ИЗ МЪРТВИЯ ДОМ

Любен Каравелов

web | Из мъртвия дом

V.

НРАВСТВЕНОТО ОСАКАТЯВАНЕ НА ЗАТВОРНИКА

Ала в затворническата самота има и моменти от друго естество. Това са мигове на упадък, които настъпват поради неестественото и прекомерно дразнене на организма, мигове на безумие и убийствена тъга, когато цялото тяло изнемогва, притиснато от отчаянието и ограниченията; тогава човек унива, и губи своята мъжественост. От житията на пустинниците, осъдили се сами на усамотение, пост и молитва, виждаме, че щом не живее в човешко общество, човек е в състояние твърде бързо да изгуби всички човешки качества. Физическите упражнения стават тежки за пустинника; развиват се леност и желание за сън, мускулите отслабват, нервите се дразнят, умът е склонен да фантазира и съзерцава и ето ти накратко образа на чудноватото монашеско съсловие (каста), с което се отличаваха старите времена: болезнена женска раздразнителност, необикновена склонност за фантазиране, душата е доведена до края на безумието, готова е за всичко да се укорява, да пълзи или да пламти, може .да се разбие и от най-слабото сблъскване, близо е до полудяването, до беса и безумието, въображението е буйно, привиденията - чудновати - те гнетят и морят човека, както великанът мачка червейчето. Никъде между хората няма почва по-удобна за мечтания и по-бедна за умствена напредничава дейност, както сред монашеското съсловие. Мнозина твърдят, че Сакиямуни, Мохамед, Лойола, Августин, Виклиф, Йосиф Смит, Брайхам Юнг, Прайс, че дори и Йоан Богослов били обикновени измамници и търчи-лъжи, но аз мисля съвсем инак. Обаче преди да се наема да отговоря на този въпрос, моля читателя да си припомни как един от най-големите философи на нашето време, един от най-силните., най-дълбоките и бистри умове на това столетие полека-лека, без резки скокове и неочаквани завои стигна до мисълта да се провъзгласи за първосвещеник на човечеството и да измисли цял низ религиозни празници, молитви и обреди, как почна да изпраща на приятелите и познатите си вместо писма и картички повели, и как написа послание дори и до Николай Павлович, в което го зовеше да премине в лоното на новата вяра и да й помогне да се разпространява. Докато създателят на позитивистичната философия Огюст Конт се забавляваше с тия неща, знатни и незнатни люде, които се прекланяха пред предишните му велики дела, му пращаха дарове и подаяния; той намираше, че е съвсем естествено да се събират дарения в негова полза; нещо повече, той нарочно търсеше тези подаяния и публично, тържествено и чрез печата изказваше благодарност на дарителите, като на хора, които добре са изпълнили своя дълг. Въпреки тия чудновати и тъжни неща, които твърде лесно могат да бъдат разказани с шеговит, язвителен и презрителен тон, нито на един умен човек не ще му дойде наум да търси у Огюст Конта подбужденията на измамника, който иска да живее за сметка на вманиачените простаци и без да обръща внимание на чуждата мъка. Конт остана до края дълбокомислещ и правдив човек; той постоянно служеше на своята идея; той съзнателно не внасяше в това служене никакви дребнави себични тежнения. Затворил се в кабинета си, Конт няколко години сам се унасяше в чаровни мисли и полека-лека неусетно стигна до най-чистосърдечно и най-почтено обоготворяване на своята личност. Думата обоготворяване тук трябва да се разбира в буквален смисъл. Конт съвсем не е допускал, че може би се лъже, че неговите мисли може да са само предположения, които не отговарят на действителността, че неговите проекти могат да се окажат неосъществими или че тяхното осъществяване може повече да навреди на човечеството, отколкото да му помогне. Конт - наистина без да си дава ясна сметка - си приписваше мъдрост, благост и всемо-гъщество, трите важни свойства (атрибути) на висшето същество. Всичко, което той мислеше, беше по негово мнение безусловна истина. Всичко, което той отсъдеше, беше справедливо, добро и полезно. Всичко, което той говореше или пишеше - по силата на неговата абсолютна разумност - трябваше да бъде прието за щастието на човечеството и да бъде задължително като закон за всички изобщо. Ако всичко това действително беше така,, както си го представяше Конт, ако той наистина беше не само основател на позитивната философия, но и същество абсолютно, мъдро, благо и всемогъщо, или с други думи, ако неговите съвременници можеха да го признаят за такова същество, тогава нито първосвещенството му, нито посланието му до цар Николая, нито даренията, нито паричните подаяния биха се сторили някому странни или осъдителни. Допуснем ли законността на обоготворяването, допускаме и законността на всичките му други постъпки. Също тъй признаем ли искреността на това обоготворяване, признаваме искреността на всички бъркотии, които произтичат оттам, макар на пръв поглед да изглежда, че тия бъркотии приличат на дребните хитрини на лъжеца. Обикновените лъжци не постъпват така. Лъжецът никога не ще пожелае да умре за своята фиксидея.

И тъй, проповедниците на различните лъжливи учения, също както и много престъпници, трябва да бъдат лекувани, а не преследвани. Спокойно можем да кажем, че мнозина престъпници заслужават по-голямо съжаление, отколкото болничавите тела на пустинниците. Пустинникът поне е свободен и може да отиде където си иска, докато затворникът е ограден и от четирите страни. В минути на упадък затворникът лежи като труп, потиснат от мъка, със съкрушено сърце, с безмълвна горест в гърдите и в тежки нравствени страдания. После малко по малко това състояние преминава в постоянна тиха печал и в някаква мъртвешка забрава, която означава пълно безсилие. Ако при краткотрайното усамотение такова състояние на организма се явява на периодични пристъпи, то при по-дълъг единичен затвор става трайно и се повтаря. «Подивявайки, човек става безчувствен; ограничавайки желанията си, човек престава да усеща дори болката», казва Тен. При силни душевни вълнения, особено при престъпленията, когато големият мозък и някои органи проявяват прекомерна сила и деятелност, останалите части на тялото страшно отслабват и губят чувствителността си. В такова възбудено състояние чудаците (фанатиците) често са претърпявали без никаква вреда за себе си силни наранявания, които в нормално състояние биха били смъртоносни или твърде опасни. Защото вредните последици от въздействието на външните предмети върху нашите органи зависят главно от чувствителността на тия органи и ние виждаме, че онова, което за здравото тяло би било най-люта отрова, не оказва никакво въздействие върху болника. В продължителния единичен затвор тъгата и мисълта за ограниченията може да докарат човека да изнемогне съвсем, да изгуби всяка нравствена мощ, да се изврати и затъпее. Тия, които експериментират с единичния затвор, наричат това «смирение на личността и докарването й до разкаяние».

Тук е уместно да запознаем нашите читатели с пенсилванската и синг-сингската тъмница, които в Европа обикновено се наричат затвори от филаделфийски тип. За това ние ще си послужим с книгата на А. Лакиера («Пътуване по северозападните щати»). Да почнем описанието на пенсилванския затвор.

«Около единадесет акра земя е оградена със зид, висок тридесетина стъпки. Над входа в двора, където се издигат затворническите помещения, и по ъглите на зидовете са съградени кули както в рицарските градчета на Германия, но все пак по нищо не личи за какво са тия зидове и кули. Когато на портата се потропа, отваря я тихо един стражар, който е толкова стар и немощен, че не биха му поверили да пази дори и някоя стопанска постройка. Като разгледа «разрешителното», което - между другото казано - получих без някакви трудности, пазачът ме упъти в централната сграда, откъдето през различните отделения на затвора ме съпровождаше един от надзирателите.

От централната сграда, подобно на спиците в главината на колело, водят в различни посоки седем коридора, тъй че надзирателите, които стоят в средата на затвора, могат да наблюдават реда в цялата сграда. Тук царува гробна тишина, зад заключените с катинар врати всеки е зает с работа. На килиите са дъмгосани номерата, под които затворниците са записани в затворническата книга, с добавка за работата, с която се занимава, кога му е дадена, докога да я свърши и колко е изработил и предал. Така надзирателят, без да пита постоянно затворника, знае какво работи той и кога има право на почивка. На вратата има отвор, през който в определено време се дава храна в такива «порции» и по същия ред, както и в другите затвори.

Общо в седемте коридора има 500 килии. Който влезе веднъж в килията, не излиза оттам, докато не му изтече срокът, освен ако му опростят или променят наказанието, или пък най-сетне, ако смъртта не прекрати човешката справедливост. Тъй като килиите са предназначени не само за нощуване, но и за работа през деня - следователно за живеене - те са по-просторни, отколкото в затворите от обориски тип. Повечето килии имат дължина 11 стъпки и 9 пръста, а са широки 7 стъпки и 6 пръста. И пред всяка има градинка, оградена с висока каменна ограда. Градинките са дълги 15 стъпки и широки 8 стъпки. Освен това има и килии с двойни размери, в случай, че трябва да се поставят оръдия за работа. Всеки може да използува градинката си както си иска: някои садят овошки, други цветя, трети вдигат асма и се тюдслаждат с грозде; само че в градинките може да се наслаждаваш на чистия въздух и да си почиваш само след като свършиш работата или дневната си задача. Във всяка килия има всичко необходимо на обитателя й: отоплява се с пара, която е доведена с тръби от главната -пещ, осветлява се с газ, а други тръби с кранчета по тях снабдяват килиите с вода; само ония, които не са способни за друга работа, се използуват за полска работа в градинките, които са на двора и между блоковете на затвора. Разбира се, и в градините всеки работи отделно, а надзирателите са длъжни да наблюдават преди всичко непрекъснато да се мълчи - който нарушава това, се наказва най-строго.

Според правилника на филаделфийския затвор, щом пристигне осъден, двама слуги с подпухнали лица го завеждат в банята, а като се измие, навличат му затворническите дрехи. Ако е неграмотен и не знае никакъв занаят, учат го да чете, да пише, учат го и на занаята, който ще работи, докато е в затвора. В затвора има и учител по вероучение, комуто е поверено да напътствува и проповядва. В неделя се служи литургия и всеки слуша словото божие от своята килия, а освен това вратата на затвора е отворена за всеки християнски свещеник, независимо от коя секта е: той може да спохожда затворниците, да проповядва и изобщо да ги поучава. Най-сетне, с разрешение на главния надзирател на затвора, в килиите могат да влизат и други хора и тогава не е забранено да се говори с осъдения. И аз бях удостоен с това доверие и като разбрах, че в затвора има двама руснаци (от Полша), помолих да ме отведат при единия от тях. Заварих го да работи; шиеше обувки - руски беше позабравил вече, та по-лесно се разбирахме на немски. Бледото му лице показваше дълго страдание. Оплакваше се от болки в гърдите и въпреки това - седял в затвора повече от година - той ми се хвалеше с внимателното и почтително държане на управителя и на надзирателите в затвора, само че беше петимен да се порадва повече на свободен въздух и движение. А при това имаше да прекара - уединен и притеснен - още толкова еднообразни дни, колкото беше вече излежал. Всичките си грижи, които в щастливо време би посветил на жена си и децата си, сега бе съсредоточил в градинката, в която се влизаше през килията. Дошъл в Америка с намерение да подобри положението си, той не можал да намери веднага работа, а изял и онова, което донесъл със себе си от Европа, и свършил с това, че в мъка и неволя се намерил в затвора. Като го запитах тежка ли му е работата, той започна да я хвали и често повтаряше, че без работата щял да бъде най-нещастният човек и че обувките, които шие, са единственият му другар и разговорник и че без тях не би знаял какво да прави с толкова свободно време, ами отдавна-отдавна би се простил с ума си или с живота си. За щастие, казваше той, нямам роднини, нито съм оставил някого извън стените на затвора без помощ, в срам и мизерия. В думите му вече се долавяше сълзата на разкаянието и съжалението за миналото.»

По думите на Лакиер, през 1857 г. в пенсилванския затвор имало всичко 423 затворника, а откакто е създаден затворът, т.е. от 25 октомври 1829 г. в него са лежали 3505 души. От тях, според статистиката, са умрели 234, в лудницата са отведени 9 и самоубили се 8. «Тия цифри - казва управителят - са достатъчно силно доказателство, за да оборят доводите на ония, които отричат ползата от единичния затвор, защото в него хората били склонни към полудяване и самоубийство».

«Да не излъжа - казва Лакиер, - чудно ми е, че опитите за самоубийство са по-редки, отколкото може да се предполага, макар че на затворниците се дават остри предмети, когато работят, а и когато се хранят. Следователно излиза, че човек твърде лесно свиква с доживотния затвор и че въобще отчаянието овладява само ония, които са отскоро в затвора и още не са свикнали с него» (т.е. ония, които още не са станали същински глупаци). «На всеки човек, продължава авторът, животът му е скъп и в помощ на тази вродена привързаност идва доброто отнасяне със затворниците от страна на надзирателите и управителя на затвора; по-нататък тях ги успокоява работата в градината, разговорът с учителите и свещеника, дори и работата, която всеки е задължен да върши, а след свършването й четенето на книгата, която затворникът сам си е избрал в каталога на затворническата библиотека. Във всяка килия има библия на оня език, който осъденият знае, а освен това в библиотеката има избрани нравоучителни и повествователни книги, с поучително съдържание и всеки с удовлетворение ще прочете отчета на нейния библиотекар, че за една година в затвора са взети за прочит 11 919 книги.»

За затвора Синг-синг А. Лекиер разказва следното: «Този затвор е на десния бряг на Худзон. Неговият двор се вижда добре от парахода. Когато плаваш покрай него, можеш да помислиш, че това е някоя частна работилница (фабрика), която работи с пара и обработва памук или нещо друго от тоя род. Голямата пететажна сграда, издигната малко по-навътре от брега, коминът на парния котел, грохотът на колелетата и машините, врявата из двора, незаграден нито откъм сушата, нито откъм водата - ето ви затворът, един от най-големите в целия Нюйоркски щат, затвор, определен за най-жестоките престъпници. Като слязох от парахода, лесно стигнах до него. Позволително или друго някакво разрешение нямах, обаче в Америка така бях навикнал на свободен достъп в обществените учреждения, че никак не се тревожех за парчето хартия, което биха потърсили от любопитния. Американецът мисли така: ако нещо е добро, нека всеки се ползува от него; ако ли пък нещо не струва, не бива да го държим, и уверени, че всичко е добро, никому не забраняват достъпа. Като вървях по пътеката, попаднах на стражарницата и на нейния обитател, натоварен да наблюдава мравуняка, в който се движеха жителите на затвора, да не би някой случайно да се възползува от близостта на реката и доверчивостта на американците. И наистина не вярвах на очите си: пред входа на затвора стояха команда въоръжени войници. Да ги нямаше тук, както е в другите американски затвори, може да помислиш, че отново си в Сърбия, на брега на Сава, в Топчидер, пак в такова заведение (не мога да го нарека затвор), където осъдените на дълга робия сами дохождат от съда, сами се пазят, работят, откарват на пазаря своите ръчни изделия, плодове от градината, донасят парите на надзирателя и въобще се държат така, както обикновено се държат неосъдените. Синг-синг не е стигнал дотам: поради това, че не е заграден, трябвало е да бъде окръжен от пазачи и при вратата да бъде поставена въоръжена команда. Вижда се, че бягствата са чести, ала и това не е. Как са успели американците да уредят такова заведение.

Като платих най-напред за вход четвърт долар (б^1/2 гр. в наши пари) и като получих водач, отидох с него първо в работилниците (shops). Американските затвори са устроени на стопански начала и тия начала важат за всички затвори, от какъвто и тип да са, било пенсилвански, където човек винаги е отделен от своите ближни, било обърнски¹, където всички осъдени работят заедно и само през нощта ги разделят. Все едно - силите и работоспособността на престъпниците не бива да пропадат напразно и бремето на тяхната издръжка не бива да се стоварва върху гражданите, които не са виновни. Това схващане е много справедливо и сигурно е минало през ума на всеки, който е забелязал как безсмислено се пилее времето в затворите на другите държави но американците са успели да уредят работата така, че да бъде полезна за самите осъдени, спасявайки ги от непоносимото безделие и навиквайки ги на труд, полезен за другите граждани, защото снема от тях грижата за готовановците; най-после те са успели да направят труда на престъпниците полезен за икономиката на страната, възлагайки им да изработват онова, което е най-потребно. Като се почне от това, че затворниците сами строят затвора, складовете, работилниците, сами си правят инструментите (машините), и копаят каналите; а тъй като има доста камъни, особено в северните краища на щатите, то строежът на затвори не струва скъпо на правителството. После, общо правило е да не пущат затворниците на работа извън завода; тук се оценява трудът на всеки човек и предприемачът (contractor) се задължава за известна плата (обикновено 40-50 цента, т.е. 10-12^1/2 гроша дневно), да набавя работа, като дава свой материал, свои надзиратели и като се грижи за продажбата на готовите произведения. Едно само би могло да обърка работата, а именно, че в Америка трудът е преимущество (привилегия) на почетния гражданин, следователно би трябвало да се наказва с противното, т.е. с безработие; и после справедливо ли е принудителната работа да конкурира свободния труд? За да се избегне това неудобно сблъскване, което би засегнало предимно работническото съсловие, в затворите обикновено се произвежда онова, което не може да навреди на обикновените работници, например: неща, които се внасят от чужбина, агнешки калпаци, килими или неща, с които свободните работници не могат да заситят достатъчно пазара, а се търсят например - най-различни сандъци за пренасяне на брашно, картофи, захар и др. В цялото заведение трябва да се сместят хиляда души; когато аз посетих затвора, имаше около 900 и всички работеха с изключение на няколко болни. Вярно, забранено е да се говори, и това се съблюдава строго, но все пак човек вижда себеподобни и не пуква от безумие и крайно оглупяване. Затова ужас ги обхваща, като помислят за неделята, когато са заставени цял ден да прекарат насаме в килиите, откъдето отиват само на черква. Понеделник, според думите на управителя, е истински празник за осъдените.

Денят е поделен така: сутринта закусват кафе и хляб, а след това работят в работилниците и който си свърши работата, може да си почине - и наистина аз видях неколцина работника да четат - в 12 часа обядват чорба, месо и зарзават - всички заедно в голяма трапезария, където всеки си има определено място, а приборите са еднакви. В кухнята се готви с пара, а «порциите» са обилни. След обеда - пак на работа и около пет или шест часа вечерта се вечеря. След това идва проверката на затворниците по отделения и всеки отива в килията си, изкусно отделена от съседните, за да не се чува говор, а към коридора има решетка, за. да може пазачът да наблюдава оня, който е вътре, а заедно с това килийната се проветрява и осветлява откъм коридора. Всичко е направено така, че да се предотврати бягането през нощта, а особено внимание е обърнато на ключалките, които с едно резе затварят петдесет килии поред.

Никому не видях пранги на нозете, защото биха пречили на работата. За наказания се използуват: затваряне в тъмна стая, намаляване на храната и вместо бой пръскане със студена вода (душиране), от което провинилите се много се плашат.

Два часа едва стигнаха, за да разгледам работилниците, килиите, кухнята, трапезарията и да се запозная с начина на управление в заведението. Жените са отдалечени от мъжете. Тяхната сграда е по-малка и повече прилича на домакинство, отколкото на фабрика, а начинът на управление е същият, както и при мъжете. Жените работят заедно, перат, гладят, шият рубашки за затвора, довършват онова, което са изработили мъжете, шият хастаря на калпаци, чехли и други подобни. За децата, които бременни затворнички родят в затвора, има няколко легла.»

Всичко това е твърде хубаво, обаче ние четохме преди няколко години едно съчинение, където се казва: «Апотеозата (обожаването) на единичния затвор като средство за изправяне на престъпника, както са го замислили европейските и американски теоретици, създатели на филаделфийския тип затвори, се състои в това, че почти половината от тия нещастни хора затъпяват. Вярно е, че в тия заведения човек твърде бързо се укротява и много негови желания секват,но затова пък излиза оттам вече като получовек: можете да го газите и няма да му стане криво; той не мисли вече да се вдигне от калта - паднал веднъж, мисли, че е естествено да лежи на земята; когато му говорят за самия него, струва му се, че това се отнася за някой друг - равнодушен е спрямо самия себе си; чудните и светли неща не го интересуват: чувствителността му е пресъхнала; той е готов да усвои за начало абсолютното отричане от всичко, което го окръжава.» И всъщност не е трудно да се забележи, че така нареченото изправяне е само последица от телесната немощ на човека, докаран до изтощение. Веднаж унижен и смазан, той остава на най-жалкото стъпало на човешкото битие, губи най-прекрасната черта на човешкото същество - своята самостоятелност и стремежа си за независимост, превръща се в затъпял роб, неспособен за никаква геройска постъпка. Такива разложени и убити личности може да се видят в европейските затвори - покаяници; това е блед и посърнал свят, докаран до животинска покорност и оглупяване; той живее и се движи само по знака на своя пазач. Такъв е новоизмисленият начин да се приведе една личност от извънредно състояние в нормално! Само че дали не е обратното - привеждане от нормално състояние в извънредно? Дали това не е убиване на духа? Дали не е обезчовечаване на личността? Освен това предварителните (следствените) затвори убиват човека още по-бързо и още по-лесно от филаделфийския затвор. Препоръчваме на всеки психолог и физиолог да размисли повече върху този тъй важен проблем в човешкия живот.

БЕЛЕЖКИ

1. Наречен така по град Обърн в щата Ню Йорк, където най-напред е създаден. [обратно]

© Любен Каравелов
© Стефан Елевтеров - превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.04.2002
Любен Каравелов. Из мъртвия дом. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Любен Каравелов. Събрани съчинения в 12 тома. Т. 4: Стихотворения. Драми. Мемоари. София, 1984.