Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРИКАЗКА ЗА ЕДЕЛВАЙСА

web

Отдавна е било, край Пирин планина,
там някъде през равнината,
течала, криволичела една река,
минавала е край селата.

В едно от тия гиздави села,
където песни са се пели
за труд, сезони и за любовта,
коварства също са живели.

Момиченце при чичо милостив
живяло е без майчица - сираче,
за него споменът е още жив,
овчарят стар разказва ми и плаче.

Течало времето със таз река,
с години го измервали, не с дати.
Момиченцето станало мома,
най-хубава и лична, без палати.
За хубостта й селските ергени
живеели наяве и насън
и всеки, който искал да се жени,
я чувствал като пролетния звън. 

Но тя била и горда, и разумна,
ценяла е характер честен, тих
и сред ергенската тълпа безумна
не виждала желания жених. 

През вечерите летни край чешмите,
сред своите дружки - селските моми,
не се поддавала тя на шегите,
подхвърляни от младите момци.

"Защо пък всички нея да обичат" - 
завиждали й личните моми,
не спрели те "сестра" да я наричат
пред хората тъй просто за очи.

А тя за зло все повече цъфтяла,
за мъка - тая родна красота.
В очите й луната сякаш гряла,
в смеха й е звъняла пролетта.

Да люби като всички по земята -
копнежът млад гнездо и в нея свил.
И сякаш бог откликнал на момата -
изпратил й жених достоен, мил.

Очите му в гърдите й изгрели
и те изтръгнали най-нежен вик
и чувствата сред пролетите бели
посрещнали са тоя чакан миг.
Разбрала говора му на очите -
слънцата на красивата душа,
несдържано се ронели сълзите,
дошла на щастието радостта.

Но любовта със думи да изкаже,
безсилна била тя със скромността.
Копнеела на всички да покаже,
че тя за него все ще е една.

Усетил момъкът езика - песен,
извираща от слънчева любов
и смело той през бурята наесен 
доказал, че за нея е готов.

След буря било някога, реката,
със бясна лудост, мътна придошла.
Излезли хората от махалата 
да видят всички мътната вода.

Излезли и момите край реката
да гледат тез играещи вълни,
с ергените стояли край водата
унесени във смях и във шеги.

Но - миг достатъчен бил за бедата.
Пороят грабнал скъпия курбан,
и хубавицата от равнината  
оказала се в дивия му стан.

Страхът, сковал ергените "напети",
полъхнал див от мътните води,
прегърнали удавницата клета -
момичето с най-праведни черти.

И само той, що истински обичал,
се хвърлил бързо в буйните води,
без страх с ръцете силни ги разсичал,
настигнал разпилените коси.

Доплувал до спасителния пристан
със нея след неравната борба.
За двамата заветна стряха станала
приведената плачеща върба.
Пристъпили там селските ергени
и вкупом му признали храбростта,
че той от всичките е най-достоен
за любовта на личната мома.

Под стряхата честити са седели
през нощите със златната луна.
Тръстиките сърдечни песни пели,
усмихвала се Пирин планина.
Коварни хора с ревността видели,
как те се къпели във любовта.
Пред хубостта невинна не се спрели...
Помръкнала навеки радостта.

Безмълвен мрак веднъж покрил земята.
Поредна нощ на тайнства с пролетта.
Под стряхата им свидна, под върбата
пристигнала отново любовта.

"Невесела си, моя хубавице -
загрижен шепнел момъкът й млад -
ти други вечери ми бе засмяна 
под тоз зелен и звезден водопад."

"Ох, тая нощ злокобен сън сънувах,
от него камък страшен ми тежи,
събудих се, с тревога забудувах -
така посрещнах първите зори.

Фъртуна страшна мигом те отвлече,
захвърли те във мътните води
и не можах да видя тебе вече,
видях аз само лошите очи.
Очи, които теб и мене мразят
и трън за тях е нашата любов,
в една пътека с дявола те лазят
и слушат само неговия зов.

Ах, тоя сън душата ми измъчва,
от него нямам мира и покой,
от теб се мисълта ми не отлъчва...
Какво ли ще се случи, боже мой?"

"Не се плаши - той ласкаво й рекъл -
пък ако злото дойде с нрав суров,
аз свикнах да се пазя отдалеко,
за битка с него пак ще съм готов."

"Ох, лека нощ, но нещо ме пробожда,
душата ми смутена в страх живее.
Дали там в мрака някой се разхожда
и злобно и злорадо ни се смее."

Раздялата е тъжна. Сетни думи,
предчувствието с момъка върви.
Край тихите и родни топли друми
за сбогом шепнат меките треви.

Издебнали го посред нощ коварно,
завързали го яко като сноп.
Минавал точно в тая нощ керванът,
на него го продали като роб.

Те мислели, че таз девойка млада
ще покорят най-после, ей така,
че тя за него малко ще пострада
и ще отпрати своята тъга.

"Той друга вечер идваше по-рано -
си мисли тя под тихата върба. -
А може би на неговото рамо
увиснала е друга в таз тъма?"

Но в този миг дочула тихи стъпки:
"Защо ти тая вечер закъсня?"
"Не той, а аз ще идвам вече" -
отсреща глас ехидно се изсмял.

И като птица хвръкнала в гората
подплашената хубава мома,
и сякаш нож забил й се в душата:
познала на коварството гласа.

"А где е той? Навярно го убиха?",
шептяла тя с уплашения глас
и хукнала към село да попита
какво е станало в среднощен час.

Все тези лоши мисли й тежали
и в утрото с тях тръгва за вода
и там разбрала: в робство са продали
избраника честит на любовта.

Вестта вселила зимен мраз в сърцето,
застинала във вените кръвта.
От мъка да не литне към небето,
тя стискала отчаяна душа.

И като призрак, като тъмна сянка
се мяркала тя дълго след това,
не ходела на селската предянка,
не ходела и вечер за вода.
В отчаян час под старата върба,
отишла тя, реката си течала,
избрала си за гроб една вълна,
към нея с камък вързан полетяла.

За да го чака, чака тя безспир
от робските земи да се завърне,
за него ще възкръсне в тоя мир
и закопняла пак да го прегърне.

Тя чакала години дълги, тежки
във своя дом, под буйната вълна.
Летата на моминските й плещи
тежали като цялата земя.

И дълго там водата чиста пяла,
и ставали са чудни чудеса:
там, под върбата, дето тя седяла,
русалка със разплетена коса

излизала през нощите чаровни
и пяла думите си за любов.
Но дебнело през мигове съдбовни
коварство пак под звездния покров.

Видяла го: "Не тъпчи ти тревата!"
вълната-гроб сурово изревала.
Гласа дочули всички на момата,
със който песни за любов бе пяла.

Заслушвали се в ехото сърдечно
добрите хора с божии уши
и вярвали, че то ще бъде вечно,
за да се пукат подлите души.
Но в летен ден, кога реката дива
изгубвала си буйната вода,
злодеите отбили я ревниво
към онзи бряг, на другата страна.

Отсекли те върбата със наслада,
изчезнала и гробната вълна,
излезнала тогаз девойка млада,
застанала печално на брега.

Без стряха, без върбата поживяло
момичето с измъчено сърце,
избягало и в цвете разцъфтяло
в Пирина там, до синьото небе.

Туй цвете Еделвайс се днес нарича,
във него кръстник божий се е клел...
Коварният живота си обича,
не чакайте от него да е смел.

Със злобата останал в равнината,
за да потъпка вече любовта,
не искал той живота си да жертва,
изкачвайки най-страшната скала.

Девойката останала далече
да пази нежността на любовта,
гдето злото няма да достигне вече,
че там е царството на волността.

И неизменно вярвала злочеста,
че пак при нея ще се върне той,
че чест в душата горда своя носи,
която слага над живота свой.
След лутане в пустини ожарени,
след мъки нечовешки и тегло,
завърнал се по пътища нелесни
сам жив и здрав във родното село.

Там празник бил. Момите пременени
играли кръшно нашенско хоро,
опомнил се от мъките сърдечни
и мислел пак за общото добро.

Узнал там от акраните човечни
злодеите и много страшен бил,
за милата, за любовта си вечна
сурово, безпощадно отмъстил.

Изкачил се високо в планината,
достигнал той до острата скала,
където вярно чакала момата,
опазила за него нежността. 

Катерил се възпламнал в радост цял,
достигнал главоломна висота,
неверна стъпка... в ужас онемял,
политнал момъкът във пропастта.

В летежа бесен през простора тесен
не стигнал дъното юнакът смел.
Неземна сила от небесна песен
превърнала го в гордия орел.

Летял високо, гледал нашироко,
а после спуснал се като стрела
към цветето, цъфтящо, яснооко
самичко там на голата скала...
Честити пак в любов са заживели,
далече веч от всякаква злина
и бурите за щастието пели,
възкръснало за радост на света.

И ако някой иска на скалата
да види еделвайса где цъфти,
где любовта е свила пак гнездото...
рискува от живот да се лиши!

Позор е тук за всеки, който злото
издига над морала със властта,
щом мрази честност, правдата, доброто,
в позор ще го осъди вечността!...

Затуй далеч от Пирин, сред полето,
коварството във гроба без права
лежи до днес, проклето от небето
под гневни бурени и под трева.

1951/1952

 

 

© Кръстьо Хаджииванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.12.2001, № 12 (25)

Други публикации:
Кръстьо Хаджииванов. Възкръснали песни. Благоевград, 1998.