Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МОНАХЪТ

Йордан Матеев

web

Въоръжените мъже го наблюдаваха с жив интерес, докато той сечеше без особено усилие огромните пънове. Жилестите му ръце, подаващи се от широките ръкави на расото, бяха силни и мускулести и разполовяваха дърветата само с един замах на брадвата. Изражението му с нищо не подсказваше, че е забелязал двамата непознати. То беше безстрастно. Без всякакъв признак на умора. А вече беше успял да струпа до себе внушителна купчина от цепеници.

- На теб ли ти викат Монаха? - попита го по-едрият натрапник, който държеше в скута си двуцевка с рязана цев. Имаше скотско лице, но гласът му беше учудващо ясен и приятен. Наричаха го Белязания заради дълбокия грозен белег, "разкрасяващ" физиономията му. Беше го получил при едно сбиване в младостта си. Оттогава беше преминал от другата страна на барикадата - той нараняваше.

- Кой се интересува? - погледна го косо мъжът с тъмните калугерски одежди. Най-сетне беше спрял да цепи с брадвата и се беше подпрял спокойно на дръжката й.

- Някой, на когото си длъжник! - обади се и вторият мъж.

Той беше по-слаб, но несъмнено в добра физическа форма. Приличаше на зализан бонвиван. Ала всъщност беше убиец. Безмилостен човек. Викаха му Куката, защото беше убил поне половин дузина от жертвите си, като ги окачваше на месарски ченгел.

Монаха ги изгледа безстрастно, след това продължи да се занимава с чепатите пънове. Не изглеждаше никак притеснен от присъствието на бандитите. Може би единствено треските, които хвърчаха около него, станаха мъничко в повече.

- Ей, на тебе говоря! - извика грубо Куката и нервно попипа кожения кобур с пистолета.

- Аз пък нямам какво да ти кажа - отряза го хладно Монаха.

- О, и майчиното си мляко ще кажеш ти! - изпсува Куката и тръгна с извадено оръжие към него.

Във въздуха се чу нещо като "фююют"! И брадвата, която до преди миг беше в ръцете на Монаха, прелетя мълниеносно късото разстояние и се заби в гърдите на бандита. Една-две секунди той изумено гледаше как червата му се изсипват върху туристическите му обуща. Сетне без стон, но вече мъртъв, се просна по гръб.

Белязания вече вдигаше двуцевката си към калугера. По лицето му беше изписан неподправен ужас. Трябваха му само два кратки мига, за да изстреля двойния заряд в расото на противника си и да го изпрати в царството небесно. Но...

Монаха беше извадил от гънките на дрехата си закривен дълъг нож. С него сечеше колове от гората за манастирската ограда. Поправяше и яхъра за добитъка, който отглеждаха в малкото натурално стопанство. Бе тежък и остър като ятаган. Второ мълниеносно изсвистяване и ръкохватката на ножа затрептя като камертон в гърлото на стрелеца.

- Аааа... - изхриптя провлачено Белязания преди да умре, задавен в собствената си кръв.

Монаха се огледа.

Мекият зимен ден продължаваше обичайния си ход.

Схлупеният манастир и пристроената към него църквица бяха потънали в привичното си безметежно безмълвие. Единствено биволите в обора риеха неспокойно с копита.

Най-много се страхуваше да не прекъсне молитвите на отец Герасим и игумен Адриан. Безобидните старци бяха посветили живота си на православната религия. Непростим грях щеше да бъде, ако пострадаха заради него!

Излезе от манастирското дворче и първото нещо, на което попадна, както и бе очаквал, бе огромният хромиран джип "Чероки".

Черокито бе празно. На задните седалки върху лъскавата луксозна кожа се търкаляха няколко смачкани опаковки от "Макдоналдс". Върху предните бяха захвърлени плетени ръкавици и шапка. Беше отключено. От купето на колата го лъхна миризмата на скъпи цигари и освежител.

Не му трябваше да е Мегре, за да се досети.

Убийците не бяха дошли сами. Имаше поне още двама.

И те го дебнеха някъде наоколо, в притихналия Балкан.

 

* * *

Името в личната му карта бе Петър Божков. В иманярските среди го познаваха като Колекционера.

Беше около петдесетинагодишен. С красиви деликатни черти на лицето. На пръв поглед възпитан, аристократичен тип. Но зад баровската външност се криеше човек, изпълнен с патологични амбиции за власт и пари. Особено - за финикийски знаци! И то в неограничени количества.

Мнозина смятаха, че такъв фин и ерудиран мъж като него не може да бъде на страната на лошите. И тази им наивна грешка им костваше често живота.

В нелегалния бизнес с антики властваше единствено закона на джунглата. И Колекционера не пропускаше да го приложи винаги, когато му беше изгодно.

Той не амнистираше никого. Нито един от длъжниците му не беше умрял спокойно в леглото си. Повечето бяха напуснали този свят в болка и ужас. Дори и родният му брат, който се беше опитал да го измами.

А Монаха му дължеше нещо твърде ценно. Древна находка, чиято стойност на черния пазар се оценяваше на... четвърт милион евро!

И Колекционера нямаше да се успокои, докато не видеше експартньора си мъртъв, а парите си прибрани на сигурно място - в банков трезор.

 

* * *

През мощния телескопичен мерник Колекционера наблюдаваше как Монаха погребва Белязания и Куката. Само след седмица природата щеше да се "погрижи" гробовете им да се слегнат до неузнаваемост. Никой нямаше да ги открие, освен ако зверовете не ги изровеха. Но подобно нещо едва ли щеше да се случи в този затънтен дол.

"Мамка му и мръсник!" - изруга наум Колекционера.

Разбира се, можеше да го застреля още сега, докато заравяше хората му, но след това как щеше да разбере къде е скрил антиката? Щеше да жертва прекалено много пари при една такава необмислена постъпка.

Монаха приключи с "погребението", сетне скри инструментите си в гъстака. Огледа се като вълк-единак, преди да се шмугне в безлистната зимна гора. Скоро не се виждаше вече в окуляра на снайпера. Беше изчезнал зад стволовете на потъмнелите от влагата дървета.

"Тръгна на лов!" - помисли си Колекционера и кой знае защо тялото му се смрази под дебелата кожена шуба. Обезпокои го мисълта, че може би той е дивечът на този опасен "ловец".

Колекционера свали карабината "Драгунов" от бузата си.

Ядосано изплю фаса, който беше опарил устните му. В краката му вече имаше цял "пепелник", а д-р Бялкова му беше забранила категорично да пуши. Никотинът можеше да го убие без време.

- Немия - обърна се към личния си бодигард - ще организираме хайка! Лисиците се ловят най-добре в бърлогата им!

Телохранителят, мъж на средна възраст, но як и здрав като вол, му кимна с обръсната си глава. Той не беше от приказливите, откъдето идваше и прякорът му, ала беше изключително ефективен, когато трябваше да убие някого.

Гангстерите тръгнаха към манастира.

 

* * *

Когато излезе от падината, Монаха тръгна на запад.

Сега не вървеше към село Йерусалимово, което беше на пет-шест километра от манастира им, а към гористия хребет на планината.

Нещо беше проблеснало там, горе. Някакво мимолетно отражение на бледото слънце между клоните на дърветата. Може би беше само игра на въображението му, а може би някой се беше скрил там, следейки го зорко.

Докато вървеше към билото, Монаха потъна в мисли за миналото.

Някога се казваше Борис Рачев. Имаше жена и петгодишен син.

Беше се забъркал с иманярския занаят, защото се изкарваха прилични пари. Една нощ заедно с колегите си попадна на тракийска гробница. Погребалната камера беше пълна с най-различни накити, оставени там в чест на погребания преди хилядолетия племенен вожд. Но най-ценната находка бе един шлем от старо масивно злато. Струваше цяло състояние на международния пазар за антики. Всеки иманяр си бе мечтал за такъв удар и 35-годишният мъж не устоя на изкушението. Имаше семейство. Момче-левент. С това съкровище щеше да му осигури щастливо бъдеще!

Само осем дни, след като бе откраднал античния шлем, се случи непоправимото нещастие, което преобърна живота му наопаки.

Прибираха се от скъп ресторант. Весели, щастливи. Бяха леко замаяни от приятно прекарната вечер. На бул. "Цариградско шосе" някакъв пиян до умопомрачение шофьор ги прегази, докато пресичаха уличното платно.

Уби на място семейството му, а той лежа цял месец в кома в "Пирогов".

Когато го изписаха, реши да уреди сметките си с този живот.

Не, не се опита да се самоубие! Отиде в една изоставена къща в Рила да отглежда кози и да изкупва греховете си. И да се моли за спасението на погубената си душа. Там, след три месеца отшелничество, взе решението да стане монах. Избра скромната обител в землището на село Йерусалимово, където нямаше нито ток, нито телефон, а за водоизточник им служеше единствено един стар геран в дворчето на манастира. Животът им бе прост, аскетичен, изцяло отдаден в служба на Господа. А молитвите им бяха отправени за добруването на хората.

Но днес, година по-късно, всичко рухна. Миналото му напомни с ужасяваща сила кой е в действителност той. Бивш грабител на гробници и "длъжник" на един от най-безскрупулните гангстери в България.

Беше изкачил най-сетне хребета. И беше намерил малката полянка, където бе забелязал слънчевото зайче. Това го върна окончателно към реалността.

Изсъхналата трева наоколо бе изпотъпкана от стъпките на двама души. Откри и четири-пет смачкани фаса. Взе един от тях. Марката беше "Кемъл". Любимите цигари на неговия бивш бос. Най-ужасните му страхове се бяха сбъднали. Колекционера бе по дирите му.

Монаха проследи отпечатъците от грайферите на обувките им по меката почва. Спускаха се все надолу и отиваха право към манастира.

"Мили Боже! - помисли си съкрушено той. - Сам вкарах вълците в кошарата!"

 

* * *

Още щом прекрачи грубия каменен праг, разбра, че е закъснял.

Противната смрад го удари в носа и го паникьоса.

Намери отец Герасим в аскетичната му килия. Горкият старец беше умрял, докато беше наглеждал котлето с бобената чорбица, врящо над огъня в камината. Всъщност беше паднал ничком върху пламъците и цялото му лице бе изгорено. Плътта бе стопена до лицевите кости и миришеше ужасно.

Монаха едва овладя спазмите на стомаха си. Почти бе готов да повърне до тялото на възрастния човек.

Провери веднага и в другата килия.

Игумен Адриан лежеше възнак. Бяха му прерязали гърлото с ловджийски нож. Безмилостно и жестоко.

Котката на стареца ближеше с розовия си език от кръвта му, която се бе стекла в безформена тъмна локва край трупа му. Монаха я прогони и тя побягна, мяукайки, между краката му.

"Исусе Христе! Какво направих!"

Съсипан и покрусен от смъртта на братята си, Монаха излезе навън.

Преди да успее да се огледа и да вдиша от чистия планински въздух, някой го удари силно в слепоочието.

Строполи се напълно безчувствен към болката.

Съзнанието му потъна в непрогледен мрак. Сякаш беше пропаднал в черна дупка.

Помисли си, че най-после е мъртъв и това го изпълни със странно спокойствие.

 

* * *

Върна се към живота като гмурец, който с последни сили достига до спасителната повърхност на водата.

Зрението му беше нарушено. Струйка кръв се бе стекла в очите му и му пречеше да вижда нормално.

Някой го държеше здраво под мишниците, а втори човек се беше надвесил над него. Почувства как го обливат със студена вода. Това му възстанови съзнанието донякъде, колкото да се ориентира правилно в обстановката.

- Здравей, пич - каза му мъжът срещу него.

Грубите маниери контрастираха на елегантния му вид. Патината му беше на благородник, а сърцевината му - на уличен бандит. Монаха бързо се досети, че това е Колекционера. Мръсникът, който беше наредил убийството на беззащитните старци.

- Здравей, гнидо - отговори му безстрастно.

- Немия, поразкърши го! Очевидно е забравил кой командва.

Някой го удари брутално с юмруци в бъбреците. Сви се на две от адската болка, но намери сили да се ухили.

- Все същият путьо си, Петьо. Плащаш на наемници да ти вършат мръсната работа.

Колекционера свали черните си очила "Рейбан" и го фиксира със злобен поглед.

- Дължиш ми нещо, копеле! Или ми го връщаш веднага, или ти виждам сметката още тук, сега!

Монаха едва сдържа подигравателния си смях.

- Ако ти изповядам истината за оная шибана антика, няма да ми повярваш изобщо...

- Опитай. Имам време да те изслушам.

- Ами няма я! Можеш ли да си представиш, говно такова!

Колекционера дръпна болезнено косите му назад. Усмихна се жестоко в лицето му.

- Няма я оная кучка, жена ти, и онова дрисливо пале, сина ти! Знаеш ли защо? Защото аз наредих да ги очистят на онзи софийски булевард! Никой не може да краде от мене, без да си получи заслуженото, Монах! Лошото е, че ти сетне успя да ми се изплъзнеш! Но аз те спипах, нали така, моето момче?

Монаха се сгърчи като попарен с вряла вода. Беше се примирил със съдбата си на жертвен агнец, ала това, което му съобщи този изрод, го хвърли в смъртоносен бяс. Бяха екзекутирали семейството му пред очите му и сега виновникът за това престъпление му се присмиваше! Не, Господ можеше и да е милостив, но не и той - Монаха!

- Ти си мъртвец, Колекционер!

Внезапно хвана Немия за чатала. Напипа половия му орган и го усука здраво с ръка.

Бодигардът изстена от болка. Отхлаби хватката си, отстъпвайки неволно назад.

Монаха се обърна мълниеносно, блъскайки го на калната земя. След това със силен шут го улучи право под брадичката. Главата на негодника се прекърши като на парцалена кукла. Шийните му прешлени не издържаха и той умря мигновено.

Преди да осъзнае какво е станало, Колекционера се озова в ръцете на Монаха. Карабината "Драгунов", която бе преметнал през рамото си, падна безполезна в разкишкания сняг.

- Монах... - изхриптя мафиотът. - Пожали ме... Не ме затривай!...

Монаха го повали мълчаливо в калта и започна да го тъпче съсредоточено с тежките си обувки.

Обработва го дълго и гневно, но накрая се спря запъхтян.

Колекционера му трябваше все още жив.

 

* * *

Само след десетина минути пристигнаха на набелязаното място. През цялото време Колекционера скимтя и пъшка на съседната седалка, където се мяташе, здраво овързан с въже. Монаха бе оставил единствено устата му свободна, за да може да диша нормално.

На задната седалка на черокито бе захвърлен трупът на Немия и снайперът, който и така не беше влязъл в действие.

Монаха подпря ръцете си на волана и умислен се загледа пред себе си. Постепенно гневът му се бе уталожил в ледено спокойствие. И това го правеше донякъде апатичен.

- Значи все пак ти трябвам - неуверено се обади Колекционера - знаех си аз, че ще се разберем с тебе, Монах! Ти си печено момче!

- Няма да се разберем, Петьо.

- Вземи шибания шлем - пренебрегна отказа му сенчестият бизнесмен. Постепенно събираше кураж и ставаше арогантен. - Запилей се някъде из Западна Европа или в Щатите. Започни нов живот! Аз всичко ти прощавам! Няма да пусна кучетата си по следите ти, честна скаутска, Монах! Думата ми на две не става!

- Не ми пука за думата ти, мръсник. За друго сме тук.

Най-сетне Колекционера се огледа. През предното стъкло на джипа като на длан се виждаше мрачният пейзаж на едно обширно тресавище, чиито тъмни води все още не бяха замръзнали въпреки зимното време. Неподвижната му застояла повърхност привличаше сякаш с магнетична сила погледа. Изведнъж той разбра защо са тук.

- Не-е, по дяволите! Ти няма да го направиш!

- Така ли мислиш, негоднико?

Монаха излезе от автомбила, затръшвайки силно вратата след себе си. Беше освободил ръчната спирачка и почти без всякакво усилие избута голямата кола в блатото. Отначало бавно, сетне по-бързо, тя започна да потъва в мочурището. Крясъците на Колекционера въобще не достигаха до съзнанието му. Дори не ги и чуваше. Беше се вторачил като омагьосан в потъващата в смъртоносната тиня кола.

Първо се скри лъскавото й хромирано торпедо, след това - купето с гърчещия се в него убиец, а най-накрая изчезна в бездната на зеленикавото тресавище задницата й с големите червени стопове. Колекционера беше вече една гадна история, отишла на тинестото дъно да прави компания на летаргично заспалите жаби.

Беше отмъстил за смъртта на семейството си, но странно, не чувстваше никакво удовлетворение. Напротив, беше по-потиснат от всякога досега.

По ирония на жестоката съдба, днешното насилие бе абсолютно безмислено.

Още преди година, преди да даде обет за монашество, той бе дарил тракийския шлем на една благотворителна организация. Парите от продажбата му отидоха, за да помогнат на десетки нещастни сирачета и болни деца да започнат нов живот.

Монаха бръкна в поизмачканото си расо и изкара оттам снопче подвързани писма. Пазеше ги като зеницата на очите си. Винаги в трудни, критични за живота му моменти ги препрочиташе отново, търсейки в тях упование за вярата си.

Бяха започнали да пристигат след първите седмици на дарението му и през изминалата година се бяха превърнали в значителна по обем кореспондеция.

Пишеха му децата, на които бе помогнал с парите, дарени на фондацията.

Писмата бяха изписани с неулегнал, все още по детски разкривен почерк. Въпреки различните вариации, почти винаги първите им абзаци започваха така: "Здравейте, чичко! Вие сте добър човек..."

 

 

© Йордан Матеев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.02.2004, № 2 (53)