Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛЮБОВ ОТ ПЕПЕЛТА

Мария Иванова

web

Сирените пронизвaха тишината на оживените улици. Със сериозността и търпението, придобити през последната седмица, колите и минувачите правеха път. Погледите им следяха пожарните и линейките и се питаха дали ще пресекат полицейския кордон, разделящ града на мир и война, на разрушение и "нормалност". Главите неволно се вдигаха към небето във внезапен страх да не би нови огнени кълба да се забият в гръбнака на финансовите гиганти, обрамчващи хоризонта над Ню Йорк. Отбелязали отсъствието на надвиснала опасност, тъжни и морни лица продължаваха пътя си - към работни места на двадесетина пресечки разстояние, до които сега се стигаше пеш; към празни магазини с пълни рафтове; към летища, обкръжени от бдящи полицаи с обучени кучета; към автобусни спирки, облепени от горе до долу с листовки за изчезнали хора. И аз пристъпях устремено към пропусквателния пункт и по обградения с кордони Бродуей, чийто южен край водеше до сцената на една колосална трагедия.

Исках да достигна до мястото, където някога беше площадът пред Световния търговски център, и да намеря утеха в руините. Както семействата не могат да приемат загубата на любим човек, докато не видят останките му, така и аз таях надежда в невъзможното.Опитвах се да прегоря болката от осъзнатата истинност за величината на бедствието. В търсене смисъла на мъката си, аз се присъединих към безмълвното поклонение на ранените души пред гроба на един символ, който наричах "дом".

Изминаха близо десет години, откакто за първи път стъпих на Американска земя. През есента на 1992, все още невярваща, смутена и пълна с очаквания, бях приета в американски университет. Измъчвана от носталгия и със сълзи, които всеки момент можеха да бликнат от очите ми, взех телефона за разговор, който винаги ще помня. "Пристигнах" - изхлипах аз, когато майка ми вдигна слушалката на хиляди мили от мен. "Много те обичам, но този път не мога да дойда да те взема" - каза тя, като преглъщаше сълзите, които задушаваха и нея. В следващите месеци започнах да свивам дом далеч от дома - не само споделена стая, но и споделени моменти на горчилка и ликуване с приятелите, които ми станаха сестри и братя. Животът ми от двете страни на Атлантика изискваше преданост към два континента, които сега считах свой дом. Една проста игра, играна на ум, ми даваше сили в тази чужда страна. Всеки път, когато пътувах към летище "Кенеди", се сбогувах с кулите-близнаци и шепнешком им обещавах, че ще се върна. И винаги, когато погледът ми се спираше на тях след дългия полет обратно, цялата ми тъга изчезваше: "Вкъщи съм". Сновяща между континенти и реалности, между срещи и раздели, имах нужда от стабилен символ на съществуването си. И го намирах в извисените силуети на Близнаците - от прозорците на летищното автобусче и самолета или от екраните в кината по света.

* * *

Тази седмица не е валяло. Само веднъж природата показа тъжното си лице и се разплака. Сиромашкото лято още блести прекрасно и триумфално, без съчувствие или угризение. Ярката светлина на деня изисква ярки дрехи, ярък дух; тя осветява в слънчеви цветове празната ни реалност, в центъра на която се издигат овъглените останки на живота, който някога познавахме.

Стоя смразена под палещото слънце, сякаш съм влязла в картина на Дали и съм се спряла точно в средата й, обгърната от атмосферата, но без да бъда част от нея. Един кран, яркооранжев, в контраст с плътната синева на небето, миниатюрен на фона на обгорелия скелет, се върти безпомощно около пълната разруха. Онова, което някога бяха два горди титана, сега е гигантска планина от усукана стомана и назъбени бетонни блокове. Отсреща хиляди разбити прозорци гледат втренчено, ужасени и покрусени. Вътре хиляди живота лежат пречупени под руините. Наоколо хиляди усмихнати лица покриват автобусните спирки и уличните ъгли, извиквайки сълзи в очите на всички, които срещат погледите им.

Сред цялата трагедия се изправя една стена - стена от прозорци, облепени с малки бели стикери, с думи написани набързо от стотици минувачи. "Търсете Бог" - казват те. "Обичайте, обичайте, обичайте и милост и мир ще настъпят."

Обичам те, жесток свят.

19 септември 2001

 

 

© Мария Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.11.2001, № 11 (24)