Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГНЕВНО ЗАВРЪЩАНЕ

Йордан Матеев

web

Когато видях Мендес да поваля Рон Бенет и да го рита в корема, реших, че е време да го убия и да избягам от затвора "Сан Хуан". Зърнах как моят партньор се сгърчи на спечената земя и започна да плюе кръв. Не можех повече да се сдържам. После нямаше да бъда чист пред съвестта си. Ако съдех по подигравателната физиономия на старши надзирателя, той ме предизвикваше. Захвърлих коша с разтрошените камъни и без да му мисля, тръгнах срещу него. Естествено, двама от пазачите се бяха приготвили да ме спрат. Те обаче не знаеха, че си имат работа с елитен командос от полицейските сили на Съни Бийч. Пребих ги на бърза ръка и ги накарах да се почувстват тъпи и нещастни, че са се захванали с мен. Злорадо забелязах, че самодоволната усмивка на Мендес се стопява. Най-сетне беше разбрал, че Доналд Хамил не си поплюва. Ала вече беше късно, защото аз идвах за него. Щях да му го изкарам през носа за побоя над Рон.

- По дяволите, хванете го! - чух го да крещи на подчинените си. Лицето му бе станало съвсем животинско от страха и напрежението. Струва ми се, че вече съжаляваше, загдето се беше заял с мен и партньора ми.

Една мексиканска горила от охраната се опита да ме сграбчи. Изкълчих му ръката, отнех му палката и му я наврях... досещате се къде. Друг униформен пазач искаше да ме халоса с приклада на пушката си, но аз го тръшнах в несвяст с ръба на дланта си. "Пипнах ли те, Мендес!" Старши надзирателят се загърчи в ръцете ми. Започнах методично да го обработвам по "свой си начин", както пееше Франк Синатра в песента. Спаси го Бенет, който изстена силно и се задави в кървава кашлица. Беше мой приятел и партньор, затова бях загрижен да остане жив. Садистичните копелета от "Сан Хуан" го бяха изпратили да работи заедно с нас в каменоломната, въпреки че имаше здравословни проблеми. Рон беше чудесно ченге, но не беше роден за физически героизъм. Мендес го тормозеше умишлено, за да ме изкара от нерви. Знаеше, че няма да позволя да убие момчето. "Господи, Дон, боли!" Опипах гърдите на Бенет. Той мъчително простена и изплю няколко съсирека. Нямаше да издържи още дълго. Това ме вбеси окончателно. Когато свършех с оня мръсник Мендес, щеше да се нуждае от пластичен хирург, за да се познае в огледалото! Станах и сритах надзирателя в слънчевия сплит. Тогава върху мен се нахвърлиха всички пазачи от затворническата охрана. Удряха ме с палки, тъпчеха ме, дори един стреля до главата ми, за да ме сплаши. Аз бях един омразен гринго, който бе дръзнал да им се противопостави. Щяха да ме убият на място, но техният бос Мендес имаше друга идея:

- Раул, Лукас! Хвърлете тоя шибаняк в ямата!

Изблъскаха ме в най-страшния зандан на света. Една издълбана в скалите дупка, в която бе горещо като в ада. На това дяволско място тялото се обезводняваше за броени часове. Мендес искаше да се превърна в мумия, изсушена от 50-градусовата жега. Тоя задник беше изтънчен садист.

Дневното светило се скри зад хоризонта. Работата в каменоломната приключи. Затворниците бяха отведени в килиите си - зад дебелите стени на "Сан Хуан". Останах сам с мъчителните си кошмари. По разбитите ми устни бе засъхнала кръв. Бях с изцедени сили. Гърлото ми бе сухо като лунен кратер. Пред очите ми играеха тъмни петна. Ужасната жажда ме влудяваше, но все още бях на себе си. Питах се защо. Да не би да бях направен от камък?

Марш, Крамър, Доувър... - повтарях като заклинание. И ми се струваше, че омразата ме поддържаше още жив. - Вие сте мъртви, гнусни предатели такива...

Господ ми помогна да оцелея до заранта. Дори мексиканските пазачи останаха шокирани, че още дишам на тоя свят. През нощта старши надзирателят бе идвал няколко пъти да освобождава мехура си върху мене. Бях мръсен и вонях ужасно. Мендес нареди на хората си да ме измъкнат от адския карцер. Строполих се, останал без сили, в краката му.

- Ти си едно нищожество, Хамил! - ухили се моят мъчител. - За мен ще бъде удоволствие да те убия...

Зад него с тежкокалибрени пушки стояха трима от главорезите му. По престъпните им физиономии личеше, че бяха готови за няколко песос да прережат гърлата и на собствените си родители. Бяха дошли с един раздрънкан ландроувър. Явно планът им бе да ме очистят при "опит за бягство". Работата в кариерата още не бе започнала и нямаше кой да свидетелства, че това си бе чиста проба убийство. "Май удари и твоят час", помислих си удивително спокойно. Но имаше още какво да науча.

- Приятелчето ти Бенет пукна тая нощ в лечебницата! - обяви със злорада усмивка Мендес. Смяташе, че забива последния гвоздей в ковчега ми. - Погребахме мръсния гринго без свещеник...

Бях сигурен, че са убили горкия Рон. Гневът отново избухна в гърдите ми. Марш, Крамър, Доувър - проклетници такива, - вие сте мъртви! Бенет и аз работехме под прикритие срещу местните наркотрафиканти, а онези трима изменници ни бяха продали на наркобосовете.

Мексиканското правосъдие бе достатъчно корумпирано и ни осъдиха по бързата процедура за търговия с дрога. От три години умирахме бавно зад решетките на "Сан Хуан". Бяхме две невинни ченгета в обществото на безмилостни убийци и изнасилвачи. Бяха ликвидирали Рон, а виновниците за неговата гибел си живееха безгрижно в Съни Бийч и имаха наглостта да бъдат полицаи. О, тези корумпирани фантета скоро щяха да си платят! Имаше и друга причина. Саша Ламбърт, жената, която обичах повече от живота си... Трябваше да се завърна при нея. Нямаше да позволя на Мендес да ме пречука така безславно и да не зърна никога моята чернокоса принцеса. Изведнъж почувствах прилив на енергия и желание да се боря докрай за живота си. Погледнах с омраза старши надзирателя. Той беше физическият екзекутор на Бенет и щеше да си плати пръв. Нещастникът изтълкува погрешно реакцията ми.

- Всеки го е страх от смъртта! - изхили се налудничаво. Очите му бяха потъмнели от жестокост. Този тип беше безнадежден психопат, който смяташе, че ме е хванал натясно. Обаче се лъжеше.

С мълниеносно движение му премазах тестисите. Изрева като ранена гризли, ала аз вече го бях стиснал в стоманена прегръдка и го използвах за жив щит. На кръста си, в огромен кобур, носеше 45-калибров пистолет, който измъкнах. С първия куршум пръснах главата на едно от приятелчетата му. Мозъкът на негодника се плисна върху земята. Останалите от шайката вече вдигаха оръжията си и се прицелваха в нас. "Не стреляйте, за Бога!" - изкрещя Мендес. Целият се тресеше от страх. За миг неговите хора се поколебаха и това им струва скъпо. С втория изстрел убих още един главорез. Ударната сила на куршума го отхвърли на два метра от мястото, където стоеше. Умря сред кървава мъгла и малки раздробени кости. Последният оцелял от униформените убийци стреля, без да се колебае. Старши надзирателят, зад когото се прикривах, бе улучен в дясното рамо. От разкъсаните артерии бликна кръв и опръска лицето ми. Мендес зарева от болка и ужас в ръцете ми. Полузаслепен натиснах два пъти спусъка. Когато изчистих очите си, и третият от бандата лежеше мъртъв. Огледах се. Край нас приличаше на бойно поле. Миришеше на кордит, кръв и още нещо, което бе наквасило краката ми. Погледнах надолу.

- По дяволите, Мендес, ти си се изпуснал!

Чаталът на мексиканеца бе мокър, а в нозете ни се бе образувала локвичка. Всичко бе толкова нереално, че едва се сдържах да не се изхиля. Явно нервите ми не издържаха. Блъснах Мендес на колене. Не изпитвах никаква жалост към него. Измъченото лице на Рон Бенет все още бе пред очите ми.

- Милост! - изхленчи той. Подъл и жалък страхливец, който трепери за кожата си. Отвращаваше ме.

"Дано да се пържиш в ада, негоднико!" Натиснах спусъка без капчица угризение. Омразната физиономия на Мендес се превърна в кървав бифтек. Изобщо не ми пукаше, че съм го убил. Сигурен бях, че днес в затвора "Сан Хуан" щяха да празнуват и да се веселят, защото един голям задник си беше отишъл от този свят. Кой щеше да плаче за това копеле садист освен кредиторите му. Останал без сили, се качих в ландроувъра. Наоколо все още нямаше жива душа. Чувствах се съсипан, ала изгарях от желание да се върна в Съни Бийч. Това щеше да бъде моето гневно завръщане. За миг затворих очи. Веднага в съзнанието ми изплува прекрасният образ на Саша Ламбърт - моята тъмнокоса красавица. Тоя път яростта се стопи и отстъпи място на любовта...

* * *

Току-що бях излязъл от пренаселения терминал на летището на Съни Бийч. Бях пристигнал с полет 717 на "Панамерикан". Един цветнокож шофьор спря таксито си пред мен и аз се наместих на задната седалка. Казах му адреса на Саша. Преди три години тя живееше в един апартамент до Морската академия. Надявах се да е още там. Докато потегляхме от стоянката, видях в огледалото за обратно виждане как един тъмносин седан, модел "Краун Виктория" тръгва веднага след нас. Беше полицейска кола. Значи си имахме опашка. Окей. Те вече знаеха, че часът на Страшния съд е настъпил. Оставаше само да си платят сметката...

* * *

- Ти си парче топъл лед, глътка леден пламък съм аз! - изрецитирах тихо, но прочувствено любимото стихотворение на Саша Ламбърт. Тя беше влюбена в поезията и сама пишеше. Преди три години бе издала една малка поетична книга - "Бродница".

Стоях напрегнат насред хола, силно загорял от мексиканското слънце и може би мъничко поостарял. Тя не можа да ме познае веднага, загледа се в мен изплашено с големите си хубави очи. Преди два часа бях влязъл в жилището й с помощта на една метална пластинка - стар трик на взломаджиите. Вероятно преживените страдания и патила в "Сан Хуан" ме бяха променили, защото тя уплашено вдигна ръка към устните си. "Не се плаши, чернокоске!" Най-сетне изумлението в очите й бе изместено от дива радост. "Дон, мили!" Тя с писък се хвърли на врата ми. Зарових трескаво пръсти в разкошните й коси. Притиснах я към гърдите си. Докато я целувах, видях, че очите й са станали сини като незабравка. "Последният вик на модата - цветни лещи!" - засмя се малко притеснено тя. Един черен кичур беше паднал върху окото й. В мен се събуди нежната асоциация за красив едноок пират. Не се сдържах и я целунах още веднъж продължително по устните. "Ще ме задушиш!" Най-сетне й дадох възможност да си поеме дъх.

- Мислех, че си мъртъв, гадно ченге такова!

- Няма да се отървеш от мене толкова лесно, Саша.

Поизплашена от бурната реакция на майка си, на прага се появи дъщеря й Росита. Русото ангелче бе лапнало палеца си и го смучеше смутено. Беше станала на шест години и май че ме беше забравила. "Здравей, дяволче!" - усмихнах й се широко. Детето ме погледна доверчиво със сините си очи.

Саша прекоси грациозно разстоянието до дъщеря си. Целуна я по бузата и с няколко ласкави думи я успокои. Момиченцето кротко отиде в банята да си измие зъбите преди лягане.

Когато моята стройна хубавица се приближи, използвах случая да я целуна по стария белег на носа. Обичах да го правя и да се шегувам, че ще й мине като на коте. Всъщнст това беше един мрачен спомен от времето преди развода й. Запознахме се малко след като бившият й мъж замина да работи в една захарна рафинерия в Нова Зеландия. Допаднахме си веднага и аз се влюбих лудо в нея.

- Не е време за ласки! - въздъхнах тежко. - Съжалявам, скъпа, но моите колеги от отдел "Наркотици" са по петите ми. Трябва да ви отведа с детето някъде на сигурно място. Господи, не бих го преживял, ако пострадате заради мене. Добре знаеш какви мръсници са Марш, Крамър и Доувър! Няма да се поколебаят да ви използват като коз срещу мен. Не мога да позволя това да се случи, мила.

Очаквах да ми възрази нещо, ала тя остана безмълвна и тиха. Само се притисна още повече към мене, сякаш от това зависеше животът й. В този миг проумях, че няма да си простя, ако с нея и малката се случи нещо лошо. Бях длъжен да ги опазя, да ги закрилям, докато всичко свърши...

- Приготви детето, Саша. Ще наемем някъде хотелска стая. Вземи само най-необходимите вещи...

Приближих се до прозореца и дискретно погледнах навън. Полицейският седан без опознавателни знаци бе паркиран отпред на улицата. Явно моите приятелчета бяха станали твърде самоуверени и безочливи. Може би се считаха за недосегаеми, но аз бях готов да им докажа обратното. Стига да ми паднеха в ръцете.

След десетина минути Саша и детето ме чакаха в коридора. Багажът им бе събран в един спортен сак. "Къде ще ходим, мамче?" "Не се безпокой, миличка, мама е с тебе!" Росита отново засмука пръстчето си.

- Ш-шт, тихо.

До ушите ми достигна подозрителен шум зад вратата на жилището. Някой отвън се движеше на пръсти и слухтеше. Имах само един отговор кой може да бъде и той не ми харесваше. Не носех дори пистолет, но юмруците и рефлексите ми си бяха както преди. "Всичко е под контрол, дами!" - прошепнах почти беззвучно. Отворих рязко вратата и се озовах срещу един едър мъж, облечен в тъмнозелено яке. Преди да успее да реагира, го ударих в носа. Мисля, че му го счупих. Поне от ноздрите му бликна кръв. Ритнах го последователно в пищялките и той загуби равновесие. Застена задавено и високо. Хванах го за гърлото и го блъснах силно в отсрещната стена. "Мамицата ти, Хамил!" - чух го да ругае. Чак тогава го познах. Беше Бени Марш, един от предателите полицаи. Той използва моментното ми стъписване и се опита да ме удари в челюстта. Може би щеше да ме просне по гръб, но аз бях толкова ядосан от факта, че се навърта пред апартамента на Саша Ламбърт, че го ритнах спонтанно с пета в гърдите и той полетя като кукла надолу по стълбището. Рухна тежко на следващата площадка и застина в неестествена изкривена поза. Саша и Росита извикаха изплашено зад мен. Махнах им да се успокоят, въпреки че си мислех, че Бени е мъртъв. Но не беше така. Марш още дишаше, когато клекнах до него. Гледаше ме с омраза, по лицето му се стичаха струйки пот.

- Корав пич си ти, Хамил!... - изстена. - Кой е очаквал, че ще се измъкнеш от онзи ад...

- Рон Бенет не успя. Мъртъв е.

- На кого му пука за шибаното копеле! Ние въртим милиони долари, не можем да си позволим провал... Затова вие трябваше да оперете пешкира в онзи мексикански зандан... Нищо лично, приятел...

- Мисля, че имаш силен кръвоизлив, Марш. Скоро ще предадеш богу дух, но аз се надявам да съобщиш на твоите приятелчета Крамър и Доувър, че ще ги чакам утре в 10 в хангар № 15 на пристанището... Кажи им, че е дошла оная с косата да ги прибере!

- Върви на майната си...

Бени Марш губеше сили, но си оставаше все същото нахакано ченге. Не очаквах да ме моли за пощада, нито пък имах милост за него. Хванах подръка Саша и Росита и бързо ги поведох надолу към изхода на жилищния блок. Чух как Бени се изхили или изхърка предсмъртно зад гърба ми. "Бронята ти има слаби места, Хамил! Ще пострадаш заради една фуста!" - достигна до ушите ми последната му реплика. Този гадняр не мирясваше дори пред смъртта...

Наех самостоятелен апартамент за Саша Ламбърт и момиченцето й в хотел "Куин". Целунах ги и им дадох наставления как да се пазят. Мисля, че се поуспокоиха, когато им казах, че утре до обяд всичко ще приключи. Поне Саша се държеше стоически.

След това прескочих до най-близкия оръжеен магазин и си купих цял арсенал от пистолети и амуниции за тях.

Утре в Съни Бийч щеше да има кървав погром и аз трябваше да бъда подготвен добре за него.

* * *

Макс Крамър и Крие Доувър бяха събрали хората си и ми бяха заложили смъртоносен капан в склад № 15. Не се съмнявах, че ме искат мъртъв, но и аз нямаше да разговарям с тях с библия в ръка. Този ден щеше да бъде нещо като Армагедон между мен и корумпираните ченгета от градската полиция на Съни Бийч. Не бях им простил смъртта на Рон Бенет, нито пък трите изстрадани години в мексиканската каторга. Бях решил да им разкажа играта на тези негодници.

- Хей, Хамил, смяташ се за много печен, а? Може пак да се прецакаш, приятелю!

Бях се скрил зад една камара масивни сандъци. Нахаканият глас принадлежеше на Крие Доувър, най-опасния от моите неприятели. Беше нисък, набит човек. Бивш борец. Носеше филцова шапка, с която прикриваше плешивото петно над челото си. Обичаше да се прави на ченге от старата генерация. Но те бяха измрели още в края на 40-те години, а Доувър си беше просто една голяма откачалка, алчна за повече долари. Гадеше ми се от него!

- Върви по дяволите, Крие! Или по-добре - при приятелчето си Бени! Купихте ли му букетче теменужки за погребението?

- Той беше лайно, Дон! Обществото ще ти бъде благодарно за неговата смърт, но аз не мога да ти позволя да съсипеш бизнеса ми! Прекалено много съм инвестирал в него, приятелю...

- Вложи си парите в един ковчег, Крие!

- Не се изсилвай, Дон! Тук има една наша обща приятелка, която иска да си побъбри с теб. Чуй гласа на разума, човече...

Полазиха ме студени мравки. Една неприятна топка от напрежение се размърда в стомаха ми. Погледнах внимателно иззад скривалището си. Доувър се бе изтъпанил на около трийсет метра, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете си. Бе килнал нехайно шапката си на тила. Демонстрираше пълен непукизъм, но аз знаех, че крои нещо зло. До него се приближи на дългите си стройни крака Саша Ламбърт. Никак не ми приличаше на жена, дошла против волята си. Лицето й бе угрижено, ала тя се страхуваше за мен, а не от компанията на главореза Доувър. Мили Боже, тези жени бяха непредсказуеми...

- Не ми се сърди, скъпи! - започна тя развълнувано. Горката, мисля, че беше искрена! - Крие е приятел, помагаше ми в трудните моменти, докато те нямаше... Аз, аз... мислех, че си мъртъв... Обадих му се по телефона от хотела. Той обеща да уредим нещата без шум и без насилие...

- Глупости! - изхили се мръснишки Макс Крамър. Той също излезе на сцената като някакъв лош комедиант. Бе огромен мъж, немарлив и вонящ на пот. Викаха му Мръсния Крамър, защото бе нечистоплътен и бе участвал в няколко незаконни убийства. - Без шум - да, но защо без насилие, скъпа?

Саша объркано, а после с нарастващо отчаяние погледна към двете корумпирани ченгета. Едва сега започваше да разбира с какви хора си имаше работа. Равносметката не й допадаше. Тя тръсна ядосано разкошните си коси.

- Крие, ти обеща да не го докосваш с пръст! Ако не удържиш на думата си, всичко между нас е свършено!

- Майната ти, кучко! Ти все още го обичаш, нали? Още една хубава причина да го видиш мъртъв!

Той я зашлеви жестоко през лицето и тя падна от силния удар на колене. От тази бруталност кръвта във вените ми кипна, но се боях да стрелям, за да не засегна жената.

Внезапно тя се изправи и хукна с всички сили към мене. На спринта й би завидял дори олимпийски шампион по бягане, но въпреки това не се оказа достатъчно бърза. Доувър я застреля в гърба. Великолепните й крака се подгьнаха и тя се свлече в ръцете ми. Черните й коси се разпръснаха на пода като водопад. Лицето й пребледня и се изкриви в болезнена гримаса. Саша потръпна и се отпусна в обятията ми. Огледах се диво. Бях подлудял от ярост и безсилие. Жената, която обичах безумно, бе издъхнала в прегръдките ми, а тези убийци бяха наизлезли от дупките си като плъхове и ме наблюдаваха с клинична жестокост. Щях да ги избия до един! Те дори не подозираха, че с убийството на Саша Ламбърт бяха подписали смъртните си актове. "Шибани гадняри!" С ужасяваща бързина в двете ми ръце се появиха пистолети. Започнах да стрелям като луд и да крещя несвързано. Куршумите ми попадаха в гърлата, мозъците, белите дробове и сърцата на тая шайка от полицейски бандити. С последния изстрел улучих Крамър в шкембето и го проснах в локва от собствената му кръв. Но Доувър бе все още на крака и държеше пред себе си най-силния си коз. Безсилен отпуснах пистолетите си.

- Нали не искаш да убия малкото момиченце, а, Доналд! Малката пикла е дъщеричка на твоята кучка, рицарю! Какво ще правиш сега, а?!

- Ще ти одера кожата, задник такъв, ако само косъм падне от главата й!

Той се изхили налудничаво насреща ми. Бе притиснал русокосото момиченце към гърдите си и бе опрял дулото на колта си о слепоочието й. Нямах друг изход, освен да хвърля оръжията си на пода. Не можех да позволя да се случи нещо лошо на детето.

- Ти си сантиментален наивник, Хамил! Живееш в измислен свят на честност, рицарство и саможертва! На кого му пука, че искаш да спреш наркотиците в Съни Бийч! Утре някой друг ще се захване с тази търговия! И от жени май не разбираш много. За твое успокоение оная кучка понякога споменаваше името ти, когато я чуках... Сигурно това ще стопли сърцето ти, Ромео, преди да го натъпча с олово...

Той пусна детето и се прицели в мене. Шапката му бе паднала. Бе запотен и изцапан с кръв убиец. Росита видя майка си и с писък се втурна към нея. Това разсея Доувър и ми даде възможност да измъкна малкия двузаряден револвер от кобура на глезена си. "Ти си мъртъв, убиецо!" Куршумът ми го улучи точно в плешивото петно над челото му. Той рухна с размазан мозък на бетонния под. Грабнах в прегръдките си момиченцето и му зашепнах успокоителни думи. В този миг с крайчеца на окото си зърнах как Макс Крамър се надига като оживял демон от кървавата локва и насочва задъхан от омраза пистолета си към нас. Почти автоматично изстрелях и втория заряд от малкия си револвер. Като в забавен кадър куршумът влезе в устната кухина на дебелото ченге и му пръсна черепа, излизайки отзад през тила му. "Край на играта, Крамър!"

- Мамче! Мамче! - проплака Росита.

Хванах я за ръчичка и двамата се наведохме над Саша. В далечината се чу вой на полицейски сирени. Капитан Делано бе изпълнил обещанието си и изпращаше подкрепление. Но защо винаги добрите момчета идваха, след като всичко е свършило.

- Любов моя - погалих Саша по косите. Сърцето ми щеше да се пръсне от мъка. Не можех да си простя, че съм я загубил тъкмо когато нещата между нас щяха да тръгнат. Неусетно по бузите ми потекоха едри мъжки сълзи. Мислех, че съм забравил какво е това.

- Хей, Дон. Не съм умряла. Защо плачеш, ревльо такъв...

Тя дишаше ритмично и ме гледаше с красивите си очи. Детето радостно се хвърли на шията й. Под дрехата й се подаваше края на противокуршумна жилетка. Дявол да го вземе, беше се вслушала в приказките ми за предпазливост. Притиснах ги и двете в обятията си. Господи, колко мъка и насилие имаше на този жесток свят, но щастието ми бе в тези две любими същества.

 

 

© Йордан Матеев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.01.2002, № 1 (26)