Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МЕЖДУ УСПОКОЕНИЕТО, ПОКАЯНИЕТО И УТЕШЕНИЕТО.
Образите на виното в Йовковата повест "Жетварят"

Кремена Митева

web

"А Исус, попитан от фарисеите, кога ще дойде царството Божие, отговори им: царството Божие няма да дойде забелязано и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, царството Божие вътре във вас е". Цитираният библейски текст на евангелист Лука1 /17:20-21/ e представителен за търсенията на все още начинаещия белетрист Йордан Йовков в граничното следвоенно време. Един от поколението, преживяло унищожителните за България войни от началото на 20. век, писателят създава своя проект за индивидуално и колективно спасение - повестта "Жетварят" /1920, изд. "Образование"; второ преработено издание 1930, изд. "Хемус"/. Защото: "Търсенето на Божието царство не е само търсене на лично спасение. Царството Божие е преобразяване на света, всеобщо възкресение, ново небе и нова земя"2. Моралистично-утопичен, социално-реалистичен или дори "личен младоженски мит"3, този проект бива доразвиван и отчасти коригиран до края на творчеството му.

Старите предвоенни проекти са унищожени в апокалипсиса на войните. На строителите на следвоенна България предстои да съградят основите на новата сграда. Идеята за ново Възраждане, за връщане към отминалия златен век намира все повече поддръжници. Йовковата повест съполага пред- и следвоенното време, въпреки че формално в нея се повествува за живота в българското село преди военните катаклизми. Някога в доброто старо време на бащите божието царство е било на земята. Дали е възможно това да се повтори, след като: "Светът се измени, лоши станаха хората. Забравиха бога"4. И какви са стратегиите на това повторение?

Не само поставяща въпроси, но и опитваща се да даде част от отговорите, Йовковата повест "Жетварят" е центрирана около няколко основни персонажа: Гроздан и Вълчан, иконописеца дядо Недко, свещениците Стефан и поп Дочо, кмета Нейко, учителя Радулов. Различията между тях в социален, морален и интелектуален план дават представителен социален срез на нашето село от началото на 20. век.

Персонажите в творбата са антитетично съположени: Гроздан и Вълчан, дядо Недко и кмета Нейко /Йордан ковача/, отец Стефан и поп Дочо, Монката и Тачката, учителят Радулов и учителката Райна. Двои се животът: някога и сега, двоят се персонажите, очертани са най-малко два пътя за спасение на човешката душа и за слизане на царството божие на земята. Две са дори кръчмите в селото.

Празничното преподреждане на социума е представено още в началото на повестта. В Люляково празнуват Димитровден: ден, в който господарите са слуги, а слугите - господари. В кръчмата на Къньо е събрано почти цялото село. С "Жетварят" Йовков налага този знаков художествен топос в своята белетристика. Веселието в Къньовата кръчма е вакхически необуздано: "И ето, днес те можеха да седнат наред с всички, да се почувстват свободни и независими. Тая нова и тъй рядка радост за тях раздрусваше издъно цялото им същество. Те пиеха, викаха, лудуваха, веселяха се със същата тая сила, корава и неизтощима, която бликаше и в работата им"5. "Виното божествен екстаз" освобождава потенциалните енергии на селяните. Помага им да преходят от бита в битието.

Мотивът за пиенето и пиянството присъства в цялото произведение, тълкуван предимно от гледна точка на християнската символика. Още в тази експозиционна част на фона на необузданото веселие, на залените с вино маси Гроздан и Радулов разговарят за спестовно-кооперативното дружество в селото, което задължава своите членове да не ходят по кръчмите и да не пият. Впоследствие читателят узнава, че това не е обикновена властова забрана, а че дружеството е предприело "поход" срещу "тая страшна напаст" и дори младият поп Дочо държи "огнено слово от амвона на черквата"6, говорейки за "седемте смъртни гряха и за най-тежкия от тях - пиянството"7. Дружеството става особена инстанция, наела се да санкционира поелите по гибелния път: Гроздан, дядо Недко и Тачката. Новият кръстоносен поход има и своите храбри рицари - поп Дочо и селският чорбаджия Вълчан.

Пиенето е формалният повод и за завързване на повествователния конфликт. Почерпилият се вече Гроздан започва свада със селския първенец Вълчан. Последва "звънка плесница", след като чорбаджията нарича Гроздан "пияница". Така предшестващият повествователното събитие разговор за пиенето и борбата на дружеството срещу него се "транскрибира" в сюжетен ход. Гроздан - една от заблудените души, се възправя срещу Вълчан - председателя на дружеството. И думата, запалила искрата на целия повестователен конфликт, е "пияница". В повестта не липсват и уж чисто практически подбуди за разобличаване на пиянството. Според кмета Нейко то не само е лош пример, но и вреди на здравето8.

Сякаш, за да подкрепи тъкмо противната теза, в Люляково се появява фелдшерът от Армутлии Рамаданов: "Нисичък, пълен и червен като ябълка, фелдшерът изглеждаше доволен от себе си и като че искаше да каже на всички: "Яжте и пийте като мене и не бойте се от никакви болести!"9 Вярно, че Рамаданов пие ракия, но поведението му се вписва в разноречивия мотив за пиенето и пиянството. Питието успокоява и развеселява фелдшера. Червенината на Рамаданов сочи връзката му с виното, тъй като виното пък е свързано с кръвта. Образът на фелдшера е знак за една от старозаветните символики на виното, според която то е благо и носи веселие10 /Псалом 103:15 - "и вино, което весели сърцето на човека"/.

Неслучайно в текста присъстват образите на двете селски кръчми: Къньовата кръчма и долната кръчма, предпочитана предимно от членовете на дружеството, които се появяват спорадично и в горната кръчма, колкото да ускорят хода на едно или друго повествователно събитие. Къньовата кръчма е театърът на селските действия. Предимно в нея се раждат или се тълкуват ежедневните случки. На отсъстващото присъствие на долната кръчма текстът противопоставя живия образ на перманентното веселие в Къньовата кръчма. Коментиращият пласт на повестта иронично тълкува прекратяването напролет на пиянството уж като победа на дружеството. Зад мнимия успех на кръстоносците ясно се чете реалистичното обяснение на този феномен: "Имаше други причини, неизбежни и силни, като природните закони, които докарваха и прекратяваха сами това периодично зло. И наистина, пиянството трая, докато трая зимата и докато имаше сняг"11. Защото и в Притчи Соломонови е писано: "Дайте сикер на загиващия и вино на огорчения по душа; Нека той пийне и забрави сиромашията си и да не си спомня вече за страданието си" /Притчи Соломонови 31:6-7/. "Виното забрава" е лек за селските души. То носи успокоение.

Не инак, а тъкмо "Успокоение" някак "неочаквано" е наречена кръчмата, прочута с хубавото си вино. Разговорът за виното, за пиенето и пиянството е вече със самото Свето писание. Новата фирма на Къньовата кръчма, дело на "рука Недкова", функционира като търговска реклама, която има обаче и свое алегорично тълкувание: "В средата на табелата една ръка държеше шише вино и пълнеше чаши, наредени на поднос, държан от друга, също тъй отсечена до лакътя ръка"12. "Антрепреньор" на "неочакваната" фирма е самият Недко: "Който има ум, ще разбере. Виното е лек, виното успокоява повече и от молитвата. Вино е имало и на тайната вечеря, вино са дали и на Христа на кръста"13. До "виното божествен екстаз" и "виното забрава" е съположено "виното евхаристичен символ", сочещо двойната природа на Христос - божествена и човешка, и кръвта на новия завет, която се пролива за опрощаване на греховете. Самокоригиращият се текст /"Не вино, а оцет"/14 иронично прехожда от основните новозаветни тайнства към "тайната стаичка", в която стават не една "тайни" вечери. Особено след изписването в нея на "иконата": полегнал юнак и прислужващи му три самодиви.

Иконописецът Недко пребоядисва цялата кръчма и изрисува стените с плетеници от лозови листа и гроздове, "също такива, каквито беше рисувал по черковните фризи"15. Известно е алегоричното тълкувание на лозата и гроздето като символи на бога. Исус е истинската лоза, според Климент Александрийски, от която трябва да ядем плода, който се ражда чрез дейността на разума16. В алегоричен план лозата, гроздето и виното са самият бог или негов духовен дар: "А Исус им рече: истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот" /Йоан 6:53/. "Виното на причастието", "упойващото вино забрава", "виното божествен екстаз" са някои от образите на виното, съположени в повестта "Жетварят". Пиенето е лек, но пиянството е деструктивна стихия. Успокоително-разрушителната сила на виното двои и поведението на персонажите в текста.

Кръчмата на Къньо е опакото на селската църква: с неочаквано алегоричната си фирма, с непристойната си "икона" в "тайната стаичка", с украсата си, наподобяваща черковните фризи. Едни и същи белетристични герои са активни деятели в кръчмата и в църквата: дядо Недко, Гроздан и Тачката. А енориашите си, които рядко вижда в черква, поп Дочо безпроблемно открива в кръчмата. Профанното се оказва пейоративен аналог на сакралното. В такъв случай възможно ли е високите смисли да се "въплътят", божието царство да слезе на земята?

Повестта предлага няколко стратегии за "отелесяването" на тази идея. Първата е иронично подхвърлена още в експозицията на творбата : социалната утопия на учителя Радулов, противопоставена на кооперативната идея на дружеството:

" - Бедните хора пропадат и ще пропадат. Дребен собственик ли си, имаш ли малко капитал и малко земя, рано-късно ще ги загубиш. [...]

- Тогаз? Вашето царство ли ще доде, даскале? - прекъсна го Гроздан, като го гледаше весело.

- Виждаш ли ги? - каза Радулов и посочи наоколо си. - Те са узрели вече за него. Истина, истина ти казвам, тяхно ще бъде царството божие на земята! И двамата се засмяха".17

Втората стратегия е на дружеството. Неин най-горещ застъпник е единият свещеник: "Плановете на поп Доча отиваха много по-далеч. Той мечтаеше за едно дружество, което щеше да направи от цялото село едно общо, голямо и многобройно семейство и, както в едновремешните задруги, наред с труда и грижите, щеше да зацари в него и сговорът, взаимното доверие и любовта. Едно такова дружество щеше да прероди и пречисти издъно живота. То щеше да съсредоточи и въплъти в себе си и върховната власт, и ума, и съвестта на общежитието... И тоя организъм, свързан с широката мрежа на много други като него, ще видоизмени съвсем живота, ще доведе царството божие на земята".18

Втората властова стратегия е също социално-утопична, но тя като че ли сработва с уреждането на "популярен курс по земледелие и скотовъдство", с купуването на новата вършачка. Институцията на дружеството не се опитва да създаде нов закон в старо село, а да възстанови осветените от патриархалната власт традиции и обичаи, да заеме мястото на рухналия селски синедрион. Тази втора стратегия възхожда към третата и в края на повестта се прелива в нея.

Третата стратегия е онагледена чрез преображението на Гроздан и иконописеца дядо Недко. Духовният катарзис връща заблудените овце в стадото. Нечаканата смърт на стария чорбаджия Вълчан изкупва всичките му грехове. Възвръщат се състраданието и прошката на селяните към него. Покаялият се Вълчан най-сетне намира покой. Отношенията в социума се преподреждат в положителен смисъл. Вече вълкът не пази стадото: "Вълчан ли ще оправи селото? Тури вълка да ти пази стадото".19 Преображението на чорбаджията диалогизира с фолклорната мъдрост за вълка, който си мени козината, но не и нрава: "Можеш ли събра на едно място вълка и овцата? Вълчан Дуков е председател на Дружеството... Грижи се за народа. Но тоя човек може ли да се откаже от лакомията си, от лихварството си? Изменил ли е в нещо нрава си, станал ли е малко по-добър?"20

Тази поредица от риторични въпроси задава учителят Радулов на поп Дочо. Но пак Радулов ще е този, който в края на повестта свидетелства точно обратното. На границата между живота и смъртта непримиримите врагове Гроздан и Вълчан се помиряват: "Ей туй се казва: гарван с гълъбица, ад ужасен с рай! Да не бях ги видял с очите си, нямаше да повярвам. Никога нямаше да повярвам".21 Неверният Тома - Радулов, вижда с очите си чудото. Авторът и тук не изпуска из ръце библейския ключ. Учителят - свидетел и тълкувател на събитията, заключава: "Гледай го ти него, добрия самарянин! Чудни работи стават, наистина чудни!"22

Когато чудото стане ежедневие, божието царство наистина е слязло на земята. Селската мълва свързва участта на Вълчан и чудото с новата икона, изписана от дядо Недко. "Мистичната" и "страстна" екзалтация на жените дава "фантастично обяснение" на кражбата в църквата: "златният венец, подарен от Вълчана, се превърнал една нощ в трънен и бодлив венец. Той беше и наранил челото на Исуса. И не крадец, а ангел господен беше снел от него тоя мъченишки венец".23 Чудо става и с Гроздан. Той се покайва и се преобразява изцяло: става член на дружеството, зает само с работата си, трезвен и въздържан. Доброто надделява у дядо Добревия син.

Моралистично-утопичният авторов проект намира своя завършек в материализацията на най-голямото чудо. След толкова много чудеса читателят е подготвен да приеме и най-важното: в края на повестта Исус ходи сред узрелите ниви, "кротък и благославящ". Видението, запечатано върху новата чудотворна икона, се е "отелесило". След като доброто е надделяло в човешките души, след като сговорът е победил селските крамоли божието царство отново е слязло на земята. Финалната библейска реминисценция е знак за реализацията на новия завет: "Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както аз ви възлюбих, да любите и вие един другиго. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си". /Йоан 13:34-35/ Селото-градина Люляково отново става обетована земя, райско място, както в златното време на бащите. А: "Бог поставил човека в рая като в място за учение и училище за добродетели... Затова в рая се е намирало единственото, а не върховното благо. Добродетелта е трябвало да произлезе от това единствено благо и от чистотата и едва след това да се върви напред чрез упражняването й".24

Третата повествователна стратегия, която постепенно обема в себе си и втората, е покаянието, духовното преображение чрез свободния творчески труд. Удовлетвореността и радостта от труда правят човека истински богат и щастлив. Гледната точка на селския интелигент Радулов отново съвпада с коментиращата авторова гледна точка: "Живей тъй, че когато подигнеш очите си, да виждаш звездите, а вятърът да лъха лицето ти. Живей, както живеят тревите. И умри като тях. Като една трева, която пониква, цъфва и най-после изсъхва и се стопява в същата тая земя, от която се е родила. Това е то! Това е всичкото..."25 Йовковите герои, освен че четат знаци, явно четат и библейските текстове: "Дните на човека са като трева; като полски цвят - тъй цъфти той: понесе се над него вятърът, и няма го, и мястото му вече не го познава" /Псалом 102:15-16/.

Сякаш оживял от времето на библейските патриарси, мъдрият и справедлив поп Стефан дори направо разтваря библията и чете откъси от нея. Повод за това му дават съмненията на иконописеца Недко за каноничността на неговата нова икона, нарисувана не по нормите на Ерминията. Ключовият за творбата разговор между свещеника и иконописеца не само дава алегорично тълкувание на новия иконографски сюжет, но също така канонизира чудото. Поп Стефан насочва "рука Недкова" отново към истинско творчество, защото дадената от бога дарба не трябва да се пропилява. Още първата среща между двамата старци е причина за поне външна промяна в бита на Недко: той се премества да живее от кръчмата в църквата и се заема да изпише нова икона за селския храм.

Прегледът на изрисуваните в църквата икони от "рука Недкова" дава на читателя поглед върху неговата досегашна работа и доказва божествената му дарба. Неизбежно се налага съпоставката между профанните картини в кръчмата на Къньо и сакралните изображения в храма. Един интересен паралел отново свързва като лице и опако тези две художествени пространства. Алегорично изтълкуваната от дядо Недко нова фирма на селската кръчма е рекламна трансформация на един библейски текст, който от дълги години вълнува душата на иконописеца и който той е вписал в една своя стара икона: "Погледът му се спря върху разгърнатото евангелие, което Исус държеше в едната си ръка, и неволно зачете думите, едро написани там: "Дойдете при мене всички, що се трудите и сте обременени; и аз ще ви успокоя. Вземете моето иго на себе си и научете се от мене; защото съм кротък и смирен на сърце; и ще намерите спокойствие на душите си"...".26 /Матей 11:28-29/27 Църковната икона, видяна през компетентния поглед на дядо Недко, обогатява алегоричното тълкувание на кръчмарската рекламна табела: истинско успокоение може би носи само "Христовото вино".

В повестта "Жетварят" е актуализиран и символният ред: пиене - болест - лудост - творчество. "Виното творчество" е същностно за творбата. Творческата работа на иконописеца Недко е дублирана от майсторлъка на Йордан ковача. Авторът с нескрита симпатия се заглежда в умелата работа на занаятчията с очите на кмета Нейко. Селският първенец само от едно не е доволен - че ковачът много пие. Отговорът на майстора е в дискурса на виното творчество: "Работя много и много трябва да пия. Гори ми душата отвътре, иска. И добре ми е. Пък и знаеш ли какво ще ти кажа? - Майстор ли е един човек, какъвто занаят и да има, той пие".28

Пие и дядо Недко. Същите думи, които са завръзка на действието в творбата, отправени този път от кмета към иконописеца, са начало на неговия мъчителен духовен катарзис: "Иконописец ли? Пияница си ти, пияница!"29 Как текстът коментира тази пристрастеност на дядо Недко? Самият иконописец отново в разговор със стария свещеник Стефан тълкува своя предишен живот и поведение. Йовков проблематизира мотива за чудото на творчеството: силата, която превръща иконата от "боядисана и нашарена дъска" в "тайнствено някакво видение". Според Павел Флоренски, когато е небесно видение, иконата е винаги "нещо повече от самата себе си", или "нещо по-малко, ако не разкрива пред някакво съзнание свръхестествения свят, и тогава не може да бъде наричана иначе освен изрисувана дъска".30

Виното, което укрепва ръката на ковача Йордан, не успява да донесе вдъхновение и успокоение на твореца Недко. Познатата схема не сработва - пиенето не помага на иконописеца да изпише новата икона. Недко по-скоро пие "виното божи гняв", отнел му дарбата: "Разболях се от мъка вече, отче - разказваше той. - Идеше ми да умра. Една вечер лежах ей тука. Болен бях, цял в огън и треска. Сън не ми идеше, обръщах се ту на една, ту на друга страна като че бях легнал на тръни и на коприва... Мъчно ми беше за себе си. Без дом, без свой, ей тъй, самичък и отритнат... Все хули, все една отрова само...".31

Компетентният Йовков текст отново се зачита в Библията:

"Господи, чуй молитвата ми, и мойте вопли да дойдат при Тебе!...
сърцето ми е поразено и изсъхнало като трева, тъй че забравям и хляба си да ям...
не спя и седя като самотна птица на покрив.
Всеки ден ме хулят враговете ми...
Ям пепел като хляб, питието си със сълзи размесвам...". /Псалом 101:5-10/

Иконописецът директно отрича да е болен, луд или пиян. Видът му обаче говори друго: дядо Недко е унесен и вглъбен в себе си, очите му блуждаят "като у някой сомнамбул"32. Искреното покаяние на иконописеца води до неговото просветление. На границата между сън и действителност той получава видение свише, което след това изобразява върху новата икона: Христос ходи сред житата и благославя човешкия труд. Това видение, ускорило духовното преображение на дядо Недко, е и зрим образ на въплътеното чудо, на божието царство сред хората. При иконописеца идва Христос Утешителя.

"Религията и изкуството са едно до друго като две приятелски души..." - казва Шлайермахер33. Искреното покаяние, обръщането към творческия труд, изоставянето на гибелния път носят утешение за страдащата душа. Дядо Недко действително преболедува това свое прозрение. Четиридесет дни той е между живота и смъртта, за да се затвърди у него вярата, че единствен истински утешител е Исус. До края на текста иконописецът неизменно го назовава: "Утешителю!"

Физически най-здравият герой в повестта - фелдшерът Рамаданов, компетентно освидетелства състоянието на най-болното тяло и най-страдащата душа в текста: "Четиридесет градуса температура има. Мята се, къса дрехите си, бълнува. "Ей го! - вика. - Господи, Исусе Христе, утешителю!" Бедният, кой знае какво му се привижда. То е от болестта, подлудява го..."34 За Рамаданов видението на дядо Недко е просто привидение, божественото откровение е една привидност, болест, лудост. Не всекиму е дадено да изпие горчивата чаша на покаянието и посвещението.

Чудодейното въздействие на неканоничното иконографско изображение се дължи на близостта му до народното християнство. Архетипът на този образ е заложен във всяка селска душа. Затова подобно видение е обяснимо и при други персонажи.35 В света на разколебани видности и привидности всичко е възможно и всичко е за вярване. Изправен пред страшния съд на собствената си съвест и на баща си дядо Добри - мярка за доброта и справедливост, Гроздан дублира духовното прераждане на стария иконописец. Младият селянин - човек на физическия труд, съзнава, че "бог има и че без вяра не може"36. Още за баща му - дядо Добри, "вярата не беше нещо придобито и научено, не беше само обред и книжни предписания... Вярата за него беше неделима спътница на работата му".37 Трудът е спасението, истинската религия за селянина - това е същината на Йовковия утопичен проект. За Гроздан границите между видно и привидно, между минало и сегашно се размиват: "Едвам сега той разбра защо образът, който беше видял на иконата, не изглеждаше нов за него... Но той беше го чувствувал, беше го носил в себе си - неуловимо, неясно... Той не беше му чужд. Той се раждаше в душата му, из спомените му, и сам Гроздан не можеше вече да прави разлика между сегашното и виденото по-рано".38

Припомнянето на архетипа води Гроздан до отчаяние. Защото, посягайки върху иконата, той е посегнал върху Спасителя, върху баща си, върху себе си, върху началата, определящи живота му. Героят се чувства сам и изоставен. Срещу него свидетелстват живите и мъртвите: "Той оставаше сам, прокълнат и отвергнат, беззащитен и слаб срещу справедливия и страшен гняв на бога".39 Дълго търсил забрава във виното, Гроздан изпива до дъно чашата на божия гняв. И нему божествената напитка не донася жадуваното успокоение. След искрено покаяние той намира утешение в благодатния труд.

Йовковият текст събира в своя край преобразените персонажи: Гроздан и Недко. Младият селянин се опитва отново да раздели истината от лъжата. Старецът за кой ли път свидетелства, че всичко е възможно, че чудото е живо и лъжата може да се окаже истина, а истината40 - лъжа. Провидците събират в едно виденията си: "Видението, за което говореше дядо Недко, беше собствено негово видение в тая минута".41 И ако Гроздан и дядо Недко са намерили утеха в труда и в творчеството, то текстът указва индиректно какъв е спасителният път и за останалите персонажи: завръщане към труда и към християнските ценности.

Йовковото белетристично село Люляково е сякаш нарочна творческа интерпретация на Бердяевата идея за "ново средновековие"42. Повестта "Жетварят", построена върху идеите за труда като религия и за религиозния смисъл на труда, за кооперативния принцип на организация на селския труд, за стремежа към истинско преображение на живота, към реално царство божие на земята, като че ли художествено разгръща основните постулати от известната книга на руския религиозен философ и мистик.

От селото-градина Люляково са "изгонени" непокаялите се грешници: Тачката и Петър Моканина. В тази стерилна, освободена от злото социална общност ще пребъде ли божието царство? Или пак обременените селски души отново ще потърсят лек във виното, в кръчмата, вместо на полето или в църквата. Раздвоената между добро и зло човешка природа се мята между успокоението във виното и утешението в Спасителя.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Всички библейски цитати са по: Библия. Синодално издателство. София, 1982. [обратно]

2. Бердяев, Н. Ерос и личност. Философия на пола и любовта. София, 1992, с. 118. [обратно]

3. Игов, Св. История на българската литература 1878-1944. София, 1990, с. 392. [обратно]

4. Йовков, Й. Събрани съчинения в шест тома. Т.4. София, 1983, с. 66. [обратно]

5. Пак там, с. 8. [обратно]

6. Пак там, с. 46. [обратно]

7. Пак там. [обратно]

8. Пак там, с. 57. [обратно]

9. Пак там, с. 105-106. [обратно]

10. "Рамаданов гълташе чашка след чашка, успокояваше се и се развеселяваше". (Йовков, Й. Цит. съч., с. 106). [обратно]

11. Пак там, с. 69. [обратно]

12. Пак там, с. 41. [обратно]

13. Пак там, с. 42. [обратно]

14. Пак там. [обратно]

15. Пак там. [обратно]

16. Шевалие, Ж. , А. Геербрант, Речник на символите. Т. 1 /А-Л/. София, 1995, с. 624. [обратно]

17. Йовков, Й. Цит. съч., с. 13. [обратно]

18. Пак там, с. 71-72. [обратно]

19. Пак там, с. 12. [обратно]

20. Пак там, с. 102. [обратно]

21. Пак там, с. 148. [обратно]

22. Пак там. [обратно]

23. Пак там, с. 154-155. [обратно]

24. Хуго от Сен Виктор. За суетата на света. София, 1992, с. 45. [обратно]

25. Пак там, с. 144. [обратно]

26. Пак там, с. 64. [обратно]

27. Точният евангелски текст е: "Дойдете при мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене; понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си". [обратно]

28. Йовков, Й. Цит. съч. с., 57. [обратно]

29. Пак там, с. 59. [обратно]

30. Флоренски, П. Иконостас. София, 1994, с. 39. [обратно]

31. Йовков, Й. Цит. съч., с. 95. [обратно]

32. Пак там, с. 93. [обратно]

33. Шлайермахер, Ф. Д. Е. За религията. Речи към образованите нейни отрицатели. София, 1994, с. 77. [обратно]

34. Йовков, Й. Цит. съч., с. 107. [обратно]

35. "...колкото по-онтологично е видението, толкова по-общочовешка е формата, в която то намира своя израз...". (Флоренски, П. Цит. съч., с. 60). [обратно]

36. Йовков, Й. Цит. съч., с. 126. [обратно]

37. Пак там, с. 126-127. [обратно]

38. Пак там, с. 128. [обратно]

39. Пак там, с. 131. [обратно]

40. "Истината не иска нищо за себе си, защото не се учудва на положението си". (Тертулиан, К. С. Ф. Апология на християнството. София, 1991, с. 7). [обратно]

41. Йовков, Й. Цит. съч., с.164. [обратно]

42. Бердяев, Н. Новое средневековье. Москва, 1990. [обратно]

 

 

© Кремена Митева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.11.2002, № 11 (36)