ЗА ПОЕТИЧЕСКАТА МИНИАТЮРА

Илиана Илиева

web

Поетическата миниатюра е съществувала винаги в поезията, но е оставала някак си встрани от големия литературен поток. Това нейно положение напомня много на камъните в реката, през които намира брод пътешественикът. Всеки, който е прекосявал река, знае, че понякога камъните, които дори едвам се подават над водата, са достатъчни човек да продължи пътя си. Затова си заслужава да се обръща внимание на граничните жанрове, какъвто е поетическата миниатюра.

Кратката проза например, без някога да й се е обръщало кой знае какво внимание от автори и тълкуватели, има честта да битува в литературното пространство с подобаващо самочувствие. Вече години наред и в LiterNet се огласяват конкурси за кратка проза, които провокират перото на утвърдени и прохождащи български творци. А във водената рубрика под това название са намерили място десетки по-стари и по-нови текстове и колекцията продължава да се увеличава. Защо малките лирически форми да не заслужават подобна съдба?

В поезията на XVIII и XIX век поетическата миниатюра е белязана с елементи на стилизация, която е характерна още за античната епитафия в по-далечни времена. Другата насоченост на кратката поетическа форма е съвсем практическа - да си спомним стиховете в албумите, които са информационно и емоционално поле за експлициране на душевните и мисловните движения на пишещия човек.

Всяко стихотворение само по себе си е структурно обособено. Смисловият заряд в него е този, който различава думата в поетическата строфа от нейното "улично" или строго нормативно, езиково значение. Важното е, че думата е в поетически контекст, че тя се интегрира в поетическата среда като се втъкава смислово и ритмично в нея.

За миниатюрната поетика ролята на думата има още по-голяма тежест отколкото за системата на класическата лирика. В малките стихотворения (двустишие, тристишие, четиристишие, петстишие или шестостих) поетичният език резонира по-силно, отколкото в рамките на по-големите си литературни побратими. Както звукът се разпространява с по-голяма скорост в метала, отколкото във въздуха, така и в тях поетичният контекст е по-плътен, по-мощен и тогава кратките строфи престават да се възприемат като граничен жанр, съзнанието се абстрахира от класификациите и се отдава на литературна наслада.

Безусловно предимство на поетическата миниатюра като жанр е това, че тя се намира в сферата на естетически неусвоената реалност и все още не е чиста проба изкуство. Тя е директна, диалогична, като реплика на едно частно лице към друго частно лице, а не е лирическо послание към неродения събеседник.

Миниатюрната поезия по най-активен начин борави с наличните, дори и непоетични и несловесни, контексти: ситуационни, изобразителни. Да вземем например японското хайку, където ситуациите и картините от живота сами диктуват словото, което е мост между фотографията на мига и фините лабиринти на съзнанието. В този смисъл в дух на полушега и полуистина можем да кажем, че кратката поетическа форма по рождение е сократовски философска, понеже "носи всичко ценно у себе си". Ergo - има достатъчен ресурс, за да битува самостоятелно.

Блок беше казал, че всяко стихотворение се крепи върху остриетата на няколко думи. Голямо е изкушението да оставиш само тези няколко думи, а останалите да премахнеш с волна ръка. Може би това е квинтесенцията на поезията?

Едва ли.

Тези няколко думи са толкова важни поради факта, че участват в съгласувани поетически структури, поддържат литературната тъкан, но вън от нея рискуват да увиснат в празнотата. Усещането за спойка между контекст, текст, слово, дух и съзнание вероятно може да бъде индикатор за качеството на една поетическа миниатюра.

В епоха на високо развити технологии и скоростна комуникация, на глобализирани критерии за бит и култура, многословието още повече рискува да бъде прочетено "по диагонал", а дълбочината на словесното изкуство - да остане недокосната. Като се добави и динамизма в големия информационен поток, в който читателят с много усилия плува синхронно, все повече си струва да говорим за това, което виждаме и чувстваме тук и сега, пренасяйки най-доброто от литературното ДНК, т.е. от опита и традицията на творчески модифицираното човечество. Така лекотата, точната формулировка и свободният избор на съдържание стават изключително важни, а ролята на поетическата миниатюра в първичното овладяване на действителността - доста съществена.

Може би в наше време поетическата миниатюра е един от най-модерните жанрове. Чрез малката форма голямата поезия намери пролука да заяви за съществуването си дори чрез съвременните средства за комуникация като SMS. Спомнете си за неотдавна проведения конкурс за SMS-поезия, спомнете си рекламите на някои японски фирми, които привличат забързания потребител с магията на древното хайку. Колкото и да бърза човек, винаги има време за едно малко стихотворение, времето, в което, според Едгар Алън По, "писателят разполага с душата на читателя".

Съкровищницата на световните шедьоври е богата с кратките стихотворения на Омар Хайам, Рабиндранат Тагор, Шилер, Блок, Губерман, Уилямс и на цяла плеяда не само източни поети, които съзнателно творят в стила на японското хайку. Опитът и наблюденията в нашата българска литература показват, че краткостта не е порок, че и у нас поетическата миниатюра е деликатен жанр, който има потенциал да превъплъщава сериозни литературни проекти. Поради това тя предизвиква вниманието ни със специална нагласа и мотивира отварянето на рубриката "Накъсо".

Очаквайте повече информация за древното и съвременно изкуство на визуалното хайку!

© Илиана Илиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.01.2005, № 1 (62)