ФРАНСОА РАСТИЕ

Росица Миленкова-Киен

web

След "шоковата епоха" на 60-90-те години, маркирана от конституирането на текстовата семиотика като водеща парадигма на научната рефлексия в науките за езика, затишието в последното десетилетие на ХХ век беше неочаквано, но и неминуемо след такива силни личности като Барт, Гремас, Фуко, Лотман, Рикьор, Еко, Кръстева, Тодоров, Рифатер, и пр.

След кончината на едните и оттеглянето на другите в други области и най-вече в литературата, малцина учени бяха в състояние да предложат научно присъствие на висотата на предшествениците, което обяснява впечатлението за вакуум в семиотичните теории.

Голямата заслуга на Растие се състои не само в продължението на делото на великата плеяда - други учени също продължиха делото на учителите си (например Коке, Куртес и Фонтаний за гремасианската школа), но именно в творческото осмисляне на наследството и в търсене на нови развития за текстовата семиотика, която все още е в очакване на ако не единна, то поне вътрешноприсъща методология. Днес Франсоа Растие с право може да бъде наречен доайен на модерната текстова семиотика.

Започнал научната си кариера като сътрудник на Гремас, Растие съумя да се изплъзне от сянката на великите си предшественици (след смъртта на Гремас той сътрудничи активно с друг, не по-малко известен френски семантик, Бернар Потие) и да върви по собствен път. Неговият програмен труд "Интерпретативна семантика" е не само творческо осмисляне на най-добрите постижения на гремасианското понятие изотопия (впрочем Еко с основание сочи Растие като най-добрия изследовател на това семантично явление) и на семантичната теория на Бернар Потие, но преди всичко оригинално решение за методологическите основи на единна глобална теория на текста, която авторът доразви в монографията "Смисъл и текстуалност" и множество статии.

Не можем да се въздържим да не отбележим, че сред лавинообразно нарастващите текстови изследвания, разглеждащи един или друг от многобройните частни аспекти на текста, на пръсти се броят тези, които търсят да обяснят глобалната организация на феномена ТЕКСТ: сред тях на първо място тези, които продължават предначертаната от Проп програма за текста като йерархия от секвенции, организирана според различни критерии, по правило съвпадащи с ориентацията на авторите: наративните прогресии на Лабов и Валецки, комуникативните програми на Тамара Дридзе, теорията за глаголните ядра на Лонгакър и безспорно най-добре разработената - структурната семантика на Гремас; на второ място тези - развивани през 70-те години предимно в Германия, - които прилагат към текста подходите на генеративната граматика и разработват текста като генеративен синтактичен модел, като частичната теория на текста на Петьофи, дискурсивният анализ от семантичен тип на Кох или теорията смисъл-текст на Жолковски и Мелчук. Сред глобалните подходи към текста особено място заемат две теории, макроструктурната теория на Ван Дайк и Кинч и интерпретативната семантика на Растие.

Безспорно всички изброени глобални теории допринасят по някакъв начин за развитието на общата текстова теория, дори и чрез доказване на собствената си несъстоятелност - опитите за разпростиране на фразовия синтаксис над по-висша йерархична единица съвсем логично се увенчаха с неуспех, което доведе до изоставянето на т.нар. текстови граматики. Други теории, макар и плодотворни, се оказаха приложими само към определени типове текстове: наративните прогресии на Лабов и Валецки и днес се ползват с успех в конверсативния анализ, а структурната семантика на Гремас - в анализа на наративни текстове. Единствено теориите на Ван Дайк и Кинч, и на Растие се оказаха приложими към всеки текст, независимо от неговата природа и цел, и с това доказаха своята епистемологична значимост. И все пак двете теории имат различен епистемологичен обхват: докато макроструктурната теория, постулирайки като базисна релацията между глобалната структура на значението и глобалната структура на формата на текста, търси да аргументира текстуалността чрез психологически механизми, то интерпретативната семантика на Растие отива по-далече - текстуалността се анализира не само като глобално, но и като комплексно явление и вътрешноприсъщите релации на текста се аргументират чрез преходите между различните степени на семантична дълбочина, или в двупосочната връзка между глобалното и локалните му прояви.

Второто същностно качество на интерпретативната семантика е нейната загриженост да не откъсва текстуалността от присъщата й контекстуалност, като разглежда текста в специфичните му и потенциални контексти, които - от една страна - надграждат и изграждат смислите, извън които той би останал един лишен от живот артефакт, а от друга страна, определят отношението на текста към текстовете, като го ситуират в интертекста. Не случайно Растие е един от малцината лингвисти, прозрели важността на корпусната лингвистика като следващ и неизбежен етап на текстовите изследвания.

Същевременно Растие е не само лингвист, семантик и семиотик - в неговите трудове забележително се преплитат литературни, естетически, реторически, херменевтични, философски и когнитивни проблематики, и тази поликомпетентност придава на теорията му онова измерение на мултидисциплинарност, към което отдавна се апелира, но рядко се достига. Впрочем такъв трябва да е единствено възможният научно обоснован подход към полифоничния Текст.

Брилянтната ерудиция на автора и респектът към другостта му позволява да помири вековните несъгласия между логико-граматическата и херменевтико-реторичната традиция в изучаването на текстовете и да поддържа амбициозни проекти: за лингвистична семантика не на Езика, но на ЕЗИЦИТЕ; за федеративна семиотика не на Културата, но на КУЛТУРИТЕ.

Така трудовете на Франсоа Растие поставят текстовата теория на широки културологични основи, такива, каквито Текстът заслужава като обект, медиатор и - в крайна сметка - източник на Културите.

© Росица Миленкова-Киен
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.11.2004, № 11 (60)

Други публикации:
Критика, 2003, № 1-2, с. 66-68.