КНЯЗЪТ НА МЕТАФОРИЧНИТЕ СЪСТОЯНИЯ

Иван Теофилов

web

Слово, произнесено по случай 40 дни от смъртта на Георги Рупчев и премиерата на посмъртно издадената му от издателство "Факел експрес" книга "Приковаване на огъня".

"Приковаване на огъня".

Още една книга на Георги Рупчев. Ненадейна, но вероятно желана и мислено очаквана от поета.

Още един шанс за обичащия поезията да проникне в преимуществата и дълбокото обаяние на тази лирика, с нейния невероятно подвижен, самокритичен дух и изключително богата изразна система.

Георги Рупчев принадлежи към съсловието на родените поети. А всеки един от тях идва с определена мисия. И затова той завинаги ще си остане т о й- независимият, гордият инфант на поезията, стоящ над всичко дребнаво и конвенционално: като своебразна духовна алтернатива, без която не може да има еволюиращо човечество.

Още в ранната си поема "Смъртта на Тибалт" (сега сполучливо поставена като финална) поетът приема за епиграф едноименния епизод от балета на Прокофиев "Ромео и Жулиета". "Така (съобщава ни той) без да напускам софийската си стая, се озовах на някакво странно място, където Верона не е Верона, Англия не е Англия, а София не е само София, място, където времената се размиват и сливат". В поемата "Приковаване на огъня" звучат пасажи от хора на поклонниците от операта "Танхойзер". В поемата "Пътят нататък" той, детето, свири Моцарт в драмсъстава на Пионерския дворец. А в началната поема "Гмуркачите" е между зрителите на един масово посетен спектакъл, на който русия Ангел и черният с опашката, и Серафим след него ще изобразят ритуала на потъващите в "безумния живот", от който няма изплуване... Така миниатюрната софийска стая на поета, притеснена от мебели и книги и с дъх на аптека, изведнъж ще се превърне в монументално сценично пространство. Защото неговият неподвижен живот има нужда от повече жестове и той настоятелно ги изисква. И поезията му категорично застава в активна опозиция на ежедневното му съществуване.

И театралните акценти все повече се множат. Декорите все повече се прекомпозират. И "играта", и персонажите върху фона на тази п р о м я н а зазвучават в друг, непредвиден контекст и получават друга, изненадваща акустика. И този конструктивен акт още веднъж идва да подскаже, че смисълът на претворяването е в динамичния живот на формите, така съответен на динамичните процеси в нас. За творческия подход на Рупчев напълно подхожда откровението на Жан Мари-Клезио: "Когато пиша, така атрактивно и бурно никнат възприятията у мен... все едно съм във влак, който се разминава с друг влак: долавяш отражения, проблясъци, сублимират се образи, които бързо, почти веднага изчезват, но остават трайни следи..."

Цялата поезия на Рупчев като че ли е сбор от активно разиграни мигове, изпълнени с горди послания и буйни светотатства. И неизбежно осезаваме вибриращата чувствителност на поета, обременена от мъчително безпокойство и отекваща с всичко, което се е трупало през годините, как упорито се стреми към своите вътрешни експлозии. Как с цялата си страст, искреност и мъдрост търси сетивата на разпокъсаната словесна множественост или налага предпочитанията си към синтактичните фигури и по този начин някак спонтанно се самоструктурира. Тук конкретното, въображаемото и парадоксалното /любимите "плетеници" на поета/ изведнъж са получили свободата на своенравно оркестрираните визии, зад които още по-силно звучи прямотата му и като че ли и в тях, както се изразява Клодел, "инстинктивно струи гласът на космическия езичник".

Всъщност, Георги Рупчев беше един доста "нахитрял" с годините поет. Той постоянно ни занимаваше с някакви простички сюжети и персонажи, затирени из нашия прозаичен свят с баналните пейзажи на разните там книговезки бараки, сточни гари, цигански махали и пр. А всъщност тези маркирани живописни детайли не са нищо друго, освен стартови площадки, от които излиташе атакуващият дух на поета, за да руши всекидневните стандарти, за да ни разкрие с фаустовска страст за познание една нова широта и дълбочина на живота, заставяйки ни да я изживеем в цялата й пълнота и висша напрегнатост.

За него времето и пространството са в състояние на непрекъсната одухотвореност. Така, че "обезпокояващото присъствие на Тибалт" продължава да бъде актуално. И го доказва, като разиграва един определено свой, осъвременен сценарий на страстите, превръщайки болките и страданията, жестокостите и ужасите в своебразен катарзис... в средства за самоосвобождение. Още повече, че днешният човек е на хиляди години, понесъл на плещите си неизмеримото наследство на вековете. "Такава самота - да слушаш беззащитно как се движиш в себе си, когато имаш да наваксаш близо три хилядолетия," възкликва поетът и от училищния празник с хоровите декламации мести най-свободно мястото на действието в двореца на Лудвиг II, макар да "няма път нататък". Но нали всичко е възможно в екстазните матаморфози на света, когато си обсебен от "вселенската инвазия"?

Така е и в "Приковаване на огъня". И в "Гмуркачите" също. С все същите вметнати, аристократично опрощаващи заключения: "и питам се защо?", "много важно", "всичко беше незначително"... Като извисяване над хаоса на ежедневието. Защото той беше коронован княз на метафоричните състояния.

И аз съм радостен от факта, че съм живял в едно и също време с Георги Рупчев, че съм осезавал и носил в живота си неговото достойно и благородно присъствие.

Спирам до тук, за да не се прекалява с думите. Вечерта пренадлежи на поезията на Георги Рупчев, която сама по себе си е един блестящ коментар.

© Иван Теофилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.01.2002, № 1 (26)