HOMO EX MACHINA

Марин Бодаков

web

Разказвал съм го и преди. Години от живота ми минаха в Докторската градина. Най-прочувствената сцена, на която съм бил свидетел там, е следната: Йордан Радичков бавно се връщаше към дома си на "Оборище“. Едва пъплеше. Досами паметника се спря и започна да съзерцава децата, които играеха около него. Тези врабчета изобщо не подозираха, че пред тях за почест е застанал един от най-големите творци на нашето време. Творец на време. Ръцете му бяха изпънати по канта на панталоните. Очите му бая се напълниха, адамовата му ябълка се раздвижи нагоре-надолу, господин Радичков - никога не се осмелих до го нарека другояче - избърса птичето си лице с ръкава на жилетката... Спътникът му търпеливо го чакаше. После часовоят продължи към своя дом. Месеци по-късно продължи завинаги.

Спомних тази случка, когато четях последния разказ в книгата на Иван. Там, където Жеко подскача между ледените късове на Дунав, за да стигне до родния бряг и да види по снега паметните плочи на своята любима, на своите родители и съселяни, своята собствена паметна плоча и паметната плоча на Радичков... Не можеше през мен да не пролази тръпка - ледена и огнена, абсолютно независима от всичките ми претенции какво и защо е изкуството... И се разплаках. Вече бях на дунавския бряг - между своя приятел Иван и до Йордан Радичков, сред могъщата Бахова фуга. Децата от моята история от Докторската градина бяха намерили своите гробове. Радичков го имаше и го нямаше. Борис Христов беше далеч. Бяхме останали сами - всички живи мъртви и мъртви мъртви. Сетих се и че един от Ивановите герои има за прякор Врабеца. Сетих се и за думите на Олга, Олга Токарчук, която ми каза преди години: "Само един писател може да погребе жертвите на историята, само той може да им организира наистина достойно погребение.".

А това, че тръпката е сигурен знак за велико изкуство, го знам от приятел театровед. Разказите на Иван и в този том ни най-малко не са театрални. Но във финалите на повечето от тях има по един безспорен театрален трик. Има ли го всъщност? Трик ли е изобщо? Или ласка? Защото ако в класическата драматургия се появява Deus ex machina, Бог от машина, тогава, когато ситуацията стане напълно неразрешима - и въпросният Бог я разрешава, то тук се появява Човек от машина - човек топъл, разбиращ, грижовен... И надали е съвършен, но не е и нужно. Името му може да е Ришард Ягоджински, Божидара, Роксана... И това са имената на утешението, което сме склонни да наричаме любов. Това са имената на хора, които сме свели до богове. И които ще сложат край на битката между потребността от ред и приличие, от една страна, и чудовищното усещане за самота, от друга. Ред и самота са се счепкали под повърхността на нашето собствено всекидневие - и всекидневието на Ивановите герои. И когато казвам герои, изобщо нямам предвид персонажи. Защото те действително са герои, които се опитват да оцелеят. Те са не само в една реална чужбина - Букурещ, Регенсбург, Виена, Париж, Рим, те са черноработници в една екзистенциална чужбина, в която се опитват да не се отчуждят безвъзвратно от самите себе си - и да не стигнат до синята вана... Но някои стигат. Бог да прости Паяка.

И само гробовете ли останаха наша родина? Само гробовете ли не ни пропъдиха оттук?

...Но понякога от небесата слиза Човек - и тайната ни трагедия свършва. Разказът на Иван намира добър край. Не Бог, а човек. Не всички имена са под снега. Ето, идва Каролин. Идват още хора. Или в джоба е бележката с един телефонен номер... На майката на момче, което е спасено... От небесата, прочее, слиза Дунав, който свързва всички ни, слиза снегът на нашата самота... Но Дунав е друга тема, тук за него би трябвало да говори Емил Андреев от дълбините на своите "Ломски разкази" или Клаудио Магрис.

Някога бях писал, че няма къде да падне снегът, че просто пада. Иван ми помага - и снегът на моите илюзии, че вече няма минало и бъдеще, а само и единствено тягост, пада върху имената на надгробните плочи... И върху хората, които още не са само имена. Хора, които слизат да ни утешат и прегърнат.

Мога и съм длъжен да кажа, че това е превъзходна проза, че разказвачът има красив глас, че тук има дълбочина, която не се перчи, че е дълбочина. Но няма да го кажа. Надали и Иван го очаква - той няма нужда от потвърждения, че е 100% литератор. Защото за мен е важна човечността на тази книга. Способността й да утешава, без да лъже. Да застане, непримирена, на почетна стража пред мъртвите, да изтрие последната дата на живите, да не умува, да не се възгордява, абе просто да утешава...

Никое изкуство не може да ни спаси от живота, твърди твоят герой Стоян. Нали знаеш, че той греши, Иване?

© Марин Бодаков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.01.2020, № 1 (242)