Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Януари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА ИСКРЕНОСТТА В ИЗКУСТВОТО И КРИТИКАТА
Димитър Бабев за Петко Тодоров

Марин Бодаков

web

Човек е искрен не по желание, а по природа.
Атанас Далчев

През 1928 г. Димитър Бабев публикува т. 1 на "Критики на един поет". Книгата носи заглавие-презастраховка. Това не са критиките на един критик, а текстове, които, изглежда, седят по-горе или по-долу от критиката. Да заложим на второто предположение, защото за него ни подкрепя, да речем, заглавие като "Тихият и скромен Димитър Бабев", спомен на Андрей Манев, публикуван през 1992 г. в бр. 42 на в. "Литературен форум". Или мировата скръб, синоним на името на автора. Но дали действително е така? Какво е отношението на Димитър Бабев към критиката, ако се доверим на неговия скромен портрет на Петко Тодоров? А той е скромен дори като размер (за разлика от публикуваното от Бабев за Тодоров в различните издания на книгата му "Наши писатели"). Но и първото предположение има своите основания: дали Бабев не ползва Тодоров не само за да го защити от радикалната критика, която на практика го е утвърдила като значим български автор, но и да критикува, като поет, самата критика.

Ето защо:

Колкото и да се опитваха новатори-критици да влагат в художествената литература естетически и социални тенденции, да я делят на първобитна и модерна, тя остана и с двата си полюса обърната към слънцето на българското небе, макар по екватора й да се печаха в личното си творческо безсилие тъй наречените тогава стихотворения на граждански и социални мотиви. Много от стихотворците по-после станаха политически мъже или литературни критици със съвсем други вкусове и разбирания.

Какво откриваме в този откъс? Да се опитаме да го преведем, доколкото е възможно, на езика на литературната социология на Пиер Бурдийо. С други думи: Със своите по същество политизиращи инструменти "новаторите" в критиката разделят литературното поле на два полюса - естетически и социален, но въпреки техните революционни усилия то винаги си остава национално литературно поле. И изтласква същите тези критици в полето на политиката... Под новатор-критик можем да разпознаем поне д-р Кръстев - ако не заради друго, то заради сигналната поява в текста на Бабев на думи като "тенденции" и "модерна"...

У Димитър Бабев д-р Кръстев не се появява, не и назован изрично. Появява се обаче Пенчо Славейков: "Така Петко Тодоров, подобно на своя по-стар събрат Пенчо Славейков, можа да слее художника естет с художника на битовото, на жанровото и на националното." Защото и критическите произведения на П. П. Славейков, като Бабевите, са "критики на един поет". И на тях поезията им позволява повече дисциплинарни опущения в писането на критика.

На поведението на новаторите-критици Бабев противопоставя дискретно поведението на изоставащите от тях писатели: "От най-големия до най-малкия писател на онова време - всички служеха на родното изкуство искрено, скромно и с пълното съзнание за своето място и роля."

И тук неслучайно се запъваме в думата искрено. Самата книга "Критики на един поет" започва с фрагментите "Живот и Изкуство", където четем не само, че животът и изкуството никога не са се отричали, но и следното: "Изкуството е една от ония големи истини, които са тъмни за неискрените. За тях и най-малкия образ красота е мрак". А в следващ фрагмент: "Без искреност поезията няма никаква стойност." И завършва, че без нея Изкуство няма.

Искреността именно е типичната за "критиките на един поет". Да се върнем към текста за Петко Тодоров, защото това психологическо понятие се появява симптоматично още веднъж. "Имаше уважение към таланта, имаше дисциплина, творчество, имаше писателско съзнание и искреност."

И тук може би да рискуваме с основното си твърдение: според Бабев, а и според нас, модерната епоха слага край на епохата на искреността в литературната дейност. Искреността е литературно здраве. Искреността е и залог за самоосъзнаването на собственото място в литературата. Но вече настъпва епохата на автентизма.

Както искреността се появява на два пъти в текста на Бабев, така бива натъртена на два пъти и темата за традицията: "Никому не идваше наум да мисли, че преди него нищо ценно не е имало в българската литература: никому не е минавала мисълта, че той е призваният; никой не отричаше едно направление за сметка на друго, както е днес" и "Ето една характерна за времето откровеност на таланта. Днес - обратно: Чехов, Мопасан, Толстой, Ибсен, Вазов, Пенчо и всички родени преди мен са нули - аз съм единицата: велика рушителка на старото и горда възвестителка на маниячеството". Тоест, Бабев ще противопостави искреността на откровеността в литературното всекидневие. А Вазов и Пенчо са поставени в един и същи смислов ред.

Тук би могло да прибегнем на помощ към прочутата книга на американския ляв либерален литературен критик Лайънъл Трилинг "Искреност и автентичност", публикувана през 1972 г. Под искреност той разбира постоянното морално преразглеждане на самия себе си, а под автентичност - това да бъдеш самия себе си. Дали тогава в нашия конкретен случай нямаме напрежение между постоянно неприемане на себе си и съобщаване защо не се приемаме, от една страна, и безусловното си приемане, от друга... Сблъсък между искреност и откровеност.

От своя страна, маниачеството е въпрос не само на културна самонадеяност и преувеличаване на собственото място в литературата, но и на липсата на историческа памет, на осъзнаване на традицията. Не на непризнаване на традицията, не на нейното отрицание.

Точно в този пункт Петко Тодоров печели доверието на Димитър Бабев. Да отбележим: поетът цитира не художествените произведения на прозаика, а две свидетелства от неговия дневник: "Чета Чехова и си мисля: нима толкова сили изхабих в своите идилии - всякога всичко да обрисувам, да го покажа, а не само да го констатирам, да го кажа - е било всуе" и "Както е най-трудно и най-важно в една картина на живописеца да изобрази в движение човешката фигура, така за писателя е най-важно и най-трудно да изобрази човека".

За Димитър Бабев Петко Тодоров е важен заради искреността, заради сърцето на реализма в тялото на модернисткото му творчество. Заради българското, макар и затрупано под френска и немска култура, под привижданото родство с Ибсен, чийто внук го изкарват. Защото търси общочовешкото в човека.

Затова Бабев пише за Тодоров: "Като повествовател той е стъпил върху хубава целина, нито е мистик, нито модернист, нито експресионист, а певец на воля и младост, по тлъки и седенки, всред змейове и гори тилилейски". И именно тук е най-финото противопоставяне срещу д-р Кръстев - Бабев приема единичната му формулировка за Тодоров "певец на воля и младост", приема заниманията на д-р Кръстев с човека, а не с представителя на направлението или на кръга. Бабев очевидно не приема едрия етикет "модернист". Защото той се интересува от човека.

И именно с това е важен за нас днес Димитър Бабев. Не с поетичните изблици в своята критика върху Тодоров като: "Със златните пипала на символизма той проникваше..." или "...Петко Тодоров твори с нежна и обгорена с трепетите на очарованието душа...". А с искреността, която се превръща в гарант за критическо занимание с автора Петко Тодоров като неповторим човек, като "планомерен, търпелив, изискан и съзнателен творец", а не като принадлежащ на каквато и да било общност, в която никой не си знае мястото.

Прочее, в третото и допълнено издание на "Наши писатели" (1940), когато пише за Петко Тодоров, Димитър Бабев ще бъде много повече критик, отколкото поет. Респективно, ще бъде много по-близо до д-р Кръстев - и ще се съгласи с него, че първите му произведения са чужди на поетичния му темперамент, че художествената ценност на произведенията му "може би, е именно в туй, че нямат нищо общо с това, на което обикновено казваме реално в живота. Петко Тодоров е художник не на живота, а на неговите символични образи". Критическият канон е улегнал и Бабев се е отвърнал в негова полза (и в полза на победилия д-р Кръстев) от собствените си възгледи.

(Това не е единичен случай в българската литературна култура - така от себе си като критик постепенно се отвръща апологетът на искреността в българската литературна критика Йордан Маринополски. А перипетиите на критическата искреност продължават и до днес...)

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Бабев 1928: Бабев, Димитър. Критики на един поет. София: Типограф, 1928.

Бабев 1940: Бабев, Димитър. Наши писатели. Трето доп. издание. София: Иван Коюмджиев, 1940.

Трилинг 1972: Trilling, Lionel. Sincerity and Authenticity. Cambridge, Massachusetts: Harvard University Press, 1972.

 

 

© Марин Бодаков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.12.2020, № 12 (253)