НЯКОИ МИСЛИ ЗА СТИХОТВОРЕНИЕТО "ВЕЧЕР" НА АТАНАС ДАЛЧЕВ

Константин Димитров

web

ВЕЧЕР

Аз бродя сам из улицата. Бавно
зад покривите като тях червена
догаря нейде вечерта на запад.
И вперил поглед в нея, аз си спомням.
Тя в този час гори и над Неапол.
На зданията най-горните прозорци,
запалени от нея, ярко греят.
Светлее цял Неаполитански залив.
Като трева, полюшната от вятър,
зелените вълни се носят кротко
и в шумното задùмено пристанище,
тъй както стадо привечер, мучат
и тежко се завръщат параходи.
Стоят на кея хора в пъстри дрехи
и с благослов изпращат този ден
тъй пълно изживян и тъй безгрижен,
но мене там сега ме няма вече.

Тя в този час гори и над Париж.
Затварят Люксембургската градина.
Една тръба звучи призивно, страстно
и сякаш призован от нея, мракът
над белите алеи слиза леко.
Тълпа деца вървят подир стражаря
и слушат във прехлас и нежна радост
възторжената песен на медта
и всякое от тях желай да бъде
по-близо до чудесния тръбач.
От портите, разтворени широко,
излизат хора весели и шумни -
но мен сред тях сега ме няма вече.

Защо не можем наведнъж да бъдем
и тук, и там - навсякъде, където
могъщо и безкрайно бий животът?
Ний непрестанно мрем и бавно чезнем
веднъж от туй место, подир от друго,
докле изчезнем най-подир съвсем.

1930 г.

Атанас Далчев написва това стихотворение едва двадесет и шест годишен. Веднъж прочел тази забележителна творба обаче, читателят не може да не се съгласи за сетен път, че мъдростта не е прерогатив на една или друга възраст - че е дар свише, а не краен продукт от емпирични напластявания. Темата е прастарото противоречие между онова, към което се стремим, и това, което е по слабите ни сили; между радостите на бурния живот и плашещото мълчание на смъртта, между изконния стремеж за пълнота и веригите на времето и пространството... Тема стара, тема основна за поезията. Но, оставяйки настрана чудесния начин, по който е третирана, нека се опитам да очертая, воден от Далчевата поетична мисъл, преображението, което често претърпява духът на човека след сблъскването си със загадката за смъртта - преображение, за което има безброй свидетелства, но за което ние самите често не си даваме сметка.

Като начало бих помолил читателя да обърне внимание на един основен за интерпретацията на творбата факт: вечерта в Далчевото стихотворение не представлява постепенно падане на тъмнината, на мрака, а точно обратното - тя, парадоксално, е една "червена" вечер, която "догаря", "гори"... Хронологически свързваме вечерта с онази кратка част между деня и нощта, когато притъмнява и предметите губят очертанията си. Залеза свързваме с деня, а не с вечерта.¹ Но не само това - Далчевата вечер, от една страна, "догаря", но от друга - расте по яркост и интензитет, запалвайки физическите предмети (на зданията най-горните прозорци "яко греят"; заливът "светлее", а не очакваното "тъмнее"). Ако се следва точно значението на думите, би трябвало да очакваме един догарящ ден, или едно горящо слънце и не бихме свързали тези епитети с вечерта. Но при Далчев - експресиониста, понятията се обръщат и сливат; и в резултат на това чудно сплавяне вечерта приема знаменателния, архетипен облик на огъня, на слънцето. Една "горяща", "догаряща" вечер вече няма нищо общо с мрака. Всъщност тя е антитез на мрака, който във втората строфа пада едва след като тази "горяща" вечер си е отишла.²

Та тази архетипна, "червена" и "догаряща" вечер ни разкрива едно знамение. Дори нещо повече - тази чудна асимилация на деня и светлината от вечерта създава усещането, че това е последната, апокалиптичната вечер, събрала в себе си целия потенциал на съзнанието, че над земното ни съществуване за сетен път се спуща завеса. Едни разгадават това послание - призив всичко час по-скоро да се завръща към изначалния си дом, а обърнатите с лице към Бога хора да изпратят с псалми на уста отсамното битие и да посрещнат своето истинско, оттатъшно битие:

...Други обаче, подтичват, весело и безпаметно, подир омайните звуци на тръбата на вълшебния свирач - тръбата, призоваваща мрака, към своя Хадес³. Те са весели и непоколебимо уверени, че в края и на тази нощ неизменно ги чака поредното утро, когато "Люксембургската градина" на живота отново ще разтвори портите си:

Но щяха ли тези прекрасно нарисувани картини на вечерта в Неапол и Париж да имат същото въздействие, ако в края на всяка от тях не проехтяваше разтърсващото: "но мене там/ сред тях сега ме няма вече". И кой е безименният град, по чиито улици броди поетът сега? Като че ли безразсъдно разхищава художествения си гений, създавайки две завладяващи експресии с единствената цел да ги разруши с една фраза пред очите на обаяния до този момент читател. Не е без значение, че поетът повтаря този нихилистичен ритуал на два пъти - сякаш да не остане и следа от съмнение, че е преднамерен. Като че ли колкото по-завладяващи са тези картини, толкова по-длъжен се чувства безапелационно да заяви, че той, техният създател, вече е неспособен да се пренесе в света на бляна-спомен. За него и едното, и другото място (Неапол и Париж) са вече чужди - и не само защото времето и пространството са изправили пред него непробиваема преграда⁴, а защото произнеслият тези тежки думи вече е друг човек. Това е мъж, обвеян от трагичното познание за мимолетността на живота. Той е получил екзистенциалното си кръщение и това безвъзвратно го обрича на духовен аскетизъм. За него вече е невъзможно да се поддава на примамните образи, които въображението рисува, да търси в тях родина. Но дори да имаше властта да разкъса оковите на времето и пространството, той чувства, че за него, белязания от познанието за смъртта, вече е немислимо да стане част от "безгрижно" бликащия живот. Вълшебните картини, към които го тегли въображението, се разбиват о строгия кодекс, обвързващ прозрелия. Той е постигнал освобождение, но това е свобода тежка, отговорна, болезнена, пророческа - свободата на осъзналия тленността на всичко заобикалящо го. И в този съдбовен момент, когато, след блясъка на деня, над човечеството се спуска мракът на историята, поетът-странник заявява, че за него е невъзможно да се смеси не само с веселите безгрижници, напускащи "парка" на живота, но също и с другите, пълноценно изживелите дните си, изпращащи своя век с хвалебна песен... Отделен и от едните, и от другите чрез тежкото съзнание за неизбежността на смъртта, той се оказва в положението на "свръхчовека", на "богочовека" - самотен свидетел на драмата на времената. Духът му не намира покой - той вече не може да се отъждестви нито с определено място, нито с определена група хора, нито с определено време. В този върховен миг, когато призивно гори вечерта, той не е в нито един от двата града, нито на което и да е друго място. Той даже не е на самата улица, по която броди само тялом. Погълнат изцяло, вперил поглед в "догарящата" вечер, неговият дух е някъде другаде...

...Но къде? Нима тук лесно ще се съгласим с основната теза на творбата, кристализирала в последните три реда? Нима читателят с усет и познание на духовното ще остане в удобната, отровно-сладка, тясна и до безкрайност разоравана от съвременното изкуство идея за абсурда на екзистенцията? Нима, именно с очите на духа, зад безпросветното няма да види голямото послание на творбата и онази светлина, която несъзнателно излъчва страдното сърце на поета? Или - нещо още по-неприемливо - ще заеме фарисейската поза на единствено осенения от Голямата светлина, струяща свише? Няма ли да предположим и да признаем - заедно с Паскал - че "сърцето има мотиви, които умът не познава"? И да се изпълним с признание за дълбините, които ни се откриват чрез блестящата творба на един тогава млад мъдрец?

...Ключът към въпроса за нашата духовна принадлеждност ни го дава Далчев още в самото заглавие на творбата - в ослепителната, всезапалваща светлина на неговата вечер. Слети с нея, ние сме едновременно навсякъде, защото това са пламъците, огряващи, изпълващи и пречистващи тоталното човешко битие - и в личностен, и в общочовешки план, до свършека на времената. Нас вече ни няма нито "там", нито "тук", защото тези понятия са неприложими за духа; защото, осъзнали надматериалното и надвременното битие, всичко, което е събитийно и временно отпада. Ние сме едновременно и там, и тук, и на всички места наведнъж. Не сме в нашия Неапол и Париж на спомена, нито само в града, по чиито улици вървим, защото чудодейните пламъци на изначалната вечер са превърнали всяко духовно селение в ослепително грейнали "Париж" и "Неапол"... И ето - асимилирани от всепречистващия пламък на изначалната вечер, сърцата ни получават второто си, огнено кръщение. Вече не сме самотни бродници в студените вселенски пространства, не сме "богочовеци" от ницшеански тип. Богоуподобили сме се и това е срутило всички прегради между нас и мирозданието. Отново сме станали "човек" - осиновен, възстановен, приет, съпричастен, неразривно свързан с мирозданието... Ето това е откровението, избухващо от драматичния, сриващ контраст на това "но мене там/сред тях сега ме няма вече".Откровение хвалебствено, а не умъртвяващо; възстановяващо, а не разрушаващо; носещо надежда, а не униние.

Защото единственото, което придава смисъл на това да си поет (и следователно - човек!) и човек (следователно - поет!) е принадлежността към Духа като първа родина. И тук дори не е нужно авторът да осъзнава, че утвърждава тази принадлежност. Дори често се получава, както в случая на това стихотворение, поетичният герой да изпитва точно обратните чувства - на безпомощност, на сиротност и отхвърленост, на невъзвращаемост на преживяното; когато открито, чак предизвикателно декларира откъснатостта си от всичко... Колкото и да се вглеждаме в творбата, няма да намерим пряко свидетелство за това, че поетът е разрешил въпроса за смъртта, легнал като тежка плоча върху земното съществуване. Няма признак, че мисълта за смъртта го е разтърсила до степен да надхвърли екзистенциалната безнадеждност и да потърси Бога.Но такова пряко свидетелство дори не е нужно - творбата излъчва "жив космос" от всяка своя пора. Внушението за тотално, одухотворено битие струи въпреки (а може би - именно поради) падащия над "белите пътеки" на живота мрак, въпреки тъжното заключение, че сме ограничени, тленни същества, въпреки че сме странници в градовете на живота. По чудесен начин (и този ефект могат да имат само най-високохудожествените творби), едното (в случая - чувството за безмислие у човека) мощно утвърждава точно обратното (неговото приемане и осиновление); и то най-често - независимо от личностните характеристики, убеждения или дори - намерениия на автора. Битката между могъщо биещият живот и наглед мъртвилото на смъртта несъмнено е спечелена от първия - не чрез аргументи, нито чрез тезисно утвърждаване, а по силата на духовните картини-прозрения, озарени и оживени от огъня на тази уж последна "вечер"... Да, ние сме тленни и безпомощни, но ако честно и безостатъчно осъзнаем тази висша истина, ние не бихме понесли самоотричането, което носи, и неизменно бихме зажаднели да бъдем облечени във вечност. Да, тялото и съзнанието ни не могата да бъдат всеприсъстващи, но това е без значение, щом духът ни (истинската ни същност) е обхванат от Духа-знамение, който гори в цялото мироздание и му дава живот. Ний постоянно "мрем" и сме осъдени да "изчезнем най-подир съвсем", но именно тази смърт окончателно премахва разликите между нас, помирява ни и ни сродява завинаги, а възвърнатото духовно родство на Богоосиновените е тържеството над разпокъсаността, която катастрофата на падението породи. На "мъртвата" смърт, която носят мракът на безответната вселена и затворът на времето и пространството, се противопоставя "живата" смърт - смъртта само на онова, осъдено да умре, за да се слеем с изначалния, всепроникващ и животворящ Дух, олицетворен от горящата вечер... Изправен с безпощадна яснота пред мистерията на смъртта, поетът негласно, чрез дара на прозрението ни учи, че не сме вече бродещи странници, преследвани от запалени във въображението ни недостижими образи. Учи ни, че е настъпило времето да се завърнем вкъщи, да се смирим. Да оставим разяждащите въпроси, алчността за вечност, за откровение. Да се слеем с всеоживяващия, всепречистващ Дух. Че думата "съвсем", с която завършва стихотворението, бидейки крайна, е прерогатив само на Онзи, у когото е мярката за крайност, тъй като само Той е Безкрайност.

Отново парадокс - след това уж безапелационно "съвсем", вместо ледените пространства на безнадеждната смърт, пред нас се ширва точно обратното - плодородните полета на истинското, пълно битие. Личността получава истинския си облик и мисия. Пречистен, бродещият дух се е завърнал в пристана на Божията любов. Хармонията е възстановена. Кръгът се е затворил: въпросът е станал отговор.

Мадрид, 16 април 2005 г.

БЕЛЕЖКИ

1. Но тук дори не става дума само за залез. На места имаме впечатлението, че това "горене" е толкова силно, че сме в най-ярките и горещи часове на деня, когато слънцето е в зенита си. [обратно]

2. Може да се каже, че във втория пасаж мракът се спуска по призива на вълшебната тръба и не е част от "горящата" парижка вечер, а по-скоро от нощта. Между Далчевата светлина на "вечерта" и мрака няма полутонове. [обратно]

3. Естествено, тази асоциация между стражаря и "вълшебния свирач" може да се стори произволна на читателя. Картината е многопластова и многоизмерна, има ред излъчвания и това е само една от идеите, на които навежда. [обратно]

4. Нека отбележим, че констатацията за човешката тленност и ограниченост в последния пасаж не е следствие от изпитаната на два пъти невъзможност авторът да заживее в своя блян. Точно обратното - смъртта и немощта на битието са основният напев, пронизващ творбата от първия й ред. Тази основна мисъл е причината за цезурата след първия и втория пасаж; накрая тя кристализира в поанта, след като преди това е била заявена, но по друг начин. [обратно]

© Константин Димитров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.05.2005, № 5 (66)