Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРОБЛЕМАТА ЗА ПРОСВЕЩЕНИЕТО И ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ БАЛКАНСКИТЕ ЛИТЕРАТУРИ

Илия Конев

web

Проблемата за Просвещението е изяснявана по-пълно върху материал от историята му в западноевропейските страни. В тях то възниква и се развива през XVIII в. като сложно идеологическо течение. Свързано е с разпадането на феодалното общество и преодоляването на средновековната схоластика, с развитието на буржоазните нации. Има противоречива философска мирогледна основа. Независимо от отделни различия в социално-политическите и философските си разбирания просвещенците утвърждават силата на разума и научната истина, издигат в култ свободата на човешката личност и равноправието на жената, с което подготвят едни от важните психологически предпоставки за буржоазнодемократичните революции в Европа. В областта на художествената литература и критика Просвещението стимулира реалистичното изобразяване на определени социални явления, изграждането на художествени образи с активно отношение към социално-политическите и философскоидейните въпроси на времето. Съвременната литературна наука потвърждава правомерността на термина "просвещенски реализъм" като най-обща характеристика на връзката на реалистичното направление с художествено-естетическите принципи на Просвещението. Същевременно счита се за правилно тези принципи да бъдат отнасяни и към други литературни направления, поради което в редица проучвания се изясняват черти на "просвещенски сантиментализъм" и "просвещенски романтизъм".

През последните години методологическата постановка на проблемата за Просвещението се обогати и продължава да се обогатява с наблюдения относно историческата му съдба в други етнически и географски обособени области. През 1968 г. в Париж и Москва се състояха две особено важни научни конференции. Първата от тях бе посветена на ролята на Просвещението при формирането на национално съзнание у народите на Югоизточна Европа, а другата - на съответни въпроси из историята на източните литератури. Установи се, че в тези области Просвещението запазва основните си характерни черти и навсякъде се свързва с прехода към капитализма, с формирането на буржоазните нации и национални култури, с обособяването на националното съзнание. В предговора към "Труды Межвузовской научной конференции по истории литератур зарубежного Востока" се казва: "От докладите и изказванията на конференцията стана ясно, че в източните страни в навечерието на новото време и през самото ново време се установява епоха на подем в обществената мисъл и литературата, свързана с кризата на феодализма. Тази нова епоха има боеви, настъпателен характер. В процеса на системната критика на феодалните порядки от "позициите на разума", "социалната справедливост" и "естествения човек", в процеса на борбата против кастите и съсловните привилегии, за светското начало против религиозното, както и за равноправието на жената, се формира новата идеология."1 При това, както подчертава А. Ковалев, Просвещението се възприема "като широко обществено-културно движение на прехода от епохата на феодализма към капитализма, когато Просвещението става активно начало в процеса на разложението на феодализма"2

Тъй като едни от заключенията на конференцията имат и пошироко методологическо значение, ще отбележа тук и доклада на И. С. Бразински "К вопросу о национальном своеобразии эпохи Просвещения", по-специално тезиса му, че "епохата на Просвещението може да бъде отразена в литературата само тогава, когато литературата се е оформила като национална в истинския смисъл на тази дума, тъй като в по-голяма или по-малка степен епохата на Просвещението се развива само в условията на формирането на нациите. Извъннационално Просвещение не е съществувало и не е възможно в конкретната история (к. м.). Поради тази причина общото, което е свойствено на всички литератури от епохата на Просвещението, също не носи извъннационален характер... То не е космополитическо по своята същност, а интернационално; така, както и конкретното проявление на това общо е непременно национално."3 Тези принципни положения, характеризиращи идейно-философските, политическите и естетическите основи на Просвещението и съвременното им обяснение в науката, отличават редица още специални проучвания за Просвещението в Русия - например "Философия русского Просвещения" от И. Я. Шчипанов (Москва, 1971), "История русской литературы в трех томах", т. I, (Москва, 1958), "История русской критики в двух томах" (Москва, 1958), "Философия эпохи Просвещения в Белоруссии" от З. К. Дорошевич (Минск, 1971) и др.

Проблемата за Просвещението на Балканите още не е достатъчно изследвана, особено в сравнителен план. И не случайно през последните години тя все повече и повече привлича вниманието на специалисти по история на страните от Югоизточна Европа. На Първия и Втория международен конгрес за Югоизточна Европа например бяха изнесени около 20 доклада, в които се изясняват отделни черти на Просвещението. Заедно с някои от трудовете по история на всяка една от балканските литератури и култури тези доклади имат значение и като основа за сравнителното разглеждане на самата проблема от съвременни научни позиции. С оглед на това несъмнен е приносът на споменатата научна конференция в Париж. Издадени в специален сборник ("Les Lumiers et la conscience nationale chez les peuples du Sud-Est Europe", Bucarest 1970), докладите и разискванията разширяват научните предпоставки за по-нататъшното сравнително изучаване на главните социално-политически, културни и литературни аспекти на Просвещението в балканските страни.

Аналогично е значението на по-важните изследвания за националното Просвещение - гръцко, сръбско, българско или албанско. В тези проучвания някои от особеностите на балканското Просвещение изпъкват достатъчно ясно: и в този етнически пъстър регион на европейския континент Просвещението съпътства разпадането на феодализма и установяването на новите капиталистически отношения, формирането на балканските буржоазни нации и на балканските национални култури. Преходът от средновековни форми на обществено съзнание в балканските страни обаче се слива по време с идеологическите течения на XIX в., с утвърждаването на материалистическите теории в науката, с буржоазно-демократичните революции в Европа, с националноосвободителните движения, и което е особено важно, с появата на революционно-демократичните идеи. Ригас Велестенлис и др. в Гърция характеризират твърде пълно тази особеност. Като личност Доситей Обрадович е по-близко до типичния просвещенец от XVIII в., но и в неговата политическа дейност изпъква връзката на сръбското Просвещение с националноосвободителните идеали и движения, и не само в неговата. Аналогичен е случаят със Софроний Врачански и съвременниците му, с румънските или хърватските просвещенци и просветители, колкото и съществени да са понякога различията в цялостната им дейност изобщо. Имено тогава (от края на XVIII в.) връзката на литературното развитие с националноосвободителните борби и на революционните движения, с културнопреобразователните процеси на Балаканите става всеобща закономерна черта. Поради исторически създалите се обстоятелства Просвещението въздейства върху това развитие непълно главно с ония свои особености, които го сближават с останалите фактори, а именно с прокламираните от дейците му идеи за свобода и равноправие, с идеята против насилието и националното робство, с призивите за активизиране на духовните сили на народните маси в името на високи обществени идеали. Тук се коренят предпоставките за една от най-специфичните отлики на Просвещението в балканските страни поотделно и на Балканите изобщо, разширяваща класификацията на европейското просвещение. Става дума за своеобразната му връзка, от една страна, със съвременните тогава културнопреобразователни процеси в Европа, а, от друга - с националноосвободителните борби на балканските народи.

По принцип Просвещението в балканските страни е по-ярко, повече самостоятелно и завършено в областта на литературата, печата, педагогиката, училищното образование и в отделни сфери на черковната дейност. Косвено то се отразява и върху формирането на националното съзнание у балканските народи, извършено интензивно под въздействието и на други, социално-политически фактори. Този извод произтича също от докладите и.изказванията на посочената научна конференция в Париж. "С всичката предпазливост и при зачитането на всички необходими нюанси - посочва в изказването си Михай Берза - трябва да подчертаем, че между тези две категории явления (Просвещение и национално съзнание - б. м.) не е имало само съсъществуване, но и активно взаимодействие помежду им, което, без да е детерминирало формирането на националното съзнание, е благоприятствало за развитието му."4

Като сложно идеологическо течение в различните балкански страни Просвещението протича силно диференцирано. То се свързва с националното развитие на балканските народи на различни етапи от съзряването и организирането на техните духовни сили, при нееднакво изявени обективни предпоставки за бърза реализация на хуманистичните му принципи. В Гърция, Румъния и Сърбия например се изявява по-пълно, отколкото в България и Словения и с повече елементи на класическия му западноевропейски модел. В Гърция специално обхваща всички области от духовното развитие на народа, активизира ролята на религията и черквата, възражда традициите на елинизма, формира интерес към естествените науки, влияе върху Просвещението в другите страни на полуострова. В доклада си на конференцията в Париж5, а също и в своята "История на новата гръцка литература" Константин Димарас изнася обилни данни за историческата реалност на гръцкото Просвещение, за присъщите му енциклопедични, национално патриотични и други тенденции, изразени в написаните и издадените през XVIII в. педагогически, природонаучни, религиозни, философскоидеологически, житийни, историографски или художествени произведения. Навярно в това той вижда основание да подведе литературния процес под знака на идейната насоченоет на Просвещението, като през всичките етапи на XVIII и XIX в. неправилно различава "старо и ново Просвещение".6 Географското разположение на Румъния и нейната положителна роля след втората половина на XVIII в. като среда, посредник и база за дейността на компактни емиграционни групи от Гърция, България и други югоизточноевропейски страни са се отразили върху облика и функциите на румънското Просвещение. Типичен свой представител в Сърбия Просвещението има в личността на Доситей Обрадович, чието творчество се свързва с основните му идейно-естетически, стилови и жанрови особености.7 По-ранният по време летопис на периодичния печат, театъра, училищното образование, както и подобни на тях артерии на духовен живот, чрез които Просвещението укрепва своята будителска дейност и разпространява благотворното си въздействие върху литературата, се оказва твърде важна предпоставка за спецификата и за по-пълната изява на Просвещението в тези страни. 

Неравномерното развитие на исторически закъснялото балканско Просвещение е в логическа връзка с появата на просветителските течения в националното възраждане на балканските народи и обяснява по-пълно някои специфични особености на съсъществуването му с българското националнопросветно движение. То се активизира в първите десетилетия на миналия век, когато българското националноосвободително движение, поставяйки си на пръв план културно-просветни задачи, придобива значение на основен фактор за обществения прогрес и за формирането на българската нация. Дотогава в България не е имало подходящи условия за по-широко възприемане на идеите на Просвещението въпреки плодотворната дейност на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански. В отличие от Гърция, чиито дейци през целия XVIII в. издават типично просвещенски произведения ("Теоретична география", "Педагогика" и "Апология" от Мисиодакис, "Логика" от Вулгарис, преводи от Волтер и други западноевропейски мислители и пр.)8, в България се забелязва повишен интерес предимно към историографските, педагогическите и някои нравоучителни съчинения, чрез които се набелязват и стават актуални задачите на националното развитие на народа. Показателни са будителската роля на "История славянобългарска", книжовната дейност на Софроний Врачански, Георги Пешаков, Петър Берон, Васил Априлов и други техни съвременници. Дори и предходниците им, които по сполучливото определение на Емил Георгиев действат в периода на Българското предвъзраждане, са близко до тази сфера на Просвещението. Франциск Ксавер Паячевич и Кръстьо Пейкич създават на латински език "Огледало на истината между източната и "западната черква" и "История на Сърбия" - "големи исторически трудове с богат фактически материал"9. Не може да не се отбележи, че главно поради съществуващите тогава специфични социално-политически условия Просвещението в България почти не се изявява с други свои идеологически компоненти, в което и се заключава една от твърде съществените последици от забавеното ни развитие. Това от своя страна повишава ролята на просветното движение, акумулиращо в нееднаква степен само такива черти на Просвещението, които съответстват или биха могли да отговарят на широко осъзнатите през първата половина на XIX в. културно-просветни, националнополитически, литературни и естетически задачи на националното ни развитие. Така, както се изявява при конкретните културноисторически условия, то не представлява неразвито Просвещение или негов етап. Напротив, Просвещението се включва в богатата и национално осмислена програма на просветното движение, съществува заедно с него и се изявява чрез него различно през различните етапи. Дейците на това движение изтъкват ролята на националната просвета и на научните знания; изграждат първоосновите на училищното образование, педагогическата мисъл, печата и театъра; развиват схващането за културно-националното предназначение на литературата, като я обогатяват жанрово и естетически, оглавяват борбата срещу чуждото национално робство, характеризират важни страни на Българското възраждане.

Колкото и очевидна да е диалектическата връзка между Просвещението и културно-просветното национално движение, безспорно те се отличават едно от друго, запазват относителната си самостоятелност и във всяка балканска страна имат своя собствена съдба. Тяхното уеднаквяване или неразграничаване представлява груба методологическа грешка, която предопределя недиференцираното им разглеждане в немалко публикации. Въпросът за съществуващата между тях взаимовръзка още не е разгледан върху материал от историческата им реалност в България и другите балкански страни.10 Един от най-важните разграничителни идеологически белези трябва да търсим в ролята, която просветителите изпълняват като национални дейци, в несъмнения факт, че при съществуващите на Балканите условия просветното движение се утвърждава като културно-идеологическо и тактическо направление в националноосвободителната борба на един или друг балкански народ. То се проявява там и тогава, където и когато това движение започва да формулира своите идейно-политически и други принципи, когато националната буржоазия формира своята програма и заявява отношението си към националния въпрос. Ако действително няма "ненационално просвещение" (т.е. просвещение само за себе си), то просветното течение става историческа реалност само като един от факторите и изразителите на националната идея в нейния най-широк смисъл. По тази линия могат да се набележат някои важни особености, разграничаващи дейността на книжовниците-просветители от периода на Предвъзраждането, Паисий Хилендарски и последователите му. Националните просветители предпочитат да живеят и да работят в своята родна страна. Когато обаче обстоятелствата на историята и живота им ги заставят да действат в друга страна, не се обявяват за просвещение въобще, а преди всичко за просветата на своя сръбски, български или гръцки народ. Те не действат като просветители изобщо, а като личности с ясно национално съзнание, които постоянно имат пред вид неотложните нужди съответно на сръбската, българската или гръцката културна революция, както и общите интереси на тези народи. Създаваните тогава задгранични огнища на балканските национални култури (в Румъния - на гръцката, българската и албанската, в Русия - на гръцката и южнославянските, във Виена и Пеща - на сръбската, в Цариград - на всички балкански литератури и пр.) съществуват като такива благодарение на тези качествени белези на Просвещението и националните просветни движения в балканеките страни. След Софроний Врачански включително всички български просветители, които живеят и работят в Румъния, Русия и Сърбия, потвърждават това. Подобно значение има дейността на Вук Караджич, на сръбски и хърватски дейци в Русия. Където и да се намират, те работят за своя народ и произведенията си публикуват на роден език, ако за обратното не съществуват някои специални причини. Понякога просветителите се посвещават изцяло на народа, в чиято среда живеят и работят. Такъв характер има дейността на К. Огнянович и Е. Васкидович в България, на Е. Козачински и С. Доброплодни в Сърбия, на Г. Пешаков в Румъния и др. В определена степен така постъпват и балкански просвещенци (гръцки енциклопедисти в Румъния, Марко Теодорович, Йован Раич и др.), но за просветителя тази особеност е повече типична и издава връзките му с националнопросветните идеали на неговото време. Разграничаването на Просвещението от просветните течения и обратното има и своите чисто литературни основания - характера на съответните произведения и изменената функция на част от тях, прякото отразяване на националната идея в съответни художествени форми, еволюцията на свойствени за епохата жанрови форми и стилови направления.

Тази най-обща постановка на проблемата за Просвещението и просветните течения в балканските страни изисква да бъдат подробно изяснени редица конкретни въпроси, като относителната граница между тия взаимно обусловени категории във всяка страна поотделно и на Балканите изобщо; вътрешните условия, при които те се изявяват специфично и в съотношението им със западноевропейското Просвещение, чиято роля понякога се изяснява върху погрешна методологическа основа; фанариотския аспект на гръцкото Просвещение и пр. Актуална и значителна е темата "Българското Възраждане и европейското Просвещение". Важен е и въпросът за литературните аспекти на Просвещението. Нужно е преди всичко да се изясни връзката му с основните художествени направления. В изказването си на споменатата конференция И. Г. Неупокоева застъпва гледището: "Ако за големите страни на Западна Европа е характерно, че идеологията на Просвещението се е изразявала най-пълно в такива форми на реализма, които ние наричаме форми на просветителски реализъм..., то в изкуството на страните от Централна и Югоизточна Европа развитието на просветителската идеология се изразява предимно (к. м.) в романтични форми".11 Тази констатация е действително вярна и подчертаната тук дума "предимно" показва, че с нея не се изчерпва многообразието на стилови форми и жанрове, чрез които идеологията на балканското Просвещение става литературна реалност. Ярки в балканските литератури са и реалистичните форми, в които се изразяват идейните му принципи (Софроний Врачански, Доситей Обрадович); показателии са още редица произведения на ранния и късния сантиментализъм, отчасти и на класицизма. Както е известно, на определени етапи Просвещението в руската и западноевропейските литератури е свързано най-дълбоко с естетиката на класицизма и сантиментализма. Мисълта за "преимуществено романтичните форми" не означава, че като направление в балканските литератури романтизмът е свързан естетически "преимуществено" с Просвещението и просветителската идеология, в които има само едни от безспорните си източници.

Колко още тази страна от литературните аспекти на Просвещението е неразработена в историко-литературен и методологически план, показва трудът на Боян Ничев "Увод в южнославянския реализъм". Виждайки разликата между сръбския и българския сантиментализъм в това, че първият "има повече салонен характер и създава своя стилистична система...", а вторият "е свързан с авантюристично-приключенската и сантиментална повест в западната и руска книжнина и не се обособява в отделно стилно течение", че "сръбският сантиментализъм нямаше така ярко изразен патриотичен характер, както българският например", който при това "очевидно имаше патриотично-приложен характер"12 (к. м.), авторът търси корените на подобни "характерни" черти в приемствеността от фолклора и още по-точно - от баладата. В същност въпросът е много по-сложен и заедно с други въпроси на литературната история и теория се оказва пряко свързан с различни форми, стилове и степени на развитие, които Просвещението в балканските страни познава, т.е. с едни от главните му литературни аспекти. Погледнато така, не може да не се види, че "авантюристично-приключенската и сантименталната повест в западната и руска книжнина" не остава скрита и от погледа на сръбските творци тогава по силата на едни по-общи закони, които отвеждат в сферата на междунационалните литературни взаимоотношения. Частичните наблюдения пък от сантименталната белетристика на Милован Видакович и Илия Блъсков не могат да послужат за основа на едно обобщение, което представя единия сантиментализъм като "по-патриотичен" или "приложно-патриотичен" (!), а другия като по-малко патриотичен и "салонен". И то в труд, потърсил генезиса на основни литературни категории във фолклора, т.е. на българския сантиментализъм в българската балада, а на сръбския в сръбската балада, която по неизяснени причини довежда сръбския сантиментализъм до "салонност". Исторически сръбският сантиментализъм, взет в характеризиращите го образци и тенденции, бе също патриотичен, както хърватският и българският, независимо от нюансите в естетическия им идеал. Защото идейно сантиментализмът в тия литератури е свързан с Просвещението и просветните течения, чийто прогресивен характер тогава е несъмнен. Образът на "Мати Сербия" и "Мати Болгария" е основен за немалко произведения на сантиментализма в двете литератури, в които патриотичната идея бива естетически осмислена посвоему, но и в единна национално-историческа перспектива. Въпросът е много интересен и безспорно сложен. Очевидно сравнителното изследване на сантименталния тип обобщение в балканските литератури тогава и на националната ангажираност на основните сантиментални произведения ще ускори по-обстойното му разглеждане.

Просветното движение въобще и с оглед на значението му за развитието на литературата е основна тема на българската историческа и литературна наука. В литературен план тя е решавана предимно така: изтъквано е закъснялото развитие на българската възрожденска литература, правени са някои аналогии със западно-европейското възраждане и със състоянието на идеите в Русия и в някои от балканските страни (най-вече Гърция, Сърбия, Дубровник); национално-демократичната му основа е представяна като негова най-много отличаваща го черта; изясняван е преводният или подражателният характер на съчинения на Софроний Врачански, Петър Берон, Неофит Бозвели и други техни съвременници; изследвано е сравнително подробно развитието на училищнопросветното дело. Свързаните с това течение въпроси са осветлявани повече в историко-литературен и по-малко в теоретичен план, поради което то не е достатъчно разграничено от Просвещението, а литературните му аспекти не са разгледани обстойно с оглед на литературния процес и преди всичко на литературните взаимоотношения. Научно най-значимото ядро образуват проучванията на Иван Шишманов, Боян Пенев и Михаил Арнаудов за делото на Иван Селимински, Васил Априлов, Иван Добровски, Петър Берон, Константин Фотинов, Неофит Рилски, Неофит Бозвели и за връзката на българската възрожденска литература със съседни и по-далечни национални литератури. Подобно значение имат някои от изследванията на Емил Георгиев, Петър Динеков, Пантелей Зарев и други съвременни автори върху историята и теорията на нашата литература през XVIII-XIX в., както и трудът на Георги Гачев "Ускоренное развитие литератур".

В тази немалка по обем научна литература хронологически изпъква приносът на Шишманов, който още в студията си "Западноевропейското и Българското възраждане" прави редица уместни аналогии с Просвещението в балканските и в напредналите европейски страни. Като особено важно за характеристиката на Просвещението той правилно отбелязва "усилващата се роля на личността", "вярата и на двете епохи във високата ценност на знанието на науката и просветата"13. В теоретичната си студия "Увод в историята на Българското възраждане" българският учен засяга този въпрос по-подробно, давайки за пръв път най-общ преглед и оценка на гръцкото, сръбското, руското и западноевропейското влияние върху развитието на българската възрожденска литература. Както и в други свои трудове относно Възраждането, особено в монографията си за Фотинов, Шишманов разглежда с присъщата си ерудиция дейността на "българските хуманисти", осветлявайки различни съществени черти от образа им. Дейци и заслуги на българското просветно движение той очертава предимно чрез анализа на исторически несъмнените факти на "влиянието" (гръцко, сръбско, руско), много от които сам установява. Основен е стремежът му да се открият "изворите на нещата", което според собствените му признания представлява за него "душа и свят", "божествено наслаждение". Шишманов внимателно проучва "първообразите" на "Мати Болгария" или на Фотиновото списание "Любословие", съпоставя филологическите разбирания на нашите просветители с възгледите на гръцките енциклопедисти, пресъздава "литературната география" на новите процеси в българската литература и култура. Имайки пред вид "изворите на нещата", той подчертава: "Произходът на съвременна България", така би трябвало да се нарече една книга, която би имала за цел да ни представи кои фактори са помогнали да се образува нова модерна България."14 И все пак било в студията му за Венелин, било в проучванията му за връзките на Фотинов и Бозвели с гръцката и сръбската литература точно посочени и обяснени от него черти на българското Просвещение и на просветното течение остават неосветлени в една разгърната система за литературните им аспекти. Шишманов обаче е първият български литературовед, който с изследванията си доказва предимствата и значението на сравнителния метод при изясняването на факти, явления и течения, които исторически възникват в атмосферата на Просвещението и националната просвета, на сложните взаимодействия между определени литератури и народи. Изпъква вярното му убеждение, че тези факти, явления и течения не могат да бъдат разглеждани откъснато от общия процес, без риска да.бъдат осветлени непълно и едностранчиво.

Това плодотворно начало в българската литературна наука впоследствие бива застъпено в проучванията на Боян Пенев, Михаил Арнаудов и други автори, които изследват прояви на българското просветно движение и на българската възрожденска литература във връзка и с основните социални и литературни течения в Русия, в западноевропейските и само отчасти в балканските страни. В лекциите на Б. Пенев по история на новата българска литература отбелязаното вече от Шишманов взаимодействие се разкрива главно чрез разширен анализ на ония факти, които илюстрират влиянието на други литератури (гръцка, руска, сръбска) върху Софроний, Берон и Априлов,15 а също и чрез най-общото очертаване на обществената и духовната атмосфера в някои европейски страни. Поради това дадената от Шишманов теоретична постановка на въпроса се оказва повече разширена с новоприведени примери и доказателства относно влиянието, отколкото обогатена съществено с нови страни на литературните взаимодействия и общия литературен процес. Интересът към тази страна на въпроса дълго след Шишманов получава по-слаба научна реализация.

С Боян Пенев нашата литературна наука започва да изследва с нарастващо внимание общественофункционалната страна на просветното движение и връзката му с литературата - връзка, така очевидна и значителна в модернизирането на училищното образование и педагогическата книжнина, в разрастването на читалищната мрежа и покровителственото отнощение на повечето заможни българи към нуждите на училището, в издаването на книги, вестници и списания, в дейността на българските просветители-книжовници, в осмислянето и утвърждаването на общественото начало във формирането на балканските национални култури и литератури. В тази област разполагаме с многобройни публикации от конкретен и по-общ характер, очертаващи възхода на българското училищнопросветно дело, на периодичния печат, на читалищата и пр. 

Както личи от бегло направения преглед, българската литературна наука до 9.IX.1944 г., която и, най-много се е занимавала с дейците на Просвещението и на просветното течение, не създава монографичен или друг специален труд за обновителните естетически идеи и за жанровете, с които това течение обогатява българската възрожденска литература, за особената еволюция, която то претърпява в началото и през следващите десетилетия на XIX в., за неговите философски основи. Няколкото нови изследвания за Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Петър Берон и Петко Славейков, написани след 9 септември, обобщаващите трудове върху историята и теорията на литературното ни развитие от края на XVIII и първата половина на XIX в., а така също и част от споменатите вече изследвания за възрожденската епоха внесоха безспорно по-голяма яснота в постановката и решаването на проблемата. Принципиално важно е значението на статията на Димитър Косев "Просветното движение в България през първата половина на XIX в."16, а също и на някои от постановките, застъпени в най-новия труд на Емил Георгиев. Съвременното българско литературознание осветлява поставената проблема главно в три направления. Най-често изтъквана в съответните изследвания е мисълта за закъснялото ни развитие - с нея започва почти всяко проучване. "Историческата ни съдба е била такава" - изтъква Пантелей Зарев в съгласие и с други наши автори, - че сме изостанали. И започваме да откриваме света и да откриваме дълго застоялото се средновековно мислене, да се увличаме в свободомислие и ренесансова жизненост, когато в Европа са вече на дневен ред други явления и други задачи... Онова, което отдавна е вълнувало умовете на Запад, у нас тепърва си пробива пътечки, за да стане постоянно преобладаващ елемент в нашия живот за продължително време."17 Като изхожда също от тази общоприета истина за закъснялото развитие на Българското възраждане, Е. Георгиев формулира различието му от Възраждането в Западна Европа така: "Но докато западноевропейското възраждане се характеризира с "откриването на човешката личност", българското възраждане се характеризира с "откриването на нацията". Не индивидуализмът (личност-индивидуализъм - б. м.) е негова присъща черта, а народността..." И още: "Ренесансовите явления на епохата бързо преминават в просвещенски. В тесен смисъл на думата Просвещението е означавало движение за просвета на народните маси, от името на които прогресивните слоеве винаги говорят. В широк смисъл на думата обаче то представя идеологическа борба на революционната буржоазия срещу отживелия феодален ред."18 В допълнение към цитираната вече мисъл П. Зарев казва следното: "Това закъсняло движение носи в себе си и идеите на ренесанса, и идеите на просветителството. То има и общи световноисторически особености, и свои специфични, национални черти... Но то се стреми предимно да пробуди българина, да направи преврат в душата на хора от една потисната народност, да всади у тях човешко самочувствие, а по-късно и революционно-освободителен идеал. Главните черти на сложното обществено обновление, настъпило у нас, са патриотизмът и демократизмът."19 Ще приведа още едно становище, което за разлика от първите две насочва вниманието към връзката на просветното течение с жанровата структура на българската литература тогава. "Няма никакво съмнение - отбелязва П. Динеков, - че през първия период на нашето възраждане огромна и първостепенна роля играе публицистиката; тя характеризира литературния живот в страната; ако я изключим от жанровия обсег на литературата, значи да не разберем литературния процес и да го обедним... И още нещо - тая епоха развива и други жанрове, които по-късно постепенно изчезват, а днес са почти напълно забравени - литературният диалог, в който се смесват елементи на публицистика, белетристика, драматизъм и дори лирика ... Същото важи до известна степен и за епистоларния жанр. Тъкмо тия особености на литературножанровата проблематика трябва да се разберат и анализират, за да се проникне вярно в литературния процес до средата на XIX в. и да се характеризира правилно."20

Тези три взаимно допълващи се становища показват най-добре трите насоки, в които съвременната българска наука вижда и осветлява литературните аспекти на Просвещението и просветното течение в Българското възраждане, а именно по-особената историческа съдба на нашата литература, съотношението й със западноевропейския Ренесанс, присъщите й тогава жанрове. Независимо от очевидната непрецизност в употребата на термините просвещение, просветно течение и просветителство, които нерядко се отнасят към едни и същи явления, редица от обобщенията на цитираните автори са безспорни. Съвършено вярно е, че новият период в историята на българската литература започва, "когато в Европа са вече на дневен ред и други явления, и други задачи", а Българското възраждане се "характеризира с откриването на нациите", което в определена степен означава и откриване на личността. И не случайно в съответните изследвания от Шишманов до наши дни най-често се изтъква мисълта за закъснялото ни развитие. Нея поддържа и Георги Гачев в труда си "Ускоренное развитие литератур", внасяйки нови наблюдения в интерпретирането на отделни произведения на българската литература. Ускореното развитие на литературата ни обаче още тогава и повече през следващите етапи няма за основна цел да компенсира пропуснатото от идеологическата и естетическата система на Ренесанса и класическото Просвещение, въпреки че отделни дейци си поставят и подобна задача. Исторически то е предизвикано от ускореното развитие на самата действителност и отразява стремежа на литературата да встъпи във взаимодействие с "другите явления". Първостепенно значение придобиват съединителните нишки с художествените тенденции в съвременните тогава европейски литератури. Извън този стремеж "ускореното развитие" не е възможно и губи придавания му културно-исторически и богат естетически смисъл.

Изтъквайки връзката на Просвещението в балканските страни и в България по-специално с отминали вече тенденции и явления в класическото Просвещение, трябва подробно и много мотивирано да се разкрива всичко, което определя отношението му към новите идейно-философски и естетически течения в Европа.

В немалка степен тази основна и още неизяснена достатъчно функция на балканското Просвещение пада върху някои от съвременните му тогава последователи, върху българското просветно течение от първата половина на миналия век. Още с ранните си по-ярки прояви в литературата Просвещението демонстрира исторически създаващата се взаимовръзка между родните традиции и актуалните тогава в Европа (и на Балканите) идейно-политически и литературни течения. Действително забавени в развитието си поради установени и подробно изяснени в науката обстоятелства като народ и нация ние сме облагодетелствувани от факта, че срещата ни с новите възродителни идеи се осъществява от будни, инициативни и творчески демократични личности, като Паисий Хилендарски и Софроний Врачански, Петър Берон и Васил Априлов, Неофит Рилски и др. Те именно посвоему откликват чрез книжовните си произведения на събитията, които запълват новата история на Европа - културно-преобразователните процеси, буржоазнодемократичните революции, руско-турските войни, освободителните въстания на Балканите. "Застоялото средновековно мислене" им е чуждо, а срещащите се в тях "ренесансови черти" на западноевропейското Просвещение не са главният характеризиращ ги белег. Делото и особено богатата преписка на Софроний Врачански, Васил Априлов, Никола Пиколо, Георги Пешаков, Иван Селимински, Анастас Кипиловски, Неофит Рилски, Райно Попович, живеещи в Русия, в различни балкански и други европейски страни, категорично подкрепят тази мисъл. Българските просветители не са изолирани от съвременните им социално-политически и културно-просветни движения в Европа. Макар че в дейността си често биват възпрепятствани от изостаналите в страната условия, всеки съществен въпрос те решават с оглед към нуждите на своя народ и опита на други национални култури.

Казаното дотук разкрива друг важен и все още слабо изяснен аспект на Просвещението и националнопросветните течения на Балканите - ролята им като фактор на взаимните връзки между балканските литератури. В навечерието на новата епоха те са закваската на тези отношения и това си значение запазват в продължение на един век - до средата на XIX в. Колкото и различно да е становището ни по различни въпроси на Просвещението и просветното течение, на свързаните с тях литературни направления и стилове, едва ли можем да не се съгласим, че тяхната роля като стимулатор на взаимодействията, от една страна, между балканските литератури и, от друга, между тях и останалите европейски литератури се оказва твърде благотворна.

Съществено значение за разбирането и оценката на тази роля има дейността на задграничните национални огнища на балканските литератури, която започва да се осъществява в идейната атмосфера на Просвещението и националното просветителство. Разглеждането на който и да е въпрос на теорията и на историческата им реалност става по-пълно, когато се вземат под внимание взаимодействията между балканските литератури. Проследява се например еволюцията на балканското Просвещение, а самата логика на неговото изучаване води не само към Италия, а също към Гърция, Румъния, България, Цариград, където са живели и са работили някои от изтъкнатите му представители. Така е с Просвещението и в останалите страни на Балканския полуостров. Когато българските просветители съставят, преписват и отпечатват първите историографски съчинения, жития, неделни евангелия, буквари, граматики или писмовници, сръбската, и румънската, а в много по-голяма степен и гръцката литература също развиват култ към тази характерна за Просвещението книжнина. Редица важни подробности разкриват историческия смисъл на споменатия култ и успоредната или последователната му изява в балканските литератури. Например в сп. "Foaie pentru, inima si literatura" (Брашов, 1838, кн. 12) Йосиф Романов, собственик на книжарница, съобщава на своите читатели, че у него те могат да намерят произведения като "Телемах" в четири тома от Григорие Плешоян, "Абецедар" от същия автор, "Митология" и "Теофрон" от свещ. И. Теодорович, "Световна история" в четири тома, руска и гръцка граматики, "Абецедар руски и румънски", "Животът и приключенията на Езоп", "История на Александър Македонски", "История на Синтип Философ", "Подчинението на монарха", "Робинзон Крузо" в два тома, "Добър мъж и добра жена, каквито има твърде малко", "Философът и индианецът", "Елементи на география", съчинения на Плутарх в два тома и пр. Такива и подобни на тях произведения определят в известна степен литературно-естетическата тъкан на балканското Просвещение, на просвещенческия тип сантиментализъм и реализъм в балканските литератури от края на ХVIII и началото на ХIХ в. Видоизменяни или просто приспособявани към местните условия, нужди и интереси на даден народ, тези произведения получават широка популярност във всички балкански страни, заемайки централно място в литературния процес и литературните взаимоотношения почти до средата на миналия век. Другата линия се набелязва от произведения като "История славянобългарска", "Денница на новото българско образование", изданията на Вук Караджич и др., които именно са свързани пряко с актуалните тогава процеси на Балканите и в Европа. И не случайно на началния етап от своята история Просвещението, респективно просветното течение във всяка балканска страна поотделно, изразява своята идеология в литературата в еднакви или много сходни жанрови форми: историографски съчинения и жития; буквари, граматики, писмовници, разговорници, календари, басни, монологични и други произведения на просветителско-педагогическата книжнина. Преобладаващи са реторичните, народопоучителните, научнопублицистичните и художественопублицистичните стилове, чрез които въпросите и постиженията на всяка една от новите балкански култури се изнасят пред по-широк форум. Значи въпросът за Просвещението и неговата роля във взаимоотношенията се отнася не единствено към "влиянията", а предимно към измененията в литературата, към генезиса на различните художествени явления, към характеристиката на основните направления и стилове.

Напълно ясно е, че нищо съществено от онова, с което българското Просвещение и националнопросветното движение влияят върху литературния процес (съответно сръбското на процесите в Сърбия и пр.), не може да бъде разглеждано изолирано от сходните движения и тенденции в историята на балканските страни, Русия и Европа изобщо, без явния риск да бъде то представено непълно и едностранчиво. И обратното - европейското Просвещение губи от характеристиката си, ако не се вземе под внимание дейността на представителите му в балканските страни.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Труды Mежвузовской научной конференции по истории литератур зарубежного Востока. Москва, 1970. с. 4. [обратно]

2. Пак там, с. 9-13. [обратно]

3. Пак там. [обратно]

4. Вж., Труды Межвузовской научн. конференции. с. 125. [обратно]

5. C. Th. Dimaras. L'apport de l'Aufklaerung an developpement de la conscience neohelenique. - in: Les Lumieras et la conscenence, Bucuresti, 1970. [обратно]

6. История на новата гръцка литература. [обратно]

7. Вж. подробно изчерпателното изследване на Й. Деретич "Върху творчеството и поетиката на Доситей Обрадович, печатано последователно в сп. "Књижевна историја", 1970-1972. [обратно]

8. История на новата гръцка литература. с. 119. [обратно]

9. Е. Георгиев. Българската литература в общославянското и общоевропейско литературно развитие. София, 1973. с. 134; вж. и с. 135: "Историзмът на Предвъзраждането в разглежданите трудове се отличава от историзма на Възраждането с това, че не е насочен пряко към пробуждането на нацията, а преследва друга цел." [обратно]

10. Опит за разграничение на просветното течение от Просвещението прави С. В. Тураев. Спорные вопросы литературы Просвещения. - В: Проблемы Просвещения в мировой литературе. М., 1970. Възразявайки на П. Н. Берков за това, че извеждал Просвещението от просветното течение като една от идеологическите линии в неговата система, С. В. Тураев изтъква: "К тому же с неменьшим основанием можно считать, на оборот, просветительство как одно из проявлений или сниженных вариантов Просвещения."

Според мене и двете схващания могат да се окажат основателни в зависимост от конкретните условия, при които Просвещението и просветното течение в балканските страни стават историческа реалност. [обратно]

11. Труды Межвузовской научной конференции. [обратно]

12. Б. Ничев. Цит. съч., с. 183-184. [обратно]

13. Ив. Шишманов. Избрани съчинения. Т. I. София, 1965. с. 81. [обратно]

14. Ив. Шишманов. Наченки от руско влияние... . с. 371. [обратно]

15. Б. Пенев. История на новата българска литература. Т. III; по-специално главите "Политически условия и събития през първата половина на. ХIХ в". "Сръбско влияние" през първата половина на ХIХ в.", "Влияние чрез западните славяни...", "Просвета и училище", както и самостоятелно издадената студия "Доситей Обрадович и българите". [обратно]

16. Истор. преглед, 1945-1946, кн. 2. [обратно]

17. П. 3арев. Цит. съч.. т. 1, ч. I, с. 9. [обратно]

18. Е. Георгиев. Някои проблеми на Възраждането и на развитието на литературата. // История на бълг. литература. Т. II. с. 15. Също и труда му Българската литература в общославянското... с. 159. [обратно]

19. П. 3арев. Цит. съч., с. 10. [обратно]

20. П. Динеков. Писатели и творби. София, 1958. с. 388. [обратно]

 

 

© Илия Конев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.02.2002, № 2 (27)

Други публикации:
Илия Конев. Литературни взаимоотношения и литературен процес (Българската възрожденска литература във взаимоотношенията си с балканските литератури), София: Изд. на БАН, 1974, (111-128).