Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОЙ СТЕ, ВИЕ?

Костадин Даскалов

web

Събота, 23-ти май 1998 година. Симпозиумът продължава. В залата говори французин. Аз още не съм надянал слушалките, но по начина, по който говори, разбирам за какво става дума. Господи, какво наслаждение изпитваше този човек - да говори - сякаш бе хипнотизираща проповед пред смаяните, изпаднали в транс богомолци. Опияняваше се от себе си и от гласа си. Самочувствието му нямаше граници. Вероятно бе величие по фото-теория. Наблюдавах участниците; какво точно е изписано на лицата им, какъв е интересът им, изобщо впечатляваше ме преди всичко какво става в главите на слушателите, а не това какво казва докладчикът. Една дама, изглежда не изтърпя натруфения му стил и му зададе въпрос, който вероятно го затрудни. Помислих си, че е българка, с перфектен френски, и изпитах завист. Всички се втренчиха в нея - как си бе позволила да му задава подобни въпроси. Отговорът му обаче ни най-малко не я впечатли. Стана й скучно, започна да си чопли ноктите, и накрая излезе. Това наистина бе подходящ повод и аз да изляза. Запалих цигара. По-точно помолих за огънче дамата с перфектния френски, на български, разбира се. Оказа се, че е французойка. Завистта ми утихна и аз си избрах най-удобното и стратегическо място, така че да виждам всички; и тези, които излизат от залата, и тези, които пристигат за симпозиума по фотография в зала "Пловдив" на Панаирния град. Очаквах да се появи едно име в областта на фотографията и ме интересуваше с кого именно ще се появи или ще влезе в контакт. Впрочем, това бе и поводът да проявя интерес към симпозиума, независимо че много от нещата наистина представляваха отколешен интерес за мен, особено художествената фотография с помощта на компютърни програми и дигитални фотоапарати.

След 5 - 6 минути всички започнаха да излизат. По едно време един едър мъж, най-малко метър и 90 см, с брада и побелели коси, но с открито, обветрено лице, пристига, а с него и две грациозни, нежни, и много интелигентни създания - едната на около 30, а другата може би над 35. Погледът ми тутакси се насочи към втората. Тя беше с прическа на кок, тъмнокоса, тъмноока, с тъмна рокля от много фин плат, но не натрапващ се като материя, цвят и супермодерен дизайн, а нещо, което обгръщаше много нежно тялото й, и създаваше усещането за свобода, конфорт и лекота на плавните и движения. Очите й бяха изключително умни, толкова искрени, топли и жизнени - все едно бяха на 15 - 20 години. За моя изненада погледът ми бе уловен прекалено бързо, преди още да съм си съставил окончателно мнение. Всъщност, оказа се, че не само аз съм този, който наблюдава и изучава, а и този, когото наблюдават и изучават с нарастващо любопитство, разбира се, без да го забележи никой освен мен, още повече фотовеличията. Нещо повече, когато преминаваше покрай мен, без да се крие, създанието ме даряваше с толкова нежен и подсещащ поглед, сякащ ми казваше: "Хайде - по-смело, бъди джентълмен и не ме принуждавай аз да бъда активната страна". Дори направи така, че най-голямото величие и автор на следващия доклад да разговаря с нея на английски, на около метър, метър и половина разстояние от мястото, където бях седнал в залата.

Докладът или презентацията започнаха с видео материал и снимки. През това време погледът ми се местеше ту към докладчика, ту към лявата част на първия ред, където онова създание бе седнало и така се очертаваха шията й, кокът й, нежната линия, преливаща от раменете към ръцете й. От време на време погледите ни се кръстосваха - само за миг, и после всичко утихваше. Но ето, че един глас ме приземи и накара да се замисля: "Ей, престани с тези погледи, да не съжаляваш. От теб вече се очакват конкретни и преди всичко решителни действия, а ти не си нито величие, нито дори фотограф по професия, а само някогашен любител, и на всичко отгоре, можеш да се "оправиш" единствено на немски. С английския нямаш кураж, а за френски изобщо не може да става и дума".

Чаровна, нежна, женствена, с плавни, грациозни движения, с топъл приятелски поглед, без скрити мисли, без подлички и пресметливи намерения и с нарастващо любопитство, нещо, което направо ме плаши, защото за първи път ми се случва. Какво да се прави - французойката си е французойка, а в тази имаше такава богата душевност и чистота, от която винаги съм изпитвал потребност, а в този период на самота, студенина, враждебност и какво ли още не..., ми се виждаше едва ли не като ангел, като небесно сияние, като балсам за всичките ми рани и страдания.

Докладчикът приключи, а създанието не просто стана от стола, а направо скочи напред така, че да бъде забелязано от всички, и най-вече от докладчика, с бурно, продължително аплодиране и ръкопляскане - изразявайки огромното си възхищение от изнесения доклад, сякаш искаше да докаже на всички останали, че изобщо не си е и помисляла за нещо друго, освен за така съдържателния и впечатляващ доклад.

Това бе последната предиобедна изява. Началото на следващите, ще е чак в 3 часа. Обявена е почивка. Аз не бързам да ставам. Стоя си на мястото. Явно моята тайнственост и нерешителност не я оставят на мира. Става нетърпелива и решава да действа. Идва при нейни колеги точно срещу мен и проявява "такъв интерес" към неща, които явно не я интересуват. Започва да ми припарва. Чувствам, че нещо под мене ври и кипи и всеки момент ще се взриви, ще изригне с огнени пламъци и убийствена лава - изпитвах инстинкта на някаква малка, пъстрокрила и нежна пеперуда, която предусеща, че пламъкът ще я изпепели, но въпреки всичко пак се насочва към него и остава до края, сякаш това е смисълът на живота й; да изгори именно на този ослепителен и магнетичен пламък.

Винаги съм се чувствал като риба във вода на конференции, семинари и симпозиуми. И много пъти съм задавал и най-съдържателните и най-многобройните въпроси. И много пъти тези, които са представяли докладите си и темите, са се чувствали истински провокирани и благодарни за самите въпроси. Но тук имах усещането, че се държа като абсолютен глупак, попаднал в някаква извънземна, свръх интелигентна цивилизация.

А тя, истинската жена в този момент, се чувстваше така разкрепостена и освободена от потискащата власт на авторитетите, на величията и вероятно на собствените си постижения като титли, награди и прочие. В този момент тя бе единствено и само жена - забелязана, оценена и почти обожавана от един непознат, но толкова нерешителен мъж.

Всяко търпение си има край. Моята нерешителност я отчайва. Тя напуска колегите си и застава точно на изхода на реда, откъдето ще трябва да изляза. Няма начин да мина оттам и да не я блъсна, ако не я помоля да се отмести. Втриса ме. Насочвам поглед наляво - към другата страна на реда и се питам какво ли впечатление ще направя, ако се опитам да изляза, не, да избягам. Но мисълта да се изнижа ми се видя прекалено закъсняла и веднага се отказвам от нея. Накрая - ставам от стола и тръгвам към изхода, т.е. към нея: тя е застанала точно срещу мен и ме гледа право в очите, държи ме на прицел, сякаш ще избягам. С всичкия си чар, излъчване на мил спомен сякаш наистина се познаваме отнякъде, а тя не може да си спомни откъде и искрено, най-приятелски ме моли за помощ: откъде точно се познаваме? "Кой сте вие?" - ме пита на кристално чист френски език, а в очите й чета огромното очакване на нещо мило нежно и истинско. "Ето ме, аз съм пред вас. С толкова нежни и приятелски погледи ме обгърнахте и притеглихте сякаш отдавна се търсим, за да се видим отново. Но откъде се познаваме? Е, няма значение. Може би, наистина не се познаваме. Тогава, да се запознаем. Кой сте вие?"

"Кой сте вие?", може би професор по художествена фотография към елитен университет; може би шеф на агенция, с няколко рекламни бюра или просто фотограф с множество награди от международни конкурси. В очите й имаше такава чистота и доверие, направо да паднеш в нозете й. Тя бе изпълнила всичките си задължения и пълната програма; тя бе раздала себе си предостатъчно; бе нахранила светските и професионални лъвове и величия с възхищение, овации и аплодисменти, бе отделила достатъчно внимание на колегите си и сънародниците си. Сега наистина й се полагаше заслужено и достойно внимание към самата себе си; дотук бе изпълнила програмата максимум и това я мотивираше и изпълваше с енергия и жизненост да полети и се отдаде на нещо ново, диво, екзотично и вълнуващо.

Тя бе готова да отвори райските селения, светая светих на богатата си и красива душа и да покаже с неприкрита радост и невероятно настроение всичко, на което бе посветила сърцето и душата си. Там в градината с най-ароматните рози и екзотични цветя, които сама бе посадила и отгледала с толкова топлина и обич. Малките, но така щедро отрупани овошки, с толкова различни, сочни и ароматни плодове, от които щеше да ми откъсне най-сочната праскова или нещо още по-изкусително. После щеше да ме отведе към къщичките на белите, гукащи гълъби, наредени амфитеатрално по дънерите на някогашните огромни дървета, да ги улавя и пуска щедро да отлитат - по двойки в небето. Вероятно щеше да ме въведе в залата, изпълнена с нейни картини, а след това оттатък в другата зала, с нейни фотографии, после в залата с наградите, дипломите, грамотите, медалите и всички останали спомени от международните изяви и преживявания. После щеше да ми разтвори албумите, където тя е в центъра на всички вълнуващи събития като купони, партита или просто прощални коктейли. И после щеше да ми разтвори и... Но преди всичко това, трябваше аз да разтворя себе си...

Вероятно трябваше да я въведа през огромната метална врата от кована мед и желязо, която по необясними причини все още не се отваря и затваря с дистанционно управление. Трябваше да й покажа островърхите кули и бойници на старинния замък с герба, изкован от най-добрия майстор на столетието. После трябваше да я заведа в залата със старинни оръжия, и на първо място, ловни, разбира се, а след това в залата с трофеите, огромните метър и половина и повече еленови рога, множеството препарирани диви зверове и огромни хищници от различни страни и континенти, после залата с множеството фотоси и особено онези, с гигантския носорог, устремил тоновете маса за да смаже всичко пред себе си, летящата пантера във въздуха и прочие, и прочие. След това модерната конюшна с елитни жребци и породи кобили, а онази, най-кротката и пъстра с бяло петно на челото - за нея, за да направим лек тръс около огромното имение изпълнено със зеленина и спокойствие; или в краен случай да я кача на ролс-ройса недалеч - до близките околности, около красивия водопад и планинското езеро.

Кой сте вие? Какво многообразие от символи и съдържание. Сега си спомням как веднъж в едно купе си седя спокойно, а срещу мен едни очи, в които виждам лазурни брегове, кристално чисти води и толкова зеленина и простор, а когато наближихме Пловдив, аз си позволих леко наведен към тези очи да попитам: "С какво се занимавате?" Господи, каква промяна; райските селения мигновенно се превърнаха в невероятно разбушуван ад и понеже бяхме близо до гарата не след дълго тези очи станаха, внезапно грабнаха една кофа, пълна с череши на една възрастна жена и се изстреляха като снаряд към изхода, което щеше да рече, че повече не желаят да ме виждат никога. Навярно, без дори да съзнавам, бях бръкнал в най-дълбоката и незарастваща рана...

Кой сте вие? В този паметен миг, аз стоя на ръба между ада и рая. Всичко, с което може да бъде надарена от бога и от природата една жена, от което изпитвам такъв невероятен глад, толкова жажда, точно в този момент, е тук, пред мен. Сякаш съм в най-красивата, в най-желаната мрежа, и с такова удоволствие бих се пъхнал завинаги. Но за мен въпросите, толкова нежни и искрени, бяха като удари с камшик. "Кой си ти, и за какво си се довлякъл в залата, на симпозиума по фотография. Защо изобщо си дошъл тук? Казвай. Удар с камшик и водопад от проклятия. Стоя като пукал, като най-последния неандерталец, който нито е чул човешка реч, нито е видял жена, та камо ли такова мило и чаровно създание. Чувствам, че пропадам с трясък, но все още не съм стигнал дъното на пропастта. Главата ми бучи, егото - е разпънато на кръст. "Вие сте българин?!" Удар, трясък, проклятие: "Що за неопитомена маймуна си, пукал тъкъв. Ще проговориш ли нещо?" Тъпеех и тъпеех, и тъпеех. "YES", да - казвам на английски, но си давах сметка, че отговорът е повече от излишен. А как прозвучаха за мен нейните въпроси и моите отговори: "Вие сте идиот?!" - да, да, точно така - идиот. "Вие сте тъпо животно, от най-неопитомените?" - да, да, именно, от най, най-неопитомените? "Вие сте умопобъркан?" да, да, най-обърканото и тъпо животно на света и т.н. И най-жалкото и най-подлото беше това, че в отговора ми имаше такава нотка, такава интонация, сякаш тя изобщо не ме интересува и едва ли не направо ми досажда, с нежеланото си присъствие. Този път, наистина, ако имах пистолет, може би щях да направя нещо със себе си. Всички надежди, очаквания, емоции и най-светли чувства направо се сринаха като картонени замъци. Всичко се сгромоляса надолу с продължителен тътен към някаква пропаст и най-ужасното щеше да бъде това, че не идваше краят, а началото на едно продължително и мъчително рязане и късане на парченца, от жалки и горчиви спомени на самопрезрение и съжаление.

Без капчица сили, премазан, с подвита опашка излизам от залата, като презрян и оплют страхливец, напуснал бойното поле, и тръгвам към спирката до х-л "Марица".

Стоя на спирката, скован от комплекси и самопрезрение: не мога да се побера в кожата си, когато по едно време, от другата страна се задава група и тя начело на групата. ИНСТИНКТИВНО ПОНЕЧИХ ДА СЕ ОБЪРНА С ГРЪБ, да не би да дойде при мен самата тя, с прекрасните си очи, и с най-страшния въпрос: "Кой сте вие? Та нима, Вие, сте този, този, който..., Господи.... какво фиаско...", но ето, че те продължават нататък към моста на река "Марица" в посока към Стария град. Размина ми се. Какво всъщност ми се размина, адът или рая. Качвам се на автобус № 1. Той потегля, а аз чувствам, че цялото земно кълбо и всичката вина на света се е стоварила върху раменете ми.

Рейсът вече се изравнява с групата и върви успоредно с нея. И аз поглеждам навън и виждам как тя върви напред - като острие на колоната, сякаш някаква огромна, нагнетявана продължително време, енергия, я тласка напред и нагоре направо към небитието. Тя е сама, сама със себе си, независимо че крачи с групата. Сама с въпросите: Как така? Нима е възможно? Господи! - Как можах? Не, нещо не се връзва, има нещо, нещо, което ми бяга, което се губи. Какво е то? О, боже! Но защо, защо, защо?..., кънтяха в ушите ми въпросите й, ненамиращи никакъв отговор...

А вие знаете ли? Знаете ли защо понякога една жена обръща гръб на един мъж или направо бяга от него? Аз например, едва тогава разбрах защо... Всъщност, жената, която се надявах да видя на симпозиума, с име във фотографията, се държеше спрямо мен точно така, както аз с това съвършено, мило и недоумяващо - грациозно създание, изпълнено може би само преди час с толкова любов и себераздаване към всичко живо и неживо в природата.

 

 

© Костадин Даскалов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.01.2002, № 1 (26)