Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРЕСЕЛНИЧЕСТВО
(Някои размисли върху българската емиграция след промените)

Константин Димитров

web

Eмиграцията - това е погребение, след което животът продължава.
Тадеуш Котарбински

Да се пише за емиграцията, е трудно и рисковано, но достойно начинание - особено когато подтикът за това иде някъде от дълбините на сърцето, където с времето се е превърнал в нравствена повеля. Немалко години живях в чужбина като частица от емигрантската вълна непосредствено след промените. Волю-неволю, през целия този дълъг период в мен протичаше непрекъснат процес на самоосъзнаване и самопреценка, изострен от липсата на привичните за родната среда опори. Бих желал да споделя плодовете от него.

Независимо дали осъзнаваме това или не, принадлежността към българската образована прослойка натоварва с особената отговорност, която интелигенцията е носела в нашата нова история. В този смисъл фактът, че съвсем неотдавна стотици хиляди образовани българи се пръснаха по света, повдига редица смущаващи въпроси. Такива са например въпросът за стойността, която - в нашето време на глобализация, човешки потоци, рушене на авторитети и индивидуализъм - имат свещени доскоро понятия като "родолюбие", "вярност", "жертвоготовност", "мисия в обществото"; дали времето след промените беше наистина толкова тежко, че да оправдае напускането на земята, в която човек се е родил; и най-сетне - какви последици имаше това за преселника и за обществото като цяло. И смятам, че подходът към тях няма да е пълноценен, ако не надхвърлим строго националното и не засегнем най-важните за всеки човек въпроси, а именно - кой съм аз, какво зная за себе си, кое ме кара да постъпвам по един или друг начин и какъв е изобщо смисълът на моето тъй кратко съществувание. Ако не погледнем на нещата от този ъгъл, рискуваме всичките ни разсъждения да останат най-много едно внушително опростенчество. С други думи, ако на преселничеството се гледа не с оглед на цялостното битие на човека, а само в народопсихологически и исторически план, или още по-лошо - като явление, обусловено от чисто обществени и стопански причини, нещата ще се видят не такива, каквито са, а огрубени и изкривени. Като обществено явление, преселничеството е обект на статистики и анализи; но те не постигат същността, защото негов субект е непостижимо, тайнствено, неподдаващо се на умозрение същество, наречено човек, а единствено от перспективата на тази тайна можем да се надяваме да разберем поне приблизително българското преселничество отпреди двадесет години насам. Естествено, невъзможно е, така заявен, въпросът да бъде вместен в няколко страници: тук той може да бъде представен само най-общо с надеждата изложеното да послужи за основа на по-нататъшни лични разсъждения и разисквания.

Когато казвам "образована прослойка", си давам сметка, разбира се, колко е неточно да се поставя знак за равенство между образован човек и "интелигент" и че вещината, в която и да е област на знанието сама по себе не предполага широк личен хоризонт, нравствено мерило и гражданска позиция. И това особено силно важи днес. Независимо от това, аз преднамерено разглеждам образованата прослойка като едно цяло, защото така силно изпъква до каква степен в България е налице разрив между образованост, от една страна, и нравственост и гражданственост, от друга; да не говорим за бездната, която лежи между образованост и мъдрост - неща, които някак си естествено винаги са се отъждествявали у нас. И на фона на тази нерадостна картина, с по-голяма сила да изпъкне императивът, че такъв разрив не би трябвало да съществува. Благородството, както казва известната сентенция, задължава. Развитието на интелекта автоматически предполага задължение за равностойно нравствено равнище и придобиване на задълбочен и осъзнат мироглед; в противен случай натрупаните професионални знания не могат да послужат за нищо друго, освен за получаване на повече блага, за постигане на по-високо обществено положение и затъване в самомнение и еснафщина. Ето в това се състои, по мое мнение, абдикацията на нашата нова образована прослойка от своя свещен нравствен и обществен дълг - акт, ужасяващ със своята лекомисленост и едновременно - предизвикващ състрадание поради това, че е извиняем. И масовата емиграция в чужбина е едно от проявленията, може би най-драматичното, на екзистенциално и обществено равнодушие. В този смисъл, следва да се запитаме колцина от тези, които заминахме бяхме, ако не друго, то поне романтици-авантюристи и колко - просто безсъзнатели "мигриращи птици", литнали към топлите страни.

В духа на гореказаното, нека сега се съсредоточим върху причините. Оставяйки настрана анормалната политическа и стопанска обстановка, която сама по себе си представлява много сериозно основание, смятам, че напускането на толкова много образовани българи се дължи на няколко основни причини. Преди всичко, това стана поради непознаване на своята човешка същност, тоест на това, което би трябвало да разбираме, когато казваме "аз", и което може да бъде разкритo само в светлината на вярата. На второ място - поради разрушаването на доброто в нашата родова и гражданска традиция - процес, достигнал своя връх при тоталитаризма; и най-сетне - поради непознаване какви тежки последици има разкъсването на връзките с Родината. Уверен съм, че ако у хората живееше вяра, ако не бяха лишени от чувство за родова и гражданска принадлежност и най-сетне - ако имаха по-добра представа за последиците, нямаше да се стигне до такова масово изселване, а енергията и личните им способности, вместо да отидат за еднолично и самоволно "спасяване", щяха да намерят своето по-достойно приложение.

Основният елемент в състава на съвременната ни образована емиграция беше човекът от залеза на социализма. Много често той носеше високи професионални и човешки качества, но за съжаление едновременно с това беше жертва на бездуховност и съпътстващите я вътрешна разкъсаност, липса на самосъзнание, едностранчивост, отрицание, нравствено слабосилие, черногледство и чувство за безсмислие - явните симптоми на поколение, расло в условия на обществен и традициен вакуум, пряко изложено на нереални митове и упадъчни веяния, които беше поемало по инерция, или като отпор на повсеместното идеологизиране. От друга страна, в голямата си част ние бяхме децата и внуците на онези същите млади хора, напуснали навремето родните си места по посока на големия град в търсене на по-добри образователни и професионални възможности. Синове и внуци на преселници, и ние на свой ред бяхме потенциални преселници. И тъй като разкъсването на корените не е явление само от две поколения насам, а е по-скоро правило в трагичната българска нова история, както градската семейна и обществена традиция, така и селският патриархален бит бяха почти напълно унищожени. И този факт дълбоко беляза нашето поколение. В условията на новия градски живот, на смяна на живо предаваните, ясни родови и граждански ценности, в най-добрия случай дойде сладко-отровна смесица от отвлечен хуманизъм, естетизъм, нихилизъм и индивидуализъм, а в немалко случаи открилия се вакуум бе завзет от пошъл хедонизъм, еснафщина или просто от мъглата на безсъзнанието. И когато дойде тъй наречената промяна, ние вече бяхменаучени на отвращение и безверие пътници - отвратени от политическите машинации, обезверени във възможностите за подобрение, обидени от това, че не сме признати "по достойнство"; лишени от силата, която дават вярата, родът, идеалът, изпълнението на дълга, честната гражданска изява; "запалени" от шанса да променим радикално живота си; увлечени от набиращата мощ преселенческа лавина; изпълнени с огорчение от десетилетията, както твърдяхме, диктатура - въпреки че, ако трябва да бъдем справедливи, нашето поколение се оказа най-облагодетелствано от положителните страни на тоталитарния режим. Предишните поколения - и нашите живи, и нашите мъртъвци - мълчаха. Обществените канали за предаване на духовни ценности бяха прекъснати. Бяхме погребали идеологемите от близкото минало, но настоящето предлагаше само хаос. Ето защо, в нашия мироглед нямаше как да съществуват понятия като ценност на страданието, ежеминутно отстояване на доброто, злотърпение, прошка, жертвоготовност; отсъстваше също възможността за смисъл, надвишаващ личните чувства, мечти и разсъждения; представа за Родина извън гръмките лозунги или тяхното отхвърляне... Това, което е горяло в сърцето на Ботев, когато заявява на своето първо либе, че за него е "сладка почивка" да положи кости за Отечеството, столетие по-късно бе изгаснало в сърцето на космополитния български интелигент: той чисто и просто (нека ми бъде простена дързостта) грабна своето либе и двамата хукнаха за чужбина.

Както казва един философ - най-голямо лекомислие човек проявява при двете най-значителни решения в живота си, а именно - при избора на брачен партньор и на професия. Смятам, че същото в голяма степен може да се каже за емиграцията след промените. Едно зряло решение изисква от човека ясна представа за своите отговорности и приоритети, за основата, върху която се гради животът му, за причините и за последиците от неговото решение, както и голяма бдителност срещу илюзиите и внушените отвън чувства. Освен това, стъпка от такова значение в никакъв случай не бива да бъде предприемана самоволно, без съвета на хора с доказана мъдрост. Но най-важното е, че за вземането на едно подобно решение преди всичко би трябвало да се изхожда от основополагащите нравствени начала. В този смисъл, едно действие от такъв характер не може да бъде припряна реакция на чувствата "срещу" нещо или пък бягство от източника на огорчението. Рано или късно, последиците от това са пагубни. Не бива да се забравя също неотменимия закон, че верността на началата се проявява чрез жертви и че наградата за такава вярност никога не е по-добро материално обществено положение, нито повече признание, а единствено - неразбиране, преследване, страдание и загуба. Всеки, решен да живее според истината, трябва да разбере и приеме този закон, каквото и да му струва това.

За съжаление обаче, мнозина от нас в разочарованието си от "убийствената" българска действителност с учудваща бързина се поблазниха от това, че широкият свят изведнъж, макар и нелесно, бе станал достъпен. По стар дуалистичен обичай, изконното иначе право на човека да търси нови хоризонти се превърна в абсолют; непознатото придоби приказни черти, а родното отмиля и стана източник на огорчение и досада. С една дума - хората бяха обхванати от нещо, наподобяващо масова психоза: все повече от тях решаваха, че "не издържат повече" и заставаха на опашките пред дипломатическите представителства.

Не бих искал да оставя впечатлението, че смятам онези времена за не чак толкова тежки, поради което следва заминалите да бъдат заклеймени като опортюнисти. Не само съм далеч от тази мисъл, но това направо би било заблуда. От друга страна, дълбоко във всеки човек се крие номад, откривател, търсач, бунтовник и това е особено силно у младите. "Който не е пътувал, той живее живот, пълен с предразсъдъци", гласи една китайска поговорка. А и едва ли е лесно за един лекар например, измъчен от липсата на подкрепа и материални средства, да откаже възможност, която не само ще го измъкне от недоимъка, но и ще му позволи да работи при несравнимо по-добри условия. В онова време, а и днес, честните хора в България преживяваха и продължават да търпят голямо унижение и в известен смисъл са прави да твърдят, че живеят като емигранти в собствената си родина. Но животът навсякъде по тази земя е тежък; единствено различна е степента, в която осъзнаваме този факт и отношението ни към него. На всеки по-чувствителен човек рано или късно му става ясно, че щастието в края на краищата не се крие в по-голямото благосъстояние, удобство, ред и подсигуреност; не се крие и в натрупаните опитности и впечатления; в голяма степен - не и в професионалното самоосъществяване, колкото и да ни се струва, че е така. Което, разбира се, не означава, че е в отсъствието на тези неща, а по-скоро - че няма пряко отношение към тях. Това, което със сигурност осъзнаваме, рано или късно, е, че щастието не е свързано с вещественото, нито дори с общественото, а със сърцето - с онова, което обикновено разбираме под "вътрешен мир". Ако човек живее във вътрешен мир, външните обстоятелства - добри или лоши - престават да имат решаващо значение за отношението му към живота. И тъй като тук говорим за лошите - едно е нещата да вървят на зле, а друго е, вместо да допуснем да диктуват нашите чувства и мисли, подтиквайки ни към отчаяни постъпки, да заживеем живот на надежда, дълг и - нещо много важно - на благодарност; живот непороден, независещ и неунищожим от външното; живот със съзнанието, че сме призвани да вложим своя малък дан в промяната към по-добро, па било и само като достойно престрадваме злото.

Но не е ли утопия това? Къде е прагът, от който положението става наистина нетърпимо и заминаването се превръща в задължение, или поне във въпрос на елементарно самосъхраниение? И възможно ли е човек ей така, от самосебе си, да заживее живот, "брониран" от външните обстоятелства, особено ако досега е живял със съзнанието, че може да ги предвижда и наглася? Опитът на онези, които са дръзнали да го направят, показва, че рано или късно човекът или отстъпва, отчаян пред лавината на обстоятелствата, изпадайки в безизходица, или, за да се опази, загрубява - в смисъл, скрива се във всякакви лъжливи житейски "убежища", като например самовнушение от типа на "всичко ми е наред", произволни начинания, повече или по-малко контролирани пороци, екзотични духовни "опитности", "зариване" в работата, търсене на разнообразие заради самото него и т.н. Други, които отказват да приемат предишните две житейски "клопки", в своята непримиримост се опитват да променят обстоятелствата като прибягват до насилие, с което раняват околните, а най-вече - самите себе си. Но най-често срещаната реакция пред неуспешния опит да се постигне "лична независимост" е, че човек просто махва с ръка и заживява така, като че ли такъв опит никога не е съществувал. Приема победата на живота над себе си и занапред е зает с това да бяга колкото се може по-далеч от мисълта за своето поражение.

Тогава какво? Нима осъзнаването, че сме същества слаби, ще оправдае отстъплението, саморазрушението, бягството, скачането от илюзия на илюзия? Има ли такова място на небето, на земята или под нея, където да можем да се скрием от самите себе си? Тъжни играчки на болката ли сме ние? Откъде да почерпим сили, за да издържим, когато сме се изправили върху отломките на собственото си време и живот?... Тежки въпроси. Но за наше щастие, в сърцето на човека има едно неунищожимо, да го наречем "златно" зрънце, което, колкото по-безнадеждно изглежда положението, толкова повече надежда излъчва. Има някакъв праг, отвъд който злото, мръсотията, покварата и цялата безпросветност, които те натрапват, биват отхвърлени, просто защото са лоши и неприлични. Има нещо в човека, което, отвъд всякаква логика и очевидности, настоятелно нашепва, че под пластовете мъгла и мръсотия в най-големите си глъбини той е добър и че доброто е неговата единствена същност, смисъл и кауза. Но, мисля си - колко е трудно човек да се откъсне от смазващото страдание и просто ей така - да повярва "в доброто", и то не само в доброто в себе си, но и в другите! Особено, както казахме - за човека без корени и за милионите "зомбирани" от нашето безбожно съвремие... Но дори такава вяра в доброто "по начало" е незащитена от провал, защото и тя може да бъде използвана за вършене на зло. Примери - безброй. Ако в доброто не се види знака, че то е само искрица от някакво изначално, могъщо и всеобхватно Добро, което се проявява, или поне иска да се прояви, чрез всекиго от нас, такава неясна, самоцелна вяра лесно може да бъде впрегната в полза на злото. Но ако ние, след като сме открили и заложили на доброто, не спрем дотам, а потърсим неговия Първоизточник и бъдем смирени и търпеливи в своето очакване, рано или късно ще пием направо от Него. Ето тогава вече ще придобием несъкрушимата сила, защото тогава обстоятелствата загубват властта си над нас, отстъпвайки позорно; тогава започваме истински да обичаме всички - себе си, близките, далечните и дори своите врагове; тогава, по някакъв чудесен начин, всяко зло се превръща в повод за преумножаване и пребъдване на доброто...

...Но да се върнем към основния поток от мисли. Ако сме справедливи, би трябвало да признаем и благотворното влияние на новите страни, в които заживяхме. Не поставям под съмнение големите ползи от живота в странство, но следва да се замислим в името на какво са те. Ако главната цел за човека се изчерпва с това да си потърси място на земята, където да постигне по-добър материален живот и получи повече уважение, осигуреност и по-добри работни условия, излиза, че преселничеството е най-прекият път към щастието. Това обаче, както се видя по-горе, не е така. Но ако той осъзнава живота си като мисия, надхвърляща тези цели, и вижда особен смисъл и дълг във факта, че се е родил на определено място, сред определени обстоятелства и хора; и че, колкото и трудни да са те, той или решително отказва да приеме мисълта за заминаване, или, ако заминаването наистина се окаже неизбежно, ще впрегне всяко материално, духовно или културно "забогатяване" в чужбина в услуга на своето призвание. Защото в края на краищата - по думите на Йов - голи сме дошли на този свят, голи ще си и отидем. И единственото, което ще оправдае този кратичък живот е дали сме разбрали защо живеем и дали сме останали верни на своя дълг.

Ние заминахме, но дългът ни остана. Едва ли мнозина от онези, които се пръснахме по света, осъзнаваха, че се приспособяват с лекота, образоват се за рекордни срокове в непривични доскоро области и показват учудващи умствени и художествени качества именно защото са синове и дъщери на българското племе. И че, независимо от големите ни национални пороци, това означава отговорност. От друга страна - едва ли, улисани в ежедневната битка за този път "белия" емигрантски хляб, са имали време да помислят за хората, на които са задължени - например за своите всеотдайни учители и лекари, които днес мизерстват като пенсионери; да не говорим за родителите, на които досега никой никога не е могъл да се издължи. И не на последно място - за историческия дълг пред онези българи, благодарение на които днес можем да се наречем народ. Немалко от тях са мъченици, живели и жертвали живота си за едната чест - лична, национална и обществена, като в замяна са получавали само неблагодарност и поругание... Смятам, че би било излишно тук да изброявам имена.

Моето лично впечатление е, че улисията в чужбина не само не позволява на човека да "задълбава чак толкова", но и че такива мисли направо биха му вредили, тъй като само подкопават увереността в смисъла на житейското дело, в което е вложил толкова усилия и жертви. Казано иначе - забързаният живот в чужбина не оставя много-много време за признателност.

С две думи - независимо дали го осъзнаваме, или не, ние си оставаме длъжници на България, на хората, благодарение на които тя е оцеляла и, естествено - на своите родители и близки. В съвременния свят - свят на себичност, относителност, разпокъсаност и плитки корени, такива "сантименталности" звучат едва ли не смешно. След толкова безобразия, извършени зад паравана на родолюбието, да се говори така, е едва ли не признак на наивност, или най-малкото - на тесногръдие; а що се отнася до най-близките - често именно те ни нанасят най-дълбоките рани... Но, мисля си - не показва ли самият факт, че щом с родолюбието се злоупотребява тъй успешно, то е много близо до сърцето? А колкото до хората - раните, които са ни нанесли, са чудесен повод да се замислим за раните, които ние самите сме нанесли на другите.

Та - дългът ни към Родината не може да бъде пренебрегнат, защото, ако сторим това, неизбежно ще пропаднем в отравящ душата цинизъм.

Не се съмнявам, че много от заминалите са осъзнавали съдбовността на своето решение. Но също така - смея да твърдя, че мнозина поеха, тласкани от прибързано чувство за обида, или се поддадоха на натрапчивата мисъл, че "другите", видиш ли, се борят и правят нещо с живота си, докато те стоят и "тъпчат на едно място и се оставят да ги тъпчат". По някакво странно изкривяване, на тръгналия в неизвестността се гледаше като на някакъв смел откривател и въпреки болката си, повечето приятели, роднини и родители горещо подкрепяха това решение. Да се замине в странство, се превръщаше във въпрос на престиж. То съвсем не беше лесно - трябваше да се преодолеят куп препятствия, да се вложат немалко сили и средства, което допълнително изпълваше напускащия със самочувствие и вяра в избраната цел. Всевъзможните трудности продължаваха и след пристигането на новата земя - къде повече, къде по-малко, първите най-малко пет години преминаваха в постигане и затвърждаване на тъй желания законов и паричен статус. Ако желае да просъществува на новото място, новопристигналият трябва да даде гаранция за трудова и гражданска благонадеждност, което го принуждава най-строго да се съобразява със законовите изисквания. Неща като оставането, запазването на постигнатото положение, спестяването на някоя пара за семейството, борба за документи и подобни стават цел и смисъл на съществуването. Някак неусетно, приспособленчеството обзема живота на човека и той започва да се движи в тясната парадигма на работа, статус, пари, семейни грижи; и всичко това - сам и в чужда среда, което поглъща изцяло силите му. От друга страна - всеки успех в тези области го изпълват с едно непознато досега самочувствие, особено на фона на мисълта "далеч нямаше да стигна дотук, ако бях останал".

Но фактът, че в чужбина човекът е принуден да живее изцяло земен, обезличаващ, себичен живот - какъвто, между впрочем, е изобщо духът на нашето съвремие - не отменя също така и друго едно задължение - да се запита кой е той всъщност, кое е неговото истинско "аз" и кое придава смисъл на неговото съществуване тук. Известно е колко лесно човек може да живее, загърбил тези най-важни за него въпроси. Бягство от себе си е по начало неизлечимата болест на съвременния човек, не само на преселника. Но отсъствието, както споменах, на сантименталните и битийни опори, които в Родината правят безсъзнанието дори приятно, в новата среда прави въпроса за съществуванието особено отчетлив и болезнен. Защото, както преселникът живее откъснат от Родината, така днешният човек "живее" откъснат от жадувания истински живот. В този смисъл - именно в откъснатостта от Родината се съдържа неповторимият шанс да узрее духовно... Боя се обаче, че вследствие на дългите години духовен упадък, безначалие и материализъм, днешния образован българин, независимо от големите си качества в професията и нерядко, високата си начетеност, не само няма представа за важността на въпроса за смисъла на личното съществуване, но в много случаи - че такъв изобщо съществува. Ето защо днес вътрешните му опори са далеч по-плитки и неустойчиви от уж остарелите възрожденски добродетели и самооценката му се гради не на нравствено-духовни основи, а изключително на неща като професионален и обществен престиж с материалната им равностойност, както на понятия като "свобода", схванати в строго социален или произволен смисъл. Тежка е цената на това да се живее тъй ограничено, но малцина, за съжаление, осъзнават това навреме.

Нека горните разсъждения не прозвучат като присъда. Нелепо е тук да се говори за виновни. Когато потегляхме на път, ние просто не можехме да бъдем други, защото нямаше как да знаем, че сме жертва на духовно невежество, клишета и илюзии. Възпитани поновому, ние нямахме представа за силата, произтичаща от вярата, принадлежността и задружността. И мнозина от нас продължават да не усещат разрушителния процес, коварно протичащ дълбоко в тях, защото външното, очевидното, вещественото и умозрителното продължават безпощадно да натрапват представа за здраве, свобода, успех и... безсмъртие.

Съвсем бегло засягам изключително болезнения въпрос за цената - за влиянието на живота в чужбина със своите културни, климатични, езикови и обществени особености върху душата, на влиянието на откъснатостта върху децата на емигрантите и брачните отношения, за смесените бракове, за въпроса за самотата и незаглъхващата раздвоеност, за тежкото чувство за нереалност, което поражда общуването през хиляди километри, за ефимерните и болезнени завръщания, отпътувания... Правя го умишлено, защото знам, че който е преживял или преживява това, няма нужда от думи, а останалите могат да предположат за какво става дума. Друга важна тема би била за ролята на родителите при заминаването и за това как понасят раздялата, или за това защо, независимо от еднаквите условия, едни хора заминаха, а други - не, едни се върнаха, а други - не; за страха от завръщането, за това, какво точно разбираме, когато говорим за "Родина"... Въпросите са неизчерпаеми.

* * *

Бих казал в обобщение, че масовото преселение на образовани хора, и то без драматични причини за това като война, преследвания, епидемии и т.н., ясно разкрива, че България се намира в дълбока ценностна криза; нещо повече - че е силно засегната от процеса на обезчовечаване на човека във всемирен мащаб. И нито в Родината, нито в чужбина - независимо че в странство са налице по-благоприятни условия за това - образованият българин погледна с необходимата съдбовност на откъснатостта от самия себе си. Това, разбира се, се дължи не на нехайство, а просто защото той е жертва на разрушението на своята народна и родова традиция и най-вече - защото не знае, че само от упованието в Бога извира устойчивостта, отвореността и мира, за които съзнателно или несъзнателно жадува душата му.

 

 

© Константин Димитров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.03.2010, № 3 (124)