален проблем за мен е и невъзможността културният печат да се отчлени ясно от академичния печат. Той би спечелил, ако се отвори към по-широка публика, без същевременно да се профанира. Това означава възприемане на нови стилове на писане, които са обаче доста трудни, защото трябва да се отграничат едновременно от академизма, лайф стайла и интерпретирането на културата ала примитивния, неопатриархален “Дневен Труд”. В България това е една практически празна ниша, в която тепърва могат да навлизат както интелектуалци, така и журналисти.

И още един, вечен личен, проблем: както за “Култура”, така и за “Литературен вестник” съм сигурен, че дори да не макетираме конкретния брой в понеделник, то и двата ни вестника ще се появат на пазара в средата на седмицата. Което поне на мен ми подсказва една много лоша автоматизация.

Как културният печат може да отговори на конкуренцията на life-style изданията и на интернетните издания?

Единствено посредством критиката. Защото именно тя свързва актуалните културни факти в актуален културен контекст. Критиката - като ценностно полагащо действие - трябва преди всичко да представя контекста, и то без да подценява способността на читателя да избира, както, прочее, се случва в life-style изданията.

Ще си позволя едно много грубо разграничение: в качествените издания под формата на критиката винаги тече скрита политическа борба или поне анализ на окръжаващата култура, докато в life-styleизданията “критиката” превръща културните блага в стока, тя деградира до реклама, която не може да бъде схващана като критика на обществото, каквато под руско влияние е представата за критика у нас. Сиреч нашият отговор на life-styleизданията протича по друг комуникационен канал и колкото по-ясно критиците съзнават това, толкова по-мощен и конкурентен ще бъде техният “отговор”. Просто нямаме общо медийно поле, на което да се срещнем. И ние от културния печат трябва да усвоим шансовете, дарени ни от тази липса.

В крайна сметка, лайф стайл изданията скрито прокламират “края на политиката” и подменят реалните социални проблеми със уж “свободен” избор между стилове на живот. Докато културният печат трябва да запази критическата си функция, да функционира, ако щете в класическия смисъл на Хабермас, като критически коректив в публичната сфера. Има културни издания, които експанзират към лайф стайла (дали и самата “алтера” не го прави донякъде?), както и обратно, лайф стайл изданията мощно интервенират в традиционни за културния печат зони.

Трябва ли да има държавно финансиране и/или финансиране от частния бизнес за културния печат?

Според мен е много важно финансирането на културните издания да е от “чисти” и прозрачни източници. “Храни куче да те лае”, би била най-разумната политика на държавните културни институции, ако искат да се развиват. (Но наблюденията ми сочат, че всяко субсидиране - било от държавата, било от частни фондации - предполага косвена индоктринация.)

Не познавам частния бизнес. Поне засега свързвам предприемаческия успех в България предимно с ловкост, бързина и безогледност. Инвестицията в културен печат е максимално дългосрочната инвестиция в развитието на социалната среда, затова и случаи като “алтера” са печална и щастлива рядкост. Изобщо: въпросът за финансирането на подобни издания се разглежда, общо взето, без достатъчно въображение - частно или държавно… Трябва да се търсят по-модерни, гъвкави форми на финансиране, да има иновации в областта на финансирането… - да речем “Библиотека Алтера”.

Трябва ли културният печат да бъде политически обвързан?

Доколкото културната комуникация е част от системата на социалната комуникация, публикациите в културния печат неминуемо са зависими и предопределени от своя политически и икономически контекст. Литературната трансформация от 1989, примерно, е подчинена на постепенната замяна на доминиращия дотогава политически тип регулация на обществените отношения с икономически тип регулация.

Раздържавяването на политическата сфера промени из основи организацията на литературния процес у нас: вече няма открита цензорска институция, част от структурите на литературната бюрокрация се разложиха, появиха се нови писателски обединения, издателската и разпространителската дейност преминаха изцяло в ръцете на частни предприемачи. На практика раздържавяването конструира нова публичност за литература, ускорявайки процесите на нейните автономизация и професионализация. Тоталитарната идеологизация обаче, поне в началото на 90-те години, поне отчасти беше заменена с нова, самоопределяща се като демократична, идеологизация - и това видно именно през страниците на културния печат. (А през този период културният печат беше жизнен и поради факта, че в него се отля нагнетявана десетилетия енергия.)

Смятам, че културният печат винаги има своите политически обвързаности. Неговите проблеми обаче се усложняват, когато въпросните политически обвързаности биват конкретизирани в партийни. А това се случва, когато културният печат иска да възстанови своя невъзможен в новите условия авторитет, когато иска влиянието му да бъде като някогашното усилваното от държавата внимание... Като пример ще припомня политическата повратливост на Марин Георгиев като главен редактор на “Литературен форум”.

Културната преса не беше ни най-малко подготвена за резултатите на своята победоносна битка за либерализация на културата. Защото либерализация винаги и навсякъде означава комерсиализация, която днес укрепва консервативните ценности и избутва културния печат в непродаваемата зона.

Много от изданията не интерпретираха ефектите от нахлуването на пазара в България било като нова тематика, било като своя собствена съдба - и този дефицит ги самозатвори в паметта за стари привилегии и поплака за чезнещ престиж... А споменът за политическия патронаж над културата преди 1989 година фатално избледнява, вместо да бъде отправна точка за разгръщане на нашата свобода.

Какви са перспективите пред културния печат в България?

Смятам, че либералният печат у нас достатъчно дълго участва в разграждането на тоталитарния, патриархалния културен канон. Време е да произведем нов канон, поне в рамките на културния печат, ако не канон, то поне сигурни и смислени ориентации, които да предложим на нашите читатели. И редакторите да поощряват появата на културни репери именно от позицията си на журналисти, а не като автори, каквито на практика повечето сме. Защото ако на пазара вече няма културни дефицити, то продължава да има остри интерпретативни дефицити.

През декември правих интервю с Ирина Прохорова, главната редакторка на “Новое литературное обозрение” в Русия, която еднозначно ми заяви:

“Обидно е, че точно в такова благодатно време критиката не можа да създаде свой собствен канон: тя само крещи, че литературата е мъртва, и търчи подир всякакви моди... Питате как да се създадат кадри? Ако има кой да постави задачата ясно и непоколебимо, хора винаги ще се намерят, вярвайте ми.”

Прочее, няма да пропусна да зявя, че руските инструменти за интерпретиране на ситуацията в културния ни печат за мен вече със сигурност са по-подходящи от западните инструменти. Работата с тях покрива далеч по-едри обеми от българския случай. Затова се уповавам на изследвания на Борис Дубин, Абрам Рейтблат, Лев Гудков, Наталия Зоркая, чиито съобщения за ставащото следва да прибавим към най-употребяваната отправна точка за анализи - Пиер Бурдийо.

Според Орлин Спасов, да речем, бъдещето на културния печат зависи пряко от това какво ще се случи на терена на журналистическото и интелектуално писане за култура, но в сферата на културния мениджмънт.

В края на първата година от своето съществуване, как се вписва “алтера” сред другите културни издания?

В рамките на само календарна година “алтера” мобилизира наличните читател(к)и, заинтригувани от специфичните ценности на списанието. Основната цел на втората година, според мен, е да произведе нови читател(к)и, принадлежащи на сфери отвъд тясното схващане за хуманитаристика. И още по-важното: да произведе нови, собствени автор(к)и.

Основен риск не само за “алтера” е аудиторията на списанието да бъде сведена до фенска общност - за справяне с него бих препоръчал “Алтера” да реферира и коментира най-важните публикации, посветени на пол, език и култура, отпечатани в другите издания предходния месец - бих искал по-ясно да бъдат очертани възможните опоненти на списанието, както и възможните приятели. В “алтера” има достатъчно имплицитно полемични текстове, тепърва полемиката би могла да става открито полемична. Щом дебатите напуснат семейството на “алтера”, списанието би заинтересувало по-широки обществени кръгове. Разчитам на интуицията си, че надали четящата публика ще продължи да се свива като количество, надали медийните публикации могат да се сринат повече като качество...

Прочее, смятам, че клуб “алтера” е подходящо решение срещу изкушението всяко елитарно издание да провежда изолационистка политика.

Но “алтера” е луксозен медиен континент, който може да бъде открит от читателите само при отлично разпространение, а то не зависи само от редакторите. Основният въпрос не само пред това конкретно списание, но и пред цялата културна преса е откриването (ако щеш и култивирането) на нови, млади автори. Бъдещето минава през решаването на този ключов проблем.

БЕЛЕЖКИ

1. Текстът представя отговорите на М. Бодаков на въпросите, зададени от екипа на списание алтера към участниците в дискусията за състоянието на културния печат в България. Част от тезите, развити тук, бяха споделени в съкратен вариант по време на самата дискусия. Вж. Кръгла маса на тема “Култура и печат”. // LiterNet, 2006, № 2 (75) <https://liternet.bg/publish2/anonim/kultura_i_pechat.htm> (23.02.2006). - бел. на ред. [обратно]

© Марин Бодаков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.02.2006, № 2 (75)