Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДИАЛОГЪТ ЗАГОРЧИНОВ - ЙОВКОВ, ИЛИ ЗА ЖИВОПИСТА В ЛИТЕРАТУРАТА

Кремена Митева

web

Това донякъде възрожденско заглавие всъщност поставя проблема за интертекстуалния диалог между повестта на Йовков "Жетварят" и романа на Стоян Загорчинов "Празник в Бояна", определян често като "синтез на хроника и изкуство"1, като "своеобразна сплав между белетристично пресъздаване на образи и студийно-изкуствоведско изследване, което се домогва до корените на ренесансовата живопис у нас"2.

Издаденият през 1950 г. и преработен през 1966 г. роман "Празник в Бояна" е финален акт на дългогодишния интерес на Загорчинов към боянската стенопис, материализиран преди това в драмата "Ръка Илиева" /1943/ и в есето "Боянският майстор" /1948/. Не бива да се игнорира и една интертекстуална връзка, зададена от самия белетрист - между "Празник в Бояна" и друг негов исторически роман - "Ивайло" /1962/. Двете произведения представляват своеобразен диптих, конструиращ епизоди от българската средновековна история и култура от втората половина на 13 век. "Ако селското въстание на Ивайло - пише сам авторът, - е първото раздрусване на феодалния строй и на свързаното с него мировъзрение, боянската живопис не е ли подобно раздрусване в друга област, не по-малко решителна и ползотворна? Духовното, културното събитие предшества материалното"3 . Самият създател на боянската живопис, именуван от Загорчинов "Илия", е според него друг някакъв Ивайло4 . Илия - "най-големият наш художник, може би"5 , по думите на белетриста, е видян дори като предтеча на италианския живописец Джото6 .

Дългогодишният изследовател на българското средновековно изкуство Никола Мавродинов от своя страна уподобява боянския зограф на Леонардо да Винчи по "интелигентността" и "душевната тънкота" на създадените от нашия майстор образи.7 Загорчинов е близък приятел на Мавродинов8 и по всяка вероятност познава изследванията на учения върху боянската стенопис. Неслучайно откриваме успоредици между трите текста на писателя, посветени на боянското чудо, и студията на неговия приятел по същия въпрос. Убедително доказателство е най-вече есето "Боянският майстор", където присъстват скрити цитати от изкуствоведската студия. Например: "Ала и самите владетели, този севастократор Калоян, братовчед "царев" - мълчалив човек, строг към себе си и който приема живота сериозно, както с право се казва за него в една книга..."9

Забелязва се също едно показателно съвпадение: през 1943 излиза Загорчиновата драма "Ръка Илиева"10 . Същата година е публикувана за пръв път и студията на Мавродинов "Боянската църква и нейните стенописи". Този почти едновременен интерес на двамата приятели към една и съща проблематика очаква своя изследовател.

Литературоведите посочват особеното място на "Празник в Бояна" в българската белетристика. Според тях това е първият и може би най-сериозният опит в литературата ни да се изследва "самобитната душа на художника"11 . Задачата на Загорчинов се усложнява от липсата на каквито и да е сведения за създателя на боянската стенопис. Подтикнат от случайно направено откритие - надпис със съдържание "Писа Илия", белетристът усеща "зова от живота" и "човекът идва зад името". Така е създадена "Ръка Илиева", а след нея и другите творби за боянския майстор. Белетристът конструира като вещ учен, но и като художник смислови сфери, породени от старината. Загорчиновият наративен модел е опакото на творческия модел на боянския зограф. Ако Илия пренася земния свят върху църковните стени, то Стоян оживява зографисаните живописни образи в храма и така конструира човешката среда на своя художник.

Чрез роман като "Празник в Бояна" белетристът действително доказва, че добрият исторически роман няма нужда от определението "исторически"12 и дори може да бъде създаден при отсъствието на достатъчно исторически данни.Така се проблематизира въпросът за жанровата определеност на произведението. Самото заглавие на романа - "Празник в Бояна", е автоцитат. Загорчинов извежда в заглавие част от реплика на севастократор Калоян от финала на драмата "Ръка Илиева". Интертекстуалността отново заработва.

Действително в "Празник в Бояна" следите на миналото са в синкретично единство с изкуствоведски проблеми. В този контекст Здравко Чолаков в книгата си "Съдбата на идеите в българската литература" предлага една "перспективна типология на концептуални сходства за белетристиката ни"13, тръгваща от друг наш белетрист - Йордан Йовков. Литературният изследовател сочи асоциативните препратки, които поражда епизодът в Йовковата повест "Жетварят" с новата икона на зографа дядо Недко, към Стоян Загорчинов /"Празник в Бояна"/ и към Димитър Талев /"Железният светилник"/.14

Нашата цел ще бъде да се спрем накратко върху тази подхвърлена, но недоразвита теза, отбелязвайки някои възможни успоредици, които в бъдеще биха могли да бъдат доразвити. Вниманието ни ще се концентрира върху интертекстуалните връзки между Загорчиновия роман "Празник в Бояна" и повестта на Йовков "Жетварят".

Известно е, че Загорчинов и Йовков се запознават по-отблизо през 1919 г. във Варна. Двете семейства се сближават, особено след почти едновременното раждане на деца в тях. След 1927 г. в София двамата писатели отново, както във Варна, живеят в един и същ квартал. Загорчинов в своите спомени за Йордан Йовков15 никъде не споменава работата на белетриста върху повестта "Жетварят". А Йовков именно във Варна през 1919 г. написва по-голямата част от произведението си. Много вероятно е Загорчинов да е бил в течение на писателските занимания на Йовков в морския град. Най-малко е имал възможност през 1920 г. да прочете първото издание на "Жетварят", преработено по-късно през 1930 г. Когато книгата му е отпечатана, Йовков все още живее във Варна. Известната близост между двамата писатели по това време предполага Загорчинов да е познавал повестта. Самият той все още не е издал нито една своя книга.

Тази литературноисторическа отпратка няма за цел да посочи пряко влияние на Йовковата повест върху Загорчиновия роман. Тя подсказва обаче възможни типологически сходства между двете книги. Успоредиците биха могли да бъдат проследени главно в три посоки: съпоставка между образите на зографа Недко и майстор Илия, между неканоничните им иконографски творби и преродителната сила на тяхното изкуство.

Изписването на новата икона на дядо Недко след завръщането му в родното село Люляково е една от най-продуктивните сюжетни линии в "Жетварят", тъй като проблематизира въпроса за творчеството и художническата дарба. В Загорчиновия роман този проблем е вече централен. Въпреки че Йовковата творба не се приема за историческа, а представя близкото на писателя минало на българското село, неговият персонаж Недко вероятно има за прототип действително лице - иконописеца Недко Тодорович от Жеравна16 . Конструираният образ на боянския майстор само по предполагаемото му име се двои между исторически и метаисторически смисли, вписвайки се и надхвърляйки контекста на своето време - средата на 13 век. Известна е и гледната точка на самия Загорчинов: "А сполучливият образ в едно историческо произведение трябва да е като всеки сполучлив образ в едно добро художествено произведение"17 , която отново разколебава жанровото определение "исторически" на образа на майстор Илия.

В тази парадигма въпросът: доколко дядо Недко е съвременна на Йовков проекция на боянския майстор, не е безпочвен. И старият, и младият иконописец трябва да преодолеят иконографския канон, вкоренените предразсъдъци и най-вече собствените си граници. Дядо Недко трябва да се пребори с обзелото го неверие в сакралната функция на иконата - "боядисана и нашарена дъска"18 , и с роденото от него пиянство и несигурност в собствените творчески възможности. Майстор Илия пък трябва да убие "ламите" в душата си, за да отключи извора на зографското си майсторство.

Сравняваните персонажи в двете произведения са персонажи на пътя, но на метафоричния творчески път: Илия прави ненадминат по-късно дебют, а дядо Недко имплицира в своята икона натрупаните с годините опит и мъдрост. Тя е неговото откровение и творческа равносметка. Въпреки тази отлика двамата герои са поставени в аналогична сюжетна ситуация - за пръв път създават творение в разрез с установения канон: "Що ли пък мога да направя? - усмихна се горчиво Илия. - Какво ли ми е влязло в ума да проправям пъртина? Сякаш аз съм особен човек, та ще успея да прокарам нова пътека, докато всички вървят по широкия и утъпкан път!"19

Зографите действително обаче са особена категория хора. Тяхната дарба е дадена свише и те не могат еднолично и самоволно да я употребяват, а трябва чрез изкуството си да въплътяват висшите смисли. Изографисаното от тях е език, чрез който бог говори на хората. Според източноправославната традиция животът на иконописеца трябва да се покрива с живота на свещеника.20 На зографите се забранявало да рисуват светски сюжети, защото не трябвало да злоупотребяват с висшата си способност да оживяват плътта. В подобен контекст е обясним интересът и в двете книги към употребата на иконописната дарба. Този въпрос и в повестта, и в романа е проблематизиран от застъпник на каноничната източноправославна вяра. В "Жетварят" поп Стефан поучава зографа: "Дарба имаш ти, голяма дарба! Тя ти е дадена от бога, и на бога трябва да служиш с нея, а не на дявола".21 А постникът Гавраил наставлява Илия: "Зографът не е като другите люде. Зографът ръкотвори божия лик и ликовете на светците. Зографът ходи по земята, но гледа към небето и зре небесните работи... Господ-бог, той ти е майсторът... Не всекиму е дадено да лицезре божествените ликове. Бъди чист!"22 И още: "Зографът също е свещенослужител и той служи в храма посвоему и гледа лицето на бога..."23 Дидактичните напътствия на постника целят да припомнят на зографа, че той е само медиатор между човек и бог и не бива да злоупотребява с тази си особена функция.

Дядо Недко и зограф Илия обаче тръгват по трънливи и неутъпкани пътища. Докато в Йовковата повест свещенослужителите и селската общност приемат бързо и благосклонно новия иконографски сюжет - Исус ходи сред узрелите жита и благославя тежкия човешки труд, то в Загорчиновия роман съпротивата срещу новото е злостна и организирана и едва не коства живота на зографа. Отново Йовковият наративен модел е утопичен, а Загорчинов създава антиутопичен модел, конструирайки исторически реалии. Боянският "провинциален ренесанс, който лумва в мрака на това тъмно време и угасва без следа" разклаща "феодално-църковното мировъзрение".24 Това е едно културно "въстание", аналог на Ивайловото, което не може да не срещне съпротива.

Раздвоението на Йовковия дядо Недко е преодоляно най-вече благодарение на божественото озарение, което той получава свише. Героят надмогва преди всичко самия себе си. Загорчиновият персонаж рядко е напускан от увереността в собствените сили. Трудната задача на майстор Илия е да убеди околните в правилността на избрания от него път. С подкрепата главно на севастократор Калоян той също успява.

Зографията на двамата иконописци предизвиква широк резонанс, защото тя излиза извън рамките на иконографския канон, очуднява известните сюжети. Дядо Недко пази Ерминията, без вече да я разлиства. Тя не може да го научи нищо повече. Зографските книги също не казват на майстор Илия това, което търси. Тогава двамата иконописци се вглеждат в душата си и поглеждат около себе си. Недко забелязва, че синьото на небето е по-чудно от краските и в най-хубавите му икони. Боянският майстор премахва междата между земното и небесното: "Нищо земно не можеше да загрози когото и да било - така се струваше на Илия и затова не се боеше да даде на ликовете на светците изражения, каквито имаха боянските отроци. Вярата му бе искрена и идеше направо от сърцето, а такава бе вярата и на самите боянски селяни".25

Според източноправославната традиция иконописецът в процеса на рисуване образа на бога се намира в "мистическо единение" с него.26 Зографът си припомня архетипа и това състояние е близко до съновидението. Така между съня и реалността Недко вижда новия образ на Исус, а Илия изписва най-живия лик - на севастократорката Десислава. Припомнянето на архетипа и в двете книги играе структуроопределяща роля. В "Жетварят" зографът, Гроздан, селяните вече са виждали някъде този образ. Иконата им го припомня и те го разпознават. В "Празник в Бояна" персонажите също си припомнят събития и образи от друг свят, наблюдавайки хората и света около себе си. В романа си Загорчинов не случайно съполага словата на Симеон Солунски: "Изображавайте с краски според преданието!"27 , цитирани от средечкия златар Радослав, и думите на Григорий Велики, изречени от самия севастократор: "Изображенията се употребяват в храмовете заради ония, които не знаят да четат. Гледайки на стените, те ще проумеят лесно онова, което не са в сила да прочетат в книгите"28 . Калоян също успява да се пребори с дяволчетата, които крие в пазвата си, и опирайки се на християнските книги, открито сакрализира твърде земната боянска стенопис.

В повестта "Жетварят" иконата на Недко е канонизирана най-напред от стария свещеник поп Стефан. С многобройни евангелски цитати свещенослужителят убеждава стария майстор, а и самия себе си, че новият иконографски сюжет не е противен на писанието. В "библиотеката" на Йовковата повест преобладават библейските книги. Четенето на текстове от тези книги е акт на единение с трансцендентното. Така че героите на Йовков четат не само знаци, но познават и свещените текстове. В тях търсят отговор на житейските загадки.

Зографията на майсторите Илия и Недко е действително чудо. "Илия чудотворец"29 нарича Китан своя майстор. Стореното от зографа няма аналог в цялото царство. Иконописецът Недко също е чудотворец. Загледан в новата му икона поп Стефан възкликва: "Чудо си направил ти, Недко, чудо!"30 Йовков разработва по-обстойно този мотив. Селската мълва изговаря легендата за чудодейното изписване на новата икона и изчезване на златния венец. Повтаряна многократно, тази легенда зазвучава правдоподобно. Вярата, че в иконата се крие нещо повече от един обикновен образ, мултиплицира въздействието й. "Странната" и "мистична" екзалтация на богомолците в храма пред новата икона обговаря по друг начин функцията на иконографското изображение в "Жетварят": от "боядисана и нашарена дъска" иконата отново става въплъщение на висшите смисли, възстановявайки сакралния си статут.

Създаването на образа на слезлия сред селските нивя Христос в "Жетварят" е резултат на аналогичен творчески модел на зографа Илия в "Празник в Бояна": козарчето Герасим дава чертите си на юношата Исус, а боянските властели и отроци са обезсмъртени в образи на светци и войни. А тайната вечеря с ряпа и девет стръка чесън на масата е небесен/земен образ на боянския бит. Силата на боянската стенопис е в живостта на изписаните образи, в неповторимостта на техните погледи - врата към други светове и смисли.

Чудото обаче не свършва тук. Стоян Загорчинов представя катарзиса на севастократоровия слуга Станьо под въздействие на църковната стенопис. Иконописните образи на майстор Илия спасяват от гибел една християнска душа, която се покайва преди смъртта си. Чудото със Станьо е показателният единичен пример за прераждащата сила на стенописните изображения. Чудото е реалност и в "Жетварят". Недковата икона обръща към доброто селския чорбаджия Вълчан, младия селянин Гроздан и други персонажи. Отново конкретните примери обговарят чудото: слизането на царството божие на земята.

Набелязяните аналози между Йовковата повест "Жетварят" и романа на Стоян Загорчинов "Празник в Бояна" са плод по-скоро на типологически сходства между двете книги, отколкото на преки влияния. В посочените творби е проблематизиран въпросът за мъчителната пълноценна реализация на голямото творческо дарование. Сходната проблематика сближава характеристиките на персонажите: на младия средновековен зограф Илия и на стария иконописец от началото на миналия век Недко. Независимо от времето, от обществената среда, от възрастта и образоваността талантът трудно проправя пъртината на новото.

"Великият магистър" на историята Стоян Загорчинов, опирайки се на лични наблюдения и на изследванията на своя приятел Никола Мавродинов, в текстовете си, посветени на боянската стенопис, и най-вече в романа "Празник в Бояна" създава своя проект за личностна реализация на голямото дарование, реализация с общностна значимост и с преобразяващо въздействие. Така романът конструира главно една човешка история, а не толкова минали събития. В такъв смисъл той действително е някакъв особен жанров хибрид, "синтез на хроника и изкуство".

Посочените в тази работа успоредици между Загорчиновия роман и ранната повест на Йовков са само начална схематизация на възможно бъдещо изследване. Те указват и някои потенциални перспективи за други интертекстуални аналогии.

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Чолаков, З. Съдбата на идеите в българската литература. София, 2001, с. 162: "Пак Загорчинов показа, че историята е интересна и когато предлага синтез на хроника и изкуство". [обратно]

2. Цанев, Г. Историческият роман в българската литература. София, 1976, с. 192. [обратно]

3. Загорчинов, С. Боянският майстор. // Избрани произведения. Т. 4. Бразди. София, 1982, с. 59. [обратно]

4. Пак там. [обратно]

5. Пак там, с. 45. [обратно]

6. Пак там, с. 57. [обратно]

7. Мавродинов, Н. Боянската църква. София, 1972, с. 46. [обратно]

8. Нонев, Б. Цит. съч., с. 19. [обратно]

9. Загорчинов, С. Боянският майстор. // Загорчинов, С. Избрани произведения. Т. 4..., с. 52. [обратно]

10. Загорчинов, С. Историческият роман през моя опит. // Загорчинов, С. Избрани произведения. Т. 4..., с. 109. [обратно]

11. Чолаков, З. Цит. съч., с. 162. [обратно]

12. Загорчинов, С. Образът в историческия роман. // Загорчинов, С. Избрани произведения. Т. 4..., с. 132. [обратно]

13. Чолаков, З. Цит. съч., с. 144. [обратно]

14. Пак там, с. 143-144. [обратно]

15. Загорчинов, С. Йордан Йовков. // Загорчинов, С. Избрани произведения. Т. 4..., с. 313-316. [обратно]

16. Минев, Д. Йордан Йовков. Документи и свидетелства за живота и творчеството му. Варна, 1947, с. 37-38, 232, 270-271, 299. [обратно]

17. Загорчинов, С. Образът в историческия роман. // Загорчинов, С. Избрани произведения. Т. 4..., с. 132. [обратно]

18. Йовков, Й. Събрани съчинения. Т. 4. София, 1983, с. 90. [обратно]

19. Загорчинов, С. Избрани произведения. Т. 1. София, 1981, с. 222. [обратно]

20. Успенски, Б. Семиотика на изкуството. Съчинения. Т. 1. София, 1992, с. 168. [обратно]

21. Йовков, Й. Цит. съч., с. 63. [обратно]

22. Загорчинов, С. Избрани произведения. Т. 1..., с. 226-227. [обратно]

23. Пак там, с. 352. [обратно]

24. Загорчинов, С. Избрани произведения. Т. 4..., с. 57-58. [обратно]

25. Загорчинов, С. Избрани произведения. Т. 1..., с. 339. [обратно]

26. Бычков, В. Византийская эстетика. Москва, 1977, с. 140. [обратно]

27. Загорчинов, С. Избрани произведения. Т. 1..., с. 359. [обратно]

28. Пак там. [обратно]

29. Пак там, с. 305. [обратно]

30. Йовков, Й. Цит. съч., с. 93. [обратно]

 

 

© Кремена Митева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.01.2001, № 1 (14)