МАЙЧИН ИЛИ АВТОРОВ - ЕЗИКЪТ КАТО ИЗБОР ЗА ЛИТЕРАТУРНА ИДЕНТИЧНОСТ

Любка Липчева-Пранджева

web

Език свещен на моите деди...
език на тая, дето ни роди...

В отказа от майчиния език има нещо подобно на майцеубийство...

Елейният синхрон, с който звучат двата цитата, постановяващи сакралността на родния език, засреща гласовете на Иван Вазов и Юлия Кръстева. Изведени от контекста на употребата им, те ограждат крайното (засега) вариране на българския език като инструмент за литературно творчество; побират десетки авторски имена и съответстващите им редакции на езика; съполагат патоса на конструкцията, вярата в чудодейната сила на родния език, който ще твори себе си чрез литература, с патоса на вярата в неизтощимостта на брикольора, способен да сътвори от хаоса на подръчното езиковия инструмент на творческото чудо. Манипулативно и безотговорно, разбира се, е подобно съгласуване и съ-гласяване. То греши по отношение на всякакви диахронии, но особено много по отношение на аудиториите - на български Вазов говори за майчиния език на една създаваща се национална среда, на френски Кръстева споделя травмите и радостите от отказа от майчиния език в една търсена (мечтана отвъд националното) среда. То обаче не греши, правилно съгласува по отношение на онази интимна връзка между аз-идентичността и литературната идентичност - родния език, - която и за Вазов в края на 19-ти век, и за Кръстева в началото на 21-ви век е еднакво драматично важна.

През последните три десетилетия многоезичието или билингвизма, в по-тесния и по-често срещания вариант, е обект на сериозни и разнопосочни проучвания - от социолингвистиката, социалната психология и педагогиката до етнологията и информатиката. Систематизирана и интерпретирана е огромно количество информация, която тук ни интересува единствено като рамкираща конкретните литературни прояви¹. Вътрешното вариране и комбиниране на формите на двуезичие е изключително богато и в повечето случаи то реализира съответствия и на нивото на литературната комуникация. Така се създава онова заплетено многообразие от двойна и тройна литературна идентичност, което значително усложнява подреждането на рафтовете на националните библиотеки. Трябва ли творчеството на Набоков да бъде разделено на две - руска литература до емиграцията, френска - след това? Къде трябва са бъде подреден роденият в Ирландия Самуел Бекет, който пише на френски и английски и сам превежда текстовете си от единия на другия език? Обърната назад към универсалната употреба на латинския през Средновековието, към относителното незачитане на оригинала през Ренесанса, или например към Гьотевия проект за световна литература, който все още не разпознава имперското и колониалното като културни стратегии, тази пъстра заплетеност, подобно на цялата проблематика на подреждането, изглежда и изкуствено създадена (греховен плод на въобразеностите на националните дискурси), и не особено продуктивна. Разчетена напред, през постмодерното съзнание за взаимно обусловената липса на автор и липса на оригинал, тя изглежда не по-малко безсмислена. Всъщност обаче днешното четене в цялата си структурираност е невъзможно без нея и решетките на нейната подреденост. Ако някой се опитва да ми продаде Елизабет Костова като американска авторка от български произход, преведена на родния й (в случая бащин) език, навързвайки в рекламното обещание вампирски сюжети, балканска идентичност и емигрантска литература, очевидно е, че подобни ключове на разпознаване работят твърде активно в читателската среда и разчитат на пряка заинтересованост. Очевидна, струва ми се, е и необходимостта да се познават тези ключове, да се владее комбинаториката на тяхната кодираност, независимо че те не отговарят на минали или настоящи позитивни проекти.

И така, подлежи ли на подреждане литературното многоезичие? Поне центрирано около проблема за употребата на родния език, то изглежда лесно овладимо², а примерите, с които може да се илюстрира разнообразието от форми на литературно многоезичие, са твърде многобройни. Творчеството на писателя Паул Целан, евреин по произход, израснал в Буковина, чиято регионална пъстрота съчетава украинци, румънци, поляци, германци, евреи, словаци, чехи, арменци, съчетава седем езика. Макар че емиграцията е сред най-разпознаваните варианти на външна мотивираност, всъщност реакцията би могла да бъде съвсем различна. Докато Канети категорично заявява, че никой, още повече ако се казва Хитлер, не е в състояние да го накара да смени езика, на който пише, за Клаус Ман отказът от немския е политически жест на отказ от Хитлерова Германия: "Вече пиша изключително на английски и ми доставя удоволствие, че ставам все по-добър". Още Казанова твърди, че е описал живота си на френски, защото иска да бъде четен. Заради аудиторията полякът Йозеф Конрад пише на английски, на френски - гръка Жан Мореас, румънеца Йожен Йонеско и поляка Гийом Аполинер. Бекет, Набоков, Рилке, Ст. Георге, Ив. Гол са част от примерите за двуезично пишещи автори, в чийто творчески процес се редува употребата на езици. Вече утвърден автор, след емигрирането си във Франция Милан Кундера продължава да пише на майчиния си чешки език, но само за преводачите, като публикува единствено френския вариант на текстовете си; през 1986 г. написва романа "Безсмъртие" на отрязъци и на двата езика, след което както творческият процес, така и публикуването на произведенията му са вече изцяло на френски език³.

Систематизацията на литературните форми на многоезичие би могла да бъде изградена и въз основа на съвсем различни критерии, но както и да изглежда тя, попълването й с български съответствия би било едновременно лесно и сериозно затруднено. Лесно, защото още Възраждането ни предлага богата палитра от имена и текстове (да споменем поне П. Берон, Гр. Пърличев, Ив. Селимински, Л. Каравелов), и трудно, защото подобно попълване налага да се преосмислят въпроси и отговори, присъстващи или напротив, съзнателно отбягвани, в навичното (канонично?) описване на българската литература. Към въпросите за съотнасянето между езикова характеристика и аудиторно поле, между заявено творческо намерение и реализирана рецепция се натрупват питания от съвсем ново време: Можем ли да говорим за българска литература на емиграцията? Защо и наистина ли няма българска "литература на чекмеджето"? Може ли да бъде двупосочен литературен обмен, основаващ се единствено на превода? На какво се дължи огледалното съответствие между периода от създаването на българския книжовен език и днешното изобилие от пишещи на чужд език български автори? С помощта на две имена - Димитър Динев и Илия Троянов - ще се опитам да илюстрирам не толкова отговарянето на подобни въпроси, колкото многообразието на проблематиката, която те извикват.

Въпреки че пишещите на немски език български автори никак не са малко (Румяна Захариева, Д. Инкьов, Асен Асенов, Златко Енев, Цв. Софрониева и др.), изборът на Динев и Троянов се откроява сам по себе си - това са автори, не просто издавани, четени и разпознавани в немскоезичната аудитория, но и разполагащи с постоянен кръг от читатели, дори с относително утвърден индивидуален "авторов мит". За високата степен на признатост на тяхното творчество говорят преди всичко множеството награди, с които са удостоени и двамата⁴. Особено показателен е фактът⁵, че и двамата са носители на наградата Адалберт фон Шамисо на фондация Р. Бош. Това е награда за значим принос в развитието на немскоезичната литература, която от 1985 година насам независимо жури ежегодно връчва на автори, за които немският език не е майчин. И ако оспоримостта на наградните фондове, обвързването им с конкретни пазарни стратегии, може да породи съмнения по отношение на реалния читателски интерес, повторното издание на романа "АГ" на Динев и устойчивото присъствие на Троянов през последните три седмици в списъка на "най-продаваните книги" (второ и трето място) отхвърлят всякакви колебания.

Много са, както става видно от биографичните справки, и съвпаденията в творческото им развитие, а това прави още по-интригуваща съпоставката между тях. И двамата автори са от български произход, родени са в България, Троянов в София през 1965 г., Динев в Пловдив през 1968 г.; принадлежат на едно и също поколение; немският е основният език, на който пишат, и ако се ръководим от определенията на първата класификация, и за двамата това е индивидуална, избираема, образователно придобита форма на двуезичие.

И пак от биографичното, от смяната на езика (майчин и авторов) тръгват и дълбоките разделителни линии, които проектира рецепцията на творчеството им. Илия Троянов е само на шест години, когато семейството му емигрира. Немският е езикът на образованието му, в скиталческата му биография се срещат Италия, Германия, Кения, Индия, редуват се не просто градове и държави, а цели континенти, редуват се езикови полифонии. Никъде българският не е авторов език, не е езикът на твореца Троянов. Може би затова и в творчеството му няма особени следи от драматизъм на отказа или замяната на родния език. Въоръжен с универсалния език на играта, езика на самата екзистенция, героят на Троянов Бай Дан прекосява граници и територии (Балканите, Германия, Франция, Англия, САЩ), справя се с пространства със собствени стилистики (от канцеларии, болници, музеи до съмнителни бордеи), без нито веднъж да преживее затрудненията, недоразуменията или страха от езиковите бариери, които те предлагат. При Илия Троянов езиковата компетентност не предрешава разбирането на другия, различния.

Димитър Динев напуска България почти двайсетгодишен. И за него немският е езикът на образованието - първо езикова гимназия в България, след това етнология и философия във Виенския университет. Обложката на последната му книга, сборника с разкази "Ein Licht über dem Kopf" (Светлина над главата), го обявява за автор с публикации на "български, руски и немски език". Следи от тези първи публикации на български език аз не можах да открия. Вероятно трябва да бъдат търсени в специализирания печат през 80-те години, в средношколски издания като "Родна реч" или пък в "Пулс" например. Ясно е, че става дума за дебютни появи, които не са довели до утвърждаване на авторова идентичност. Отказът от майчиния език обаче дълбоко е белязал всичко, свързано с писателя Динев. Натъкваме се на множество експлицитни изявления, сред които едно интервю особено ярко откроява травмите на творческия процес: "Когато пиша на немски, се чувствам съвсем различно. Като че ли стискам ледена висулка в ръката си, която трябва да държа, докато започне да се топи. И всяка малка капка е дума, която се ражда. Наистина думите не се леят, но пък всяка дума познава топлината на тялото ми."⁶. Насилието над творческия акт е толкова голямо, че авторът самозащитно си е изградил процедури на редуване на наказание и награда: "И когато от този досег ръцете ми станат ледени, изтичвам обратно в градината и оставам там, докато отново ми се приискат зимни пейзажи. Но има и друг трик. Не бягам, а просто си стоплям ръцете и продължавам. И кой знае, някой ден може би и този лед ще се пропука. Тогава ще съм изключително щастлив. Ще се чувствам като Адам, който може да се мести от един рай в друг."⁷. Нищо чудно, че в текстовете, написани с разтопен (съживен) лед, изобилстват мотиви за прогонения от рая, за търсещия чрез езика новата райска градина. Високо честотен е и мотивът за липсващата, неистинска, изоставена или отхвърлена майка. И най-забързаният прочит на тези текстове ще се натъкне на пряката референциална съотносимост между понятията "език - екзистенция - градина". Всеки от елементите на веригата е развил свое устойчиво синонимно гнездо. Език например се разгръща в: звук, дума, надпис, документ, текст, говор, глас, Бог и др. Твърде често възприемания като черен (абсурдистки) хумор на Динев се дължи на запазената референциална съотносимост между синонимни елементи на гнездата, които обаче се намират на различни нива на абстрактност. В такава пряка референциалност попадат документът и човекът - като дума на чиновника и дума на господа; слушането на радио и сексът; плакатът ("живей и работи във Виена") и оживелият под него емигрант Спас; контрабандата на стоки и усвояването на нов език - чрез чуждата стока учиш чуждата дума; телефонният указател и града - когато в полицията те бият с имена на хора и фирми, лесно разбираш в коя столица (Виена или София) се намираш. Сантиментални обрати също са възможни - една майка умира в лудницата, след като е изписала стените на стаята си с името на сина си; свършва кръвта-мастило и свършва думата-смисъл-живот. И тъй като Динев никога не се бои от екстрема (или безвкусицата?) на крайностите - зловещо гротескните референции са навсякъде - отрязаните членове на победените мъже Вихра превръща в каишки за чанове, за да насити с гласовете им спомена на обреченото на мълчание детство; отрязаният език на съперника, съхраняван в буркан със спирт, трябва да компенсира мълчанието през годините в брачното ложе. С мълчание синове и дъщери наказват бащите си, а разговарянето с мъртвите е единственият начин да останеш жив, щом не владееш езика на другите, различните. Когато не можеш (не искаш, не знаеш) да говориш, гробището е градината на твоите надежди. Свръхсинтез на безкрайното вариране в референциалните съотнасяния предлага заглавието на единствения засега роман на Д. Динев - "Engelszungen". Не без посредничеството на българския това заглавие връща на немската дума Zunge (език като анатомичен орган) позабравената полисемия на Sprache (език), Stimme (глас), Rede (реч, слово) Redekunst (ораторско майсторство). Библейският универсален език на ангелите и ангелските гласове на идеологиите, които непрекъснато го имитират, - грешим или не, изборът на език ни превръща в хората, които сме.

Коренно различни са и вариантите, които предлагат произведенията на Троянов и Динев по отношение на директното тематично обвързване с България. В жанрово разнообразното творчество на Троянов доминира пътеписният модел. В двете си единствени произведения, пряко обвързани с българското културно пространство, Троянов подчинява този модел на мотива за завръщането. В романа "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" аукториалният разказ, който непрекъснато мени аз-субекта, побира историческите обрати на двайсети век в сагата за семейство Луксов. Българското в мозаичната структура на това произведение е едновременно свръхозначено и неназовано. Визията за културния свят непрестанно посочва спецификите на българския бит и история - от пейзажа, през детайлите на етнографското, ритуалите на ежедневното общуване и историческите факти - всичко за българския читател е пряко разпознаваемо като свое. Старателно спестени са обаче употребите на етнонима. Указатели от типа на: "тайната столица на играчите, един град, който така успешно се криеше в планините, че нито един бирник не го знаеше и дори географите на султани, царе и генерални секретари не го отбелязваха в своите алчни карти...; ...дом в покрайнините на Европа, там, където тя завършва, но всъщност никога не е започвала..."⁸ разгръщат двойна наративна стратегия. За българския читател това е отместване на призмата, което дарява щедрата игрова свобода с национално-митологемното, за чуждоезиковата аудитория тя е вид забрана да се свежда фикционалния свят на романа до национални идентификации. Антропонимите в текста следват същата сдвоеност (българският читател се упражнява в нея от Пенчо Славейков поне до Радичков) и когато Бай Дан (съкратено от бай Йордан) среща из Европа и Америка сънародници (Landsleute), те никъде не са назовани като българи, но често носят странно български имена като Топко, например. Въпросът, доколко стереотипът за Балканите активно посредничи в реализирането на тези наративни стратегии и чии любопитства обслужва, заслужава обстойно отговаряне, засега обаче е достатъчно да забележим, че фикционалният свят на романа отказва да се означи като (или само като) български.

В обратната посока се движи пътуването в книгата "Кучешки времена". Завръщането у дома (Heimkehr) в една "чужда страна" постоянно открива колко небългарска (по отношение на всички утвърдени представи за родното) е България на 90-те години. Есета, социологични анкети, политоложки анализи, случайни разговори от ежедневието, архивни материали, интервюта и свидетелски разкази - богатата документна база прави текста изключително четивен и изключително труден за класифициране. От читателя се очаква съучастие подобно на това от пътеписите за Африка. Тук достоверността на споделянето също е условие за диалога. Тъкмо реалиите на постсоциалистическа България обаче, подчинени на логиката на един структурен анализ, правят метафоричния пренос "родина - дом" невъзможен, абсурдистки безсмислен и жесток. "Смятам ли България сама по себе си за важна, недооценявана тема? Не, избрах България само заради биографичната случайност. Темата, която ме подтикна да напиша тази книга, е с много по-обширно значение. Тя се отнася до света от Берлин до Владивосток... Чрез примера на България исках да узная и разбера какво се беше случило след 1989 г., какви са детайлите на едно развитие, което всяка статия, всяка неделна реч определяха с епитета "историческо"⁹. България на "кучешките времена" отново е фикционално отместена - тя е урок по история, екземплум, жизнено важен за света отвъд нея - и свръхблизкият план на визията е част от методиката на обучението.

За Димитър Динев "биографичната случайност" България е вселена, подлежаща на безкрайно разказване. Поне в прозата му няма текст, който да не черпи от енергиите й, да не заплита в разказ всяка точка на досег с нея. Българската следа тук е неизменно присъствие, извор на една неизтощима фантазност, която всеки момент ще подреди и вашия личен текст, достатъчно е да сте роден между Дунав, Вит и Черно море; всъщност напълно е възможно вече да сте разказан, но да отказвате да се разпознаете. В темпорално отношение фабулирането е способно да се гмурне до траките ("Von Haien und Häuptern), да се задържи в екзотиката на предосвобожденските времена ("Die Inschrift"), да се разлее в унищожителното безвремие на социализма, да отскочи в собствената си темпорална ос. Етническата пъстрота в текстовете на Динев е нашенска (българска, дори пловдивска, ако искаме съвсем да приближим ракурса) - цигани, турци, евреи и българи преплитат в съдбите си от векове пренасяни модели на общуване. Първото, което Лазар научава в училище, е, "че е циганин, че майка му е курва, а баща му - сляп глупак"¹⁰; Младен и Юзоп израстват заедно, мечтите за пътешествия, приключенските игри израстват в политическа дейност, нелегалните комунистически позиви или ареста от култовските времена - всичко има смисъл, има стойност само докато са заедно и споделят в приятелството си света. Етническата пъстрота обаче е и чужда, различна, когато става дума за емигрантския модел. За прозата на Д. Динев напускането на българския контекст е задължителен фабулен елемент, като основният топос на преместване е Виена. Под голямото виенско колело, под знака на съдбата, сърби и чехи, араби, руснаци, арменци и българи търсят своя нов път. И го намират, дори и когато не съзнават това, само ако успеят да съгласуват ритъма на модерния свят с ритъма на една неунищожима (българска) патриархалност. Какво означава неунищожима знае читателят, помнещ абсурдно смешния свят на Вазовите чичовци, поетичната омая на Йовковите легенди и Талевата сага, драматично-герoичния сблъсък на диво и цивилизовано у Хайтов, ироничните обрати на Ив. Петров и щедрата контаминация на езическо и модерно във фантазния текст на Радичков. Годината на публикуване на романа "Ангелски езици" на Динев е 2003. Романът започва със схема на родословно дърво и с посвещение: "На моята баба Калиопа, която до края се подписваше с кръстче, и на баба ми Дена, която все още очаква откраднатите си овце". Напрежението между носталгии и иронии пренася, превежда (в пълния смисъл на думата като културен трансфер) патриархалната неунищожимост в една читателска аудитория, която твърде отдавна е загубила рая на предмодерното. Нека отбележа специално - Динев е изключително умел разказвач. Текстове като "Дамска чанта" и "Надписът", в които границата с кича просто е изтървана, са по-скоро дебютни неуредици. Романът "Ангелски езици" фино и незабележимо балансира забранените наслади на патриархалното с разрешения, дори очакван разказ за гротескно ужасния, девалвиращ всичко човешко свят на тоталитарния социализъм. Пред скобите на този пространен разказ Динев слага уместното определяне - български.

Чисто тематичното оглеждане на творчеството на Троянов и Динев полага ясна разграничителна линия - за Троянов българското пространство е един от топосите на странстване, за Динев - то е мястото на "постоянно литературно пребиваване". Съвсем отделен е въпросът доколко авторите като личности се ангажират и идентифицират с България и с литературния диалог в България. През 90-те години Троянов посещава на няколко пъти България, основава издателство "Кирил и Мeтодий", чиято първоначална амбиция е да издава славянски автори, пишещи на кирилица, и африканска литература. Издателството просъществува в тоя си вид около две години. Ето как вестник "Демокрация" (21.02.2000) обяснява това: "В един момент Троянов разбира, че не може да покрие двете области - Изтока и книгите, свързани с Африка. Заради огромната конкуренция на книжния пазар в Германия - 70 000 заглавия годишно, и поради факта, че книгите от Източна Европа не вървят, той прекръства фирмата си на "Марино". Във всички видове справки за автора ще откриете списък на издадените и на преведените от него африкански книги, за български издания няма никаква информационна следа. През 1997 година романът на Троянов "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" е преведен на български. Сред изброяваните преводи на творчеството му (френски, английски, руски, италиански) този български превод не се отчита. Самият Троянов не обвързва нито идеята си да издава български автори, нито превода на романа си с конкретен идентификационен модел. И никой не очаква от него подобна стъпка. В многобройните рецензии за творчеството му българският произход често се отбелязва, но винаги мимоходом. Той е по-скоро детайл от пъстрото многообразие на култури, които съвместяват авторското му име. И тъкмо защото е само детайл, произходът може и да се сгреши - в класацията за десетте най-купувани книги, "Weltensammler" е единствената книга, с уточнен произход на автора: "майсторска епическа творба на руския автор на бестселъри Илия Троянов". Всъщност изборът да пише на немски език за Троянов също се оказва твърде слаб идентификационен определител. Нито приемането му в немския ПЕН-клуб, нито награди от типа на Адалберт фон Шамисо на фондация Р. Бош правят причисляването му към немскоезичната (емигрантска) литература особено сполучливо. През последните десет години писателят живее в Мумбай, в Мюнхен и Капщад, преди да отпътува за Мека, приема исляма. В текстовете на неговите критици можем да проследим същата неспокойна подвижност. В началото метафората за "скитника европеец" като че ли е най-предпочитаната призма на четене, твърде скоро обаче тя е изместена от по-успешната фигура на "пилигрима", за известно време доминира заклинателната формула "Der europäische Muslim", толкова сполучливо справяща се с основни травми на настоящето, докато накрая сам авторът със заглавието на последната си книга не подари на критиците си най-оперативната метафора - "Колекционерът на светове". Английският офицер Ричард Бъртън (една историческа фигура, която вълнува Троянов още от романа "Светът е голям...") може и да не е литературен двойник на своя автор (Троянов протестира срещу подобни уподобявания), но във всички случаи е най-успешното литературно проявление на тезата му за човешкото различие: "Не вярвам", казва Троянов, "че човек не би могъл да стане един от другите".

Като друг и различен присъства Троянов и в българската читателска аудитория. Той не е нито сред популярните, нито сред особено разпознаваните авторски имена. Всъщност устойчивата му българска аудитория трябва да бъде търсена в интернет и то след фантастичния роман "Аутопол" - една интернет творба ("novel in progress"), създадена в прекия смисъл на думата пред очите на читателите й. Синтезно изразени, любопитствата и влюбеността на този двуезичен читателски кръг, който трескаво следи и реакциите около последния роман на Троянов, могат да бъдат разчетени в посланието, отпечатано на обложката на преведения му роман: "С тази книга издателство "Народна култура" би желало да каже на автора: "Добре дошъл в България, която е част от обединения свят". Българският произход на Троянов се превръща в обещание, в откровено мечтание по необятните възможности за присъствие на българската култура.

Българският произход на Д. Динев не се греши. Абсолютно непознат в България, в немскоезичната критика Динев задължително е представян като автор, идващ от чужд културен контекст, а усложнената формула "от български произход" синонимно се редува с "българина" Д. Динев. Няма съмнение, че това се случва извън волята на автора. В едно от ранните си интервюта Динев споделя: "Въпреки че пиша на немски работата ми - заради моя произход - не привлича вниманието. Тъкмо в литературата, където всичко опира до езика, това е абсурд. Като съавтор имах по-добри шансове. ...може би ще си измисля псевдоним"¹¹. В анкета на тема "родина", проведена сред австрийски автори, Динев изрично отбелязва: "За мен думата е родина". Нежеланието на автора да бъде прикрепян към екзотиката на емигрантски кръгове, дълбокото му убеждение, че изборът на език реализира избор на литературна идентичност се сблъскват с процесите на четене. Едва ли фактът, че открояването на Динев сред потока на литературната продукция тръгва от наградата, с която през 2000 г. дружество "Exil" отбелязва неговите разкази, е определящ за подобна рецепция. Повърхностни журналистически акции, които включват авторското му име в един рекламен ред с имената на български спортисти, също не могат да бъдат определящи. След излизането на романа "Ангелски езици" текстовете на Динев активно се следят и коментират предимно от специализирания печат, но и там се натъкваме на идентификационен модел. Настойчивото свързване на рецепцията на Динев с биографичната матрица се коренят в спецификата на самия културен контекст. В преразказа на биографията му в стил Мартин Идън, в синтеза на пътя от бежанския лагер и нелегалното пребиваване до литературните награди говори потребността от позитивен модел. Подобно на магическите формули за "скитника европеец" или "европееца мюсюлманин", с които подтекстово или директно се обгръща името Илия Троянов, заклинателно важната формула за Динев е "успешният имигрант". Успоредно с това чрез автентичността на биографичното текстовете на Динев, толкова неизменно обвързани с българското, придобиват статута на реален посредник спрямо "българската гледна точка, която тук, при нас, практически е останала непозната"¹². Ще използвам същия статут, за да илюстрирам размерите на тази "непознатост". "Много от клиентите (на Искрен) не знаеха къде се намира България и той им обясняваше, че е между Югославия, Румъния, Гърция, Турция и Черно море. "Но там няма нищо?", отговаряха те."¹³. Когато един от критиците на Динев (абсолютно добронамерено!) определя романа му като четиво за зимните вечери, за пред камината, той има пред вид точно тази негова способност да запълва "нищото" с увлекателно страшни разкази. Наративната им омая специалистите превеждат в читателската компетентност чрез две основни посоки. Едната свързва творчеството му с класическата руска литература и тогава се появяват имена като Толстой, Чехов, Достоевски и особено настойчиво Гогол: "Следвал славистика във Виена, Димитър Динев е минал през сериозната школа на класическите и модерни руски автори и това се отразило отлично на творчеството му. Неговите оскърбени и унижени изглеждат, както веднъж отбелязва Достоевски, всичките "излезли изпод "Шинел" на Гогол"¹⁴. Другата посока разчита на определения като "магически реализъм": "Като че ли сме изправени пред произведение на някой от най-големите автори на магическия реализъм на Латинска Америка"¹⁵; Неговите истории са смесица от реалност, фантастика и гротескни вицове. Един ден той може би ще бъде българския Гарсия Маркес"¹⁶. Интересно какви ли имена трябва да подреди в списъка на своята текстовост онази българска литература, която ще окончава с българския Маркес? С едно-единствено изключение (споменати са Радичков и Ив. Петров) възможността да има констелация от текстове на български език, да съществува мрежа на литературна комуникация¹⁷, която да улавя "магическия Динев" в десетки тълкувателни режими и може би дори да го "размагьосва", не се допуска.

На няколко пъти Динев публично обещава на българските емигранти във Виена и Берлин, че романът "Ангелски езици" ще се появи на български за българските читатели. През май тази година толкова отлаганият превод на романа се осъществи. Какво ли ще се случи с книгата след целувката на принца? Сигурно е едно. Мъчителният отказ от майчиния език не обещава сигурна литературна метаморфоза. За немскоезичната аудитория Димитър Динев е възможен, четен, обичан автор, защото я няма българската литература - няма я като фикционално приобщен опит. Точно така, както Илия Троянов е възможен, четен, обичан автор в същия контекст, защото българският е само един от фикционалните светове, които споделя със своята аудитория. Ангелите нямат националност, твърди един от мъдреците на Динев. Литературните текстове обаче рядко се създават от ангели и независимо от езиците, на които избират да ни говорят, още по-рядко се четат от ангели.

БЕЛЕЖКИ

1. По отношение на формите на двуезичие може да бъде извлечена следната обобщаваща схема:

ФОРМИ НА ДВУЕЗИЧИЕ

І. Спрямо културното поле на субекта:

• колективно:
  • екзогенно;
  • ендогенно;
• индивидуално:
  • бикултурно;
  • монокултурно.

ІІ. Спрямо придобиването на езиковата компетенция:

• естествено, образователно, елитарно;
• регламентирано и избираемо.

ІІІ. Спрямо употребата на езиковата компетенция:

• съставно и координирано двуезичие;
• смесване на кодовете и разделна употреба.

Схемата е изготвена на базата на две основни изследвания: Hamers, J. & Blank, H. A. Bilinguality and Bilinguism. Cambridge University Pres, 1989; Hartig, M. und Kurz, Ursula. Sprache als soziale Kontrole. Fr. am Main: Surkamp, 1971. [обратно]

2. Смяната, сдвояването или пълният отказ от майчиния език пораждат приблизително следната комбинаторика от форми:

ФОРМИ НА ЛИТЕРАТУРНО МНОГОЕЗИЧИЕ

• Външна - наложена от трайните параметри на социокултурната среда и/или от временна политическа ситуация;
• Лична - избор на аудитория и/или естетически избор.

• Авторът пише на приоритетно на единия и създава авторизирани преводи на друг/и езици;
• Авторът пише редуващо се два езика;
• Авторът комбинира в текстовете си два и повече езика.

Творческото развитие:

• Започва (утвърждава се) като автор на майчиния си език и преминава изцяло на друг;
• Утвърждава се като автор на чужд език и едва след това създава литературни произведения и на майчиния се език;
• Авторът никога не е използвал майчиния си език като литературен език.

Литературна идентичност:

• Смяната на езика не води до смяна на литературната идентичност - творецът се разпознава в новата литературна среда като автор на изходната;
• Смяната на езика води до непълна нова идентичност: социална група (емигрантска литература, литература на гастарбайтерите);
• Чуждият (немайчин) език определя литературната идентификация:
• наднационална - творческо присъствие в няколко национални литератури, включително и в тази на родния език;
• много слабо или нулево разпознаване в родната литературна среда. [обратно]

3. Вж.: Cvatik, K. Milan Kundera als Übersetzer und zweisprachiger Autor. // Sturz, J., Zima, P. (Hrsg). Literarische Polyphonie. Übersetzung und Mehrsprachigkeit in der Literatur. Beiträge zum Symposion anlässlich der zehjährigen Bestehens des Instutus für Allgemeine und Vergleichende Literaturwissenschaft der Universität Klagenfurt. Tübingen: Narr, 1996. [обратно]

4. Най-значимите отличия, с които са награждавани авторите през последните десет години:

[обратно]

5. Основни публикации на немски:

Dimitré Dinev

• Die Inschrift. Erzählungen. Wien: edition exil, 2001.

• Engelszungen. Roman. Wien, Frankfurt am Main: Deuticke, 2003.

• Ein Licht über dem Kopf. Erzählungen. Wien: Deuticke, 2005.

Ilija Trojanow

• Naturwunder Ostafrika. München: Frederking & Thaler, 1994 (zusammen mit Michael Martin).

• Hüter der Sonne. München: Frederking & Thaler, 1996 (zusammen mit Chenjerai Hove).

• Kenia mit Nordtansania. München, 1996.

• Die Welt ist groß und Rettung lauert überall. München[u.a.]: Carl Hanser Verlag, 1996.

• Autopol. München, 1997.

• Zimbabwe. München, 1998.

• Hundezeiten. Heimkehr in ein fremdes Land. München [u.a.], 1999.

• Der Sadhu an der Teufelswand. München, 2001.

• An den inneren Ufern Indiens. München [u.a.]: Carl Hanser Verlag, 2003.

• Zu den heiligen Quellen des Islam, Als Pilger nach Mekka und Medina. München: Malik Verlag, 2004.

• Der Weltensammler, München [u.a.]: Carl Hanser Verlag, 2006. [обратно]

6. Dimitre Dinev im Gespräch. // Weltenzwischenwelten, S. 43. [обратно]

7. Пак там. [обратно]

8. Trijanow, Ilija. Die Welt ist groß und Rettung lauert überall. München, Wien: Carl Hanser Verlag, 1996, S. 9 und 17. [обратно]

9. Trojanow, Ilija. Hundezeiten. Heimkehr in ein fremdes Land. München, Wien: Carl Hanser Verlag, 1999, S. 9. [обратно]

10. D. Dinev, Ein Licht über dem Kopf "dass er ein Zigeuner, seine Mutter eine Hure und sein Vater ein blinder Trottel sei.", S. 63. [обратно]

11. Dimitre Dinev im Gespräch. // Weltenzwischenwelten, S. 32. [обратно]

12. Peter Stuiber, 29. September 2003. [обратно]

13. D. Dinev, Engelszungen. Deuticke, 2006, S. 558. [обратно]

14. Rezensionen - Karneval der Blessuren: Dimitrй Dinev erzдhlt mit fröhlichem Pathos und tiefschwarzem Humor von heimatlosen Neueuropдern. // Frankfurter Allgemeine Zeitung vom 09.07.2005. [обратно]

15. Markus Clauer, Sterne so fern wie der Schlaf, Dimitré Dinevs lebenspralles und todesseliges Familienepos aus Bulgarien. // Die Zeit, 11.12.2003, № 51. [обратно]

16. Kammerer, Frithjof. Dinev, Dimitre. Die Inschrift. // Bücher-Schau, 2002, № 2, S. 155. [обратно]

17. Впрочем поне от 200 години, зависи какви юбилеи ще решим да празнуваме. [обратно]

© Любка Липчева-Пранджева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.09.2006, № 9 (82)