АРХАРА

web

Ей, горд архар, ках смееш на скалата
да се катериш - дебнат там беди,
или стремиш се ти към небесата
да си откъснеш сребърни звезди?

Застанал горд, загледан към горите
на древната ни южна планина,
прекарваш във самотна гордост дните,
че всичко е под твоите крака.

Защо не си в горите, где живеят
безбройните ти братя и сестри,
където бистри ручеите пеят,
отгдето почват бистрите реки?

Или пък от живота си доволен,
безстрашен си пред бури и орли
и на скалите обитател волен,
живееш по-щастлив от всички ти?

Ей, вие, хора мили от полето,
пристигнали сред моите скали,
недейте ми разплаквайте сърцето
от туй, че ме разпитвате дори!

Защо живея тука по скалите,
високо над зелените гори,
дали ме плашат бурите, орлите,
дали са тук блажени моите дни?

Не ме заставяйте да си припомням
вината: с нея аз не се теша.
Повярвайте: тя мъчи ме огромна,
от нея мръкне моята душа.

Преди потопа тук, сред планината,
издигаха се горди върхове,
на тези тронове през времената
богуваха могъщи богове.

Оттук, от своите тронове високи,
отреждаха човешките съдби.
Вървели хората по своите пътеки,
понесли кръста на тегла, беди.

Един бе бог на мрака, друг на злото,
на слънцето, на дивите гори,
на любовта, на пролетта, доброто,
на мълниите, на морските вълни.

Тъй като всички бяха разделени
и всеки мислеше, че не греши,
така, от мислите си упоени,
деляха и човешките души.

Безкрайни бяха техните раздори,
безкраен бе и кървавият пир.
По земните измъчени простори
не идваше жадуваният мир.

Тогава бях аз син на бог могъщи,
обичан бог от всички по света,
пред другите гигант той беше същи
най-праведен за цялата земя.

На любовта велик бе покровител,
на слънцето в човешката душа,
на добрина най-щедрият дарител -
да стигне тя за всички времена.

Той мразеше и злото, и разврата,
презираше жестоката война,
така на всички хора по земята
той вдъхваше надежда с бъднина.

Величествен, летеше над селата,
над равнини, морета и реки,
на хората той бдеше във сърцата,
не пускаше в тях дявол и злини.

Понякога се връщаше с умора,
отчаян, със измъчени очи,
че има много хора по земята,
в които оше подлостта звучи.

Със моята сестра - деца гальовни
на тоя бог ний бяхме - и в разкош
живеехме в пределите съдбовни,
където той зареждаше ни с мощ.

Достигнали младежката си зрелост,
тържествен, през планинските била,
бащата наш поведе ни със радост
да подкрепим великите дела.

Той учеше ни да церим сърцата
от черната зараза на нощта
и за победна сила над теглото
да вдъхваме на всички любовта.

А след това, ний двама със сестра ми
отлитнахме към онзи земен кът,
където много рядко там баща ни
достигаше по своя божи път.

Но там пък богът страшен на разврата,
на бедността, и богът на смъртта
развяваха победно знамената,
поробили човешката душа.

Но моята сестра бе простодушна
и винаги над хорските тегла
тя плачеше, макар да бе послушна,
не чувстваше тя сили за борба.

От тез сълзи безплодни над бедите,
проливани от моята сестра,
от туй прекарване безцелно дните
не бе доволен моят строг баща.

И все пак той обичаше я много,
че беше тя със чудна доброта,
че искреност в душата й цареше,
че беше му едничка дъщеря.

А аз, безстрашен, с гордост във борбата,
смирен не свеждах своята глава,
дори сред бурите и във войната 
живеех във човешките сърца.

Баща ми ме почиташе, ценеше,
че бях аз силен в трудни часове.
Със мене той и горд, и силен беше
във битките със своите врагове. 

Но млад бях аз и още не познавах
във боговете стари подлостта,
изплашени от мене те решиха
да ме пленят за своята суета.

И богът на разврата и на злото
успя във мене злото да всели,
и тръгнах аз след него, за да тровя
и да разплаквам хорските души.

Той лъжеше, че бог ще ме направи,
могъщи бог над всички богове,
и щял съм аз властта си да простирам
завинаги, през всички векове.

Пристигах, гдето бе любов посявал
баща ми, и омраза там ковях
и сам аз красота, где бях дарявал,
рогато зло и грозота постлах.

В раздори страшни хората избивах,
направих ги да бъдат врагове
и с дяволска наслада се надсмивах
над свадите им люти с часове.

Престъпник станах, бях против баща си,
от хората прогонвах любовта,
на демона продадох съвестта си,
нагазих във калта на подлостта.

Баща ми се учудваше, загдето
в делата си е почнал да слабее,
че неговият зов за добротата
по-малко вече в хората живее.

Веднъж си спомням, сякаш вчера беше,
почувствах, с мене стават чудеса,
баща ми със орлите си кръжеше, 
следеше ме от своите небеса.

Но продължих със бога на разврата
към следващата крепост на честта,
най-трудната - високо в планината,
творение на моя горд баща.

На злото богът беше там оставил
едно момиче бедно - сирота,
но богът на доброто бе прибавил 
в чертите му неземна красота.

Дарило любовта си то чудесна
на момъка най-храбър, работлив,
съдбата им била небесно чиста
и слънце сред народа подъл, див.

Та богът на разврата ми заръча
да помрача аз святата любов,
със подлост влюбените да разлъча,
най-глухите за неговия зов.

И обещах, че няма да живее
любов красива между две слънца.
Отрова в празника им ще налея,
за да почерня техните сърца.

Но любовта им беше толкоз силна,
че дълго мъчих се напразно аз.
Почувствах, че над праведна невинност
не ще простра сам подлата си власт.

Тогава пак от бога на разврата
изслушах аз за случая урок.
Така отново победих баща си,
постигнах си целта за кратък срок.

Вселих във техните най-близки хора
и завист, и омраза, и злина,
и те сами изпратиха жениха 
в изгнание в далечната страна.

От покровителите бях похвален
със лицемерни божии слова
и повече отвсякога разпален,
жадувах за божествени права.

Но всичко вече бе разбрал баща ми
и върнал се пред неговия трон,
изплаших се, трепереше сестра ми
и пред гнева му сторих аз поклон.

От него се разтресоха скалите,
разтърси се и мрачният простор.
Разляха се в полетата реките
от бащиния гняв за тоз позор.

"Деца престъпници съвсем не искам,
проклети вий завинаги да сте,
аз злото между хората потискам,
а тука то край мене си расте.

Ти, дъще моя, дето вечно плачеш
над хорските неволи и тегла,
но никога не можеш да помогнеш
със твоята престъпна доброта,
животно ти да бъдеш сред горите,
сред дивите жестоки зверове.
Над всяко зло проливай ти сълзите -
да бъдеш там безкрайни векове.

Да бъдеш ти красива, бързонога -
страхливата, плачливата сърна,
да плачеш там от всякакви тревоги,
тъй както и над хорските тегла.

А ти, престъпни сине, дето знаеш
да лъжеш и да скриваш подлостта,
проклет да си и вечно да се каеш
в горчилката на свойта самота!

От днес нататък моя дъщеря
и верен син ще бъдат тия, дето
достойно съхраниха любовта
напук на подлостта ти във сърцето.

Ще бъдат тук, където вие бяхте,
до трона ми - просторите превзел.
Девойката ще бъде нежно цвете,
а момъкът - най-смелият орел.

А ти, престъпни сине, дето щеше
да бъдеш бог над всички богове,
ти, който всички към разврат зовеше,
предал нелепо своето сърце,

да бъдеш тук, където те ще бъдат,
живеещи в любов и красота,
от тях да бягаш и да си припомняш
за миналото си и мерзостта...
Да бъдеш тук животно сред скалите
(живота си тук всеки би проклел)
да те е страх от бурите, мъглите
и от мъстта на смелия орел.

И вечно тук по острите върхари,
от моя гняв позорно да трепериш,
а идеш ли в горите ми прастари -
и там желан приют да не намериш.

Да те прогонват диви зверове
и ти отново тук да се завръщаш,
където страшно бурята реве,
където страх и мъки ще преглъщаш.

От заклинанията му сурови
превърнах се в самотния Архар,
свободен уж, без всякакви окови,
но с мъката да бъдеш без другар.

Край мене нежно цветето цъфтеше
по волята на моя горд баща,
с любовната си красота то бдеше,
не пускаше в сърцата подлостта.

То живо е, цъфти красиво още,
орел над него влюбено кръжи,
завиждам им, самотен и разкаян,
но чувството ревниво не теши.

Понявга слизам долу, със сестра ми
се срещаме край горската река,
но бързо, безпощадно ни пропъжда
гневът на непреклонния баща.

Понякога към мене милостив е,
далеч отпраца смелия орел.
Тогава аз спокойно от скалите
се вглеждам гордо в синия предел.

Блаженство миг. Позора си забравям
и отчаяние не ме мори,
във спомените святи аз се ровя,
където мойта праведност цари.

Но скоро със орела долетява
пак бурята във моята душа
и стряскам се, товар ми натежава,
проклинам с мъка своята вина.

Ей, вие, мили хора от полето,
разказах ви за мъката си аз
и малко ми олекна на сърцето,
причастието пиех в тоя час.

Пазете се, че всеки грях е страшен,
той идва тъй, като неканен гост,
без шум той идва в пътя си безпрашен
и силен е с безумства и със злост.

И не със сълзи се от зло пазете
като безпомощната ми сестра.
Не скланяйте глава, а се борете
със черното в човешката душа.

Че богът горд на правдата велика
и властолюбците, и плахите сърца
на съд жестоки скоро ще повика,
за да проклинат грях и суета.

Не грохвайте, бъдете държеливи,
безстрашни във великата борба,
така ще сте доволни и щастливи
и чиста ще ви бъде съвестта!

* * *

Живея си самотно сред скалите,
без жаждата да бъда нявга бог...
Дано ви бъде за поука в дните
животът ми - суровият урок.

18.Х1.1951 г.
с. Ласкарево

© Кръстьо Хаджииванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.12.2001, № 12 (25)

Други публикации:
Кръстьо Хаджииванов. Възкръснали песни. Благоевград, 1998.