Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОЕЗИЯТА НА ПЕТКО СЛАВЕЙКОВ

Камен Михайлов

web

Разностранната дейност на Петко Славейков оказва съществено влияние за приемането и осмислянето на неговото творчество. Обществен и политически деец, патриот, журналист - той принуждава литературните историци да подхождат към него със специална мярка. Още приживе критиката търси мястото му във възрожденския литературен процес - известни са отзивите в печата по повод обнародването на стихотворението "Не пей ми се". Знаменателна е и оценката на Ив. Вазов, в която той отрежда на П. Р. Славейков мястото на първоучител в поетическото слово, талант, който създава българския "художествен език".

Тук е мястото да се каже, че приживе П. Р. Славейков няма издадена цялостна стихосбирка. През годините се появяват отделни книжки с негови стихотворения, обединени тематично. Такива са любовните му произведения: "Песнопойка или различни песни, сатири и гатанки на български език за увеселение на младите", 1852; "Веселушка за развеселяване на младите", 1854; "Нова песнопойка. Избрана от ветата и от Веселушката с приложение на много още други нови песни и сатири и от най-употребителните турски песни", 1857; "Залъгалка или любовно разговорниче, издадено за разтуха на младите", 1862; "Славейче или събрание на различни песни български и турски за разтуха на младите", 1864, и "Песнопойка или събрание на разни песни български и турски", 1870. Така също и детските творби: "Дребни стихотворения за децата в отделенията", 1888. Изключение прави само "Смесна китка" (1852), замислена като първото периодично списание за художествена литература, макар и с единствен автор П. Р. Славейков, където тематичният кръг е разширен - в раздела "Разноцветие" намираме, наред с любовни произведения, още и оди, сатири, басни. Авторът неведнъж е замислял свое цялостно представяне пред читателите, но подготвяните ръкописи са имали злощастна съдба - или са изземвани от турската полиция при някои от арестите на свободомислещия журналист, или са изгорели в пожарищата на Стара Загора през войната от 1878 г. Ето защо се налага възстановяването на тази поезия - особени заслуги за това имат Иван Славейков и Христо Даскалов. Те съумяват да издирят записите в школските тетрадки на Петко-Славейкови ученици - самият поет изтъква, че не може да ги напише отново. Значително по-късно голям брой новооткрити стихотворения представи изследователката С. Баева, работила дълги години с архива на П. Р. Славейков.

Цялостното оценяване на поетическото наследство на П. Р. Славейков започва след неговата смърт. Пръв го характеризира Пенчо Славейков, неговият син, в предговора към "Избрани съчинения" от 1901 г. Част от текста е бил изнесен като публична лекция, а впоследствие е отпечатан в сп. "Мисъл" - "Петко Р. Славейков. Първият период от неговата деятелност". Тук критикът извежда такива проблеми, които са в съзвучие със собствената му индивидуалистична нагласа: противопоставя поетическия талант на грубата среда, изтъква противоречието между личността и обществото, развива онези интерпретации, чрез които се утвърждава волеизявата на човека, разглежда образите на националноспецифичното като основа на европейската актуалност в областта на художественото творчество. Съвършено различни са обзорите на другите изследователи. Те са съсредоточени около изясняването на идейно-тематичната страна на Петко-Славейковото поетическо творчество. Б. Пенев например съжалява ("Петко Р. Славейков", 1906), че обществената ангажираност на възрожденеца е потискала у него поета; високите достижения търси в любовната и анакреонтичната лирика. Обратно - Г. Бакалов ("Българската литература и социализмът", 1911) утвърждава социалната основа на произведенията; оценява постигнатото от гледна точка на това, в каква степен стихотворенията защищават народните интереси, доколко те изразяват мислите и чувствата на тогавашния обикновен човек. При съответно различие във възгледите тематичните идентификации се продължават от Н. Атанасов, Н. Вранчев, Г. Цанев, Г. Константинов...

Друга посока при разглеждане на Петко-Славейковата поезия е типичното за позитивистичната литературна критика изясняване на влиянията, подражанията, преработките: "Наченки от руско влияние в българската книжнина", 1899, и "Тарас Шевченко, неговото творчество и неговото влияние върху българските писатели преди Освобождението", 1914, от Ив. Д. Шишманов; "П. Р. Славейковата преводна и подражателна поезия", 1906, от Б. Пенев; "Гръцко-български литературни сравнения", 1929, от В. Пундев. Установява се, че голям брой от произведенията на възрожденския поет са изградени върху чужди образи или идеи, други са свободни преводи, в които редица елементи са съобразени с родната действителност (т.нар. побългарявания), трети са преработки. Този факт обаче не превръща нито една от Славейковите творби в досадно подражание, не отнема оригиналността на осъществяването й. Нещо повече - конкретните анализи показват неизменно мащабите на неговия поетически талант.

В този период следва да се отбележи статията на Г. Милев "П. Р. Славейков", 1922, в която е разгледана стиховата организация на редица текстове, изтъкнато е, че възрожденецът изпреварва с 50 години развитието на родната ни поезия.

Все през 20-те години се появяват и първите анализи на отделни произведения - "Спомен" от Цв. Минков и "Мудно ходи нашто време" от П. Динеков.

През следващите десетилетия подходът към Петко-Славейковата поезия става все по-културологичен: разширява се кръгът на явленията, сред които тя се поставя, търсят се нови контексти. Сред новопоявилите се интерпретативни посоки следва да се отбележат поне две: "литературно-митологическата" на Т. Жечев ("Българският Одисей и истината за неговото завръщане", 1968) и историко-поетологическата на Н. Георгиев, който представи като своеобразна граница стихотворението "Епилог" - както в развитието на самия П. Р. Славейков, така и в българския литературен процес ("Епилог" от Петко Славейков и епилогът на един етап от българската поетика", 1981). Разбира се, в книгата си "Проблеми на възрожденската поетика", 1979, К. Топалов вече беше изтъкнал редица същностни черти на Петко-Славейковата поезия.

Като се разглежда поетическото творчество на П. Р. Славейков, преди всичко трябва да се посочат неговият разностранен характер и новите тенденции. Самият възрожденец, говорейки за себе си, обособява няколко периода на развитие. Оттук води началото си една невярна схематизация, която неуспешно се стреми да класифицира словесния материал. Още от първите достигнали до нас произведения (или сведения за тях), та до последните си години П. Р. Славейков развива редица направления, които съществуват едновременно, макар да се съвместяват противоречиво в границите на цялостното му творчество. Те засягат както различни принципи на поетиката, така идейно-тематични, стилистични и образни характеристики. През целия си живот възрожденецът създава произведения в "народен дух" (близки до народната песен), реторични образци (основани върху църковно-религиозната поезия) и текстове, които в най-голяма степен се доближават до съвременната представа за поезия. Ако трябва да илюстрирам, то сатирата "Прославило се Търново", заради която 16-годишният й съчинител е подложен на преследвания, се съвместява с "Акатист на св. Богородица", с историко-патриотичната "Първа здравица", "с романтично бунтовното "Спомен", с ренесансовото "Любов", с баснята "Петел и елмаз"... Този дух на разноликост години наред е препъни-камък за изследователите, обусловили начина си на мислене от идеята за единство и монолитност на творчеството; за неразривност между твореца и личността. Всъщност П. Р. Славейков със самото си появяване разчупва представата за твореца, която се утвърждава в съзнанието на публиката - публично лице с единствен свой образ (напр. като любовен лирик). Разнообразието у П. Р. Славейков значи разноликост, разнотемие, разноезичие и най-накрая - различна структурна организация на поетическите текстове. Това е първият културен деец у нас, представил чрез произведенията си обхватна концепция за творческата личност. Тя се гради върху една съвършено различна представа, а именно - писателят трябва да покрива в най-голяма степен актуалното за своето време пространство от творчески дейности и възможности. Той трябва да съумее да остави образци не само в областта на трите литературни рода - лирика, епос и драма, но и да осъществи своите инвенции чрез своеобразието на жанровите модели, на различните подходи (освен стеничната посока трябва да използва средствата на хумора и сатирата). Най-сетне, наред със съчиняването - трябва активно да превежда, да преработва, да историзира и да теоретизира. Ако не отчетем всички тези страни на творческата личност, няма да можем да разберем редица конкретни явления в поезията на П. Р. Славейков. А те са не само оригинални замисли, но и прояви на една установена характеристика на цялото Българско възраждане - прагматизмът. Така например се поражда идеята да бъде "престихотворена" "История славяноболгарская" за лесно разпространяване и достъпно усвояване. Тя, впоследствие, довежда до следващата идея - за сътворяване на национален епос от типа на "Илиада", към което П. Р. Славейков непрекъснато се стреми. В резултат се появяват неговите исторически поеми, които дори формално - чрез заглавията си - показват сходство с Омировите текстове: "Крумиада", "Самуилия", "Кракра Пернишки", "Кралев Марко", "Добрица", замислената поема за робството и пр. Плод на същата особеност (прагматизмът) са и любовните стихотворения. Както самият поет признава, той ги написва, за да замести популярните тогава гръцки и турски песни с български. Именно песни! Разглеждайки това творчество, следва да помним, че то е създадено като песенно. То не само се разпространява под формата на песнопойки (вж. заглавията по-горе), то е и осъществявано чрез подвеждането на словото към определени разпространени тогава мелодии. Неслучайно авторът и издателят Славейков посочва по коя мелодия да се пее всяко публикувано произведение. Ако трябва да актуализирам - тези произведения са всъщност текстове на песни, които днес се печатат върху обложките на касетите или дисковете. Подобна "бардова" поезия е играла важно значение в литературния процес на цяла Европа. Достатъчно е да си припомним средновековните песенни жанрове на трубадурите или явления като С. Есенин, Вл. Висоцки в най-ново време. Епохата на революционния 19. в. също оставя своята политическа песенна поезия - от Й. Потие през Ш. Петьофи до нашите Хр. Ботев и Ст. Стамболов. А тя се развива редом със сантименталните любовни романси, сатиричните "припевки", циничните ("блажни") форми и пр. Жалко е, че въпреки призоваванията на Ив. Камбуров ("Дядо Славейков и нашата музика", 1927) голямата част от мелодиите на Славейковото песенно творчество потъват в забвение, оставайки ненотирани.

Изхождайки от образователна гледна точка - необходимо е да се спрем поне на пет съществени посоки в поетическото наследство на П. Р. Славейков. Всички те са нововъведения в тогавашната поетическа практика. До появата им българската читателска и слушателска аудитория не се е срещала с подобни прояви. Ще започна в хронологичен ред - така, както те се изучават в българското училище. Най-напред ученикът се среща с детската поезия на дядо Славейков. Още през 1853 г. той подготвя за печат "Пчелица за българските дечица", но успява да я издаде чак през 1871 г. Тук не става дума за обнародването на отделни стихотворения, предназначени за малките. П. Р. Славейков извършва на практика класификация на прохождащата новобългарска поезия по възрастов белег: детето се превръща в читател възприемател; бива включено в общия процес на литературна комуникация. У него започва да се формира естетически вкус, самото то се превръща в потребител на духовни продукти, утвърждава се тази му потребност. Разбира се, не може да не се повтори вече казаното - поетът се доближава до детската психика, говори за неща, които интересуват малкия човек, изказва ги по начин, който съответства на душевността и преживяванията през тази възраст. Това обаче е само началото. Въвеждайки тематичния кръг на детската литература у нас, П. Р. Славейков пресъздава въображаемия детски свят, което е не само усвояване и съпричастие, но и съучастие в сътворението от страна на детето. Той гради част от своите произведения върху естествената необходимост на детето от игри. Тя има своята специфична жестова, изговорна, загадково-разгадателна, диалогична и подражателна функция. Знаменателна в това отношение е словесната игра "Дядото":

Седнал дядо на бучка,
Та си шие торбичка.
- Що ти, дядо, торбичка?
- Да си бера желъдци.
- Що ти са, дядо, желъдци?
- Да си храня прасенце.
- Що ти, дядо, прасенце?
- Да ми пусне масчица.
- Що ти, дядо, масчица?
- Да си мажа колцата.
- Що ти са, дядо, колцата?
- Да си возя дръвцата.
- Що ти са, дядо, дръвцата?
- Да си клада огънчец.
- Що ти е, дядо, огънчец?
- Да си грея бабичка.

Както се вижда, тук авторът заимства от народното творчество и с това прави сътвореното от него още по-близо до своя възприемател, който е проникнат от духа на патриархалната фолклорна култура. В случая по-важно е да изтъкнем наслагването на посочените вече особености. Ако се спрем само на първото - диалогизма, то ще видим сложната психологическа роля, която той изпълнява. Той не е просто формалнограматично означаване на реплики в рамките на едно произведение. Той маркира ролята на възпитател (лице, което ръководи детето в процеса на усвояване на познанието), като разменя местата на двамата участници: при игра възрастният задава въпросите, а детето дава отговорите, които всъщност представят гледната точка на човешката мъдрост и опит (в случая - дядото). Постижение в звукоподражателната и игровата функция на словото са "Кокошката", "Пеперуда", "Пиу-пиу" и др.

Сред образците на произведения, представящи детските желания, заслужава да приведа "Пожелание":

Клонченца зеленки,
ябълки червенки
хубавички са!
Ех, че ми са драги!
А какви са благи,
сладост, чудеса!
По-голям да стана,
а че да си хвана
онуй клонче там!
Да се поиздигна,
да мога да стигна,
че да ям, да ям.

Налице е образът на палавника, изпитващ притегателната сила на лакомничеството; изразено е свободното въображение на моментното желание, несъобразяването със забрани и условности. Това е тип поезия, която разчита на много важен психологически механизъм у децата - изговаряйки "забранени" думи или действия, да канализира отрицателната им енергия, привлечена от разрушението на пакостничеството.

Поетът е майстор и на противоположната тематична посока: дидактичните внушения, които формират у детето чувството за отговорност чрез доброволното приемане на "възрастния" опит. Тук трябва да се изтъкне фактът, че П. Р. Славейков създава училищната песен с типичните й поуки за ролята на труда, възпитанието и образованието в бъдещата съдба на ученика. Аз обаче ще си послужа с краткия пример "Времето":

Времето е чисто злато,
можеш да си набереш,
но помни, че е крилато,
хвърка, бяга, щом се спреш.

Забележителността на четиристишието е във функцията му на "скрита" гатанка; при това гатанка, която създава представа за същността на абстрактно понятие, а не на предмети от битовото обкръжение. Налице е структура, която много по-късно ще бъде подробно изучена и определена от Дж. Родари ("Граматика на фантазията"). Първият стих представлява начална метафора, която "борави" със свързаното словосъчетание "чисто злато" и "оценностява" характеризирания елемент (времето). Вторият стих се оттласква от първоначално положената абстрактна посока и "опредметява" по оригинален начин както определяемото, така и самия процес на търсене на метафорично съответствие. То изпълнява ролята на "учудняване" (според терминологията на Дж. Родари). Това е тази част от гатанката, която представя определяния предмет като нещо, което се вижда за пръв път, създава асоциации, несъобразяващи се с логиката, и често изтъква формален белег или неочаквано сравнение като основа за формулиране на разгадката ("можеш да си набереш"). Финалната метафора разкрива най-важната черта на определяемото - неговата подвижност, линейно постъпателния му поток, както бихме казали от физическа гледна точка. Цялото четиристишие обвързва в единство наложили се в речта фразеологизми: чисто злато, времето е крилато, бяга, щом се спреш, но резултатът е определено поетическа инвенция. Новостта на изказа се гради върху изпълнената структура от гатанков тип (взаимодействие между логика, алогичност и "развихрена" фантазност).

Пак в началните класове ученикът се "среща" с Петко-Славейковите басни - под форма на урочно обучение или извънкласно четене. "Орел, рак и щука" и "Куко и пипе" са сред "високите" образци на този типичен просвещенски жанр. Припомням, че дотогава българският читател е познавал само произведения на Езоп, Лафонтен и отчасти Крилов. Както сега, така и тогава, той е имал възможността да види близостта на някои текстове - неслучайно те се оценяват като "пътуващи сюжети" от митологичната школа във фолклористиката, или като преработки на един (обикновено фолклорен) архетип: напр. за лисицата и гроздето, вълка и агнето, кервана и псетата, петела и елмаза и т.н. И двете басни, както е известно, са преводи преработки от И. Крилов. Славейковият талант обаче ги превръща в органични български възрожденски текстове. Ще прескоча литературноисторическите факти, за да обърна внимание на един момент, пренебрегван от изследователите. Тези две творби са образци на два съвършено различни типа басни, които очертават полето на възможностите на този литературен вид. Първата е авторски разказ на една баснена ситуация с характерния коментар поука. Удивителното в нея са изнамерените от поета репрезентативи - елементите, които очертават границите на "случката конфликт", въвеждането на героите и времепространството, специфичната характеристика на тези герои, която довежда до безперспективност. Ако се взрем по-внимателно в текста, ще открием, че той изявява ясна двуделна структура и тя наподобява схемата загадка-разгадка. Вече видяхме нейното действие при гатанката, по-точно - при наподобяването й в детската поезия. Тук тя също изпълнява функция на забавност, на "разиграване" на словото. Освен това обаче тя подкрепя разгръщането на необходимия контраст (между първата и втората част), съучаства в изграждането на абсурдното допускане, което е в основата на баснята като жанр. То е своеобразен "договор" между автор и читател с цел да се разкрият по опосреден начин човешки характери и сблъсък на интереси. Извън тезата и антитезата остава двояко представеният коментар: "кой крив, кой прав - не знам, // товарът и до нине там" и "несговорна дружина // не могат си почина". Едната част означава резултата; втората го аргументира, като едновременно привежда конкретността към житейската практика изобщо. Не е случаен фактът, че стилистиката на произведението борави умело с разговорни интонации и "перифразира" известни фолклорни  конструкции: "Кой крив, кой прав - не знам", "Сговорна дружина - планина повдига".

Баснята "Куко и пипе" "преодолява" естетическата и наративна дистанция, за да въвлече читателя вътре в това, като ще се случи. Водещ е диалогът между героите животни, като се уточнява кои са всъщност едва в края на творбата. Това, което представлява жанроопределяща характеристика в "Орел, рак и щука", се наблюдава и тук - използването на загадката и разгадката. Коментарът поука изпълнява ролята на фактор, който подрежда "фантазния хаос" на баснената ситуация. Достатъчно е да подменим двамата герои с други, например със славей и чучулига, за да отнемем веднага сатиричния ефект на творбата. С други думи - едва след проведената идентификация - че Куко е кукувица, а Пипе е петел, съзнанието на читателя възстановява целия предишен текст, като го осмисля с оглед перипетиите на узнаването. Спокойно можем да назовем този механизъм ефект на възвръщането.

Макар да остава встрани от учебната програма (съвършено несправедливо по мое мнение), голямото нововъведение на П. Р. Славейков в българската възрожденска литература е именно сатиричната поезия. Част от нея е басненият жанров тип, но - твърде малка и специфична част. Обемният дял стихотворения представят множество и интересни посоки и - което е твърде важно - оказват сериозно въздействие върху целия последвал литературен развой. Чрез направеното от П. Р. Славейков може значително по-пълно и точно да се разбере Ботевото творчество, а и не само то. В родната литературоведска мисъл немалко автори са посочвали близости между единия и другия възрожденец. Трябва да се помни, че тези "общи" моменти засягат не просто тематични, стилистични или образни средства; те се отнасят до принципни възможности и подходи при търсенето на представителни за дадена конфликтна ситуация елементи. Така например П. Р. Славейков очертава хоризонтите на ядната сатира. В нея хумористичната позиция, ефектът на смешното са потиснати до крайност, за да бъдат изведени на преден план публицистичното отхвърляне, сарказмът. Такъв характер имат произведения като "Недей се кахъри" (1854), "Не слави мойта муза лъжний глед" (1857), "Представителите на угощение" (1864), "Ответ" (1866) и т.н. У Хр. Ботев такива са "Към брата си", "В механата", "Скитник". Не по-малко значима е и друга посока - на самоироничната сатира. Тук безспорният образец е стихотворението "Народен" (1875), което представя усложнената авторска позиция: едновременно пренебрегваща и запазваща достойнството на лирическия "Аз"; осъждаща другите - обаче без досадно морализаторство. Чрез нея става факт един нов тип герой, който не се бои да се покаже такъв, какъвто е; който сваля маските в обществото, който публично изповядва най-съкровеното от живота си, превръщайки по такъв начин слабостта си в сила. За разлика от бунтовната поезия, тук героичната поза на Аз-а е заменена от съзнанието му за губеща страна в опитите да бъде водач. Ситуацията водач без водими е сред най-проблемните, които успява да очертае Българското възраждане. Революционната саможертва, изпълнена с обреченост и романтика, е обособена проява на личността, поела пътя на въоръжената борба. Гражданската лирика разкрива различни, но не по-малко завладяващи конфликти. Ако едната поезия разчита на изключителността в социалната област, то другата разчита на всекидневността в нея. Славейковият тип герой се стреми да въздейства посредством личния пример, а не чрез пропагандно слово (възбуждащо "обратен ефект" от чисто психологическа гледна точка). Истински "народен трибун", П. Р. Славейков знае по-добре от всеки друг, че масата не обича, когато някой се поставя над нея, че позата на съдник е обречена в изкуството. Знаел го е и Ботев - и затова е написал знаменитите думи: "ако падна, то нека съдиите ми кажат, че настоящето писмо е било последньото безсъдържателно писмо, а ако стана аз сам съдия, то ще дам съдържание и на своите глупости."

НАРОДЕН

С идеали все боравих -
всичко друго смятах грях,
с тях и себе си забравих,
на света свят не видях.

Все за другите залягах,
трябва, казвах, тъй е ред,
свойте работи отлагах -
чуждите все по-напред.

Минах живот любороден,
със неволи бол и бол...
И личи, че съм народен -
гладен, жаден, бос и гол.

Близка по тематика до разглежданата поезия, но осъществена със стеничен подход, е гражданската поезия. Тя има дълбоки корени в българското възрожденско общество, нейни прояви са фиксирани още в началото на 19. в. Едва с появата на П. Р. Славейков обаче тя превръща обществените явления и конфликти в интимни (съкровени) чувства и преживявания на личността. Известно е, че през този исторически период българинът "открива" националността. Точно този обусловен от и във времето процес отразява гражданската поезия, сред която средищно място заема политическото стихотворение. Това са двете изучавани в училище социални елегии - "Не пей ми се" и "Жестокостта ми се сломи". Както аргументира в своята интересна хипотеза С. Баева, появата на втората творба е обусловена от цялостния политически процес - решението на черковния въпрос и актуалната изостреност на "възточний въпрос". Съвсем конкретна роля изиграва гибелта на В. Левски и тежката криза, в която попада революционното движение. Освен към този цикъл от две творби в класно-урочната работа е необходимо да се обърне внимание още и на "Спомняне" (1854), "Гърдите тежко ме болят" (1865), "Мудно ходи нашто време" (1866), "Народни мелодии" (1879) и "Епилог" (1889). За "Мудно ходи нашто време" и "Епилог" е характерно, че окончателният им вид се дължи на преработката, която прави синът на Петко Славейков - Пенчо Славейков. Това е многозначителен факт, който обаче не е в състояние да "отмени" творческото вдъхновение и неговото осъществяване. Толкова повече, че "Мудно ходи нашто време" е от своя страна свободна преработка на произведение от И. С. Никитин. Междинният - Петко-Славейков, вариант се нарича "Живите да работят" и обикновено се поставя в изданията редом до преработката. Не е необходимо да проследявам тук разликите, да установявам текстологичния "първообраз". По-важното е, че намесата на сина е направила творбата по-близка до нас, премахвайки езиковата бариера на възрожденския български език. Наред с "Работниците" (1882) - превод преработка по Ф. Фрайлиграт - това са сред най-забележителните социални прозрения на П. Р. Славейков. Те за първи път поставят проблема за достойно изпълнения дълг към обществото; обрисуват като лирически герой една личност, която не само е направила своя избор, но и непоколебимо го е следвала през годините. Именно тези текстове разкриват индивидуално-психологическите, екзистенциалните и ценностните тенденции при осмислянето на отделното и колективното битие. Техният изповеден характер и равнището на дълбочинно вникване в конфликтите ги родеят с цяла една посока в българската литература - през модернистите (напр. "Нощ" на П. К. Яворов, "Сиротна песен" на Д. Дебелянов, "Към Родината" на Ат. Далчев), та до Н. Вапцаров (примерите се ограничават до изучавани в българското училище автори).

Специално внимание заслужава пейзажната лирика. У П. Р. Славейков тя също възниква под чуждо влияние - на автори като А. С. Пушкин, В. А. Жуковски, К. Н. Батюшков, М. Ю. Лермонтов... Българският поет обаче винаги проявява ясното съзнание за какво могат да послужат чуждите образци, полага упорити старания да ги пресъздаде според системата и възможностите на българския народен език, според съвременния литературен вкус на българския читател, както изтъква С. Баева. Понятия за пейзажна лирика се изграждат в десети клас - при изучаването на текстове от "Сън за щастие". За да се очертае тенденцията обаче, крайно необходимо е да бъде обърнато внимание на основата, която полага П. Р. Славейков. В неговите произведения виждаме същностните подходи към проблемния кръг човек - природа. На първо място това са моделите на романтическото съответствие и романтическия контраст. Унилата природна картина или сезон е в хармония с чувствата и преживяванията от страна на лирическия герой, или обратно. В тази посока възрожденецът умело наслагва мотиви от външната реалност, превърната в алегория на вътрешния душевен мир на Аз-а. На следващо място П. Р. Славейков въвежда съзерцателното отношение към природата като обект на дълбочинно проникване в екзистенциалното. Подобни насоки ще станат възможни едва при индивидуалистите (П. П. Славейков, П. Ю. Тодоров). За тази близост способства романтическата основа на творческия подход. Процесът на "социализиране" на пейзажната поезия се задълбочава с въвеждането на допълнителни мотиви. В подобни случаи описваната реалност се измества от нов център: природната картина се превръща в повод за изява на носталгични или социални чувства.

Най-далече от учебните планове е любовната лирика на П. Р. Славейков. Ако преподавателят няма намерение да се спира върху нея, то необходимо е поне да подчертае, че посредством нея в българската литература навлизат всички основни модели на любовното преживяване. Те чертаят пространството на споделената, несподелената, неосъществената и измамената любов при всички възможни перипетии - пречки и причини за разгръщането/неразгръщането й. Ръководно правило следва да бъде продуктивността на извършеното от възрожденския поет - това, което откриваме в неговата позиция, ще бъде повторено/пресъздадено от всички следващи поколения. В бъдещата историческа поетика на мотивите на П. Р. Славейков ще бъде въздадено място на творец, чиито художествени постижения изпълняват ролята на архетипни мотиви, ситуации и схеми.

 

 

© Камен Михайлов
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2001, № 4
© Електронно списание LiterNet, 02.09.2002, № 9 (34)

Други публикации:
Български език и литература, 2001, № 4.