Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МАМИНОТО ДЕТЕНЦЕ

Любен Каравелов

web | Маминото детенце

IV.

Баба хаджи Христина, калугерката, проповяда, че Казанлък е исторически и божествен град, защото старовременният рай, в който е живял наш дядо Адам с наша баба Ева, се е намирал не между Тигър и Ефрат, а между Стара река, между Баятът и между Кайнарджа. Това е вярно като ясен ден, ако госпожа Евдокия и да говори, че неверието е голям грях и че думите на библията, която е написана от премъдри Соломона, тряба да се почитат.

- Кажи ми ти, защо Старата река се нарича Стара река? А? - пита хаджи Христина и млаще с устните си така сладко, щото езикът й час по час изскача из своето гнездо.

- Старата река се нарича Стара река затова, защото е по-стара от Кайнарджа и от Баятът, - отговаря госпожа Евдокия и усмихва се с такава мазна усмивка, с каквато обикновено се усмихват всичките умни и знающи хора.

- А защо Кюл-боклук се нарича Кюл-боклук? - пита хаджи Христина.

- Защото казанлъчени хвъргат на това място пепелта си - отговаря госпожа Евдокия. - Ако прекръстиме това място на български език, то ще да добиеме пепелено поле... Разбра ли сега?

- Махни се ти със своето пепелено поле - говори хаджи Христина и сърди се. - Казанлъчени никога не са хвъргали на това място пепелта си... Казанлъчени, вярвай ми ти, не са сопотненци и не са още изгубили своята голяма дъска... Сапунджиите им дават по една ока сапун за десет шиника пепел... Ако сопотненчени да би имали сапунджийници, то не би хвъргали пепелта си.

- Лъжеш, хаджи Христино, лъжеш! - говори госпожа Евдокия. - Ако в Сопот и да няма много сапунджийници, то има бояджийници, които купуват пепелта много по-скъпо от сапунджиите.

- А аз ти казвам, че Кюл-боклук се нарича Кюл-боклук затова, че на това място Каин е утрепал брата си Авела, - говори хаджи Христина самоуверено. - Когато аз ходих на хаджилък и когато разказах на един божи старец, че мястото, на което Каин е утрепал Авела, се намира в нашия град, то светият човек ме погледа зачудено, помисли малко и рече ми, че това може да бъде и че ние тряба да направиме на това място още един манастир. "Мъжки ли манастир или женски?" - го попитах аз. "Направете го мъжки... Женски си вече имате" - каза той. Тоя старец беше много мъдър и добър човек. "Христино, ти си света жена, ти си избрана от Бога, ти си втора Мария Магдалина - ми казваше. - Царството небесно е направено само за такива жени". "Отче, благослови ме" - му казах. "Да си благословена, дъще моя", - ми казваше. "Отче, опрости греховете ми" - му казвах. "Опрощавам ти ги" - ми казваше. Такъв праведен старец аз никога не съм виждала... Когато тръгнах из Ерусалим, то той, сиромахът, и заплака! "Пак останах клето сираче" - казваше, а брадата му са друса като пловдивска талига! Ти, Евдокио, още не си виждала свети хора.

- Той ли ти изеде паричките? - пита Евдокия и смее се.

- Какво се смееш като гевендия? - пита хаджи Христина и бледнее от яд. - Ако ми е изял парите, то тия пари не бяха твои... Видиш ли сега?... На заем ти не искам. Всеки може да харчи своите пари и да ги дава комуто ще.

- А кара ли ти се дядо духовник? - пита злобно Евдокия.

- Какво се подиграваш с дяда си духовника! - вика хаджи Христина. - Знаеш ли ти, че той и пие, и яде с владиката? Езикът ти отрязва...

- А Неновият син? Какво ще да ми кажеш за Неновия син? - пита госпожа Евдокия.

- А налбантският син? - пита хаджи Христина.

- Какво налбантският син! И Неновият, и налбантският син ходят не при мене, а при тебе, - вика госпожа Евдокия и скуби от яд косата на ушите си.

- При мене ходят, а при тебе спят - казва сърдито хаджи Христина и излазя из килията.

Из гореприведения разговор любезният читател може да види твърде ясно, че возпитанието и образованието на нашия херой се е продължавало енергически и че Казанлък се е приготовлявал да приеме в "лоната" си зрял и опитен гражданин. В това време името на тоя гражданин се носило вече от уста в уста и всеки се старал да каже нещо ново за неговото бъдеще. Из града ходили даже и такива слухове, които накарали Нена да се поразмисли и да прочете на сина си дълга лекция.

- Знаеш ли ти как се печелят парите? - питал Нено и въсил челото си.

- Селяните ги печелят с кървав пот и с мотиката в ръка, а чорбаджиите ги добиват събрани, - отговорил Николчо и погледал на баща си така, както гледа знающият ученик на учителя си.

- Това е така, но старите хора говорят, че имането се печели лесно, а спестява се мъчно, - казал Нено и лицето му приняло по-благосклонно виражение. Из всичко се видяло, че той е останал задоволен от първия отговор на сина си.

- Щото се печели лесно, то се и харчи лесно - отговорил Николчо.

- А печелил ли си, да видиш как се печелят? - попитал бащата и лицето му изново приняло строго виражение.

- Ако всичките хора да би захванали да печелят, то всеки от тях би останал гладен - отговорил политикоекономистът.

- Мълчи, магарешки сине, и слушай какво ще да ти кажа - казал Нено и тупнал с крака си. - Аз би желал да зная, отде си ти вземал пари да купуваш чопрази и копринени подрясници на калугерките? Ти мислиш, че аз не зная какво си правил оная събота в метоха! Жив ще да те одера! Aко бъдеш такъв, то хич да те няма. Оная вечер се срещнах с Али ага и той ми каза, че ти ходиш с Налбантооглу по кавенетата и по кръчмите и напивате се като копачи. Той мислил да ти удари един добър бой, но не поискал да ми развали кефа. А трябало е да те побие. Ти нямаш ни срам, ни очи. А какво си правил оная вечер в Долнята махала? А? Де си ти нощувал? Боже мой, моят син, Неновият син, синът на Нена чорбаджи, ходи по кръчмите, напива се пиян, ходи по жени, свирят му цигани, прави зефети! Това не може вече да се търпи. Аз ще да те...

Във времето на всичката тая лекция Николчо гледал из прозореца и изучал природните наклонности на врабчетата, които се борили на крушата, а когато баща му изрекъл последните думи и когато естествоизпитателят видял майка си, която вървяла по двора и влязла в зимника, той изскокнал от стаята дотолкова бързо, чегато гори къщата им. Ако някой психолог да би обърнал своето внимание на Николчовото лице в онова време, в което той видял майка си пред вратата на зимника, то би трябало да заключи, че нейното невинно действие е произвело на сина й дълбоко впечатление или че от нейното влазяне в зимника зависи щастието и съдбата му. Нено бил твърде зачуден, когато видял, че синът му не желае да слуша неговите съвети, но когато Николчо изскокнал из стаята и когато се спуснал към зимника като пощръклял, то лицето му станало бяло като кърпа. Той имал ясно основание де мисли, че наследникът му е полудял... Нено станал и приближил се до прозореца. Но в оная минута, в която Николчо мислил вече да прескокне прага на зимника и да влезе вътре, из него излязла неговата родителница, която накарала и синът, и бащата да отстъпят няколко крачки назад... Дебелото утешение на Нена чорбаджи било в тия минута ужасно: лицето му било бледно, очите му блестели, на устата му се появила пяна, косата му била рошава и посипана с пръст, а в ръката му се намирал доволно голям камък.

- Обраха ни, обрали ни са! - викала добрата жена и махала с камъка. - Само старите пари са останали... Аз бях ги скрила в дувара, между камъните... Олеле, Боже, какво ще да правиме сега?... Осиромашехме, пропаднахме, изгубихме се... елате да търсиме. Що стоиш на прозореца като пукал? - извикала тя на мъжа си. - Ела да търсиме. Олеле, майчице, отидоха паричките ми!

После тия думи Неновица седнала на прага, вовряла пръстите си между косата и изревала така диво, щото и врабчетата на крушата оставили своите игри и захванали да слушат с внимание.

Нено излязъл из стаята, дошел при жената си и попитал я с особено нетърпение:

- Какви пари са се изгубили? Аз те не разбирам. Разкажи ми какви пари си изгубила.

- Какви пари! - повторила Неновица. - Моите пари, които съм събирала цели петнайсет години... Осиромашах, Боже, осиромашах!.. Гладна ще да ходя на стари години...

- А много ли бяха? - попитал Нено и въздъхнал.

- Много бяха - отговорила Неновица. - И гердана ми, и ривцето ми, и рубийките, и татовите жълтици, и мамините парици и...

- Аз мисля, че тая работа е извършил наш Никола, - казал Нено яростно. - Да не си ги крила в зимника, а да си ги дала мене... Кажи ми, защо си ги крила и от мене? Плачи сега... Яла сам ти тука - казал той на сина си. - Да ми кажеш де си дянал майчините си пари и много ли са били тия пари... А аз седя и се чудя, отде той взема пари да харчи със своите приятели-чапкъни! Онази вечер той е дал на циганите, които са му свирили, стара махмудия... Казвай кой е откраднал парите на майка ти?...

В това време Неновица повдигнала главата си, погледала на сина си, който стоял пред нея ни жив, ни мъртъв, и казала:

- Откраднал ги е не той, а твоят измекерин с моите измекерки. Николчо никога не е влазял в зимника.

Тия няколко думи охрабрили нашия херой до такава степен, щото той повдигнал главата си и повторил твърдо и без запинание думите на майка си:

- Аз никога не съм влазял в зимника, и не съм можал да зная, че майка ми си крие парите в дувара.

- А кой ти е давал да харчиш из града и по зефетите? - попитал бащата.

- Аз му давах - отговорила майката. После тия кратки обяснения, бащата, майката и наследникът влезли в стаята и съставили домашен съвет.

- Парите тряба да се намерят - решил Нено.

- Измекеринът и измекерките тряба да се закарат на конака и да се помъчат - решила Неновица.

- Да се пита Иван отде е вземал пари да си купи арнаутски пищови и чохяна аба, - решил наследникът.

Разбира се, че тия три решения тутакси били турени и в действие. Измекеринът и измекерките били мъчени, биени, изпитвани, подмамяни, разтърсвани и други такива, но работата се не повдигала напред и парите се не намирали. Слугите говорили, че Николчо, който говори, че никога не е влизал в зимника, лъже, и привождали множество доказателства, но Неновите думи били закон, и тия били принудени да мълчат и да търпят различни мъчения. Това дело се продължило цели два месеца.

Един ден, когато слугите трябало да бъдат изведени пред съдилището последен път, в Неновата къща се случило едно доволно важно събитие. Един от градските търговци, който продавал ракия, локмаруху, бадем и други раздражающи и услаждающи стомаха предмети, излязъл пред горделивите, но сънливи очи на кир Нена и обявил му, че негова милост тряба да му заплати - като на сиромах човек, който печели своите пари с мъка и с изобилен пот, - две хиляди гроша за ракия, за бадем, за смокини и за локмаруху.

- Две хиляди гроша! Какви две хиляди гроша? Ти си полудял! А за кой дявол ни е бил твоят локмаруху. Хвала Богу, коремите ни са още здрави!... Ракия имаме да удавиме цял Казанлък, а смокини и леблебия не ядеме...

Търговецът извадил из пазухата си един дълъг тефтер, които бил подвързан с червена кожа и които бил везен с черна кожна връвчица, с топченце на края, отворил го и захванал да чете:

- Една ока гюлова ракия - четри гроша и половина; половин ока рахат локум - 12 гроша; едно бурилче с черно вино - 134 гроша...

- Стой, стой... Не ща да слушам - извикал Нено и хванал мустака си. - Я кажи ми ти, от кого си купил черното вино?

- От вас го купих - отговорил търговецът.

- Махни се сега от тука... С лудите хора аз нямам никакво вземане-даване. Комуто си дал виното и бадема, от него тряба да си търсиш и парите.

- Ще видиме, - казал търговецът и излязъл из стаята.

Това произшествие накарало вулканът да се замисли и да се разговори с жена си малко по-сериозно.

- Наш Никола ще да ни направи някоя пакост - казал той.

- Какво ти прави детето? Аз мисля, че Николчо не е крив. Нашите бакали и механджии са лошави хора... Ако си е купил за два гоша леблебийка, то тия са написали две хиляди гроша. Не плащай му.

- А ти вземала ли си нещо из бакалницата му?

- Вземала съм една ока ориз и един камък сол.

- Иди и плати му.

- Как! Да му заплатим две хиляди гроша?

- Плати му за ориза и за солта.

Какво са мислили да говорят по-после между себе си двата съпруга, това остава и за нас и за всичкия свят неизвестно, защото в това време в съвещателната стая влязъл един от богатите казанлъшки граждани и донесъл със себе си пълна кесия с пари. Нено и новопришедшият вземали дъската и захванали да ги броят. След четвъртин час Нено събрал парите в две кесии: в едната били бели пари, а в другата - жълти, оставил ги на миндерлъка и рекъл на длъжника си:

- Хайде да се качиме горе, да ти дам тимисюка и да пинеме по една гюловица.

Длъжникът, като всеки разумен човек, се не отказал да пропусне някоя и друга и да осиромаши своя заимодавец барем с един грош за неговите хаджикалчовски проценти, и тръгнал след Нена с такова смирение и благоговение, чегато го водят на изповед или пред кума. Скоро двата приятеля седнали в оная стая, която се намирала на горния кат на къщата и в която Нено и Неновица приемали гостите си, и пред тях била турена квадратна скемля, накрита с червен месал, на която се намирала ракия и мезенце. Но ние, които не обичаме да гледаме как пият и как гълтат чуждите гърла, тряба да оставиме Нена чорбаджи и неговия приятел да слеземе доле, да отвориме вратата на оная стая, в която са оставени кесиите, и да видиме какво произхожда из нея. Най-напред ние ще да видиме, че един от прозорците, който се намира пред градината, е отворен и че из него гледа Николчо... Лицето му е алено, по челото му чучурка едър пот, очите му мигат уплашено, а гърдите му се повдигат сърчено... Но гледайте, гледайте. Той търси нещо из градината; той намира някакво си китюче и донася го при прозореца; той стъпя на него и хваща се за черчевето на прозореца; той се повдига нагоре, стъпя на прозореца и влазя в стаята; той се приближава до миндерлъка, взема една кесия и скрива я в пазухата си; най-после той скача изново в градината, занася китючето на мястото му, затваря прозореца и изгубва се от пред нас. Хайдете, ако искате, да идеме и да кажеме на Нена. Или почакайте... Тряба ли ни да се мешаме в чуждите работи, а особено в такива случаи, когато в тая или в оная история са замешани не чужди, а свои хора? Човечеството е направено така, щото то не обича да му вовираме пръста си във окото и да откриваме ония истини, които са за него тежки и неприятни. Изречението "Не вовирай носът си, дето те не питат", се е появило от това, че твърде често човекът иска да скрие онова, щото търси и щото желае да намери.

Когато двата приятеля излели в "преизподнята" си по три прогресивни чаши, то уличните врата се отворили и Нено бил повикан да заповяда на конака. Той слязъл на двора и тръгнал към вратника, но когато се усетил, че е оставил парите си незаключени, то казал на жената си да ги прибере и излязъл на улицата. Неновица, която не знаяла колко пари е приел мъжът й, влязла в стаята, намерила останалата кесия, отвезала я и захванала да рови из нея.

"Аз тряба да си взема лихвата - помислила тя и погледнала към вратата, чегато се бояла от някого. - От сега нататък аз няма вече да крия парите си в зимника - продължала тя да размишлява. - Хорските очи са лакоми... Аз тряба да ги закопая под одъра или в градината."

После тия практически рамишления Неновица извадила пет бели меджедиета, везала изново кесията и затворила я в раклето, което се намирало под иконостаса. С петте бели меджедиета, които останали в ръката й, тя тръгнала към градината и отишла под голямата ябълка. Какво е правила под ябълката тая разумна жена, ние не тряба да знаеме, защото парите са скрити на най-тайните места и защото нашата обязаност е да идеме в конака и да видиме защо е викан Нено чорбаджи.

Когато Нено влязъл в конака, то пред него се изправил Али ага със своето важно лице и със своя строг поглед.

- Я кажи ми ти - казал той, - защо си затворил слугите си и защо искаш от тях онова, щото не е у тях? Аз твърде добре зная, че ти и сам не вярваш, че парите на жената ти са откраднати от тия сиромаси. Покай се, Нено, дорде не е станало късно. Онзи, който ти е дал душа, гледа от небето и приготовлява се да ти отмъсти за сиромашките сълзи. Боиш ли се ти от Бога или не? Кажи ми ти защо ходиш в черква, защо слушаш думите на божите избраници и защо правиш метания до земята, когато сърцето ти е обърнато наопаки? Знаеш ли какво е казал Исус на учениците си? Ако не знаеш, то аз тряба да ти кажа, че той ви заповяда да бъдете кротки като агънца и праведни като младенци. Ех, Нено чорбаджи, не си ти христиенин, не си ти правдолюбив човек! Не онзи е христиенин, които прави златни кръстове и който се моли пред тях, а онзи, който изпълнява думите на божиите пророци и който живее честно и праведно. Вие ненавиждате евреите и казвате им, че техните прадеди са разпнали Христа. А какво правите вие? Не разпинате ли го и вие сами всеки ден и всеки час? Не подигравате ли се вие с неговото свещено име? Я погледай се на кого си заприличал; я разгледай своите работи; я претегли своите грехове... Не, не на евреите, а на, такива хора, какъвто си ти, се е запекла светата кръв на Христа и на неговите апостоли. Иди и пусни своите невинни служители, които оплакват дните си и които проклинат оная минута, в която са влезли в твоята къща. Парите е откраднал синът ти... Вярвай ми - аз никога не съм лъгал, - че Никола е тръгнал из лошавия път. Потегли му дизгините... В продължението на една неделя той е изхарчил из града повече от пет хиляди гроша. Събери си ума в главата и постарай се да поправиш работата, дорде не е станало късно... Не мисли, че хората са волове и че не разбират кой е крив и кой е прав... Знай и това, че ако не послушаш моите съвети, то нашите граждани ще да те накарат насила да бъдеш пò човек. Хайде, върви си сега!

Думите на Али ага направили силно впечатление на мазното Неново сърце, което отдавна вече престанало да се мърда, защото лойта и душевните качества на човека са тясно свезани между себе си. Той влязъл мълчешката в стаите на забитина, явил му, че парите са намерени, и помолил го да пусне слугите му; а после се върнал дома си, повикал жената си и седнал на миндерлъка. Лицето му било бледно и безпокойно.

- Аз ти казах, че парите е смъкнал нашият локмазанин, а ти не ми повярва, - казал той. - Ние тряба да помислиме, какво ще да правиме с него. Дървото трябва да се изправя, дорде е младо.

- А какво ще да правиме с него? - попитала родителницата. - Не искаш ли да го утрепеме?

- Не да го утрепеме, а да го ожениме, - казал Нено и лицето му се разяснило като мокро кадифе. - Ако го ожениме, той няма вече да ходи по чуждите жени, а ако не ходи по чуждите жени, то няма вече да харчи на вятъра.

Това логично заключение на мъдрия човек, което най-напред било посрещнато от майката не съвсем приятелски, после дълги разсъждения и препирни било приемено.

 

 

© Любен Каравелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.06.2004
Любен Каравелов. Маминото детенце. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Любен Каравелов. Събрани съчинения. Т. 3. Разкази и повести. София, 1984