Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА ЧИТАТЕЛЯ И ЧЕТЕНЕТО НА/ВЪВ ВЪЗРОЖДЕНСКИТЕ ЧИТАНКИ

Елена Тачева

web


Изследването разглежда възрожденската читанка в две посоки: А. Читанката като социокултурен феномен, запечатал в себе си възрожденския културен модел на четене. Вниманието на авторката е насочено главно към два от компонентите на този модел - 1) представите за книгата като символен предмет, дидактическо пособие или всекидневна вещ и съответстващите на тези представи хоризонти на читателско очакване; 2) съвкупността от читателските практики и съчетаването им във формирането на ученическата читателска общност. Б. Читанката като художествен феномен. В тази посока е проследена еволюцията на книгата-читанка, насочена по пътя от учебното помагало към извънкласното четиво. Анализиран е съдържателният обхват на читанката, потърсени са неговите устойчиви жанрови и тематични групи, а интересът е съсредоточен върху присъствието на художествени текстове. Читанката е представена като съществена фаза от литературоориентираните метаморфози на учебната книга и на възрожденската литература.

FOR THE READER AND READING OF/IN THE RENAISSANCE PRIMERS

The research paper examines the Renaissance primer in two directions: A. The primer as a socio-cultural phenomenon imprinted the Renaissance cultural model of reading. The attention of the author is directed towards two components of this model - 1) the idea of the book as a symbol object, didactic appliance, and everyday object and corresponding to this idea horizons of the reader’s expectation; 2) the total of reader’s practices and their combination in the formation of student’s reader’s society. B. The primer as an art of phenomenon. The evolution of the book-primer is studied in this direction, direct to the way from the school appliance towards out-of-class reading. The content of the primer is analyzed, it firm genre and subject groups are tried to be found and the interest is concentrated on the artistic texts. The primer is presented as a considerable phase of the literature specified metamorphoses of the school book and the Renaissance literature.

В книгоиздателската практика на Възраждането титулът "читанка" се явява едва в края на 50-те години с преведеното от Христо Марков "Читалище за децата" (Марков 1858). Срещаме го в последвалите десетилетия още като "четеница" и "четанка", съчетано с допълващи обозначения като "малка...", "голяма...", "кратка...", "пространна...", "първа...", "втора...", "нова...". Въпреки преобладаването на преводни текстове в съдържанието, възрожденската читанка често носи в заглавието си и определението "българска".

По данни на М. Стоянов броят на издадените до Освобождението книги-читанки е около 50 (Стоянов 1954), което ги посочва като най-богато представения тип възрожденски учебник след букварите. Въпреки значимото им присъствие във възрожденския книжовен репертоар, читанките, както и голяма част от останалите предосвобожденски учебни книги, не са получили нужното изследователско внимание. Все още не разполагаме с ясни качествени и функционални характеристики, нито с точни критерии за принадлежност към книжовния тип "читанка", което предполага потенциална множественост при отговорите, дори на привидно формален въпрос като: "Коя е първата възрожденска читанка?". Очевидно е, че това не е посочената книга на Христо Марков, защото още в 40-те години на ХІХ век вече има поне няколко учебникарски издания, които предоставят учебни и извънучебни четива. Илюстративен модел за подобни книги може да бъде открит например в изданията на Емануил Васкидович и особено в неговите "Перва понятия за детинско употребление" (Васкидович 1847). Различаващи се една от друга изследователски нагласи биха могли да открият свои основания за извеждане традицията на читанките от различни книги - като "Славеноболгарское детоводство" на Бозвели и Васкидович, "Рибния буквар" на Берон, сборника "Разкази и разсъждения" на Софроний. Която и от посочените книги да бъде предпочетена, тя трябва преди всичко да бъде осъзната като резултат на продължително наслагвани изменения в книжовните и читателските практики, на една специфична еволюция на четенето, включваща характеристиките на книгосъздаване и книгоразпространение, на автор и читателски общности, на самата идея за четенето.

Извеждането на идеята за четенето в титула на книгата-читанка, осъществено в средата на ХІХ век, фиксира осъзнатата генетична връзка с потребността от четене на новото време. Но стабилизирането на титула около семантичното гнездо на четенето всъщност дава видимост за вече достигнатата зрялост на процес, чието начало е много по-ранно.

Преди да потърсим това начало, трябва да припомним, че възрожденската читанка, както и голяма част от останалите типове учебни книги от ХІХ век, е натоварена с разнообразни функции, превръщащи я в особено любопитен социокултурен феномен. Възрожденската учебна книга рядко има за свой адресат единствено ученика. Най-често тя е ориентирана към възприемателска аудитория, далеч по-широка от тази в училищната стая (Станева 1993). Към нея, чрез паратекстовете на предговора, послеслова, спомоществователските списъци, посвещенията и други, са приобщени родители, учители, дарители, а и доста широка група от потенциални читатели. Този многолик възприемател разроява предназначението и употребите на учебната книга. Тя престава да бъде само училищно помагало, предлагащо компендиум от основни познания. За учителя тя става сериозен източник на професионална информация от твърде широк спектър. За родителя, който в предговорната част нерядко е въображаем събеседник на автора, учебната книга е наръчник по семейно възпитание. За образования читател учебната книга често е забавно и полезно четиво. В този смисъл учебната книга предлага доста богата картина на възрожденската педагогическа практика, а също и на състоянието на културата на книгата изобщо. Едновременно с това учебната книга функционира не просто като инструмент, служещ на образователната система "отвътре", но и като представителен компонент на публичността, която училищната институция гради около себе си. При слабата развитост на средствата за масова информация учебната книга предлага поле за изява на граждански гласове, тя извежда в социалното пространство фигурите на учителя, на списователя, на издателя, на ученика, тя моделира и "въобразява" манталитети, граждански жестове, институции, общности. Така учебната книга снема в себе си не само силуета на училищната среда, но и цялостната панорама на модела и автомодела на възрожденската култура.

Пренасяйки тези общи за учебната книга особености върху конкретния обект на настоящото изследване, в лицето на възрожденската читанка вече можем да видим не просто книжовен феномен на четенето в рамките на обичайната образователна практика, а по-скоро ключ към осветяването на "социалните условия на производството на "lectores" (Бурдийо 1993).

Светската училищна среда, формирана в своите основни характеристики към 50-те г. на ХІХ век, несъмнено има решаваща роля в създаването на читателските навици и моделирането на възрожденската култура на четене. От съществено значение за обособяването на този културен модел, който можем да разглеждаме като представителен за епохата, са два негови компонента - 1) възрожденската представа за книгата/ учебника като символен предмет, дидактическо пособие или всекидневна вещ, и 2) възрожденските читателски практики като съвкупност от индивидуални и общностни жестове, различни по социокултурната си природа.

Възраждането синтезира своята представа за учебна книга в резултат на семиотически трансформации, които протичат бавно и неедновременно в рамките на няколко столетия и на различни културни нива. Синтезът "наслагва" значения, извлечени от няколко социокултурни пространства, чиито координати могат да бъдат маркирани най-общо в опозициите средновековно: просвещенско, религиозно: светско, манастирско: градско.

Книгата събужда в православната културна памет религиозен култ, създаден още в късната Античност (Аверинцев 1997: 211). Приемана като вместилище на един от ипостасите на християнския Бог, като "дом на словото" (Янакиев 1991), тя въплъщава християнската представа за свят в неговия шестодневен ред. Тази представа, поддържана в ритуалната, скрипторската и образователната практики на църкви, манастири, килийни училища, успешно достига до епохата на Новото време. В XIX век тя се оказва в сърцевината на онази престижна религиозно-културна традиция, която Възраждането не само високо оценностява като памет за етничното минало, но и съзнателно активира в модерния си просвещенския проект за етничното бъдеще.

Възрожденският учебник е семиотизиран и в статуса му на учебно пособие.Библейският култ към училището, ученичеството и учителството изгражда универсалната връзка на школския дискурс с църковно-религиозния. На Балканите тази връзка съхранява своята жизненост и в епохата на Просвещението. Религиозната учебна книга намира своя означеност в семиосферата на Свещената книга, като акцентът е поставен върху посредническата функция, отредена й във всемирния педагогически дискурс, разгърнат между Бога-Учител и човека-Ученик. Когато възрожденското училище започва да се отваря за светските нужди и учебната книга губи своя религиозен характер, светският учебник запазва високата положеност в ценностната йерархия на обществото благодарение и на наследената от не-светския си предходник сакрална означеност.

Символите, изведени в представите за книга и за учебно пособие, са част от наследена средновековна памет, към която Просвещението добавя и собствени означения. В представата за учебника през ХІХ век постепенно се внасят смисли, обвързани с високата оценностеност на светското знание. Така, без да бъде сериозно накърнявано символното наследство на предходните времена, към целостта на предмодерната културна семантема на учебната книга безконфликтно се присъединяват културните иновации на новата епоха.

Сложното преплитане на значения, в което възрожденецът разпознава своята представа за книгата, силно повлияват социокултурната ситуация на четене. Изворите за четенето и читателя на ХІХ век показват пъстра картина на паралелно развиващи се практики, които сякаш покриват всички исторически възможности, посочени от Роже Шартие (2001). Възраждането познава интензивното и екстензивното, вокалното и визуалното, усамотеното и публичното четене, които съ-съществуват в различни, а понякога и в сходни социокултурни среди.

Християнската общност приема четенето като значима дейност във всичките му исторически форми. Независимо дали вижда в него религиозен, познавателен или дидактически акт с индивидуален или общностен резултат, тя неотменно припознава неговия висок престиж и последователно поддържа протектиращи политики спрямо обвързаните с него лица, активности и институции.

Размишленията върху възрожденските читателски практики не могат да останат безразлични към факта, че през втората половина на ХVІІІ век в българската книжовност две монашески пера оставят ярки словесни визии на четенето. Съпоставката между предговора на "История славеноболгарская" на Паисий Хилендарски и "Слово за ползата от четенето" на Йосиф Хилендарец очертава твърде любопитни паралели, които заслужават самостоятелно изследване. За нуждите на настоящата работа ще се ограничим само с някои аналогии, които разкриват най-общите характеристики на читателя и четенето, както и нагласите на обществената среда, в която протича ранновъзрожденската "четяща дейност" (Шартие 2001).

На пръв поглед в имплицитните образи на Паисиевите и Йосифовите читатели изпъкват цяла поредица от различия, особено по отношение на предполагаемата нагласа за четене. Паисиевият читател познава и очаква с готовност "наслаждение умное" и "ползите" на четенето, а този на Йосиф Хилендарец - не. Първият държи в ръцете си исторически съчинения, вторият - Светото писание. За първия четенето е удоволствено, за втория - трудно, неразбираемо, нежелано. Но посочените противоположности не пречат да бъдат видени и някои важни сходства, които обединяват двата типа читателски образи. Така например двата текста, макар и плодове на манастирската книжовна традиция, щрихират читателски пространства на градската светска среда - училищната стая, в която малки деца и възрастни неграмотни хора задават на своя учител въпроси за "преди бивалите на този свят"; дюкяна и чаршията, където псевдоученият "...гудил дивит на пояса си, ...мята лафови", частния дом, в който омагьосаният читател застава пред "позорището" на света. Паисий и Йосиф адресират посланията си към четящ възприемател, притежаващ както изграден опит, така и определена готовност, техническа и интелектуална, за индивидуално четене. И двамата предполагат възможността прочетеното да бъде споделяно със слушатели, които се мислят като естествена част на читателската общност. "Историята" и "Словото" ценят високо "ползите" на четенето, макар и конкретизирайки ги различно: едната - като позитивно знание и придобита мъдрост; другата - като път към християнското душеспасение.

Извлечената от текстовете на двамата хилендарски таксидиоти обобщена картина на читателя и четенето на ХVІІІ век "въобразява" културна ситуация, която става обичайна реалност значително по-късно. Но тя отбелязва изходната точка, от която тръгва представата за четенето във възрожденския социум през ХІХ век.

Общувайки с книгата, българинът от началото на XIX век има поне три различни хоризонта на очакване. Единият се поддържа от средновековния тип общуване със словото и текста, в който те са възприемани като носители на трансцендентни послания. В този хоризонт текстът се възприема култово и, независимо дали се чете или слуша, може да бъде препрочитан/прослушван многократно, дори безкрайно. Определен от Юрий Лотман като "семантичен" (Лотман 1990), този тип четене генерира не количеството прочетени текстове, а качеството, постигнато чрез "многократно и повторно съпреживяване" на един текст. Философската мотивация и техниката на този тип, която може да бъде проследена от "Слово на някой си калугер за четенето на книгите", поместено в известния Изборник от 1076 г., през "Слово за ползата от четенето" на Йосиф Хилендарец до някои печатни предписания за четене като публикуваните през 1858 в Цариград "Питания за четението", може да се разгледа като случай на т.нар. "интензивно" четене, чиито закъснели проявления се откриват до края на Възраждането, а към средата на ХІХ век са все още достатъчно активни заради сравнително по-слабата степен на грамотност и недостатъчния брой на печатните книги (Даскалова 1999: 156).

Във втория хоризонт на очакване четенето/слушането се възприема като рационален акт на информационно захранване, чрез който възрожденският човек се устремява към благата на модерното знание, просвещението и обществената промяна, гарантирана от тях. В образа на Паисиевия читател можем да открием първите елементи на постепенната преориентация към "екстензивно" четене, но несъмнено тази преориентация, осъзнавана от някои изследователи като "културна революция", на българска почва се случва като твърде продължителна, неравномерна и подчертано еволюционна промяна. Един от нейните резултати е идеята за "полезни" и "вредителни" книги, респективно за "полезно" и "вредително" четене, която става основна тема на критически рубрики и читателски наръчници (Цанов 1873). Периодичният печат отваря страниците си за дебат, посветен на четенето, в разгръщането на който започва и формирането на национален каталог на полезните и препоръчителни книги по теми и жанрове, автори и конкретни заглавия.

Последните предосвобожденски десетилетия налагат представата за четенето като главна стратегия на националния културен процес, като своеобразна панацея, на която се възлагат основни надежди за националното бъдеще. Казано с думите на Андрей Цанов, това звучи по следния начин: "От това също нещо, охота за повседневно прочитание, ние имаме много голяма нужда... без това ние никога няма да излезнем от простотата си, в която обстоятелствата ни са докарали. Докогато казваме, че нямаме время за прочитание, до тогава ние ще бъдем опашката на другите народи." (Цанов 1873: 41).

Възрожденецът не е чужд и на индивидуалното интелектуално очакване от лично "прозрение" (Кьосев 1992), постигнато в уединено общуване с текста, потопено в самотата на човека с книга в ръка. За читателя от ХІХ век то задава своеобразен трети хоризонт - най-късно формиран и най-скромно разгърнат. Възрожденската култура не протектира "приватизирането на четенето" (Даскалова 1999: 155). Четящият човек рядко може да се радва на собствено пространство за четене, обикновено такова липсва, или е обособявано инкогнито. Наръчниците изобилстват с предписания, които, под предлог, че посочват прекия път към извличането на "ползите" на книгата, всъщност деинтимизират индивидуалния читателски акт, обвързвайки го с препоръки като: "Прочитай с разсъждение!", "Чети със смирение и искренност!", "Разговаряй върху онова, за което си прочитал!", "Прочитай с цел да ся усъвършенстваш, а не за да ся хвалиш!" (Цанов 1873: 27-31). Но въпреки криптосъпротивата на традицията, всяка следваща прочетена книга е крачка, която доближава възрожденския читател до неговия четящ европейски събрат и го въвежда в интелектуалните пространства на една все по-настойчиво и по-успешно овладявана модерност.

Пресрещането на тези три хоризонта предопределя пътищата, по които се формира националната читателската аудитория през Възраждането (Станева 1993). Читанката стои в самото начало на тези пътища. Тя стимулира едни от най-ранните читателски общности - ученическите, чието съществуване минава през пълна зависимост от училищния дискурс към все по-решително откъсване от училищната книга и до все по-голямото внимание към специализираното литературно четиво. Малкият читател съхранява в културната си памет най-вече първия от коментираните хоризонти на читателско очакване. В училището той пристига с дълбоко вкоренената увереност, че книгата е свята, а написаното в нея - неотменима истина. Възрожденският ученик борави с книгата благоговейно, независимо дали тя е религиозна, или светска. За него е много важно, че тя е "българска книга", но "превежда" прочетеното в нея на универсалния културен език на Просвещението и архивира наученото за своето и не-своето като субстанция на идеалното знание.

В учебния процес читанката намира своето място като помощна учебна книга. Когато е предназначена единствено за "прочитание и нравствено поучение", целта й се възприема като "добра и полезна", но твърде "стеснена" (Икономов 1867: 3). Затова голяма част от книгите-читанки търсят по-тясна връзка с обучението по водещи учебни предмети като граматиката, или пък събират в едно книжно тяло материали с букварни, писмовни, землеописателни, естественоисторически и дори аритметически части. В тази посока твърде интересен е примерът на някои от Славейковите читанки. Издадената през 1868 година в Цариград "Първа читанка след букварят" редува текстовете за четене с познания за числата и аритметически примери. Строежът на книгата предлага специфична градация в подредбата на учебните материали, съобразена както с логиката на учебния процес, така и със своеобразна ценностна йерархия на възрожденското знание. Започва с разказ за сътворението на света в шест дни. Следват изложения за цифрите, успоредени с текстове за животните и информация за числата, успоредена с някои сведения за човека. По-нататък различните аритметически действия се редуват с материали от областта на естествознанието и човешкия свят. Така действието събиране е следвано от текстове за семейството и приятелите, владетеля и родолюбивия поданик. Изваждането е следвано от четива за човешките чувства, умножението - от разкази за човешката възраст и човешкото здраве, делението - от християнски поучения и от божиите заповеди. В края на книгата са представени азбуката с имената на буквите и титлите, както и някои молитви. Целта на този тематичен конгломерат определено не е нито единствено, нито главно насочена към създаване на читателски навици у учениците. Още на следващата 1869 година едно ново издание на Славейков - "Кратка читанка", преиздава началните части на "Първа читанка..." до главата за числата. Преизданието добавя няколко "стиховце", училищни песни и две басни. Така, избавяйки се от аритметическия материал, книгата постепенно стеснява своята предназначеност и избистря формалните си качества, доближавайки ги до модела на книгата, предлагаща самостоятелно текстове за четене. Еволюцията на възрожденската читанка, насочена по пътя от учебното помагало към извънкласното четиво, може да бъде видяна и в едно от следващите Славейкови издания - "Кратки прикаски за децата. Преведени и събрани за употребление в първоначалните училища", Цариград, 1870. В тази книга са поместени предимно популярни и художествени текстове, които не обслужват поурочно учебния процес, а предлагат материали за индивидуално извънкласно четене, което протектира не толкова самото обучение, колкото неговите нравствени послания, човекомоделиращите му цели и най-вече формирането на читателската култура на младия човек.

Малко са възрожденските учебни книги, които имат за своя единствена цел овладяването на умението да се чете. Четенето най-често се мисли в контекста на писането и смятането - три основни умения, които, според прагматичната философия на възрожденското школо, стоят в основата на всеки житейски успех - "Прилежавай да ся научиш скоро да прочиташ, да пишеш, да смяташ, зачтото, който знае да прочита, да пише и да смята, бива разумен и мъдр человек, придобива богатство и цял свят го почита." (Марков 1858: 10).

Утилитаризмът е основен законодател на възрожденския книжовен живот и на него са подвластни всички издания, особено предназначените за училището. Както всяка учебна книга и възрожденската читанка съдържа директни указания за функционалните си възможности и употреби. Една от книгите на Христо Данов особено ясно ги дефинира: "Тя (читанката - б.м., Е.Т.) има да послужи: 1) за да би се усъвършенствали ученици в механическо прочитание, а същевременно да би научили да четат с подобающето ударение и според правилата на членоразделителните знакове, т.е. да би навикнали на свободно и разборно прочитание; 2) чрез упражнение в словопроизведение, словосъчинение и правописание да поведе учениците към ясно вразумяние на всичко, чтото прочитат, а чрез това да разшири техните ограничени понятия и 3) според разнообразното си съдръжание от нравоучителни поучения, прикаски и други потреби, нуждни за всякого в общежитието, тя, освен за горните две цели, има да послужи още и за да би ся изострил детинский ум и облагородило сръдцето." (Данов 1868).

Човекът на Възраждането създава своите читателски навици и стереотипи, минавайки през слушането и четенето на глас (Николова 1999). Читанките изобилстват със знаци, маркиращи културата на четене, присъща на епохата. Тези знаци са както визуални, представени чрез илюстративното съдържание, така и словесни, отложени в разнообразни текстови елементи - от преки указания за четене, до научно-популярни и художествени разказчета, посветени на темата за книгите, четенето и четящия човек. Читанките предлагат информация за различни читателски актове, които училищната среда стимулира и произвежда - персонални и общностни, зрителни и вокални, религиозни, дидактични, развлекателни и т.н. Възрожденският ученик чете активно не само в дома, но и в класната стая - на глас пред взаимоучителните таблици или наум заедно с учителя, пред съучениците си по време на урок или пред родителите по време на училищен изпит. Едно сравнително пространно и красноречиво указание за четенето в училище откриваме в предговора на вече споменатата читанка на Христо Данов - "При упражнение в просто прочитание учителят, освен дето трябва да пази на ученика, за да прочита според правилата за ударения и членоразделни знакове, длъжен е още да гляда, чтото и да би разумявал той това, чтото чете; зачтото един ученик, ако не разумява онова, което чете, той не може ся и изрази за него както трябва, и наопаки: чтото не може да прочете ясно, то е знак, че той го и не разумява добре. Само за добро разумяно нещо може да се изрази от сръдце и душа - ясно. Заради това при упражнение в просто прочитание доста е да ся зима на урок само по едно четиво, което най-добре е да го прочете пръв учителят сам и полегка, ясно и вразумително, па после да го даде на по-опитните и т.н. ученици, за да го прочетат всички един по един и да бди, чтото всякой от тях да ся изражава в четението си ясно. Не може ли да ся изрази някой както трябва, то да му ся разясни пак разумът на съдържанието и да ся накара той да повтори и да потрети да го прочита, докле ся изрази добре; само по тоя начин могат ся упъти ученици на ясно и вразумително прочитание." (Данов 1868). В раздела "Правила за употребление в общежитието" същата книга предлага и правила за извънкласно четене, сред които: "Изменявай чтото учиш и четеш; Който чете малко наеднъж, запомня толкова по-добре; Не чети много и бързо; Чети повече с разсъждение, често туряй книгата си на страна, вглъбявай си прочетеното и размишлявай връх него; Прави си бележки от списанията, които прочиташ, но само от избрано нечто, не такова, което ти угождава и с което съгласяваш. Преглядвай бележките си от време на време. Не чети никога чюжди бележки, записки и писма, ако имаш случай." (Данов 1868: 129-135).

Съдържателният обхват на възрожденската читанка е твърде лабилен - както тематично, така и жанрово. Книгите с еднотипно съдържание са изключение. Енциклопедична по природа, читанката включва разнообразни четива, чиято типология следва познавателния периметър на възрожденското школско знание. Сред най-устойчивите текстови елементи на читанката трябва да бъдат посочени религиозните наставления, сентенциите и басните, които откриваме в почти всички издания през целия период на съществуване на възрожденската читанка. В много от случаите малкият читател е посрещнат на първата страница на своята читанка с традиционни християнски възвания като "Бой се от Бога!" (Момчилов 1869) или "Почитай Бога!" (Михайловски 1866), следвани обичайно от наставления за основните християнски длъжности, между които със задължителен акцент са отбелязвани тези към родителите и отечеството. В съдържанието на книгата често са включени молитви, а понякога и други религиозни четива като например разкази за сътворението на света (Икономов 1861), притчи, части от Апостола. Тези четива понякога са въведени със специфична сигналетика, например с използването на църковнославянски шрифт (Шапкарев 1868). Можем да заключим, че в това читателско пространство Бог е постоянно присъстваща фигура, която наблюдава и наставлява всеки читателски жест. Сентенциите и басните допълват етическите внушения на религиозните текстове и заедно с тях участват в моделирането на християнина във възрожденското дете.

Друга устойчива група от текстове са тези, които имат за предмет естествената история, землеописанието и общата история. Предложени предимно във формата на научно-популярни статии, те осигуряват компендиум от общи познания за животни и растения, полезни изкопаеми, метеорологични явления, географски и астрономически обекти, както и сведения за лица и събития от световната история. В общия им сбор можем да открием силуета на модерния светски човек, притежаващ определена компетентност в основни области от позитивното знание на Просвещението.

Познанията за човека и човешкото общество също могат да бъдат обособени като постоянна група в текстовото меню на читанката. Телесната анатомия, сетивата, чувствата, хигиената и здравето са основните теми на човекознанието. Редом с тях се градят познанията за семейството и общността, за социалното и правното устройство на държавата. Да възпитат гражданина, просветения поданик на модерната държава, е едно от основните дидактически намерения на включените в тази група четива. За тази цел те често актуализират сентенциалния изказ, както това е направено и в следните "Нравствени завещания" от Славейковата "Първа читанка...": "Добрите закони и добрите началници правят добрите граждани, а лоши закони и лоши началници правят лоши граждани. (Владетелите са длъжни да обичат владяемите като чеда, а владяемите владяющите като бащи.) На всякой гражданин къщата ся счита като един малък град; а от тези малките градове ся съставя големият град, който ся казва народ и царство" (Славейков 1868: 74). Най-заветната цел на човекомоделирането, което възрожденската читанка предприема, е да събуди родолюбивите инстинкти на младия човек, да открие в него патриота. Финалът на читателските усилия често е увенчан с патриотични наставления като следните: "Обичай отечеството си и да не пожелаеш друго отечество освен него; защото едно таквоз желание ся счита като начало на предателство. (Предпочитай всякога езикът, който си научил от баща си и от майка си и никога за никой друг язик на светът да ся неотречеш от този, който си ссукл ти с майчиното си млеко, защото това е неблагодарност и презрение към родителите ти; а человек, който презира родителите си, той не е достоен за друго, освен за презрение.) Пази и защитавай вярата и земята на родителите си, защото те са най-първото и най-драгоценното за тебе наследие, те ся и най-първото и най-скъпото твое стяжение, на което ставаш стопанин най-напред на светът, понеже в тях си ся родил ти и в тях си ся въспитал. Земята, в която сме видели най-напред бял свят и на която лежат костите на отците ни, трябва да бъде свята за нас, тъй също и язикът, който сме научили от тях и вярата, която сме приели от тях: и тези трите за да увардим ний не трябва да ни се свидят ни имотът ни, ни животът ни." (Славейков 1868: 74-75).

В контекста на еволюцията на читателя и четенето, както и в процеса на собствения книжовен развой, специален интерес буди присъствието на художествени текстове в съдържанието на възрожденската читанка. По правило това присъствие е силно ограничено и се изчерпва с малко на брой жанрови форми, сред които най-често се срещат баснята, късият нравоучителен разказ, приказката, училищният стих, а по-рядко - историческият разказ, пътеписът, гатанката и др. Бидейки еманация на ранното просвещенско четене, читанката е значим факт не само на читателската, но и на литературната ситуация на своето време. Нейното вмешателство в битийното поле на литературата почти не е изследвано (Тачева 2002: 106-110), но със сигурност то е далеч по-сериозно, отколкото го мисли съвременният епистемологически дискурс, който по правило пренебрегва литературната същност на възрожденската учебна книга.

Приемайки сложните функции да съпътства и допълва учебния процес, да обучава и възпитава едновременно, да създава и направлява читателски навици и умения, да моделира у малкия възприемател читателя и човека, читанката се отваря за генерирането на нови форми, обеми, литературни езици и за артистичното експериментиране с тях. В тази посока на своето развитие възрожденската читанка се оказва съществена фаза от литературопосочните метаморфози на учебната книга и на възрожденската литература. Литературно-историческите заслуги на читанката, всъщност на непретенциозните преводни и побългарени текстове, помествани в нея, трябва да бъдат премерени от перспективата на своеобразния "пренос на литературност", който книгите-читанки осъществяват. Защото именно на техните страници античният и средновековният тип литератури се "превеждат" на културните и художествените кодове на просвещенската литература. По този начин става възможно старата текстовост, чието литературно качество не е адекватно на естетическите критерии на новото време, да бъде вградена във възрожденската култура именно като "литература", а не просто като реликт на етична, религиозна, социална, гносеологична, етнична или друга памет. Така читанката се превръща в лабораторията, която извършва онзи необходим синтез, от който се раждат културните иновации.

* * *

Възрожденският читател, държейки в ръка една от Славейковите читанки, е могъл да прочете кратък текст със заглавие "Трите най-добри книги". Той гласи: "Един благочестив старец, който живееше в една сиромашка колиба в пустинята, беше много мудр и можеше да съвятува и да поучава всякого на добро. Друг един учен мъж, който често го посещаваше, чудеше се за това и попита веднъж: "От де се е взела у тебе тази мъдрост. В колибата ти аз не виждам да имаш никое събрание от книги, от които да си научил всичко това, което знаеш?" Старецът отговори: "Ти не виждаш никоя книга в колибата ми, но аз имам трите най-хубави книги, които всякой ден прочитам. А тези три книги са, първо творенията Божии, които са около мене и за мене; второ съвестта ми; и трето - Светото писание." Божиите творения са за нас като една голяма книга разгърната и чрез тях познаваме веселието, мъдростта и благостта на Отца нашаго, който е на небеса. Съвестта ми мя съветува що трябва да правя, и от какво да имам отвращение. А Светото писание мя учи за идванието на Сина Божия във светът и за всичко, що той пострада, за да ни направи свети и блаженни." (Славейков 1870).

Към днешна дата този текст открива пазена в периферията на възрожденското четящо съзнание представа, че освен книгите, писани с букви на хартия, съществуват и други (неписани, но всесилни, всеобщи "книги", които и некнижният може да "чете" и "препрочита"...) и припомня колко бавно е всяко движение напред.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Аверинцев 1997: Аверинцев, Сергей. Поэтика ранневизантийской литературы. Москва, 1997.

Бурдийо 1993: Бурдийо, Пиер. Четене, читатели, книжовници, литература. // Бурдийо, Пиер. Казани неща. София, 1993.

Васкидович 1847: Васкидович, Емануил. Перва понятия за детинско употребление. Белград, 1847

Данов 1868: Данов, Христо. Втора четеница за ученици в средни училища. Виена: Типогр. Л. Сомер, 1868.

Даскалова 1999: Даскалова, Красимира. Грамотност, книжнина, читатели, четене в България на прехода към модерното време. София, 1999.

Икономов 1861: Икономов, Тодор. Нова българска читанка. Русчук: Книгопечатница на Дунавската област, 1861.

Икономов 1867: Икономов, Тодор. Читанка с приготвяне към граматиката. Виена: Типогр. Л. Сомер, 1867.

Кьосев 1992: Кьосев, Александър. Четенето във всекидневния свят: смяна на кадъра. // Общуване с текста. София, 1992.

Лотман 1997: Лотман, Юрий. Проблемът за знака и знаковата система и типология на руската култура от ІХ-ХІХ век. // Лотман, Ю. Поетика. Типология на културата. София, 1990.

Марков 1858: Марков, Христо. Читалище за детцата. Белград: Правителствена книгопечатница, 1858.

Михайловски 1866: Михайловски, Никола. Малка българска читанка. Виена: Типогр. Л. Сомер, 1866.

Момчилов 1869: Момчилов, Иван. Начален прочет. Виена: Типогр. Л. Сомер, 1869.

Николова 1999: Николова, Юлия. Четенето. Страници за книгата от възрожденско време. // Страница, 1999, № 1.

Славейков 1868: Славейков, Петко. Първа читанка след букварът. Цариград: Печатн. на в. "Македония", 1868.

Славейков 1870: Славейков, Петко. Кратки прикаски за децата. Преведени и събрани за употребение в първоначалните училища. Цариград: Печатн. на в. "Македония", 1870.

Станева 1993: Станева, Катя. Създаване на национална читателска аудитория през Възраждането. // Литературна мисъл, 1993, № 11.

Стоянов 1954: Стоянов, Маньо. Нашата учебна книжнина през епохата на Възраждането. // Известия на института по педагогия, 1954, № 4.

Тачева 2002: Тачева, Елена. Свищовският литературен кръг в историята на българската възрожденска литература. Благоевград, 2002.

Цанов 1873: Цанов, Андрей. Напредване чрез прочитане. Виена: Печатн. Л. Сомер, 1873.

Шапкарев 1868: Шапкарев, Кузман. Голяма българска читанка или втора част на българския буквар. Цариград: Печатн. на в. "Македония", 1868.

Шартие 2001: Шартие, Роже. Читателските общности. // История на книгата, книгата в историята. София, 2001.

Янакиев 1991: Янакиев, Калин. Средновековната книга като "дом" на словото. // Философски преглед, 1991, № 3.

 

 

© Елена Тачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.11.2010, № 11 (132)